Tag Archives: couchsurfing

След джулая

Тази година отново посрещнах джулая на Карадере. Беше чудесно, но много пренаселено. Август месец май няма да се ходи там.

Върнахме се в понеделник вечерта. Във вторник имах един гост от couchsurfingStefan от Белгия, с които изкарахме хубава вечер с бири, ракии и мастики. В сряда най-сетне реших да си рзгледам снимките, пускам компютъра и … тц. Не тръгва. Хард дискът ми е отишъл. То имаше признаци и преди, но сега тотално не иска да се монтира дори. Днес вече е четвъртък, търся дискове, все още ми се струват много скъпи. Чудя се дали мога да изкарам известно време само на таблет. А снимките когато-тогава.

Хубави описания на джулая може да прочетете при Ели и Ваничка. Мненията ни напълно съвпадат.

В Словения през декември (част 2) – адриатика

След първите два дена в Словения, в които видяхме много красиви езера, впечатляващи замъци и хубави малки „алпийски“ селца, се отправихме към морето. Крайбрежието на Словения е доста малко, и дори италианското е по-близо до Любляна. Все пак ние бяхме решили да разгледаме словенското. А и имаше къде да останем 🙂 – в къщата на нашите домакини от couchsurfing.

Първият (идвайки от Любляна) и най-големият морски град на Словения е Koper (на италиански – Capodistria). Пристигнахме там на смрачаване и искахме просто да се разходим по крайбрежието, обаче много ни забавиха направо странните правила за шофиране – странни кръгови и улици, който стават изведнъж еднопосочни и то в противоположната посока ! В крайна сметка успяхме да разгледаме нощен Koper с коледната украса върху палми 🙂 Разгледахме и старата част с тесни улички, но като цяло нещо не ме впечатли … може би просто първото впечатление не ми хареса.

 

 

Написах и италианското име на Koper, защото в онази част на адриатика всички надписи са на словенски и италиански (за английски направо забравете 🙂 ). Още повече като няма вече граница между двете държави, всичко е един смесен район.

След Koper посетихме Izola (на италиански естествено Isola). Вече беше станало късно и първото, което направихме беше да си потърсим място да хапнем. Влезнахме в първото ресторантче, хапнахме по една супа и пийнахме бира. После се оказа, че сме уцелили много добро място и то на добри цени. Това го разбрах в последвалата разходка из нощна Изола, в която дори съм забравил да снимам и нямам нито една снимка от там. Интересно за този град е че в миналото е бил остров (Isola на италиански е остров), но в последствие са го свързали със сушата и вече не е остров.

В Izola изчакахме Teja и Primož, които бяха тръгнали след работа от Любляна, и ни заведоха на тяхната вила, която се оказа в следващото селце – Strunjan. Чудесно място ! На върха на един стръмен склон и е нещо като полуостров, т.е. почти навсякъде наоколо е само море. Дори вече е защитена местност и не може да се строи повече.

 

На адриатическо море беше доста топло (за декември) дори и вечерта и нямаше големи разлики – общо взето през деня беше 13°C а вечерта падаше до 10 🙂 Първата вечер дори навън беше по-топло от колкото вътре в къщата и стояхме под навеса от бамбук. След няколко бири Примош извади и домашните им запаси, които в словения им казват Шнопс. Имаше една, която си беше чиста сръбска Шливовица, и две по-интересни – шнопс с плодове боровинки вътре и червено вино отново с боровинки. Трябваше да опитам от всичко и май се понапииииййх 😀

В събота ни разведоха с тяхната кола по останалата част от словенска адриатика. Първо посетихме Piran (Pirano). Стар град в типично венециански стил – тесни улички, хубави тераски, статуи … и всичко това нагъчкано до морето, а от към сушата стабилна крепостна стена.

 

 

След едно хубаво кафе на брега в Piran, се отправихме към Portorož (Portorose). Това е нещо Слънчев бряг на Словения – хотели, казина, барове, яхти … и сладолед 🙂 Ядохме по един сладолед на брега през декември. След това бяхме и на пицария. Въобще това е най-гъзарското курортно място на Словения, но сега беше доста спокойно и приятно за разходки.

 

 

И общо взето това беше цялото словенско крайбрежие. Успяхме да го кръстосаме цялото.

Вечерта Тея и Примош бяха решили да отидат на шопинг и заедно отидохме до един от моловете в Koper, където и ние взехме разни подаръчета. Освен това от супермаркета взехме продукти и след като се прибрахме във вилата, Вили направи една българска мусака 🙂 Мисля, че много им хареса, защото я изядоха цялата.

Неделната сутрин започна с дълго излежаване. Дори аз по едно не издържах и си направих една разходка по крайбрежието. Чак към обяд успяхме да се постегнем и решихме да отидем до Италия 🙂 Там целта отново беше един дворец – Miramare. Аз бях там през 2009-та, но сега исках да го покажа на Вили. Този път дори влязохме вътре. Този вече беше доста по-различен от замъците, които гледахме в Словения. Доста по-нов (завършен е 1860 г.), в различен стил и истинско показване на заможност от XIX век.

 

След това се разходихме малко и из градината за двореца, която е огромна и за мен си е истинска ботаническа градина. Накрая решихме да не спираме в Триест, а направо да се връщаме към Любляна.

Последната ни вечер в Словения си направихме отново нощна разходка из Любляна, а когато се прибрахме ни чакаше вкусна вечеря във фурмата (бяха ни оставили ключа за къщата си). Наядохме се и приготвихме малко сандвичи за другия ден, когато ни очакваше още един ден пътуване до България. Малко по-късно, когато се прибра Примош, ни показа снимки от неговите пътешествия из югоизточна Азия (той явно винаги е пътувал в онзи регион). Най ме впечатлиха снимките от Мианмар. Трябва да взема да отида някой ден там.

В понеделника пътуването се оказа дори по-дълго от очакванато. Не само че се губи 1 час от часовата разлика и това че трябваше да се върнем до Пловдив, вместо до София, но точно в София ни посрещна една толкова гъста мъгла, каквато никога не съм виждал. Направо беше невъзможно да се шофира. Дори успях да изпусна пресечката за магистралата от околовръстното, независимо че имах GPS, а пред мен бяха друга пловдивска кола и пазарджишка. И тримата я изпуснахме ! Наложи се още половин час да се влачим в мъглата за да намерим безопасно място да завъртим наобратно. Така бяхме тръгнали в 7 сутринта (8 българско време) и се прибрахме в 22:30. Това са почти 15 часа път за около 1000km. За цялото пътуване, според GPS-а, съм навъртял над 2600 km и над 32 часа шофиране.

Въпреки дългия път съм супер доволен от пътешествието. Словения се оказа супер интересна и разнообразна дестинация, въпреки малките си размери. Или може би точно това я прави още по-интересна. За малката й територия може да се насладите на планини, езера, ски зони, замъци, пещери, море, малки алпийски селца, големи курорти, стари италиански пристанища … Ние за 4 дни успяхме да разгледаме само една малка част от разнообразието на Словения. Дори част от нещата, които си бяхме набелязали, останаха за другия път.

В Словения през декември (част 1) – езера и замъци

Преди около месец-месец и половина, Софито ми каза, че иска да ходи на анимационния фестивал Animateka в Любляна. С Вили не се чудихме много и решихме да отидем с нея и да си направим едно пътешествие. Обаче сега въобще няма да Ви говоря за анимационни филми, защото след като оставихме Софи в хостела, се видяхме само за 5 минути, и след това чак на пътуването към вкъщи. С Вили си направихме такава пълна програма с пътешестване из Словения, че не ни остана време да ходим на прожекции. Бях решил да й покажа хубавата страна на couchsurfing-а и бях уговорил да спим у една двойка в Любляна. Teja и Primož се оказаха много готини и свястни хора. Но за това малко по-късно.

