Tag Archives: море

До дупка

Пътешествия, , , , , ,

Обичам. Обичам дългите уикендите. Обичам да тръгва в четвъртък след работа и да се върна в понеделник по обяд, отново директно на работа. Обичам Кара Дере. Обичам морето и джулая. Обичам новите места и пътища. Обичам уикендите до дупка !

Ето такъв уикенд ми се случи. Буквално до последния момент не се знаеше дали ще ходим на джулай, още по-малко къде и с кой. В крайна сметка се събрахме 5 човека и направихме една супер сложна схема, която включваше тръгване по различно време, среща в Нова Загора, зарязване на моята кола за няколко дена и пътуване до Кара Дере със Спасчо, срещи на бензиностанции … и всичко това някак си трябваше да стане. И то стана !

Пристигнахме в Бяла в 2 часа през нощта. Оказа се че е валяло и пътят е супер кален. Не знам как с форда успяхме да стигнем поне до южния край на Кара Дере. Там изкарахме един доста кален джулай 🙂 И посрещнахме слънцето, чак след като се показа от огромния облак 🙂 Но все пак всичко беше много хубаво ! На следващия ден се преместихме на „нашето място“. Кара Дере беше спокойно. Имаше хора, но не прекалено.

Трябваше да си тръгнем в неделя сутринта, заради мен, но то и времето се намръщи точно тогава и точно колкото трябва за да си тръгнем на време. Минахме през Бургас и пясъчните филмови скулптури, които въпреки, че бяха малко си струват (3 лева е входа). Върнахме се до Нова Загора, откъдето аз си взех колата и отпраших за друго любимо място – Мандрица. За първи път минах по пътя Раднево-Гълъбово-Симеоновград (участъка Гълъбово-Симеоновград е лош). След това Харманли, магистралата до Гърция и по прекия път до Ивайловград. Така направих един хубав ден – сутрин Кара Дере, вечер – Мандрица. Понеделник ставане рано, дълъг път и малко преди обяд отново на работа.

Всъщност въобще не исках да пиша дълъг пътепис. Просто беше хубаво !

п.с. аз си мислех, че не съм снимал, а имам 300 снимки

На море за един ден

Пътешествия, , , , ,

когато животът ти дава лимони,
прави лимонада

Може да е февруари месец, но когато прогнозата е над 20°C е явно че не става за сноуборд, какво е решението – отиваш на море. Кое е най-близкото море ? Бяло . Събираш трима приятели и в неделя сутрин в 7:30 тръгваш. Целта – Златоград, след това Ксанти и там където най-близо срещнем море. На отиване минахме през Смолян, пътя е хубав, но наистина страшно много завои. От Пловдив до Златоград, с няколко кратки спирания, си е три часа път с кола. До сега не бяхме ходили в Златоград и спряхме да го разгледаме. Отделихме му час и половина, но въпреки това не успяхме дори да стигнем до етнографския комплекс. Ще отидем пак специално в Златоград. Сега успяхме да разгледаме центъра, паметника на Делю войвода, две църкви … и общо взето по-новата чат на града.

Минахме през граничния пунк на Златоград малко след 13 часа (по-късно от очакваното, но на практика нямахме конкретен план). Границата се минава лесно. Точно след пункта има табела с означени плажовете на Ксанти (Xanthi beaches) – гърците явно знаят за какво отиват българите там. Ние запомнихме две имена, които по-късно намерихме в GPS-а – Mandras, защото звучеше като любимото ни село Мандрица и Porto Lagos, защото просто звучеше странно и съвсем не-гръцко 🙂 Пътят от гръцката страна наистина е стръмен, тесен и с много завои, както всички, които са минавали от там отбелязват. В допълнение имаше и много паднали камъни. Освен това го нямаше на никоя от GPS картите ми (Auto Drive Hellas и European City Navigator). На отиване не е проблем, но на връщане трябва да следите табелите (тях поне ги има и са полезни).

През Ксанти минахме транзит, защото вече бързахме за морето 🙂 Из града как да се оправите без GPS – не знам – може би следвайте табелите за Kavala, но преди да се качите на магистралата, започвате да следите за Porto Lagos. А ние накрая се отклонихме за Mandras, защото ни звучеше по-добре. Оказа се доста голям (дълъг) пясъчен плаж. Имаше и доста рибари … или поне рибарски лодки, хора нямаше като цяло. Ние тръгнахме по плажа и се спряхме на едно затворено заведение пред местния къмпинг. Имаше една голяма лодка, която явно се използва като бар или като място за сядане през лятото и ние се настанихме на нея. Там хапнахме и се наслаждавахме на прекрасното време и прекрасната гледка ! А аз дори нагазих до колене в морето 😉

На залез слънце тръгнахме наобратно. В Ксанти GPS-а нещо се опита да ни прекара по една улица, която се оказа че е пешеходна и така се объркахме, че минахме през някакви много тесни улички (стар град може би ???) с много симпатични кафенца и магазинчета. Така въпреки ,че решихме да го пропуснем, в крайна сметка го разгледахме от колата и ни убеди, че си струва да се посети отново. Освен това след града, в посока към България, има много приятен парк, който също си мисля, че ще е хубав.

