Почти отмина и тази отпуска … това ми беше най-дългото стоене на море на едно място … две седмици изцяло на Кара Дере. Да, дори и на мен въобще не ми се тръгваше. Много хора идваха и си отиваха. На едно много чудесно място с (както го е описала Елица) басейн, частно игрище за волейбол, бар на плажа, въжена люлка, паркинг … направо 5 звезди ! Разнообразно море – от езеро спокойно до цунами след земетресението. Пълна почивка. Пълно изключване от цивилизацията. Чудесни гривни от Таня (Всички, да благодарим на Таня. Бла-а-аго-о-ода-а-ари-и-им ти, Таня!). Въртях огнен пой. Няма какво да го описвам, беше приказка. А тази година снимки няма има 🙂 Ето на Ели, Марина, Гената, Ники, Дина и моите.
Tag Archives: sea
На Гьокчеада
Уикенд от три дена на море не е за изпускане. Общо взето не можахме да убедим никой друг да дойде (всъщност само Софито се нави, но пътуването пропадна по други причини), но все пак с Нина решихме да отидем до Гьокчеада (Имброс от гръцки) за три дена. Тръгнахме в петък вечерта около 21 часа с намерението да хванем първия ферибот от Кабатепе в 8 сутринта. Покрай сестрата на Нина, бяхме замъкнали доста неща за нея и другите от острова. Почти в последния момент разбрах, че ще возим и едно дете до там. Първо малко се притесних за отговорността, но “детето” се оказа един 14 годишен тинейджър, който беше по-едър от мен. Както и да е, взехме го от Бяла река и си продължихме по пътя. А пътя всъщност не е толкова малко. Особено през нощта, със спирания и не дълъг престой на границите ни отне 7 часа. Пристигнахме на мястото, където тръгва ферибота в 4:30. Пред нас вече имаше 2-3 коли. Ние се наредихме и пробвахме да заспим, но в колата не може да се каже че успяхме. Първия опит за наспиване – неуспешен.
Ферибота от Кабатепе до Гьокчеада пътува близо два часа (на нас все ни се случи малкия ферибот 🙁 ) и бяхме на острова към 10 сутринта. Цената на ферибота също ми се стори много приемлива (поне в сравнение, с тази, която плащахме в Гърция до Самотраки) – 20 лири за кола (около 18 лева), и не се плаща отделно за хората вътре.
Първата весела случка на острова беше, когато решихме да си купим бира за добре дошли. Всъщност Нина ми разказа историята как като е взела двете бири и казала да ги отворят, продавача веднага взел един вестник, разкъсал го на две и със перфектни движения на дюнерджия е увил двете бутилки във вестника (за да не се движим по улиците и да пием), след което ги е отворил. Всичко това с наведен поглед надолу без да я поглежда. Просто ей това се казва обслужване.
Стигнахме до плажа със сърф училищата, където беше сестрата на Нина. Там наистина се убедих, че на този остров ходят само българи. Въобще през цялото време на моменти съвсем изключвах, че не съм в България. Общо взето на плажа имаше толкова пловдивски коли, колкото и турски. Е, по по другите плажове си имаше доста турци, особено дошли за уикенда. На целия остров си е голяма пустош (от към растителност) и всяка сянка беше много ценна. Едвам си намерихме половин чадър под който да се опитаме да се наспим, в събота след обяд, но и втория опит да се наспим беше неуспешен. Единствено успях да изгоря на слънце.
В събота вечерта си направихме една разходка по южната част на острова. Отидохме чак до най югозападния плаж. Острова всъщност въобще не е малък и е доста хълмист. От единия край до другия ти отнема над 40 минути с кола. Плажовете обаче са им хубави, с пясък или много ситни камънчета. Не са като в Гърция. Общо взето предварителната ми представа, че Гьокчеда и Самотраки си приличат като природа тотално се разби (въпреки, че се виждат един от друг). Гьокчеада като цяло няма въобще висока растителност. Целия е в едни голи хълмове и съвсем ниски храсти.
