* Заглавието е малко подвеждащо, но такъв беше първоначалния план. Какво всъщност се случи четете надолу.
В петък (26-ти февруари) веднага след работа започнах дългоочакваното ми ходене на сноуборд в Словения. Отидох до София, където да взема и останалите хора от групата. Първо отидох у Цецо. Там дори имах малко време и успяхме да хапнем и да направим сандвичи за из път. След това кръстосахме София за да вземем другите ни две спътнички – Ина и Мира, с които всъщност се запознах тогава. Излязохме от София в 23:30 с пълна кола с екипировки и идея да направим нощен преход.
Сърбия ни посрещна с проливен дъжд. Ама наистина от най-силните. Тези които почти нищо не виждаш и те карат да караш със 60 на магистралата, защото цялата е в локви. Белград ми се стори невероятно далече. Спряхме да почина за по-малко от час някъде към 4 и тъкмо дъжда малко намаля. Въобще беше си гадно пътуване, но ние се надъхвахме – щом тук вали дъжд, значи в Марибор вали сняг и като отидем, ще има пресен сняг. Въпреки прогнозите за топло време. Мира ме смени някъде по хърватските магистрали, когато вече беше светло, за около час и успях да дремна. Бяхме решили, че ще си плащаме магистралите, защото искахме да стигнем бързо и да имаме максимално време в Словения. В Сърбия платихме на двете отсечки 730 и 340 динара (съответно 8€ и 4€), а в Хърватия 105 и 42 куни (14,6€ и 5,9€). Навсякъде приемат кредитни карти и нямахме проблеми. Само в Хърватия на магистралите явно има някакъв монопол на бензиностанции Ina и се излъгахме да заредим там. Не приемат кредитни карти и доста ме прецакаха с курса на еврото – за 39 литра бензин ми взеха 52€. Така че ако пътувате натам изчакайте до Загреб, където има “нормални” бензиностанции, или просто заредете колкото да стигнете до там. Стигнахме Словения, където трябваше да си вземем винетка – за 7 дни е 15€, което е може би една от най-скъпите в Европа.
Някъде към обяд на 27-ми стигнахме Марибор (Maribor). Целият облян в слънце. Наоколо в планините имаше сняг само на пистите. В града беше сигурно към 15 градуса. Това на нас, като хора отишли на снежна ваканция, въобще не ни хареса.
Разгледахме града и дори седнахме на едно приятно кафене на открито. След кратка разходка из града отидохме в Словенска Бистрица (Slovenska Bistrica), който е на 20 километра от Марибор, където живееше нашата домакиня от couchsurfing – Nina. Цецо я познаваше от предишното му ходене в Марибор, затова този път нямахме никакви проблеми с намирането на host, дори имахме няколко предложения. Дори се оказа, че тя живее в едно селце точно до Словенска Бистрица – Горна Бистрица (Zgornja Bistrica). Беше много красиво място с големи къщи, като явно в Словения това е обичаен начин на живот. Имахме и огромна стая за нас четиримата.
Вечерта, след като предишния ден бяхме на работа, цяла нощ пътувахме, а пред деня се разхождахме из Марибор, решихме да отидем на нощно каране 🙂 Просто не се стърпяхме, а и искахме да видим как са условията.
Както и предполагахме имаше само изкуствен сняг и въобще не ни хареса. На мен ми изглеждаше все едно карам на кристали сол. Евала им на усилията да поддържат пистата, но на 15 градуса да има сняг не е нормално. Така и така си бяхме платили, така че карахме и тотално се изморихме (особено аз). Все пак решихме, че няма да си взимаме на другия ден тридневна карта. Пътуването ни отиваше на етап да се провали. Прибрахме се при Нина, която ни даде сумати брошури за цяла Словения (много добра идея, която аз трябва да направя за моите гости от couchsurfing). Решихме че на другия ден ще се разходим из Словения. Така и така бяхме там и така и така сме си платили винетката.