В България решихме да се върнем по друг път и от Златоград поехме към Кърджали. Там пътя определено беше с по-малко завои, но до Кърджали беше лош. След това вече е прав и бърз, но за сметка на това е с 50 километра повече от колкото през Смолян. А като време пак стана към 3 чáса, така че всеки може да си реши от къде да мине.

Вечерта в 22:30 си бях отново в къщи, доволен с поредното разузнавателно пътешествие. Някои казват „г*з път да види“, но аз харесвам подобни пътувания. А и първото море за годината да е на 6-ти февруари е добре 🙂 Както потръгне, така да продължава.

p.s. а най-хубаво е когато вечерта се събуеш и по краката все още имаш пясък

p.p.s. още снимки има тук и тук.

Опознай черноморието за да обикнеш Кара Дере

Пътешествия, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

След една чудесна седмица на Кара Дере повечето от хората от лагера трябваше да се тръгват. Останалите имахме още една седмица на разположение и решихме да си направим приключение на юг. Нямахме ясна визия къде ще ходим, освен да е някъде по южното черноморие плюс Странджа и да спим всяка вечер на палатки където ни свари вечерта.

Тръгнахме в понеделник. Не много рано … някъде след обяд.

Първата ни цел беше Созопол, където трябваше да ни чакат Вили и Сашо. Те бяха дошли с нощния влак и ни чакаха от сутринта. В Созопол в първия момент изпитах истински стрес от многото хора. Наистина след Кара Дере, като видях плажа в Созопол, ми дойде като шок. Докато другите седнаха в едно заведение, аз се разходих из малките улички на Стария град, където имаше по-малко хора. Разходих се, поснимах и се успокоих.

Понеже нямахме план къде да стигнем до вечерта решихме да пробваме идеята на Вили за къмпинг Смокиня. След малко объркване на пътя в крайна сметка отидохме там, но обстановката въобще не ни хареса – дори и Вили каза, че въобще не е това което е било преди няколко години. Сега беше едно оградено място наблъскано с каравани. Отношението на човека в кабинката на входа беше арогантно и в крайна сметка всички се отказахме дори да влезем. Таня реши да остане с Вили и Сашо на квартира в Созопол, а останалите продължихме на юг.

На картата видяхме един нос леко на север от Приморско, наречен Маслен нос, и решихме да се опитаме да стигнем до там. Тъкмо и пътя минаваше през Приморско и напазарувахме ядене за вечерта от там. Пътя към Маслен нос минава покрай плажа и продължавате с коли напред. Ние доста се полутахме докато решим накъде да отидем. Дори стигнахме близо до Беглик Таш, но решихме да го оставим за сутринта, защото времето доста напредваше. Принципно искахме да избягваме черни пътища, но нямаше как – местата на които ни харесва да ходим все с такива. Пътят криволичеше покрай морето и първите няколко хубави места бяха заети с къмпигуващи, което само ни обнадежди. В крайна сметка се спряхме на първото свободно място, въпреки, че не беше нещо особено … дори беше доста прашно. С Дарко и Ники направихме една разходка наоколо да потърсим други места и стигнахме до едни невероятно красиви скали, но беше много голо наоколо и решихме да си останем на избраното вече място. Направихме си лагер, огън и си сготвихме. Междувременно с Дарко направихме и едно нощно къпане 🙂 Вечерта се получи много добре – някои се понапиха, други повече и се получи весело.

На сутринта събрахме лагера и решихме всички да си направим разходка из носа. Първо отидохме до готините скали с невероятната гледка, която всички я харесаха. След това решихме да отидем до самия нос или поне докъдето може да стигнем, защото от далече се виждаше, че има някакви военни сгради. Избрахме “краткия” път направо, но се оказа, че пътеката свърши, завряхме се в едни храсти, едни треви … май и някакви прасета бяха ровили … въобще пълна мизерия и дори някои искаха да се връщаме, но аз отново настоях, че щом сме толкова близо трябва да стигнем до носа. Успяхме да се измъкнем от гората и излязохме на някакво параклисче, пред което се спряхме да си починем. Видяхме че този път (за разлика от Емине) няма може да преминем военните заграждения и да стигнем до носа. Все пак видяхме една пътечка, която видимо водеше към морето и решихме да слезем поне там. И там какво да видим – един ПРЕКРАСЕН малък плаж с не много хора, две-три яхти и дори бар ! Направо не можахме да повярваме как изникна всичко това изведнъж ! Изпихме по една студена бира на бара, който беше направен много добре – със сламен покрив, корабни въжета … въобще както си трябва.

Целия плаж беше покрит с натрошени миди, но въобще не бодеше. В морето беше същата работа. Докато бяхме на бара чух че температурата на водата била 30-31 градуса и въобще не ми се мислеше колко е била на въздуха. Ние се топнахме само с показани глави над морето и въобще не ни се излизаше. Беше много красиво плажче. Имаше само словаци, които явни ги караха с корабче от Приморско. Човекът от бара (с който се разприказвах и дори си заредих батерията на фотоапарата там) каза, че въобще не искат да има хубав път до там. Така си им е идеално. След няколко часа престой там си тръгнахме с нежелание и с обещание, че пак ще дойдем.