От плажа взехме друг път, който води към главния град, който също се казва Гьокчеада. Там седнахме в нещо като ресторант-закусвалня със страшно вкусни готвени манджи, които винаги са много яки. В съседство на ресторанта имаше турска сватба, което също си беше интересно преживяване. На един площад имаше нареди много столове под формата на буквата П, по средата танцуваха младоженците и разни други хора, а останалите гости седнали на столовете, ги гледаха. Нямаше никакво ядене и/или пиене. Само като си тръгвахме видяхме, че носят огромна триетажна торта. На връщане към България в едно друго село видяхме същата картинка, така че явно това са им традициите за сватба.
Прибрахме се на плажа сравнително късно, и на плажа вече се беше заформи8л купона. Много насядали на земята хора, свещи за атмосфера и шума на морето. Просто чудесно. Отново всички са българи. Говори се само на български и английски с някои чужденци … въобще усещането ми беше че съм си у дома. Отново стана по малките часове преди да си легна. На сутринта се събудих още като напече слънцето върху палатката (нали ви казах, че там сянка няма).
Неделята решихме да си направим разходка из вътрешността на острова. И без това започнах да изгарям и реших, че този ден няма да е за плаж. Първо отидохме на неделния пазар в Гьокчеада. Нагледах се на истински турски пазар. Пълна класика – продават *всичко* (някои от нещата дори не знаех какви са), пълно е с хора, продавачите постоянно викат. Накупихме си разни неща за ядене и дребни подаръчета и решихме че ни стига толкова цивилизация.
След пазара тръгнахме да търсим Водопада, който се оказа, че никой не знае точно къде е 🙂 Същия ден нямаше въобще вятър (разбирайте Прогноза) и Лина също дойде с нас. Знаехме че се тръгва от Dereköy, но там има бариера и не може да се продължи с кола. Оставихме колата и продължихме по пътя. Знаехме че има около два часа ходене, но не знаехме точно на къде. Имаше доста пътеки и в крайна сметка използвахме жокер “обади се на приятел в България” да ни каже на къде да ходим. И добре, че го направихме, защото бяхме тръгнали по грешна пътека. Вървим си ние по 40-градусова жега по един асфалт, слънцето вертикално над нас, няма сянка и търсим водопад. Общо взето аз въобще не видях реки на този остров, и се чудихме къде може да е този водопад. Междувременно се видя Самотраки и аз му махнах 🙂 По едно време Нина викна Аллах и чухме вода в едно дере покрай пътя. Веднага тръгнахме надолу, колкото и стръмно да беше. Стигнахме до една мъничка, почти пресъхнала река, но си казахме че друга няма да е. Наистина това беше единствената река, която видях на острова. Имаше няколко язовира, които как се пълнеха, въобще не ми е ясно. Въпросната рекичка, до която стигнахме, беше почти пресъхнала, а малкото вода, която течеше беше направо топла. Все пак беше много по-добре от жегата на пътя. Едвам имаше място да се топнем, но беше много приятно да си лежиш и водата да тече покрай теб.
Това може би беше мястото, което най ми хареса на острова. Водопада успяхме да го намерим, но и той беше почти пресъхнала и едвам течеше само от едната страна. Колкото и да не ни се искаше трябваше да си тръгнем. Извървяхме обратния път по жегата, свършвайки всичката вода, която носихме и първото нещо, което направихме като стигнахме селото беше да си вземем нещо студено и освежаващо за пиене. Второто нещо беше да си вземем ядене 🙂
Неделя вечерта беше по-спокойно. Бяхме седнали на една масичка на плажа. Имахме салатка и допивахме йени ракъ-то. Нямаше почти никакви хора, а малкото останали непрестанно говореха за Прогнозата, която идвала от понеделник сутринта. Дори още през нощта, което мен въобще не ме уреждаше, защото ми се беше счупила едната рейка на палатката, и вятър от 25 m/sec нямаше как да понесе. За мое съжаление синоптиците този път познаха. Още от 1 часà започна да духа силно, а към 2-3 просто си съжалих палатката (най-вече да не се скъса от непрестанното мятане и опъване в счупената рейка), свалих рейките и отидох да спя в колата. Нина също дойде по някое време, защото в нейната много духало. Така за поредна вечер не можахме да спим, защото постоянно някой се надигаше и поглеждаше дали палатките ни не са отнесени.