На отиване тръгнахме от София и до Любляна ни излезе около 11 часа пътуване с кола (заедно с няколко кратки почивки). Хубавото на отиване е че се печели един час от часовата разлика, а лошото на зимата е че няма как да не пътуваш по тъмно – в Словения през декември в 16:30 вече си е много тъмно. Още първата вечер нашите домакини ни заведоха на по бира в едно готино заведение. В Словения е много популярно да се стои навън пред заведението, защото вътре е забранено да се пуши. Пред всички заведения има газови печки за открито. В това, в което бяхме дори имаше печки на дърва на открито ! В България биха казали, че това е на празно, но явно това привлича клиентите.

Първия ден, в който бяхме изцяло в Словения, решихме да посетим може би най-популярното им място – езерото Bled. Наистина много красиво място – не случайно ми попадна в класация топ 10 на най-красивите места в света. Прекрасно планинско езеро с островче, на което има църква, отстрани на висока скала – замък на 1000 години, а на заден план заснежени върхове.

 

 

Замъка Блед (Blejski Grad) също много ни хареса. Една крепост на 1000 години, разположена на невероятно място. Ние нацелихме много слънчево време и в двора доста се препичахме на слънце, гледайки езерото и всичко наоколо. Много приятно и красиво. Входната такса е 8€ (и няма студентски), но според мен си струва.

 

 

След замъка на Блед направихме пълна обиколка около езерото. По принцип бях чел някъде че се обикаля за около час, но на нас ни отне повече 🙂 Беше приятна разходка почти на залез слънце.

Заради кратките декемврийски дни не можахме да обърнем много внимание на следващата ни цел – най-голямото езеро на Словения – Bohinj. По пътя видяхме много приятни малки селца с къщички с остри покриви, все едно си в Алпите (или поне Австрия или Германия). Самото езеро го видяхме само на смрачаване и просто си направихме един пикник в единия му край.

След като се прибрахме от разходката край Bled и Bohinj толкова бяхме изморени, че просто легнахме и заспахме. Беше много изморителен, но и толкова приятен ден.

На следващата сутрин  разгледахме крепостта на Любляна, но тя нещо не ни хареса – беше твърде “модернизирана” за вкуса ни. За сметка на това следобяд посетихме мястото, което най-много ме впечатли от цялото ни пътешествие – замъка Predjama (Predjamski Grad). Отново средновековен замък, но построен в една скала. Самото му име буквално означава “пред ямата”. Част от замъка е естествена пещера от скалата. А самия замък въобще не е малък. Цялостната гледка наистина е впечатляваща – и отвън и отвътре. Представям си когато правят възстановки на средновековни турнири и обичаи каква гледка е. Мястото е наистина предразполагащо.

 

 

Наистина мога да препоръчам на всички да посетят Predjamski. Замък какъвто никога не съм си мислел, че ще видя на живо, съчетан с прекрасна природа наоколо. Нямаше време да посетим и пещерата Постойна (Postojnska Jama), защото през зимата последното влизане е в 15 часа, но нищо – следващия път 🙂

След Предямския замък се отправихме директно към морето. Нашите домакини Mateja и Primož ни бяха поканили за уикенда на тяхната вила на адриатическо море … и ние разбира се приехме 🙂 За следващите два дни на морето на Словения – в следващата част.

Уикенд в Истанбул

Миналата седмица някъде към вторник с Магито си говорихме да ходим някъде. Почти на майтап споменахме Истанбул, но решихме, че колко му е да отидем. Не го обсъждахме въобще. Аз дори веднага писах на двама от couchsurfing, които познавам там, и единия веднага отговори, че няма проблем да ни приюти. До петък все още не беше ясно дали ще ходим, но решихме да го направим, като дори си взема понеделника почивен ден. Така с Магито и Митака в събота рано (6 часà) сутринта потеглихме.

Аз вече два пъти съм бил в Истанбул, но сега ми беше като за първи път. Предишните пъти (1 2) все бях по работа и не съм имал време да се разхождам колкото си искам. А и за първи път отивах с моята кола и се наложи да шофирам из Истанбул. Както знаете там движението е ад – всеки бибитка и се движи където си иска. С магистралата също ми беше малко неясно как стават нещата – има едни карти, които се зареждат и после автоматично ти взима от кредита. Проблема е че приемат само кеш. Ако нямате турски лири (както ние), чичката на гишето е и ченчаджия. Естествено не по най-добри курс. Все пак се оправихме някак си.

Soner, host-а ни от couchsurfing живееше в азиатската част на града и така аз за първи път бях в Азия. След като минете моста над Босфора дори има табела „Welcome to Asia“. На обратно естествено е „Welcome to Europe“. След като пристигнахме първо се срещнахме със Сонер, което беше добре, защото ни обясни как стоят нещата с придвижването и кое къде се намира. За първата вечер решихме да разгледаме централната част около Таксим, а старата част (и най-туристическите обекти) да оставим за следващия ден, който ще бъде целия на наше разположение.

Това ми посещение в Турция не беше така кулинарно, както предишните, но хита ни бяха едни сандвичи с риба, които ги продават от едни сергии и ги има на много места. Препоръчвам ги !

От целия ми престой най ме изкефи, че фериботите са градски транспорт 🙂 Така ние отивахме и се връщахме всяка вечер с корабче. Много по-приятно от рейсове. Дори им научихме разписанията и спирките. Така за лира и половина отиваш или се връщаш от Европа.

Първата вечер изкарахме в най-оживеното място в Истанбул – разбирайте тази главната улица от кулата Галата до площад Таксим (не знам как се казва). Хванахме си корабчето от Кадикьой (където бяхме) до Каракьой и от там пеша. А то народ, народ, народ ! Наистина пренаселено. Нашата главна по време на нощта на музеите и галериите не важи. Наистина е едно море от хора. По някое време не издържаш и свиваш по малките улички, където положението е само малко по-добре. Наистина не бих ходил всеки ден там, но това стълпотворение от хора просто трябва да се види. Разходихме се, пихме по една бира (нещо което не се намира навсякъде и е скъпо), видяхме нощен Истанбул и с корабчето в 10, обратно “в къщи” 🙂

Неделята започна сравнително късно (след като се наспахме почти до 10). Първо отидохме със Сонер на закуска и чай в едно крайбрежно заведение с изглед към Босфора и старата част на Истанбул. Всъщност закуските взехме от една пекарна по пътя и бяха много вкусни (и сладките и солените). Това беше и най-дългото време през което се видяхме със Сонер. Поговорихме си за пътешествия и културните обичаи на народите.

Към обяд хванахме ферибота за Еминьоню, което на практика е стария квартал на Истанбул, в който са и повечето туристически забележителности. Започнахме ги подред – джамията Еминьоню, египетския пазар за подправки, парка Гюлхан, замъка Топкапи, света София, Синята джамия. След това отидохме в Yerebatan Sarnici – нещо като огромен подземен резервоар за вода от византийско време. Място за което не бях чувал, но Сонер ни го препоръча и много се радвам че го посетихме. Вече е направено доста туристическо, но е приятно за разходка и много успокояващо с тази спокойна вода навсякъде и все още капеща от тавана. Сонер ни каза че целогодишно е с почти постоянна температура и през лятото се разхлаждаш там, а зиме е топло. Всъщност това беше единственото нещо за което платихме вход (10 лири).