Взехме колите от лагера и се отправихме към Бегликташ – древното тракийско светилище. С колите се стига до едно място по асфалт, след което е забранено, защото се влиза в защитена зона и има ~2km пеша. Има и вход 2 лева (1 за студенти) и с пичовете на входа може да се пазариш 🙂 Иначе мястото е наистина интересно – едни огромни издялани камъни. Всичко е номерирано и ти дават един лист с номерата – кое какво е. Всичко го бяха написали доста художествено – то не бяха преходи към отвъдното, изпитания на Орфей, света на смъртта и т.н. 🙂 Все пак се забавлявахме де. Само където беше голяма жега на тези камъни и имаше доста мушички по пътя.

След Бегликташ отидохме да ядем в Приморско. Намерихме си едно хубаво ресторантче в началото на главната и близо до изхода на града. Хапнахме вкусно и започнахме да се замисляме къде да отидем за идващата вече нощ. Дидо се беше присъединил към нас и ни даде идея да отидем близо до Лозенец. Речено-сторено. Междувременно докато бяхме на ресторанта с Ники отнесохме по една глоба от 30 лева за неправилно паркиране 😛

Настанихме се на плаж Корал до Лозенец. Там ни беше къмпингуването най-близо до цивилизацията. На самия плаж имаше дори бар. И то какъв !

Малко след като си опънахме палатките и си направихме лагер Ники и Вени си заключиха ключа-карта за Реното вътре и нямаше как да си отворят колата. Опитахме какво ли не, но не успяхме и решихме да оставим за сутринта. Отдадохме се на вечерта, която беше изпълнена от китарата на Дидо. Дойде много приятно, само където аз тази вечер реших да си легна рано и да се наспя. Част от групата дори са продължили с посреднощни бири на бара и спане на плажа.

Сутринта започна с кафе на бара на плажа (защото за пореден ден бяхме забравили да купим) и мисли как да отключим колата. Беше ни ясно че оставаме тук, докато не решим този проблем. Оказа се че в Лозенец няма ключар и трябваше да ходим до Царево. Дарко беше останал за една вечер в Приморско, та и той провери как стоят там ключарите. В крайна сметка с моята кола отидохме до Царево, намерихме ключаряТ (да, май е един монополист за окръга). Той се нави да дойде, дори взе буса си и изглеждаше доста самоуверен. Всъщност беше голям образ – после доста го обсъждахме 🙂 Беше си истински автоджамбазин – отвори колата за 15 минути. Ние си представихме какви ли не hi-tech неща че ще използва като по филмите, а той с една тел ! Вече знам как се отварят тези модерни коли 🙂 Ключаря взе 80 лева и си тръгна. А ние отново имахме две коли и можеше да продължим пътешествието си. Разбира се не и преди един плаж на Лозенец.

След Лозенец отидохме във Варвара. Там вече лудницата от хора беше значително по-малка и беше доста по-спокойно. Намерихме една доста голяма кръчма точно зад църквата, където беше доста вкусно, а дори имаше и тенис на маса. Доста постояхме там, след което се отправихме към “плажа” т.е. към скалите. Аз си представях как ще си намерим място за пренощуване там и един ден ще се настаним навреме, но когато стигнахме, за мое разочарование, на никой друг не му хареса мястото.

Аз все пак си поплувах между скалите, но другите дори не влезнаха в морето. Решихме да изчакаме Дарко и за пореден път да си търсим място на смрачаване. Продължихме на юг. Навряхме се в едни гори до Ахтопол, но въобще не ни хареса. Стигнахме дори до Синеморец, но нищо … тогава Дарко предложи да се върнем до река Велека.

Нямахме много време за мислене и слезнахме под моста на Велека. Там по принцип пишеше че е забранено за палатки, но попитахме един дядо, който се оказа че се грижи за мястото, и той ни каза, че може да останем. Решихме дори да останем на беседката, която се водеше като “място за палене на огън”, а после просто да отидем някъде покрай реката да спим. Така тази вечер за първи път от доста време ядохме на маса 🙂 Дядото се оказа бай Любен Фърчилката, който е на 83 години, но с изключително млад дух. Забавляваше ни цяла вечер със своите невероятни истории. И продължава да живее на пълни обороти – разхожда по цял ден туристи с лодка по Велека, скача с бънджи, обикаля където си иска с един стар опел (който всъщност му е и къща). На сутринта дори си купихме един екземпляр от последната му книга с разкази от пътя.

Събудихме се край реката, събрахме на бързо палатките, преди да да дошли рибари и туристи. Поговорихме си отново с Любо Фърчилката и потеглихме отново на път. Следващата цел беше Синеморец. Там първата ни задача беше да намерим банички 🙂 Оказа се че са доста популярни и дори се наложи да чакаме на опашка. А жегата от рано започна да ни мори. Наложи се дори да се разходим до другия край на Синеморец за банкомат, който дори се оказа, че не работи. Въобще на юг от Приморско не тръгвай без пари в брой – банкомати няма. И да ги има не се знае в какво състояние са. Същото важи и за бензиностанциите. След тази градска разходка под слънцето на никой не му се ходеше по плажа, за да стигнем до мястото където Велека се влива в морето и решихме да го пропуснем (на мен ми беше все едно – вече съм ходил там).

