Някак си бързо отмина октомври. Вече е ноември. Не съм писал отдавна тук. В живота се редуват горчиви и сладки моменти. Преглъщам големи глътки и от двете напоследък. Не пътешествам, не снимам, но продължавам да мечтая. Спомням си миналото и ми е все по-мъчно. Обичам и гледам напред.

Не беше тайна, че татко беше много болен и борбата с рака почти винаги е обречена на провал. Въпреки това никога не сме се подготвяли за фаталния ден. Дори когато от понеделник насам положението му се влоши рязко, отново си мислехме, че може и този път да се размине. Когато в сряда се прибрах от работа и го заварих неконтактен отново не знаех какво да правя. Може би точно за такива ситуации е създаден телефон 112 и това беше което направих – да им се обадя. От там реагираха сравнително бързо – за по-малко от 15 минути дойде линейка пред блока (всъщност като бях долу и чаках, 15 минути ми се сториха невъобразимо много). За съжаление доктора, който дойде само констатира смъртта. Направи задължителната кардиограма и се държа много добре и професионално. Прегледа лекарските досиета на татко, написа протокол, който обаче се оказа, че няма никаква стойност, освен че сме извикали бърза помощ. Въпреки това доктора се държа много добре като обясни какво трябва да направим след това. Общо взето най-важното, което на няколко пъти спомена, е че трябва да го облечем до 2 чáса, защото след това настъпва сковаване. За всичко останало имало време. Освен това не само ни помогна, но и настояваше да помогне да го пренесем на леглото. За фактическия медицински документ, с който след това се вади смъртен акт, трябваше да извикаме личния лекар, но тъй като беше извън работно време (а и следващите 4 дни бяха почивни), същото нещо правят от 6150 (за Пловдив). Обадихме им се и казаха, че ще изпратят доктор. Не знам от къде го намерих, но беше много груб. За малко дори щял да си тръгне, защото звънеца не ни бил надписан и започна да ми се кара как така !?! Някак си го изтраехме да си свърши работата. Междувременно започнаха да идват някои роднини, на които вече се бяхме обадили. От 6150 работят с някаква траурна агенция, и нейн представител веднага дойде у нас. Доста натрапено, но все пак хората само предлагаха и в крайна сметка се навихме. Честно казано тогава ми се стори нахално, но сега не съжалявам. Момчетата от траурна агенция Адис наистина свършиха всичко и нямахме никакви проблеми. Организацията беше перфектна и наистина ние с майка ми не се наложи да правим абсолютно нищо. Отгоре на всичко не се опитваха да ни вземат прекалено много пари, а за всичко което искахме, предлагаха най-оптималния вариант. Сигурно има и по-евтини траурни агенции, но за цялостната работа която свършиха и то всичко точно на време, просто съм доволен. Досега не бях ходил на погребение в град и може би наистина тук всичко е много по уредено. В селата е доста по-трудно. За първи път слушах и траурна церемония от общината, която е само малко по-малко досадна от сватбената. Отново шаблонен текст, произнесен с престорен глас. Само където тук имаше повече информация за живота и личността на човека, т.е. заместват повече неща от името. Въпреки неприятния повод съм искрено трогнат колко много хора дойдоха да изразят уважението си към баща ми. А той го заслужава !

След последната нощ, която баща ми прекара в будуване и мъки, почти цялата сряда изкара дремейки в дивана. Около час преди преди да се прибера, майка ми го е попитала : „тази нощ пак ли ще будуваме?”, а той тихичко (защото вече нямаше и глас) отговорил: „тази нощ ще спим“ …