След като се нагледахме на туристически забележителности седнахме в един ресторант да хапнем и оставихме че вече е 18:30 т.е. Капалъ Чарши вече е затворена и няма смисъл да ходим. Останахме да доразгледаме синята джамия и дори изчакахме да свърши вечерната им молитва, за да влезем вътре. Там съвсем случайно попаднах до един турчин който много бавно и разбираемо на английски обясняваше доста интересни факти за джамията. Като например как целия таван е бил черен от дългите години използване на свещи за осветление и чак през 80-те години са изрисувани нови, който би трябвало да са като оригиналните.

Точно мислихме да хванем последния ферибот от Еминьоню в 9 часа, когато решихме да разгледаме една временна изложба точно пред света София, озаглавена „1001 inventions – discover the muslim heritage in our world“. През деня опашката беше огромна (все пак беше безплатно), но сега беше по-малка и решихме да изчакаме. Направена и е от англичани и наистина е МНОГО интерактивна. Първоначално гледате едно кратко филмче, след което се влиза в една по-голяма зала пълна с мултимедии. Има видеа, игри, макети, touch екрани … дори една малка стаичка в която управляваш всичко само с движение на ръцете си. Наистина цялата изложба беше най-интерактивното нещо, което съм виждал. Ако имате път към Истанбул до 5 октомври, Ви препоръчвам да разгледате.

Тръгнахме да се прибираме, но въобще не бързахме – все пак това ни беше последната (макар и втора) вечер в Истанбул 🙂 А и трябваше да вървим чак до Каракьой … по пътя хапнахме пак рибен сандвич, правихме снимки … изпуснахме ферито в 9:30, след това в 10:00 … а знаехме че последното е в 11 (в неделя вечер бяха през половин час). Ако изпуснехме и него беше по-добре да си търсим хостел, отколкото да хващаме такси 🙂 Все пак успяхме да се приберем много приятно с корабче. След това един душ набързо и в леглото. Бяхме доста изморени.

Сутринта трябваше да станем в 6:30, защото в 7 трябваше да излезем заедно със Сонер. Това ни беше последния ден и нямаше как да останем, след като той тръгне за работа. Общо взето нямахме план какво да правим този ден. Първо естествено отидохме на закуска с чай. Там обсъдихме вариантите. Сонер беше споменал за едни острови близо до Истанбул – островите на Принца, и на мен много ми се ходеше. Маги и Митака май нямаха много желание, но в крайна сметка успях да надделея. Дано не ми се сърдят за това.

Островите на принцовете (Princes’ islands или Adalar) са 4 по-големи острови, които са на около час с ферибот от Истанбул. Интересното при тях е че по тях не се движат коли. Има само пожарна, полицейски и линейки. А аз видях и няколко товарни електромобила. Честно казано не им трябват коли на хората там – островите са малки и основния транспорт е велосипеди и каруци (има и карети, който са като таксита). Ние отидохме само на втория остров – Burgazada (ada е остров на турски, така че просто БургаЗ :). Много ми хареса ! Явно след Самотраки и Гьокчеада съм станал любител на островите. Малки къщички, китни заведения, не е претъпкано с хора … и конкретно тук – няма спрели коли навсякъде по улиците 🙂 Успях и да си топна краката и в Мраморно море ! Вече замислям ново пътешествие до там с посещение на четирите острова (може четири дена – четири острова 🙂 ). Билетчето за ферибота от Истанбул е 3 лири.

След като се върнахме от островите, вече трябваше да тръгваме към България. Дори Сонер ни беше казал, да изчакаме да мине поне 10 часа сутринта преди да тръгваме да излизаме от Истанбул, защото трафика е ужасен. Ние тръгнахме чак след обяд, когато беше по-спокойно (ако това може да се каже за движението в Истанбул) и благодарение на GPS-а не се мотахме много. След Истанбул се чувствам една идея по-опитен шофьор 🙂 Иначе след това магистралата е дълга и скучна. Добре че имаше кой да ме сменя. Спряхме в Одрин да разгледаме, защото Маги и Митака не бяха ходили, но наистина беше за кратко. И честно казано след Истанбул ми се стори доста постно.

За границата за пореден път успяха да ме изнервят ! Първо не знам защо попаднахме в ужасно задръстване в което всеки се навираше от всички страни, а в крайна сметка колоната беше по една кола, второ имаше *много* коли (не знам защо ?!?), трето имаше един момент в който половин час въобще не помръднахме … но всичко това беше нищо в сравнение с държанието на българските митничари и цялата система на границата. Навсякъде въпроса беше колко цигари носим (сякаш не може да отидем в Турция за друго) и много ги изненадвахме като нямахме никакви. Общо над 2 часа стояхме на границата (за това време можехме да се приберем в Пловдив). Не стига границата ами 2-3 километра след това едни полицаи ме спират и отново – „от къде идвате ?“, „колко цигари носите?“ … ако нещо са пропуснали митничарите, те да намажат. Дори ми намериха че светлината на задния регистрационен номер не ми свети и се заядоха за нея … но явно като видяха, че няма какво да ми вземат ме пуснаха без нищо.

Като изключим последната част сме много доволни от пътешествието ни. Ето така трябва да се получават нещата – просто решаваш и тръгваш. Всичко останало си идва само. Времето беше с нас – на Burgazada снимах един термометър, който показваше 34 градуса. Дори и вечер беше идеално за разходки. Разбира се Истанбул не може да опознае за 2-3 дена, затова някой ден пак !

Снимките ми от пътешествието са тук и тук.

Скучна вечер ли ?!?

Тази седмица съм сам в къщи и снощи след работа въобще не ми се прибираше. Обадих се на няколко човека, но всички бяха или заети или не ми вдигнаха и в крайна сметка се прибрах. Замотах се, стана късно, зачудих се въобще да ли да излизам, въпреки че беше хладно след повече от 24 часовия дъжд над Пловдив … с няколко думи очертаваше се скучна вечер. Изведнъж малко преди 21 часа получих едно писмо в couchsurfing, че двойка испанци имат проблем с host-а им. Разгледах им профила, изглеждаха готини и веднага им писах SMS, че може да дойдат. Пратих им адреса им (те бяха с кола) и към 22 часа вече бяха пред блока ми. Учуди ме, като ми казаха, че попитали някаква полицейска кола как да стигнат до адреса, но естествено не са могли да се разберат на английски и в крайна сметка полицаите са им казали, да карат след тях и са ги докарали до нас.

Montse и Quim се оказаха наистина много забавни хора и ми направиха вечерта 🙂 Тръгнали на шест месечно пътешествие с кола, като за горивото си изкарват пари като свирят по улиците. Така днес ако видите двойка испанци на главната с мини пияно и други страни инструменти да знаете че са те 🙂 В Испания дори имат цяла група от 10 човека. Поговорихме си много добре цялата вечер за пътешествия из Европа и си давахме взаимно съвети. Дори се оказа, че не са разбрали че трябва да си купят винетка за България. Добре че полицаите са видяли 🙂 Като цяло и те и аз останахме много доволни от вечерта. Дори като бяха у нас продължаваха да получават SMS-и от други хора, на които са пратили съобщение, с положителни или отрицателни отговори.

Аз тази седмица като е свободен апартамента, си смених статуса в couchsurfing от maybe на yes и още първия ден срещнах много готини хора 🙂 Хубаво нещо е couchsurfing-a !