Следващия плаж който си бяхме набелязали беше Силистар. Това се очакваше да ни бъде въобще последния плаж за пътешествието – след това потегляхме към Странджа. На Силистар вече се плаща за паркинг – 4 лева ! Плащат се и чадъри, подслони, водни колела … въобще е на път да се превърне в един от най-комерсиалните плажове. Наоколо все още е красиво, но многото хора малко развалят гледката. Ние се настанихме под един навес, на който нямаше покрив (и затова беше безплатно) и опънахме покривалото от нашата тента. Поне малко да се пазим от слънцето. Беше наистина много горещ ден. Не можахме да издържим твърде много и по някое време си тръгнахме.

Последната цел на юг логично беше Резово. Видяхме най-южното българско плажче, а насреща беше огромния пуст пясъчен турски плаж. Разходихме се по алея Европа покрай сама граница на Европейския съюз.

Кръчмата с гледка към Турция ни се видя прекалено скъпа и решихме да се върнем във Варвара на познатата ни от предишния ден кръчма. След това си измихме чиниите и чашите, напълнихме вода от чешмата пред църквата и се подготвихме да напуснем черноморието ни.

За вечерта бях планувал да спим на поляната до Българи и се отправихме натам. Тесните пътчета из Странджа се взимат по-бавно от колкото очакваш и отново стигнахме по свечеряване. Там поне имах представа къде отиваме и не се лутахме да търсим място. На поляната ме изненада, че са направили супер голяма беседка и така за втора поредна вечер бяхме на маса 🙂 А късно вечерта се спусна много гъста мъгла, от която на сутринта всичко изглеждаше като след дъжд. Въпреки това не мога да кажа, че беше кой знае колко хладно.

На сутринта всички задружно (а Жоро още от вечерта) усетихме че нещо не е наред – беше ни отпаднало, ходехме до тоалетна, а някои и повръщахме. Така и не разбрахме дали бяхме слънчасали, или някой вирус, или сме яли нещо, или от водата от Синеморец, когато си напълнихме от един чичо, който като го попитахме дали се пие, каза “Да-а ! Директно от язовира е” 🙂 Важното е че резултата беше че на никой нищо не му се правеше. Ники каза, че колата му показвала, че в 11 сутринта е било вече 38 градуса и това допълнително ни караше сама да полягваме където сварим. Все пак с някакви сили успяхме да разгледаме една къща в Българи, която я бяха направили като музеи. Общо взето имаше същите неща, които имаме и в Мандрица, но ги бяха подредили.

Продължихме по пътя из Странджа. Спряхме за малко в Граматиково, но не толкова да разгледаме, колкото да си починем малко.

Следващата голяма цел беше Малко Търново. За съжаление толкова ни беше зле, че не успяхме нищо да видим от града. Само си намерихме по една пейка и заспахме. По едно време си мислех да останем тук докато се оправим и никъде не мърдам. Поспахме 2-3 часа, просветна ни малко и решихме да тръгваме. Успях да видя само малко от центъра на Малко Търново, така че трябва пак да отидем там. А хич не е лесно място за стигане 🙂 По едно време имаше идея да спим в Елхово при бабата на Жоро, но този план пропадна и решихме да пробваме да се приберем до Пловдив през Странджа и Ямбол (където трябваше да оставим Софи и Жоро).

По пътя единствено много настоях да се отбием за малко до Бръшлян. Въпреки че наистина бързах да видя за какво става дума ми хареса селото. Направих само няколко снимки, разгледахме какви хубави къщички се дават под наем, и реших да не измъчвам другите, а да тръгваме.

Минахме по разбитите пусти странджански пътища, но според мен едно странджанско пътешествие не може без това изживяване ! 🙂 От завоите и на който не му беше лошо му стана, така че спирах често за “спешни случаи” 🙂 Направо не мога да си представя каква гледка сме били отстрани.

За първи път минах и през Ямбол. Останахме само за еднно кафе време и останалите трима герои (Дарко, Ники и аз) се отправихме към Пловдив. Като се замисля по едно време на Карадере бяхме 20 човека. Въпреки, че се прибрах малко по-рано от колкото очаквах, всъщност минахме през всичките набелязани от мен места, плюс доста нови 🙂 Няма да забравя Маслен Нос, както и Любо Фърчилката под моста Велека. Чудесно приключение се получи !

Карадере и това лято

Пътешествия, , , , , , ,

Веднага след Мандрица цялата тайфа се събрахме на Кара Дере. Някои бяха вече там, другите идвахме постепенно. Бяхме на мястото, където бяхме, когато за първи път бях на Кара Дере и много ми хареса. В пиковия момент бяхме и най-много общо хора, колкото сме се събирали там – 20 човека. Лагера наистина не можеше да ни събере … но мисля, че всички останаха много доволни.