На сутринта потеглихме към Любляна (Ljubljana). За около час стигнахме там, намерихме си една уличка, където оставихме колата и се отдадохме на разглеждане. Любляна е много приятен град. Разходихме се из старата част около реката (Любляница). Направих доста снимки. Имаше и доста хубави графити, които ни направиха впечатление. Друго впечатление ми направи, че няма никакви магазини за туристи, пълни с картички, магнитчета, тениски … толкова обичайни за други градове. В Словения трябва да отидеш в туристическите информационни центрове, за да си купиш сувенири. Седнахме в едно кафене точно до реката, където имаше книги, които може да четеш. Между другото ако решите да седнете на открито на всеки стол имаше одеялце да се завиете 🙂 От книгите ние си намерихме един английско-словенски речник, който разглеждахме. Сега малко за словенския език – общо взето установихме, че в почти всички думи имат буквата “j”, просто трябва да я поставите на правилното място. Иначе думите са им доста близки до нашите и повечето със същото значение. От речника фаворит ми остана глупав – neumen 🙂 кафене е kavarna, греяно вино е kuhano vino, а junk food е hitra hrana.
Разходката из Любляна продължи с посещение на крепостта, от където има чудна гледка към целия град и Алпите на заден план. Самата крепост в опита си да я направят безопасна и полезна с музеи и магазинчета, са я развалили. Общо взето не може да снимаш нищо без да хванеш някакъв модерен детайл. Решихме да не се бавим много, за да отидем близо до Postojna, където си бяхме набелязали една крепост в скалите, която изглеждаше много добре.
Върнахме се, където бяхме паркирали, обаче за наша изненада в уличката вече нямаше нито една кола, включително и нашата. Явно ни е бяха вдигнали с паяк, но тъпото беше, че няма никакъв знак, че вдигат и още по-малко табела с телефони (само знака забранено паркиране 🙂 ). Абсурдното в цялата ситуация е че беше неделя и синя зона не работеше и на практика навсякъде паркирането беше безплатно. Просто всичко беше запълнено и ние си избрахме тази уличка, където си имаше и други коли. Стана ясно, че въпреки, че синя зона не работи в неделя, паяците си работят. Беше малко трудно да разберем какво да правим в тази ситуация и добре че имаше добри случайни минувачи, които ни помогнаха. Дадохме на една жена да говори с полицията, от където ни дадоха номера на фирмата, която се занимава с вдигането на коли. След това звъннахме на тях и се оказа, че колата ни е там. Трябваше да отидем с такси и друга жена ни извика такси по телефона, защото иначе имало много измамници (особено с туристи). Няколко човека ни казаха в Любляна да ползваме само такси Metro (и то да го викаме по телефона). На таксиметровия шофьор казахме само “пайк” (така ни казаха да кажем) и той ни разбра 🙂 Отидохме на паркинга за вдигнати коли, където човека ни каза, че ще му трябва ID и 100€ за да ни даде колата. Ние се опитахме да се вайкаме и да се правим на бедни туристи, но единственото съжаление, което получихме беше “може да платите и с карта”. Така олекнахме с по 25€ и си казахме, че все едно да си бяхме взели еднодневна карта за лифта. Покрай цялото разправяне с колата не остана време за Постойна.
Върнахме се в Словенска Бистрица, където Нина ни беше организирала вечеря в един ресторант. Честно да ви каза открих словенското Бойково. Нина ни закара по един тесен криволичещ път нагоре до село Жабич или нещо подобно. Собствениците на ресторантчето бяха познати на Нина и на родители те й, които също бяха с нас. Там се наядохме вкусно-вкусно. Точно като Бойково Ви казвам 🙂 След ресторанта имахме среща в Марибор с още едно момиче от couchsurfing. Всъщност Нина се опита да организира среща, но само Барбара се нави да дойде. Пихме по едно-две в един бар и си поприказвахме.