Допълнение: ето малко снимки от днес на главната:

Много усмихнати и готини 🙂

В търсене на изгубената ферма

Всичко започна с идването на поредната ми гостенка от couchsurfing Magda. Тя дори първоначално не ме питаше за място а преспиване, а как да стигне до Смолян. След още няколко съобщения разбрах, че тя всъщност иска да стигне до село Мугла. Всичко това се случва миналата седмица, когато аз силно си мисля за море, а навън не спира да вали всеки ден. Постепенно започнах да се замислям дали да не отида в Родопите този уикенд заедно с Магда. И без това никога не бях ходил в района около Мугла. Запитах и моите приятели, но нещо нямаше много навити или свободни. Единствено Таня и Вилито се навиха да дойдат с мен. Магда дойде в петък вечерта, когато за пореден ден валеше дъжд и хубаво се намокрихме, но все пак не се отказахме от пътешествието.

В събота сутринта (ако 11:30 е сутринта все още) тръгнахме към Смолян и Мугла. Идеята беше ако е лошо времето да се върнем същия ден, ако не – палатки на някоя хубава полянка. До Смолян беше лесно, след това попитахме накъде трябва да хванем за Мугла. Пътя беше тесен и доста разбит (всъщност е същия, който отива към каньона на водопадите). По едно време се стига до оградено място, което е затворническо общежитие. Точно преди него завихме на дясно, но стигнахме до някакъв обект, където пътя свърши и разбрахме, че всъщност е трябвало да продължим направо. Върнахме се и точно пред затвора има бариера, където полицаи ви проверяват документите. Все едно влизате в друга държава. Дори малко по-стриктно – все пак из Европата дори не ви спират. Магда малко се зачуди за какво са тези проверки.

След контролния пункт и особено след един тъмен тунел в скалата, се озовахме не в друга държава, а направо в друг свят. От вътре ми дойде “джурасик свят”. Наистина много красива непокътната природа. Започнах да се замислям, че каквото и да става не ми се връща още същия ден в цивилизацията. Не си струваше всичкия път само за малко красота. А и Мугла се оказа по-далече от Смолян от колкото си го представях … или поне така ми се стори заради лошия бавен път.

Стигнахме в Мугла, спрях на центъра и веднага станахме атракцията на селото. Всички започнаха да ни гледат и коментират. Дойде гранична полиция и отново ни провериха.Магда вече си помисли, че е станало война някъде 🙂 Ние не бяхме си накупили провизии, така че първо потърсихме магазин. Оказа се че са в сиеста и трябва да изчакаме до 15 часа, когато ще отворят. Имахме половин час и решихме да си направим първа разходка из селото. Междувременно започнахме да питаме за фермата в която отиваше Мег. Някои знаеха за нея, някои не, а полицаите направо ни казаха: “кой ви излъга че има такова нещо?!?”. Едни жени ни казаха че нагоре в планината до изоставеното съседно село Чамла на час и половина. Според друга жена пътя беше два часа и ни показа по коя пътека да тръгнем, за да не се объркаме и да тръгнем към Триград. С Таня и Вилито решихме да тръгнем с Магда към фермата, тъкмо ако завали да има къде да се приютим или поне да си опънем палатката в двора, а не директно в гората. Върнахме се в селото. Универсалния магазин беше все още затворен и ни показаха един по-малък. Там обаче нямаше хляб и си взехме само някои неща, които могат да се ядат без хляб. След 5-10 минути отвори и големия магазин, обаче се оказа, че и там няма хляб. За мое учудване в това село имаше дори трети магазин, който обаче докато отвори минаха още 10-15 минути. Там за щастие намерихме хляб. Междувременно разгледахме местната кръчма, снимахме се с местните, а отпред се заиграхме с едно куче.

Взехме си раниците, спалните чували и една палатка и тръгнахме по пътеката за Чамла. Тръгнахме от където ни каза онази жена, но въпреки ,че нямаше как, ние все пак изгубихме пътя още в началото. Тук доста помогна GPS-а, с който намерихме пътя за Чамла. Добре че беше той, защото Вилито вече започна да се шашка че вървим в гора пълна с мечки, към място, което не знаем къде е, по път, който не знаем дали е правилен, и не искаше да продължава. Оказа се че пътят е нещо като черен път (поне в началото), т.е. доста повече от тънката горска пътека, която ни показа жената. От както бяхме тръгнали с нас дойде и Хъскито, с което за заиграхме на центъра. То много обичаше да цопка в локвите и както беше хубавко чисто, стана цялото в кал … но май му беше много кеф. През цялото време не се отдели от нас, което беше още един коз за нас срещу Вила, че няма страшно от мечки. Иначе хората от селото на въпроса “има ли мечки в гората?”, отговаряха “о, да има много”, с което хич не ни помагаха 🙂

Постепенно времето започна да се влошава. Когато излязохме на билото видяхме отдясно на около километър няколко къщи, които със сигурност бяха Чомла, а от ляво отново на около километър имаше някаква постройка. Пред постройката имаше пране и май се виждаха хора … въобще изглеждаше доста по-обитавано отколкото селото. Започваше да вали и ставаше ясно че нямаше време да обикаляме. Решихме да отидем до постройка, като се надявахме това да е търсената от нас ферма, а ако не е поне можеше да попитаме къде е. Докато стигнем вече съвсем заваля. Хубавото беше че намерихме подслон, а лошото че това се оказа обор за овце, а не фермата. Имаше трима овчари, който правеха сирене, кисело мляко, извара … Естествено ние ги попитахме за фермата, но те не знаеха за нея. Казаха, че в Чамла няма жив човек а само коне (?!?). Евентуално на 30 минути в другата посока имало хижа, където можело да отидем, но ние определено не търсихме това. Не знаеха и за никакъв англичанин, който да е купил къща в района и да е направил comunity. Имало преди няколко години някакви младежи, но отдавна ги нямало. Ние съвсем се объркахме. Те поне най-чистосърдечно ни предложиха да останем в тяхната стаичка на овчарите до обора за през нощта, защото започваше да вали сериозно и на палатка не е добра идея. Те имаха и една УАЗ-ка джип, която щяха да се върнат в Мугла, и само един овчар щял да остане за през нощта. Предложиха ни и да ни закарат с нея до селото. Вилито беше много “за” да си намерим някаква къща за гости в Мугла, но аз се възпротивих, защото исках на другия ден да се разходя до Чамла, да поснимам изоставено село и най-вече да се убедим на място има ли ферма или не. Успях да надделея и финалното решение беше да останем. На следващата сутрин в 6 те отново щяха да дойдат, така че отново щяхме да се видим.

За първи път в живота си оставах да спя в обор. Всъщност в една не особено добре скалъпена стаичка с капещ таван и неизмазана, залепена за обора. Вътре имаше 5 легла и печка на дърва, което беше добре. За мръсотията нищо няма казвам. Миризмата честно казано беше много по-малка от колкото очаквах. Дървата бяха доста мокри видяхме малко зор, докато запалим огън, в крайна сметка се получи и въобще не ни беше студено през нощта. За подпалка използваха една книга на немски. В първия момента като я видях, се зачудих на овчарите да четат немски, но като видяхме липсващите страници, разбрахме за какво се използва. С нас за вечерта остана бай Младен, с който си направихме вечеря и хапнахме заедно. Естествено ни гощаваха с пресни овчи млечни продукти, за които всички ми знаете мнението 😉 Попитахме и бай Младен за фермата, но и тай не знаеше нищо. Каза че имало преди няколко години някакво училище с 20-30 човека, но вече нямало никой. Пак не можахме да разберем дали говори за същото нещо. Не беше чувал нищо за “кингдом” или нещо подобно. В края на деня се чувствах като от филма “Писмо до Америка” – ходихме по някакви забутани селца и паланки и ни разказват най-различни истории за тази ферма.