Другото с което ще се запомни това море бяха изненадите – хубави новини, неочаквани гости, интересни срещи, нови хора … все хубави неща ! Скоро ще станат и още по-хубави 🙂

За един ден си направих(ме) разходка до Емона. Бяхме на плаж на Иракли. Отидохме и до нос Емине. Много приятна разходка изпълнена с разкази за далечни и непознати страни. Малко ни се скараха защо сме отишли до станцията (защото е някаква военна зона), но няма как да сме на 100 метра от носа и да не отидем до самия ръб. Гледката от нос Емине е наистина незабравима. На мен ми беше за втори път, но пак ах-вах на изгледа. Вечерта в самата Емона ядохме „При Заека“ – кръчма която препоръчвам ако ходите натам.

Останалите дни от престоя на Кара Дере бяха погълнати от безмилостното битие на ежедневието – лежане, смеене, разговори, книги, списания, готвене, разходки, плуване, вълнички … ежедневни забежки до „Кораба“ в Бяла … и (за съжаление) само един плажен волейбол.

Визуалните отражения са ето тук.

Джулай и море на Кара дере

Пътешествия, , , ,

Няма какво да го описвам на дълго – джулай, кара дере и 4 дена море и слънце на едно място е нещо, което не може да е зле ! Въпреки че повечето се отказаха (и от приятелите ми и от колегите) все пак отидох и съм супер доволен. Не ни валя никакъв дъжд, въпреки че май навсякъде другаде са се изсипвали проливни. При нас печеше само слънце. Изгрева на 1-ви се видя добре. Сега съм с изгорял гръб и много доволен. На Кара дере все още ми е най-добре, въпреки че има все повече и повече хора.

Снимков материал има тук (от мен) и тук (от Маги).

Ваканция ’09

Лични, Пътешествия, Разни, , , , , , , ,

Почти отмина и тази отпуска … това ми беше най-дългото стоене на море на едно място … две седмици изцяло на Кара Дере. Да, дори и на мен въобще не ми се тръгваше. Много хора идваха и си отиваха. На едно много чудесно място с (както го е описала Елица) басейн, частно игрище за волейбол, бар на плажа, въжена люлка, паркинг … направо 5 звезди ! Разнообразно море – от езеро спокойно до цунами след земетресението. Пълна почивка. Пълно изключване от цивилизацията. Чудесни гривни от Таня (Всички, да благодарим на Таня. Бла-а-аго-о-ода-а-ари-и-им ти, Таня!). Въртях огнен пой. Няма какво да го описвам, беше приказка. А тази година снимки няма има 🙂 Ето на Ели, Марина, Гената, Ники, Дина и моите.

На Гьокчеада

Пътешествия, , , , , , ,

Уикенд от три дена на море не е за изпускане. Общо взето не можахме да убедим никой друг да дойде (всъщност само Софито се нави, но пътуването пропадна по други причини), но все пак с Нина решихме да отидем до Гьокчеада (Имброс от гръцки) за три дена. Тръгнахме в петък вечерта около 21 часа с намерението да хванем първия ферибот от Кабатепе в 8 сутринта. Покрай сестрата на Нина, бяхме замъкнали доста неща за нея и другите от острова. Почти в последния момент разбрах, че ще возим и едно дете до там. Първо малко се притесних за отговорността, но “детето” се оказа един 14 годишен тинейджър, който беше по-едър от мен. Както и да е, взехме го от Бяла река и си продължихме по пътя. А пътя всъщност не е толкова малко. Особено през нощта, със спирания и не дълъг престой на границите ни отне 7 часа. Пристигнахме на мястото, където тръгва ферибота в 4:30. Пред нас вече имаше 2-3 коли. Ние се наредихме и пробвахме да заспим, но в колата не може да се каже че успяхме. Първия опит за наспиване – неуспешен.

Ферибота от Кабатепе до Гьокчеада пътува близо два часа (на нас все ни се случи малкия ферибот 🙁 ) и бяхме на острова към 10 сутринта. Цената на ферибота също ми се стори много приемлива (поне в сравнение, с тази, която плащахме в Гърция до Самотраки) – 20 лири за кола (около 18 лева), и не се плаща отделно за хората вътре.

Първата весела случка на острова беше, когато решихме да си купим бира за добре дошли. Всъщност Нина ми разказа историята как като е взела двете бири и казала да ги отворят, продавача веднага взел един вестник, разкъсал го на две и със перфектни движения на дюнерджия е увил двете бутилки във вестника (за да не се движим по улиците и да пием), след което ги е отворил. Всичко това с наведен поглед надолу без да я поглежда. Просто ей това се казва обслужване.

Бири във вестници

Стигнахме до плажа със сърф училищата, където беше сестрата на Нина. Там наистина се убедих, че на този остров ходят само българи. Въобще през цялото време на моменти съвсем изключвах, че не съм в България. Общо взето на плажа имаше толкова пловдивски коли, колкото и турски. Е, по по другите плажове си имаше доста турци, особено дошли за уикенда. На целия остров си е голяма пустош (от към растителност) и всяка сянка беше много ценна. Едвам си намерихме половин чадър под който да се опитаме да се наспим, в събота след обяд, но и втория опит да се наспим беше неуспешен. Единствено успях да изгоря на слънце.