В понеделник сутринта (доста по-късно от колкото обещаваха) всички сърфисти бяха във водата. Вятъра наистина беше силен. Като седиш на плажа, песъчинките направо болезнено се удрят в теб, а косата ми просто се напълни с пясък. Поседяхме, погледах сърфистите, и решихме да си тръгваме.
Естествено не бързахме да напускаме острова, а отидохме на друг плаж. Намерихме един доста просторен и с доста малко хора и си направихме един плаж там. Постепенно започнаха да идват повече хора, но ние пък си тръгнахме 🙂
Решихме да обиколим малко селата из вътрешността на острова. В крайна сметка разгледахме само Tepeköy, което всъщност старо гръцко село, и му личеше. Имаше доста хубави възстановени къщи, но имаше и доста запуснати.
След Tepeköy нещо изпуснахме пресечката за другото набелязано село и се озовахме в Гьокчеада. Така и така бяхме там, а и вече бяхме поогладнели и решихме отново да хапнем в същия ресторант. Отново беше много вкусно и на прохладно място.
Не оставаше много време до ферибота и си взехме по една бира във вестник за прощаване 🙂 Опитахме се неуспешно да си намерим хубаво сенчесто място с изглед към морето да си изпием бирите и в крайна сметка седнахме пред една огромна купчина с мрежи за риба, които образуваха малко сянка.
Качихме се на ферибота в 16 часа, където през почти двата часа пътуване успях и малко да дремна. След това взехме участъка до границата без почивка. Този път поне беше по светло 🙂 Точно малко преди границата в един хълмист район, карайки нагоре-надолу, успяхме да видим 6-7 залеза на слънцето. Просто наблюдаваш как залязва, а като се качиш на следващия хълм отново виждаш голямото червено слънце. Почти като в Малкият принц, който веднъж е гледал 44 залеза за една вечер.
Стигнахме до границата и минахме супер модернизираната турска страна. След това дори, за малко почивка, се помотахме из новия безмитен магазин, който си е цял mall !
Почти се бях зарадвал, че сме си почти в България, когато на българската граница просто ни вбесиха. Никъде няма такава простотия. Толкова абсурдни ситуации само аз няколко минути рядко могат да ти се случат. Чак не ми се говори, че ме хваща срам, че съм българин. Знам че ще завърша негативно този иначе толкова хубав пътепис, но просто така ни беше и нас. През целия път из България вместо да си спомняме хубавите моменти от острова, ние си говорихме за простотията на българските митничари.
Снимки от пътешествието може да разгледате в Нашите Снимки.
Крайбрежието на Хърватска … или от Риека до Дубровник
Като пътувате от Триест (Италия) през Словения към морето на Хърватска, първия по-голям град е Риека (Rijeka). Риека е неголям град, предимно индустриален и жилищен.
Центъра е сравнително хубав, но определено не е много туристически град.
Крайбрежието няма да Ви впечатли със нищо. Доста е индустриално и не е много приятно просто да стоиш и да гледаш морето.
Има доста големи молове, ако се интересувате от шопинг, но за морски туризъм не го препоръчвам. По-добре тръгнете на юг.