Междувременно се беше зародила идеята да отидем да караме в Австрия (всъщност само Мира караше ски, останалите бяхме със сноуборди). След като се прибрахме започнахме усилено търсене на австрийски курорти, които да са близо до Марибор (за да може да отидем и да се върнем за един ден), но освен това да са достатъчно на високо в Алпите, че да има сняг. Гледахме сайтове, камери, прогнози за времето, мнения … Имаше спорове дали да не отидем на някой по-далечен, но истински голям курорт, но това се отхвърли.
Избрахме си курорта Lachtal на 2 часа с кола от Марибор и на сутринта тръгнахме на там. В Австрия си взехме винетка (която вече е 7,90€ за 10 дни) и стъклото ми още повече се запълни със стикери. Малко ни изненадаха малко по-късно, когато се оказа, че трябва да плащаме и за един тунел още 7,50€. Стигнахме в Lachtal малко преди 11 часа и си взехме карта за след 11 часа за 29,50€ + 3€ депозит за картата, която не се налага да я вадиш от джобовете (което си е удобство). За стандартите в Австрия това сигурно е малък курорт – само един 6-седалков лифт и 7 влека (които аз не мога да използвам защото само падам), но нас ни се стори рая ! Просто вече ще знаем – става ли дума за ходене на ски извън България – Австрия е мястото ! Алпите си е съвсем друго нещо. Гледките са невероятни. Снега истински. Пистите широки. А там най-хубавото е че дори не се налага да секат дървета, просто си е голо. В началото доста се обърквах от многото писти и дори и да исках не можех да повторя една и съща два пъти. Постепенно ги схванах де 🙂 Беше наистина много яко каране ! Стояхме до последно и искахме още. Но трябваше да се връщаме. Така се замотахме, че забравихме да си върнем картите и сега си имаме спомен от там (които струваха по 3€). Когато се усетихме вече бяха затворили касите, а не видяхме автомати.
На връщане към Словения се изхитрихме леко и минахме по второкласния път през планината и селцата и не платихме за тунела. Беше красиво и дори по-късо, но по-стръмно. По пътя решихме да спрем в Грац. Аз без да очаквам за по-малко от година се озовах за втори път там. В Грац си знам, че няма безплатно паркира и след случката от предишния ден, си платихме паркинга, въпреки че остава 10 минути до 20 часа, до колкото важи платеното паркиране. Машинките са доста умни, защото минималното беше 0,60€ за половин час и ни даде билетче до 9:20 на следващия ден, т.е. 10 минути сега и още 20 на сутринта. Разходихме из града, видях странната им сграда на музея за съвременно изкуство светеща през нощта. Минахме в тунела през “тепето” им, но не се качихме горе, защото беше тъмно. Обиколихме тесните улички и за финал отидохме в един ирландски бар 🙂
Върнахме се в Словенска Бистрица изморени от карането в Lachtal и обиколката на Грац и тъкмо си мислех че ще си легна блажено, бащата на Нина извади една бутилка Боровичевица (или нещо подобно) – някакво алкохолно питие от боровинки, което се оказа много хубаво. Почерпката беше в отговор на това, че им подарихме мартенички. Ина беше направила и огромни ръчни Пижо и Пенда за Нина. Постепенно дойде и втора бутилка Боровинчевица и една Сливовица (аз обаче хареса повече и останах на боровинките). Пак си легнахме по никое време.
Последния ден в Словения ни започна с разхода из Словенска Бистрица. Нина ни разходи – показа ни парковете, крепостта (там май всеки град си има крепост), центъра, спортни съоръжения, училището (където работеше майка й) и други по-интересни места от малкия град. След това отново с Нина решихме да отидем в Птуй (Ptuj) – най-старият град в Словения. Отново център, снимки, крепост, кафене, разходка а за финал и огромен мол (за малкото градче) от където си взехме храна за из път. От туристически център с Цецо си взехме и тениски със слогана на Словения – I feel sLOVEnia. Хубав дизайн са им направили.