В събота вечерта си направихме една разходка по южната част на острова. Отидохме чак до най югозападния плаж. Острова всъщност въобще не е малък и е доста хълмист. От единия край до другия ти отнема над 40 минути с кола. Плажовете обаче са им хубави, с пясък или много ситни камънчета. Не са като в Гърция. Общо взето предварителната ми представа, че Гьокчеда и Самотраки си приличат като природа тотално се разби (въпреки, че се виждат един от друг). Гьокчеада като цяло няма въобще висока растителност. Целия е в едни голи хълмове и съвсем ниски храсти.

Пейзаж от Гьокчеада

От плажа взехме друг път, който води към главния град, който също се казва Гьокчеада. Там седнахме в нещо като ресторант-закусвалня със страшно вкусни готвени манджи, които винаги са много яки. В съседство на ресторанта имаше турска сватба, което също си беше интересно преживяване. На един площад имаше нареди много столове под формата на буквата П, по средата танцуваха младоженците и разни други хора, а останалите гости седнали на столовете, ги гледаха. Нямаше никакво ядене и/или пиене. Само като си тръгвахме видяхме, че носят огромна триетажна торта. На връщане към България в едно друго село видяхме същата картинка, така че явно това са им традициите за сватба.

Турска сватба

Прибрахме се на плажа сравнително късно, и на плажа вече се беше заформи8л купона. Много насядали на земята хора, свещи за атмосфера и шума на морето. Просто чудесно. Отново всички са българи. Говори се само на български и английски с някои чужденци … въобще усещането ми беше че съм си у дома. Отново стана по малките часове преди да си легна. На сутринта се събудих още като напече слънцето върху палатката (нали ви казах, че там сянка няма).

Неделята решихме да си направим разходка из вътрешността на острова. И без това започнах да изгарям и реших, че този ден няма да е за плаж. Първо отидохме на неделния пазар в Гьокчеада. Нагледах се на истински турски пазар. Пълна класика – продават *всичко* (някои от нещата дори не знаех какви са), пълно е с хора, продавачите постоянно викат. Накупихме си разни неща за ядене и дребни подаръчета и решихме че ни стига толкова цивилизация.

След пазара тръгнахме да търсим Водопада, който се оказа, че никой не знае точно къде е 🙂 Същия ден нямаше въобще вятър (разбирайте Прогноза) и Лина също дойде с нас. Знаехме че се тръгва от Dereköy, но там има бариера и не може да се продължи с кола. Оставихме колата и продължихме по пътя. Знаехме че има около два часа ходене, но не знаехме точно на къде. Имаше доста пътеки и в крайна сметка използвахме жокер “обади се на приятел в България” да ни каже на къде да ходим. И добре, че го направихме, защото бяхме тръгнали по грешна пътека. Вървим си ние по 40-градусова жега по един асфалт, слънцето вертикално над нас, няма сянка и търсим водопад. Общо взето аз въобще не видях реки на този остров, и се чудихме къде може да е този водопад. Междувременно се видя Самотраки и аз му махнах 🙂 По едно време Нина викна Аллах и чухме вода в едно дере покрай пътя. Веднага тръгнахме надолу, колкото и стръмно да беше. Стигнахме до една мъничка, почти пресъхнала река, но си казахме че друга няма да е. Наистина това беше единствената река, която видях на острова. Имаше няколко язовира, които как се пълнеха, въобще не ми е ясно. Въпросната рекичка, до която стигнахме, беше почти пресъхнала, а малкото вода, която течеше беше направо топла. Все пак беше много по-добре от жегата на пътя. Едвам имаше място да се топнем, но беше много приятно да си лежиш и водата да тече покрай теб.

В рекичката

Това може би беше мястото, което най ми хареса на острова. Водопада успяхме да го намерим, но и той беше почти пресъхнала и едвам течеше само от едната страна. Колкото и да не ни се искаше трябваше да си тръгнем. Извървяхме обратния път по жегата, свършвайки всичката вода, която носихме и първото нещо, което направихме като стигнахме селото беше да си вземем нещо студено и освежаващо за пиене. Второто нещо беше да си вземем ядене 🙂
Неделя вечерта беше по-спокойно. Бяхме седнали на една масичка на плажа. Имахме салатка и допивахме йени ракъ-то. Нямаше почти никакви хора, а малкото останали непрестанно говореха за Прогнозата, която идвала от понеделник сутринта. Дори още през нощта, което мен въобще не ме уреждаше, защото ми се беше счупила едната рейка на палатката, и вятър от 25 m/sec нямаше как да понесе. За мое съжаление синоптиците този път познаха. Още от 1 часà започна да духа силно, а към 2-3 просто си съжалих палатката (най-вече да не се скъса от непрестанното мятане и опъване в счупената рейка), свалих рейките и отидох да спя в колата. Нина също дойде по някое време, защото в нейната много духало. Така за поредна вечер не можахме да спим, защото постоянно някой се надигаше и поглеждаше дали палатките ни не са отнесени.