Continue reading Крайбрежието на Хърватска … или от Риека до Дубровник
Самотраки
През почивните дни бях на Самотраки. Беше ми доста стара мечта да посетя този остров. Сега като се бяха събрали толкова почивни дни, решил че е идеалния момент за такова пътешествие. Малко ми беше странно преди да замина, защото до последно не се знаеше дали въобще ще ходя и най-вече с кой. В крайна сметка три чáса преди да заминем се събрахме пет човека и с Астралката се отправихме на път. Тръгнахме още на 30-ти април почти веднага след работа. Събрахме се, напазарувахме и към 9 часа благополучно излязохме от Пловдив. Целта беше да хванем ферибота в Александрополис в 8 сутринта, който е единствен за деня. На следващия ден беше чак следобед и губехме повече от ден (фериботите са веднъж на ден). Към 1:30 през нощта благополучно пристигнахме в Александрополис – само с лека проверка от страна на едни гръцки КАТ-аджии, която беше по-скоро смешна (something funny ?). Просто не мога да отида в Гърция и да нямам история с полицаи.
Разгледахме малко нощен Александрополис, които леко учудващо, имаше доста голям нощен живот. След това се опитахме да дремнем малко в колата, но пет човека и мноооого багаж, не беше много удобно. Още преди 7 сутринта бяхме на пристанището и се надявахме бутката за билети да отвори, защото доколкото бяхме видяли някакво работно време пишеше нещо за 9 часа, което въобще не ни уреждаше. В крайна сметка всичко беше точно и си взехме билети за ферибота. Имаше малко съмнения, но решихме да вземем и колата с нас – така дадохме по €12,30 на човек и €50 за колата, което на пет човека беше поносимо.
На ферибота можеше да чуе само българска реч. Честно казано не очаквах с ранния ферибот да дойдат толкова българи, но беше пълно. Срещнахме дори разни познати. Ужас ! 🙂 Искаше ми се малко повече да се откъсна от България, но уви. Иначе пътуването е два часа и половина, морето беше супер спокойно и е доста интересно, поне първия път 🙂 Постепенно виждаш как Самотраки с огромната си планина идва към теб.
След като пристигнахме се обадих на Тишо и неговата компания, които бяха дошли още предишния ден на стоп, и се видяхме с тях в Терма (малко туристическо селце). Малко се полутахме, защото GPS-а ни обърка (въобще тази карта на Гърция, която имам, беше много зле), но се намерихме на едно хубава полянка до чешмата. Малко по-късно се отправихме на първото ни пътешествие из острова – към водопадите.
Чудничко място си е Самотраки – хареса ми още от самото начало. Хем си на остров на море, хем висока планина (най-високият връх е над 1600 метра), хем въобще не е туристическа дестинация (няма големи хотели, само квартири), хем е доста диво (навсякъде щъкат диви кози). Като тръгнахме по една рекичка към водопадите, можеш почти да си представиш, че си в Родопите или нещо подобно. Стигнахме само до първия водопад, но и той си струваше.
Направихме си един пикник в планината и след това се замислихме къде да се установим за вечерта. Бяхме видели двата къмпинга и решихме да пробваме в тях, въпреки,че не работеха, защото е извън сезона. Общинския нещо беше затворен и не можеше да се влезне, затова отидохме на другия, който дори повече ни беше харесал (Вардес, Варадес или нещо подобно се казва и е по-близо до Терма). Водата беше спряна извън сезона, но си е супер място. Лятото сигурно събира стотици палатки, и то без особен проблем – доста е голям. Избрахме си едно страхотно място – леко издигнато, близо до морето, с дървета за сянка. Бяхме само ние. Опънахме си палатките и си спретнахме лагера 🙂
Първата вечер не изкарахме до много късно, но все пак почти не бяхме спали предишната вечер и бяхме натрупали толкова много нови преживявания само за един ден.
Общо взето за шестте дена там успяхме да посетим всички места (освен върха, но за него нямахме подготовка). Първите две сутрини прибирахме лагера, с мисълта да спим някъде другаде на следващата вечер, но така и не намерихме по-хубаво място от това, на което се бяхме настанили първата вечер и все се връщахме там. На третия ден решихме да не разваляме лагера и останахме там до края. В понеделник май дойдоха хората, които се грижат за къмпинга и започнаха да го почистват и оправят за новия сезон, но не ни изгониха, нито ни взеха пари. Като цяло хората на острова бяха доста добронамерени. Говоря за местните, то че беше пълно с българи вече стана ясно.