След Ptuj трябваше да се разделим с Нина и ние да потеглим към Загреб. Вечерта се бях разбрал да спим у Поли, която познавам от предишното ми ходене в Загреб преди 2 години. На границата й написах SMS, че идваме, но не получих отговор. Стигнахме в Загреб в късния следобед и отидохме да се разходим из центъра. Получих няколко дежа-ву-та, но така и не успях да се ориентирам. В крайна сметка си намерихме и хубав бар, където да пробваме местните бири. Аз отдавна съм си фен на Ožujsko. В бара отново писах, на Поли, но пак без отговор. Звъннах й, но никой не вдигна. Усетихме че става нещо. Малко след това получих SMS да звънна на един номер. Звъннах – отново никой не вдига. След като отговорих с SMS, че никой не вдига, получих съобщение, че Поли си е изгубила телефона същия ден и имаше номер на съквартирантката й. Звъннах на нея, но така и не се разбрахме нещо. Последното което чух беше “добре, ще й кажа” след което ми затвори. Беше вече към 8 вечерта и Цецо се сети, че има една позната в Загреб от някоя от couchsurfing срещите и решихме да й пише. Тя веднага отговори, че може да отидем у тях. Единствения проблем беше, че живееше в едно селце Dumovec на 10 km от Загреб. Тук е момента да поздравя картата на Garmin Europe CityNavigator, която имаше търсене по улици във въпросното село, докато AdriaRoute нямаше. Така успяхме да намерим адреса. Ирена се се оказа хубаво момиче, което живееше самó с две котки и една игуана. Хубаво стана че игуната я видяхме чак на сутринта, защото се оказа че сме спали точно до нея – просто това което мислихме за тераса със спусната завеса се оказа терариум с 1,40 метрова игуана. Цецката сутринта се зачуди защо на “терасата” има радиатор, а в стаята е доста студено 🙂 Оскар (по-голяма котка) веднага се влюби в якето ми се настани в него. Като цяло още едно положително couchsurfing преживяване.
На сутринта се разделихме с Ирена, която трябваше да отиде на работа, а ние да се връщаме към България. Този път беше през деня и не валеше, което беше доста по-приятно, но все така дълго. Въпреки, че бяхме станали доста рано, бяхме в София чак към 19 часа (като броим и единия час загуба от часовата зона). Докато оставя останалите ми отне още час и половина. След 2700 km пътуване последните няколко дена, околовръстното на София ми се стори ада ! Има ужасно много дупки. Освен това имаше затворени булеварди (точно където живее Ина), и освен това точно тогава се провеждаха тържествата за 3-ти март и се наложи да избягвам центъра.
Оставих и тримата ми спътници и реших, че щом е 20:30 все още имам време да се прибера до Пловдив, въпреки че имах доста оферти да остана. И ако си мислите че тук всичко свършва съвсем не е така. По някое време на магистралата установих, че колата ми духа студено, въпреки, че трябваше да топли. Спрях и видях, че няма никаква вода в казанчето. Нещо беше станало и постоянно губех охладителна течност. Спирах общо взето на 15 километра и на всяка бензиностанция. Изчаквах и да изстива колата. Един път, след като бях постоял известно време, не искаше да запали. На няколко пъти се виждах как звъня на Спасчо да идва да ме дърпа. На shell-а Пазарджик-юг един от служителите се поинтересува какво става и ми помогна доста. Аз вече бях установил, че един маркуч се е спукал и той го сряза, малко го скъсихме и стегна скобата отново. Наляхме вода, обезвъздуши системата и накрая вече не изтичаше вода. Браво на Мишо от shell-а. Благодаря ! Успях да се прибера жив и здрав, макар че окъснях доста. Бях си в къщи към някъде към 23:30. Приключението беше до края !
Сега съм много доволен как се получи всичко. Съвсем не се получи първоначалния план да отидем до Марибор, да караме 3 дена и да се върнем. За сметка на това се получи истинско мини евро-пътешествие. Бяхме в толкова държави и градове ! Карахме в Алпите ! По-добре не можеше да се получи !
p.s. снимки от пътешествието има тук, тук и тук (графити в Любляна).