В понеделник сутринта (доста по-късно от колкото обещаваха) всички сърфисти бяха във водата. Вятъра наистина беше силен. Като седиш на плажа, песъчинките направо болезнено се удрят в теб, а косата ми просто се напълни с пясък. Поседяхме, погледах сърфистите, и решихме да си тръгваме.

Сърфисти

Естествено не бързахме да напускаме острова, а отидохме на друг плаж. Намерихме един доста просторен и с доста малко хора и си направихме един плаж там. Постепенно започнаха да идват повече хора, но ние пък си тръгнахме 🙂

Плаж на Гьокчеада

Решихме да обиколим малко селата из вътрешността на острова. В крайна сметка разгледахме само Tepeköy, което всъщност старо гръцко село, и му личеше. Имаше доста хубави възстановени къщи, но имаше и доста запуснати.

Tepekoy

След Tepeköy нещо изпуснахме пресечката за другото набелязано село и се озовахме в Гьокчеада. Така и така бяхме там, а и вече бяхме поогладнели и решихме отново да хапнем в същия ресторант. Отново беше много вкусно и на прохладно място.
Не оставаше много време до ферибота и си взехме по една бира във вестник за прощаване 🙂 Опитахме се неуспешно да си намерим хубаво сенчесто място с изглед към морето да си изпием бирите и в крайна сметка седнахме пред една огромна купчина с мрежи за риба, които образуваха малко сянка.

Бира на сянка

Качихме се на ферибота в 16 часа, където през почти двата часа пътуване успях и малко да дремна. След това взехме участъка до границата без почивка. Този път поне беше по светло 🙂 Точно малко преди границата в един хълмист район, карайки нагоре-надолу, успяхме да видим 6-7 залеза на слънцето. Просто наблюдаваш как залязва, а като се качиш на следващия хълм отново виждаш голямото червено слънце. Почти като в Малкият принц, който веднъж е гледал 44 залеза за една вечер.

Стигнахме до границата и минахме супер модернизираната турска страна. След това дори, за малко почивка, се помотахме из новия безмитен магазин, който си е цял mall !

Почти се бях зарадвал, че сме си почти в България, когато на българската граница просто ни вбесиха. Никъде няма такава простотия. Толкова абсурдни ситуации само аз няколко минути рядко могат да ти се случат. Чак не ми се говори, че ме хваща срам, че съм българин. Знам че ще завърша негативно този иначе толкова хубав пътепис, но просто така ни беше и нас. През целия път из България вместо да си спомняме хубавите моменти от острова, ние си говорихме за простотията на българските митничари.

Снимки от пътешествието може да разгледате в Нашите Снимки.

Ваканция 2008

Пътешествия, , , , , , , , , , ,

А сега да се опитам да си припомня на кратко какво правих през отпуската. Такааа първо Мандрица. Още преди да тръгнем до последно не се знаеше кой, как, кога ще идва … но това е нормално преди всяко наше пътешествие. Иначе на Мандрица беше чудесно както винаги. Нямаше празно място … така де време без простотии. Дори в дадени моменти изпростяването премина някои граници … какви ти граници направо подмина Вояджър ! Беше хубаво !!! Реката си беше чудесна. Скачахме много от скалата. И дори си направих огромна синка на крака при скок от най-високото място на скалата … а да и междувременно си разбих главата на един стърчащ кол от къщата … но тези неща със самонараняването гледам да не ги помня. Да бях запомнил нещата който в последствие са се появили във фотоапарата ми, докато някой беше взел телата ни и са правили ужасни неща. Честно разни неща от едната вечер май никой не си ги спомня. Така весело си изкарахме от събота до вторник, когато потеглихме към морето.

Пътуването от Мандрица до Кара Дере ни отне цял ден. Няма да се спирам на подробности. Не са за телефон ! В крайна сметка в Бяла се събрахме 4 коли и 16 човека. На Кара Дере бяхме някъде чак след 22 часа. Нашето място беше заето 🙁 🙁 🙁 Настанихме се на едно близко, но не беше същото и беше много мръсно и миришеше. Там изкарахме до неделя, когато част от нашата компания си тръгна, а между временно и хората от мястото на което обикновено се настаняваме. Така поне малко ни се намали депресията, че оставаме толкова малко хора.

Потвърждавам си мнението (поне до това лято – за догодина ще видим, ако го застроят) че Кара Дере си е най-хубавото място във вселената. Страхотен плаж, невероятно море – кристално, бурно, спокойно, плитко, дълбоко … просто за всекиго, пуст – няма хора с хавлии и чадъри на по-малко то 20 метра един от друг, чудесни хора, всеки е свободен да прави каквото иска, атмосферата е толкова творческа … пък дори и новия бар не е толкова лош, с барманите, които постоянно не знаят къде се намират 🙂 Още в първия момент след като пристигнах, както споменах някъде след 10 вечерта, веднага се топнах в морето, което ми се стори най-топлото, в което някога съм се гмуркал – дори в банята като влизам ми се струва по-студено. Иначе постоянно си намирахме забавления – играх плажен волейбол, което страшно ми харесва, играхме с фризби, с топка, имахме дюшек, лодка (гребането било трудна работа !), събирахме миди, рапани, правихме бижута, украса на тентата (тентата се оказа добра инвестиция), почиствахме плажа от изхвърлените от морето боклуци (повечето хора на плажа си пазеха чисто), разхождахме се – аз дори си направих една разходка до Горица (знаете че не мога да стоя на едно място твърде дълго, пък било то и Кара Дере) … въобще времето течеше неусетно и все отлагахме тръгването си. Имахме планове да отидем някъде и после да се върнем, но в крайна сметка останахме до петък. Решихме да си тръгнем и запомним Кара Дере относително спокойно, преди да дойде навалицата през уикенда, а и без това ми се искаше да разгледаме и нови места.