В бараката естествено нямаше нямаше осветление и след като залезе слънцето (за щастие доста късно), стана тъмно. Бай Младен си легна и ние решихме да не му шумим. Извадихме спалните чували и легнахме. Вилито отново имаше проблеми със своите страхове и беше малко трудно заспиването. Ама и бай Младен с неговите истории с мечки, които крадели овце отново разпали огъна. Както и другата история как докато изгонели една мечка от стаята друга влизала, а докато се разправят с втората, първата отново идвала. Ние през цялото пътешествие не видяхме никаква мечка, нито каквото и да е друго диво животно с изключение на един заек.

През нощта отново заваля дъжд, който не спираше и сутринта. Ние се излежавахме в леглата и аз тайно се надявах, че ще изгрее слънце. Между временно се бъзикахме как сме останали в 5-звезден хотел с още 260 посетители в съседните стаи (колкото бяха овцете), когато на вратата е почука и влезе една жена, която я нямаше предишната вечер и донесе закуска. Истински room-service и хотела предлагаха автентична закуска. Имаше сирена, кисело мляко и най-странното беше една каша от мляко, вода и пшеничено брашно. Бай Младен го нарече “супа” и “баница”, но всъщност си имаше друго име, което не разбрах.

Дъждът спря, но малко по-късно отново започна да вали проливно. Този път дори и аз се отчаях, че няма спре цял ден. Небето беше сиво и мрачно и от никъде не се просветляваше. Започнах да се примирявам, че няма видя Чамла този път. Момичетата съвсем се отчаяха и решихме да попитаме овчарите дали може да ни закарат с джипа до Мугла. Те обаче казаха, че от дъжда много се е разкаляло и дори джипа е поднасял сутринта и едвам са дошли. Решихме че нищо не ни оставя освен да изчакаме да поспре малко и да тръгваме пеша директно към Мугла, защото не се знаеше кога пак ще започне. Малко по-късно единия от овчарите дойде и каза “айде да ви закарам !”. Въобще не чакахме втора покана. Всичко ни беше събрано, само грабнахме раниците и се качихме в УАЗ-ката.

Пътуването до Мугла беше истинско екстремно изживяване. Човека караше направо през гората без път. Стръмно надолу, стръмно нагоре, камъни, кал, поднасяне, проливен дъжд, отвесни пропасти отстрани … На това изживяване вече ми се стори че дори и Магда се поуплаши малко. Само аз от предишния ден бях с една голяма усмивка на какво хубаво място сме и какво пътешествие ни се случва. Стигнахме благополучно в Мугла и платихме на човека горивото. Сега силно съжалявам, че не му дадохме повече пари, защото услугата която ни направи беше много голяма ! Дори не беше ясно дали ще може да се върне, защото калта беше много и нагоре ще е трудно. Мога само да му пожелая всичко най-хубаво, да е жив и здрав за това че ни помогна. Дори името не му помня.

Бяхме в Мугла още преди обяд. Нов ден – време за ново приключение. Магда реши да остане в Смолян, защото района много й хареса, а и искаше да разбере наистина къде е тази ферма, за която беше разбрала. Ние с Таня и Вилито установихме, че напълно сме се доверили на нея за фермата и всъщност нищо не бяхме проверявали. Тя звучеше толкова убедена. Имаше някакъв телефон, но в Мугла нямаш обхват да звъннем. Качихме се в колата и тръгнахме към Смолян. По пътя отново ни провериха полицаите.

Наближавайки Смолян се появи GSM обхвата и аз получих няколко SMS-а от NAGIOS-а на работата ми. Установих, че в първото заведение, в което влезнахме ще се наложи да поработя малко. Погледнах положението и установих, че няма кой знае какво да направя, освен да изключва предупрежденията. Не беше нещо фатално. Междувременно Таня реши да си провери пощата, а Магда искаше да си намери couchsurfing в Смолян. Аз сетих за един познат, който съм го виждал на couchsurfing среща в Пловдив, но живее в Девин. Само където му нямах телефона, но се сетих от кой мога да го взема. Георги, така се казваше човека, веднага се съгласи да приеме Магда, и дори ни покани на обяд в Девин. Ние вече бяхме решили че ще се приберем през Кричим, така дори ни беше на път. Докато EEE PC-то ми беше включено установихме че Tchamla Kingdom наистина съществува и дори има приличен сайт ! Само където последната информация в него е от 2005-та година. Явно наистина беше изоставен проект. Магда стана още по-любопитна как може да си тръгнали от такова прекрасно място. Но това щеше да е по-късно, сега трябваше да тръгваме към Девин.

В Девин ни посрещна слънчево време. С Георги се срещнахме пред общината и отидохме в един близък ресторант да хапнем. Наядохме се и си поговорихме докато навън изведнъж се изля проливен дъжд. След обяда се разделихме с Магда, а ние трябваше да се връщаме към Пловдив. На тръгване от Девин дъжда отново спря. Минахме може би за последно по стария път, който ще бъде залят от новия язовир “Цанков камък”. Георги, който работи на новия път, ни каза, че на 4-ти юли ще запушват тунела до язовирната стена и ще започват да го пълнят, т.е. до тогава трябва да е готов новия път. Всъщност стария щели да го затворят, независимо дали е готов новия. Аз за първи път видях готовата язовирна стена, която наистина е грандиозна. И може би за последен път я видях от към страната от която ще е дъното на язовира 🙂

Стигнахме до Кричим, където оставихме Вилито, а Таня реши да се види с техните. Набрахме череши, взехме провизии, а майка й не ни остави, докато не ни нагости много добре въпреки че беше никое време 🙂 Беше вкусно и не му устояхме. След това доволни и нахранени се прибрахме в Пловдив.

За финал само мога да кажа, че съм изключително доволен как се получи целия уикенд. Може би едва за втори път тръгвам на някъде без въобще не знам какво ще се случва (след пътешествието из старите столици) и за първи път тръгвам да търся нещо, което в крайна сметка се оказа, че не съществува. Но точно така се получават незабравимите приключения !

Моите снимки са тук, а на Таня ето тук.

На сноуборд в Марибор

* Заглавието е малко подвеждащо, но такъв беше първоначалния план. Какво всъщност се случи четете надолу.

В петък (26-ти февруари) веднага след работа започнах дългоочакваното ми ходене на сноуборд в Словения. Отидох до София, където да взема и останалите хора от групата. Първо отидох у Цецо. Там дори имах малко време и успяхме да хапнем и да направим сандвичи за из път. След това кръстосахме София за да вземем другите ни две спътнички – Ина и Мира, с които всъщност се запознах тогава. Излязохме от София в 23:30 с пълна кола с екипировки и идея да направим нощен преход.