Любимо селце ни стана “столицата” Хора. Много приятно градче, разположени точно в подножието на планината леко във вътрешността на острова.
Там няколко пъти отивахме да пием новата ни любима бира – Вергина. На последния ден от престоя ни там вече никъде не можеше да се намери 🙂 Иначе всяка вечер оправяхме една бутилка узо покрай огъня, заедно с готвени вкусотии ! (картофките бяха чудеснярски !)
Бяхме и в светилището на Великите богове. Още една хубава черта на Самотраки – освен всичко останало си има и доста древни останки.
Бяхме и до южния плаж – единственият с по-ситен пясък на острова. Точно този ден обаче нещо бяха дошли много боклуци (найлонови торбички, шишета …) и всъщност не ни хареса и не останахме там, дори и за плаж, а се стига през един направо планински път.
Единствения недостатък на Самотраки (а и май на цяла Гърция) са каменните плажове – просто няма къде човек да си полегне. Без шалте не става – поне от наша гледна точка, като сме свикнали на пясък. Гърците си лежаха.
Мисля че обиколихме всички пътища на острова (те не че са много). Отидохме навсякъде 🙂 Направихме си пикник в планината, отидохме до кулата Phonias, видяхме изоставени танкове, качихме на едно връхче … навсякъде кози ! 🙂 И един съвет, който ни дадоха – не паркирайте колата си близо до дърво, защото козите се качват на капака, за да стигат по-добре дървото.
За последно, буквално няколко часа преди ферибота, отидохме да разгледаме музея (предишния път го изпуснахме – работи до 15 часа и почива в понеделник). Да знаете че с гръцки акцент three и free звучат почти еднакво и винаги проверявайте дали входа е три евро или е безплатен 🙂 В случая за студенти беше безплатно. иначе наистина е 3 евро. Има доста интересни неща, като основното е статуята на Нике Самотраки, чийто оригинал е в Лувъра.
Естествено накрая на никой не му се тръгваше и хванахме последния възможен ферибот – на 6-ти в 17 часа. Отново единствен за деня, но имахме късмет, че си е още почти цял един ден. Разходихме се отново из Александрополис, взехме малко подаръци за България и тръгнахме на обратно. На отиване и на връщане пътувахме през нощта и за щастие изпуснахме целия трафик покрай празниците. Границата я минавахме буквално за две минути, като на гръцката страна дори не се спира. Прибрах се и си легнах в 3 през нощта. След пет часа отново трябваше да бъда на работа. Просто използвах цялата почивка плътно.
Всеки ден си правехме плаж и дори доста почерняхме 🙂 Като чи ли съм бил една седмица на море. А то май наистина беше така ! Или беше сън … мечта …
Ваканция 2006
Вече е неделя вечерта и моята двуседмична отпуска е на приключване. От утре започва постваканционния ми стрес на работата 🙂 Иначе отново успяхме да си изкараме прекрасно. Нека се опитам да си спомня какво се случи последната седмица с мен.
Миналата събота потеглихме към Мандрица. Пет човека с Астралката, а останалите четири на стоп. Наложи се да тръгнем от Пловдив чак след 5 часа следобяд, защото трябваше да изчакаме Цвета да приключи работа. Стопаджиите както обикновено стигнаха преди нас, обаче както предположих по пътя Любимец-Ивайловград никакъв стоп не става, така че се е наложило да вземат рейс.