Сърбия ни посрещна с проливен дъжд. Ама наистина от най-силните. Тези които почти нищо не виждаш и те карат да караш със 60 на магистралата, защото цялата е в локви. Белград ми се стори невероятно далече. Спряхме да почина за по-малко от час някъде към 4 и тъкмо дъжда малко намаля. Въобще беше си гадно пътуване, но ние се надъхвахме – щом тук вали дъжд, значи в Марибор вали сняг и като отидем, ще има пресен сняг. Въпреки прогнозите за топло време. Мира ме смени някъде по хърватските магистрали, когато вече беше светло, за около час и успях да дремна. Бяхме решили, че ще си плащаме магистралите, защото искахме да стигнем бързо и да имаме максимално време в Словения. В Сърбия платихме на двете отсечки 730 и 340 динара (съответно 8€ и 4€), а в Хърватия 105 и 42 куни (14,6€ и 5,9€). Навсякъде приемат кредитни карти и нямахме проблеми. Само в Хърватия на магистралите явно има някакъв монопол на бензиностанции Ina и се излъгахме да заредим там. Не приемат кредитни карти и доста ме прецакаха с курса на еврото – за 39 литра бензин ми взеха 52€. Така че ако пътувате натам изчакайте до Загреб, където има “нормални” бензиностанции, или просто заредете колкото да стигнете до там. Стигнахме Словения, където трябваше да си вземем винетка – за 7 дни е 15€, което е може би една от най-скъпите в Европа.

Някъде към обяд на 27-ми стигнахме Марибор (Maribor). Целият облян в слънце. Наоколо в планините имаше сняг само на пистите. В града беше сигурно към 15 градуса. Това на нас, като хора отишли на снежна ваканция, въобще не ни хареса.

Разгледахме града и дори седнахме на едно приятно кафене на открито. След кратка разходка из града отидохме в Словенска Бистрица (Slovenska Bistrica), който е на 20 километра от Марибор, където живееше нашата домакиня от couchsurfingNina. Цецо я познаваше от предишното му ходене в Марибор, затова този път нямахме никакви проблеми с намирането на host, дори имахме няколко предложения. Дори се оказа, че тя живее в едно селце точно до Словенска Бистрица – Горна Бистрица (Zgornja Bistrica). Беше много красиво място с големи къщи, като явно в Словения това е обичаен начин на живот. Имахме и огромна стая за нас четиримата.

Вечерта, след като предишния ден бяхме на работа, цяла нощ пътувахме, а пред деня се разхождахме из Марибор, решихме да отидем на нощно каране 🙂 Просто не се стърпяхме, а и искахме да видим как са условията.

Както и предполагахме имаше само изкуствен сняг и въобще не ни хареса. На мен ми изглеждаше все едно карам на кристали сол. Евала им на усилията да поддържат пистата, но на 15 градуса да има сняг не е нормално. Така и така си бяхме платили, така че карахме и тотално се изморихме (особено аз). Все пак решихме, че няма да си взимаме на другия ден тридневна карта. Пътуването ни отиваше на етап да се провали. Прибрахме се при Нина, която ни даде сумати брошури за цяла Словения (много добра идея, която аз трябва да направя за моите гости от couchsurfing). Решихме че на другия ден ще се разходим из Словения. Така и така бяхме там и така и така сме си платили винетката.

На сутринта потеглихме към Любляна (Ljubljana). За около час стигнахме там, намерихме си една уличка, където оставихме колата и се отдадохме на разглеждане. Любляна е много приятен град. Разходихме се из старата част около реката (Любляница). Направих доста снимки. Имаше и доста хубави графити, които ни направиха впечатление. Друго впечатление ми направи, че няма никакви магазини за туристи, пълни с картички, магнитчета, тениски … толкова обичайни за други градове. В Словения трябва да отидеш в туристическите информационни центрове, за да си купиш сувенири. Седнахме в едно кафене точно до реката, където имаше книги, които може да четеш. Между другото ако решите да седнете на открито на всеки стол имаше одеялце да се завиете 🙂 От книгите ние си намерихме един английско-словенски речник, който разглеждахме. Сега малко за словенския език – общо взето установихме, че в почти всички думи имат буквата “j”, просто трябва да я поставите на правилното място. Иначе думите са им доста близки до нашите и повечето със същото значение. От речника фаворит ми остана глупав – neumen 🙂 кафене е kavarna, греяно вино е kuhano vino, а junk food е hitra hrana.

Разходката из Любляна продължи с посещение на крепостта, от където има чудна гледка към целия град и Алпите на заден план. Самата крепост в опита си да я направят безопасна и полезна с музеи и магазинчета, са я развалили. Общо взето не може да снимаш нищо без да хванеш някакъв модерен детайл. Решихме да не се бавим много, за да отидем близо до Postojna, където си бяхме набелязали една крепост в скалите, която изглеждаше много добре.

Върнахме се, където бяхме паркирали, обаче за наша изненада в уличката вече нямаше нито една кола, включително и нашата. Явно ни е бяха вдигнали с паяк, но тъпото беше, че няма никакъв знак, че вдигат и още по-малко табела с телефони (само знака забранено паркиране 🙂 ). Абсурдното в цялата ситуация е че беше неделя и синя зона не работеше и на практика навсякъде паркирането беше безплатно. Просто всичко беше запълнено и ние си избрахме тази уличка, където си имаше и други коли. Стана ясно, че въпреки, че синя зона не работи в неделя, паяците си работят. Беше малко трудно да разберем какво да правим в тази ситуация и добре че имаше добри случайни минувачи, които ни помогнаха. Дадохме на една жена да говори с полицията, от където ни дадоха номера на фирмата, която се занимава с вдигането на коли. След това звъннахме на тях и се оказа, че колата ни е там. Трябваше да отидем с такси и друга жена ни извика такси по телефона, защото иначе имало много измамници (особено с туристи). Няколко човека ни казаха в Любляна да ползваме само такси Metro (и то да го викаме по телефона). На таксиметровия шофьор казахме само “пайк” (така ни казаха да кажем) и той ни разбра 🙂 Отидохме на паркинга за вдигнати коли, където човека ни каза, че ще му трябва ID и 100€ за да ни даде колата. Ние се опитахме да се вайкаме и да се правим на бедни туристи, но единственото съжаление, което получихме беше “може да платите и с карта”. Така олекнахме с по 25€ и си казахме, че все едно да си бяхме взели еднодневна карта за лифта. Покрай цялото разправяне с колата не остана време за Постойна.

Върнахме се в Словенска Бистрица, където Нина ни беше организирала вечеря в един ресторант. Честно да ви каза открих словенското Бойково. Нина ни закара по един тесен криволичещ път нагоре до село Жабич или нещо подобно. Собствениците на ресторантчето бяха познати на Нина и на родители те й, които също бяха с нас. Там се наядохме вкусно-вкусно. Точно като Бойково Ви казвам 🙂 След ресторанта имахме среща в Марибор с още едно момиче от couchsurfing. Всъщност Нина се опита да организира среща, но само Барбара се нави да дойде. Пихме по едно-две в един бар и си поприказвахме.

Междувременно се беше зародила идеята да отидем да караме в Австрия (всъщност само Мира караше ски, останалите бяхме със сноуборди). След като се прибрахме започнахме усилено търсене на австрийски курорти, които да са близо до Марибор (за да може да отидем и да се върнем за един ден), но освен това да са достатъчно на високо в Алпите, че да има сняг. Гледахме сайтове, камери, прогнози за времето, мнения … Имаше спорове дали да не отидем на някой по-далечен, но истински голям курорт, но това се отхвърли.

Избрахме си курорта Lachtal на 2 часа с кола от Марибор и на сутринта тръгнахме на там. В Австрия си взехме винетка (която вече е 7,90€ за 10 дни) и стъклото ми още повече се запълни със стикери. Малко ни изненадаха малко по-късно, когато се оказа, че трябва да плащаме и за един тунел още 7,50€. Стигнахме в Lachtal малко преди 11 часа и си взехме карта за след 11 часа за 29,50€ + 3€ депозит за картата, която не се налага да я вадиш от джобовете (което си е удобство). За стандартите в Австрия това сигурно е малък курорт – само един 6-седалков лифт и 7 влека (които аз не мога да използвам защото само падам), но нас ни се стори рая ! Просто вече ще знаем – става ли дума за ходене на ски извън България – Австрия е мястото ! Алпите си е съвсем друго нещо. Гледките са невероятни. Снега истински. Пистите широки. А там най-хубавото е че дори не се налага да секат дървета, просто си е голо. В началото доста се обърквах от многото писти и дори и да исках не можех да повторя една и съща два пъти. Постепенно ги схванах де 🙂 Беше наистина много яко каране ! Стояхме до последно и искахме още. Но трябваше да се връщаме. Така се замотахме, че забравихме да си върнем картите и сега си имаме спомен от там (които струваха по 3€). Когато се усетихме вече бяха затворили касите, а не видяхме автомати.

На връщане към Словения се изхитрихме леко и минахме по второкласния път през планината и селцата и не платихме за тунела. Беше красиво и дори по-късо, но по-стръмно. По пътя решихме да спрем в Грац. Аз без да очаквам за по-малко от година се озовах за втори път там. В Грац си знам, че няма безплатно паркира и след случката от предишния ден, си платихме паркинга, въпреки че остава 10 минути до 20 часа, до колкото важи платеното паркиране. Машинките са доста умни, защото минималното беше 0,60€ за половин час и ни даде билетче до 9:20 на следващия ден, т.е. 10 минути сега и още 20 на сутринта. Разходихме из града, видях странната им сграда на музея за съвременно изкуство светеща през нощта. Минахме в тунела през “тепето” им, но не се качихме горе, защото беше тъмно. Обиколихме тесните улички и за финал отидохме в един ирландски бар 🙂

Нощен Грац Мозеят за съвременно изкуство в Грац

Върнахме се в Словенска Бистрица изморени от карането в Lachtal и обиколката на Грац и тъкмо си мислех че ще си легна блажено, бащата на Нина извади една бутилка Боровичевица (или нещо подобно) – някакво алкохолно питие от боровинки, което се оказа много хубаво. Почерпката беше в отговор на това, че им подарихме мартенички. Ина беше направила и огромни ръчни Пижо и Пенда за Нина. Постепенно дойде и втора бутилка Боровинчевица и една Сливовица (аз обаче хареса повече и останах на боровинките). Пак си легнахме по никое време.

Последния ден в Словения ни започна с разхода из Словенска Бистрица. Нина ни разходи – показа ни парковете, крепостта (там май всеки град си има крепост), центъра, спортни съоръжения, училището (където работеше майка й) и други по-интересни места от малкия град. След това отново с Нина решихме да отидем в Птуй (Ptuj) – най-старият град в Словения. Отново център, снимки, крепост, кафене, разходка а за финал и огромен мол (за малкото градче) от където си взехме храна за из път. От туристически център с Цецо си взехме и тениски със слогана на Словения – I feel sLOVEnia. Хубав дизайн са им направили.

Крепостта в Словенска Бистрица Центъра на Словенска Бистрица

Вътрешния двор на крепостта в Птуй Най-старият град в Словения - Ptuj

След Ptuj трябваше да се разделим с Нина и ние да потеглим към Загреб. Вечерта се бях разбрал да спим у Поли, която познавам от предишното ми ходене в Загреб преди 2 години. На границата й написах SMS, че идваме, но не получих отговор. Стигнахме в Загреб в късния следобед и отидохме да се разходим из центъра. Получих няколко дежа-ву-та, но така и не успях да се ориентирам. В крайна сметка си намерихме и хубав бар, където да пробваме местните бири. Аз отдавна съм си фен на Ožujsko. В бара отново писах, на Поли, но пак без отговор. Звъннах й, но никой не вдигна. Усетихме че става нещо. Малко след това получих SMS да звънна на един номер. Звъннах – отново никой не вдига. След като отговорих с SMS, че никой не вдига, получих съобщение, че Поли си е изгубила телефона същия ден и имаше номер на съквартирантката й. Звъннах на нея, но така и не се разбрахме нещо. Последното което чух беше “добре, ще й кажа” след което ми затвори. Беше вече към 8 вечерта и Цецо се сети, че има една позната в Загреб от някоя от couchsurfing срещите и решихме да й пише. Тя веднага отговори, че може да отидем у тях. Единствения проблем беше, че живееше в едно селце Dumovec на 10 km от Загреб. Тук е момента да поздравя картата на Garmin Europe CityNavigator, която имаше търсене по улици във въпросното село, докато AdriaRoute нямаше. Така успяхме да намерим адреса. Ирена се се оказа хубаво момиче, което живееше самó с две котки и една игуана. Хубаво стана че игуната я видяхме чак на сутринта, защото се оказа че сме спали точно до нея – просто това което мислихме за тераса със спусната завеса се оказа терариум с 1,40 метрова игуана. Цецката сутринта се зачуди защо на “терасата” има радиатор, а в стаята е доста студено 🙂 Оскар (по-голяма котка) веднага се влюби в якето ми се настани в него. Като цяло още едно положително couchsurfing преживяване.

Котката Оскар на Ирена Игуаната на Ирена

На сутринта се разделихме с Ирена, която трябваше да отиде на работа, а ние да се връщаме към България. Този път беше през деня и не валеше, което беше доста по-приятно, но все така дълго. Въпреки, че бяхме станали доста рано, бяхме в София чак към 19 часа (като броим и единия час загуба от часовата зона). Докато оставя останалите ми отне още час и половина. След 2700 km пътуване последните няколко дена, околовръстното на София ми се стори ада ! Има ужасно много дупки. Освен това имаше затворени булеварди (точно където живее Ина), и освен това точно тогава се провеждаха тържествата за 3-ти март и се наложи да избягвам центъра.

Оставих и тримата ми спътници и реших, че щом е 20:30 все още имам време да се прибера до Пловдив, въпреки че имах доста оферти да остана. И ако си мислите че тук всичко свършва съвсем не е така. По някое време на магистралата установих, че колата ми духа студено, въпреки, че трябваше да топли. Спрях и видях, че няма никаква вода в казанчето. Нещо беше станало и постоянно губех охладителна течност. Спирах общо взето на 15 километра и на всяка бензиностанция. Изчаквах и да изстива колата. Един път, след като бях постоял известно време, не искаше да запали. На няколко пъти се виждах как звъня на Спасчо да идва да ме дърпа. На shell-а Пазарджик-юг един от служителите се поинтересува какво става и ми помогна доста. Аз вече бях установил, че един маркуч се е спукал и той го сряза, малко го скъсихме и стегна скобата отново. Наляхме вода, обезвъздуши системата и накрая вече не изтичаше вода. Браво на Мишо от shell-а. Благодаря ! Успях да се прибера жив и здрав, макар че окъснях доста. Бях си в къщи към някъде към 23:30. Приключението беше до края !

Сега съм много доволен как се получи всичко. Съвсем не се получи първоначалния план да отидем до Марибор, да караме 3 дена и да се върнем. За сметка на това се получи истинско мини евро-пътешествие. Бяхме в толкова държави и градове ! Карахме в Алпите ! По-добре не можеше да се получи !

p.s. снимки от пътешествието има тук, тук и тук (графити в Любляна).