На Мандрица, колкото и да е чудно на майка ми, на всички много им харесва. Лятото е дори още по-хубаво. Ходихме всеки ден на реката до Меден Бук и там е просто идеално за река. Съседите така ни гледаха, че направо ни хвана срам – постоянно даваха нещо за ядене. Мине се, не мине време и се появи някоя торба с чушки и домати или някой хвърли няколко царевици през оградата или върха беше едно руло с домашно сладко (беше върха!). Почивахме динамично 🙂
В неделята отидохме и до едно съседно село Сив Кладенец, което наистина си е направо на гръцка територия. Мислех, че там са снимали “Мила от Марс”, но се оказа, че само граничния мост е от там (по който минаваха бабичките, нали сте гледали филма ?). Все пак минахме по него. И снимахме – селото е идеално за снимки.
В понеделник Яна си тръгна, за да мине през Русе и после да се присъедини отново при нас на морето. Във вторник Магито и Йонов, се отправиха към морето ден преди останалите. Последната вечер останахме 6 човека. Гледахме “Когато порасна ще стана кенгуро” и на всички много им хареса, дори стана култов за ваканцията ни. Само аз го бях гледал преди това (два пъти).
В сряда тръгнахме директно от Мадрица към морето. Мястото, където ни чакаха Иван и Маги, бе Кара Дере – един невероятен плаж, близо до град Бяла. За да стигнем от там трябваше да се върнем до Харманли и от там през Тополовград и Бургас. Тръгнахме от Родопите и минахме през Сакар, Странджа и пресякохме Стара Планина 🙂 Страшно пътуване. На километри си е все едно от Пловдив до там.
Все пак мястото си заслужава. По-пусто е от Иракли и дори по-диво (нямаше чиста вода за пиене и трябваше да си вземем запаси от Бяла). Повечето палатките бяха по-скоро семейни шатри, отколкото отделни единични такива.
Спокойствието се усещаше във въздуха. Мобилен обхват – никакъв. Всякакъв досег с цивилизацията просто се губи. През по-голямата част от времето не знаех колко е часа, а понякога и деня. Само си спомняхме диалога от филма за кенгурото:
– Днес кой ден сме ?
– Неделя, пич !
– Неделя – друг път !
– Защо имаш нещо за вършене ли ?
– Не бе, просто си мислех, че е … нещо вторник-сряда или нещо подобно
Все пак по думите на Иван беше по-населено от миналата година. Там където тогава са били две палатки, днес бяха към десет.
Свикнах да ставам като изгрее слънцето и напече палатката ми, и да си лягаме под пълната луна когато ни се доспи. Когато огладнеем си сготвим нещо на огън и ядем. Половината комания са вегетарианци, така че наблягахме на леща, сухи супи и соеви неща.
Бяхме се настанили в една борова горичка, точно до плажа и от хамака имаше прекрасна гледка към морето. Два дена ставах за да гледам морски изгрев и беше супер. За първи път видях как слънцето излиза от водата. Всички предишни пъти като гледал, е било облачно и не се виждаше много хубаво. Този път времето беше с мен – кристално ясно небе.
Е, всичко (хубаво) си има край. За мен тази отпуска свършва днес, за други тя продължава (лека завист). Снимки тепърва е ще се събират. Ето кои ще останат нашите хитове на това пътешествие:
- Nina Simoine – Love me ot leave me
- Massive Attack – I against I
- Анимационерите с албума “Плюс” (да, почти целия албум, но имахме и фаворити 🙂 )
Най-много се базикахме с фразата “Не Пунти, Не Унти” (Ха познайте от къде е), като с тези две думи измислихме всичко, т.е. всичко замествахме с тях. Направо е невъзможно да изброя всичко, ако някой иска да остави като коментар най-яките изрази. А всъщност е 13-ти … Започнах с постваканционния стрес, а всъщност няма от какво. Светът е хубав, светът е прекрасен, светът има нужда от моята песен … ааа отплеснах се. Както и да е … точно преди една година на едно друго хубаво място ми се случи нещо прекрасно … въпреки че вече е далече … защо да не ми се случи нещо подобно утре … или вдругиден ???