Уикенд в къщи

За първи път от не знам кога, прекарвам целия уикенд без изляза и метър извън Пловдив. За съжаление есента и дъждовното време са вече тук и не става за ходене из планините и палатки 🙁

В петък вечерта бях на couchsurfing среща, на която софиянци бяха повече от пловдивчани. Направо срам за нас.Все пак прекарах добре и неусетно стана след полунощ и всякакво ходене в Петното пропадна. За вечерта дори приютих един човек от срещата да спи у нас – адаша ми Христо. За първи път хоствах българин 🙂

В събота около обяд ми се обади Спастнята с и ми каза: “Знаеш ли какво стана ? Славка почина”. Аз в първия момент се стъписах, но веднага се усетих, че Slavka e домашния компютър на техните, на който от както инсталирах ArchLinux, съм му главен администратор и горе-долу веднъж годишно нещо става и се налага да го оправям и обновявам. Този път беше изгоряло дъното и те вече си бяха купили нов компютър, но линукс-а нещо не искал да тръгва. Аз отидох с идеята че ще го оправя за половин час, ще го ъпгрейдна и ще се видя със Спастнята. Обаче нещата се закучиха. И то доста. Изскочиха най-различни проблеми, някои от които доста странни. Така останах у тях от обяд до 7 вечерта. Изпих колкото можах бири, а накрая дори и вечеря ми сложиха 🙂 За финал дори не оправих всички проблеми, но като цяло Славка възкръсна и то с по-голям диск, повече RAM и по-бърз процесор 🙂 Вечерта бях в Петното, но нещо нямаше много хора и се прибрах сравнително рано.

В неделя вечерта се събрахме в Пухи да изчакаме началото на рождения ден на Пухи. Имаше чудесна торта (браво на Таня и Стринето !), ядене, пиене, хора … въобще както си му е реда 🙂

ЧРД, Пухи !!!

Яна, и на теб ЧРД 🙂

Лидия и Уилям

Лидия и Уилям бяха последните ми двама холандски гости от couchsurfing. Не пиша много често за гостите ми от couchsurfing, но тези двамата, въпреки че се видяхме за малко, ми направиха чудесно впечатление. Пътуват с един стар, раздрънкам кемпър, но много як и цветен ! И с надписани имената им на него (аз така ги познах 🙂 ) :

willem_n_lydia_camper1 willem_n_lydia_camper2

Много усмихнати и позитивни хора. Това бяха и може би първите хора, на който след като им прочетох молбата да ми идват на гости, почти веднага отговорих положително. Всъщност първоначално ми отказаха, но един ден след първоначално уговорения, ми се обадиха, защото решили да останат още един ден в Пловдив. Както си казахме, след като първия път ми отказаха да идват – все някога/някъде ще се видим в този малък свят, така и сега съм сигурен че някъде ще се видим пак 🙂

19 – 25 май 2009

Няколко човека вече ме питаха какво става с мен и защо не съм писал от толкова време. Ето в един пост всичко, от миналата седмица

Mariann

Във вторник ми дойде една гостенка от couchsurfing – Mariann. Тя всъщност първо беше при сестра ми в София, и след това реши да види и Пловдив и естествено дойде при мен 🙂 Взехме вече да си препращаме “сърфисти” 🙂 Така две вечери бях с нея. Първата я заведох на запой в парка, а втората по нощния живот в Конюшните и Петното. Мариан е чудесна компания и честно казано от нея научих много повече неща за Швейцария, от колкото когато бях там за един ден. Едната вечер точно си говорихме че почти всички мацки от компанията ни са в Милано, Париж и Барселона, а ние си имахме Швейцарка.

21 май 2009

В четвъртък вечерта бях на семеен имен ден и пак ми беше запълнена вечерта.

Ревю, Контрол Хиподил

Петък вечерта бях на концерта “Веднъж завинаги” или Времето минава ние не”. Общо взето от Пловдив никой не се нави да дойде с мен, но на място срещнах много познати – Стринето и Ники (които ме приютиха за вечерта), Пейо, Цецката (с който прекарахме почти целия концерт), Таня – Чашата чай (с която най-сетне се запознах на живо), Гергана … и разни други бай Хуйевци. А за концерт какво да кажа – незабравимо и неповторимо ! Започнаха Ревю и Милена (предварително май не се знаеше в какъв ред ще бъдат, а и аз не мога да определя нито една от групите за headliner). Определено групата, която бях слушал най-много – добре ни загряха (въпреки че вече си беше горещо в залата). Пяха точно един час и (почти) веднага след това на сцената излязоха Контрол. Тук вече стана страшно ! … горещо. Всички (главно мъжете де 😛 ) бяхме голи до кръста. Имаше хит след хит, яко скачане и пеене на всички в залата. За финал останаха Хиподил и аз се надявах на Светльо просто да ни довърши, но останах малко разочарован. Дори сценичното му поведение не беше беше каквото очаквах. А и за финал на концерта трябваше да ни разбият с по-бързички песни ми се струва. Не че песните които изпяха не бяха добри, но и пропуснаха доста, които си мисля, че бяха подходящи и след концерта, дори феновете си ги пяха. Все пак направиха два биса, което беше добре и проявиха уважение към публиката, която не спираше да настоява за още. Моята тайна мечта за обща песен на трите групи накрая не се осъществи.

23 май 2009

След петъчния концерт ходихме на някакъв бар, след което пренощувах при Стринето. Сутринта дори й обяснявах, че има чудно легло за couchsurfing 🙂 Идеята ми да се махна колкото може по-бързо от София не се осъществи и се прибрах в Пловдив чак към 7 вечерта. У нас вече се беше напълнило с роднини, дошли за неделния абитуриентски бал на Ицо (не, не моя 🙂 – моят беше преди няколко години 😉 ). За мен нямаше място и се уредих да спя при Таня и Пухи. Вечерта започнах в Таксим-а, където най-сетне се видях със Спастнята на по бира, че не бяхме се виждали от преди пътешествието ми. След това отидох в Петното. Там Пухи добре ни забавляваше. Елица ни изненада, като изведнъж се появи от Франция. В крайна сметка с изненада установих, че деня толкова е пораснал, че докато затвори Петното и навън вече е светло. Моткахме се по главната, ядохме дюнери, разни други неща правехме … като цяло почти като абитуриент си легнах в 6:30 (и то защото избързахме с Вилито). Поспах три часа, защото в 10 трябваше да тръгваме за Зелениково.

24 май 2009

24-ти май беше тежък (колко двусмислено се получи). На обяд бях на годишнина на чичо ми в Зелениково, а вечерта на абитуриентски бал на братовчед ми в Пловдив. Целия ден беше отреден за ядене и пиене, а аз бях шофьор и на двете събития. Добре че след запоя и липсата на сън от предишната нощ, много и не ми се мислеше за алкохол. Видях се с толкова роднини за един ден. С някой от най-малките членове, дори се видяхме за първи път 🙂 Иначе вечерта бала беше с усещането на сватба – главно заради DJ-а, който редуваше хора, чалга и диско. Изтраях го някак си.

25 май 2009
Нощта след бала спах в един съседи в блока. Така общо взето от три нощи не съм си спал леглото, а все на различни места. Днес си бях работа, и дори половината ден бях на командировка. Както се изразих в един разговор с Пухи – бях в рая, т.е. завода за мента и мастика на Винпром Пещера 🙂

И така цяла седмица почти не бях сядал на компютъра, а какво остава да пиша нещо тук. Чак сега започвам да разглеждам какво се е случило по блогове, пощи и т.н. Не съм ви забравил – просто нямах време.