От Кара Дере се отправихме на север, където вече наистина минахме някои граници и отидохме в Румъния във Вама Веке. Бяхме само чували за този плаж и решихме да го видим на живо. Отново пристигнахме по тъмно и без никакви пари (добре че имах малко евро за винетки). Вама Веке е на около километър от българската граница от пункта Дуранкулак, така че е съвсем близо. В първия момент като пристигнахме си казахме “О, ужас ! Попаднахме в Слънчев бряг”, но скоро разбрахме че не е съвсем така. Всички хора, които наистина бяха много, бяха все млади и много се забавляваха. Всъщност това е най-голямото (и може би единственото) предимство на Вама Веке – нощния живот. Има супер много барове директно на плажа, като от всеки със все сила дъни музика и има за всеки вкус. Пред всеки бар стотици хора на плажа се веселят до зори. Палатките също са на плажа и са една до друга в продължение на може би километър. Яка работа ! Там може би се напих най-много от цялото пътешествие и се слях с тълпата 🙂 Ама така става като бях на един сандвич цял ден.

Почти веднага след като пристигнахме във Вама веке се запознахме с една групичка българи, които също се оказа че идваха от Кара Дере. Точно когато отидохме, без да знаем, течеше музикалния фестивал stufstock. Главната група за вечерта бяха Kultur Shock !!! Нещо ми върви да ходя в друга държава и случайно да попадам на як концерт. Така отново гледах Kultur Shock, след като им бях на концерта в София малко по-рано тази година. Този път извън оградата, но се виждаше чудесно сцената. Принципно се накефих много на концерта, но имаше някои фактора, които малко помрачиха пълното щастие на всички. След концерта бяхме на плажа в един бар еквивалент по музика на Петното и така докато повечето припаднаха и отидохме да спим в колата, защото така и не опънахме палатки. Оказа се че сме спали до една крава, която си живее под чадър на бира Carlsberg 🙂 Миришеше яко, но вечерта на никой не му пукаше … най-малкото на мен.

Сутринта в събота се събудихме рано, оказа се че целите ни крака са бели, което означава че нещо на плажа не е като трябва (измислихме слогана – “Плажовете ни са бетон”). Разгледахме Вама Веке на светло – аз си мислех че ще ми хареса повече, но точно обратното – цялата сила е в нощния живот (който всъщност си тече и през деня 🙂 ) Мислехме да променим табелата за край на Vama Veche на Nyama Veche, но го оставихме само за компютър. Другия път трябва да отидем с повече пари … всъщност с някакви пари – този път не оставихме и една стотинка в Румъния, а всичко си бяхме напазарували от България. Преди да се върнем в родината решихме да отидем до Мангалия – звучи добре, а беше само на 10 километра. Там се разходихме по центъра. Почти научихме румънски, който се оказа не чак толкова неинтуитивен. Мангалия си едно малко крайморско градче от соц тип. Още към обяд решихме да си тръгваме и да потегляме към България.

За последната вечер от отпуската решихме да посетим Езерец. Може би единственото място от Морския жокер на списание 1, което ни хареса и на което не бяхме ходили. Като начало в Езерец има огромен, повтарям огромен ресторант, с изключително бавно обслужване и високи цени. Като второ “смесения магазин и бар” на центъра е много добър с любезни продавачки (позволиха ни и дори ни предложи да ни изстудят ментата и мастиката за вечерта във фризера) и ниски цени. Като трето плажа е на няколко километра от селото и наистина печели първенството за най-голям и най-пуст плаж, но въпреки това нещо не ни хареса – беше доста мръсен със всякакви боклуци, леко е трудно достъпен и има много неприятни летящи насекоми. Въпреки че се изнервихме леко, решихме да останем там и си намерихме по-спокойно място в близката борова горичка. Спах на открито и последния ден от отпуската ми се събудих заобиколен от борчета. Истина е че след Кара Дере така ни е разглезило, че където и да отидем не можа да ни хареса, а Езерец си има всички основни качества за топ плаж по моите разбирания.

В неделя успяхме да тръгнем сравнително рано в 10 часа за Пловдив. Минахме през Варна-Шумен-Котел-Сливен-Стара Загора и не попаднахме на задръствания. Само за 10 часа си бяхме в Пловдив. Котелския проход ме спечели – много е добър и няма движение. Пътя от Котел до Сливен през Ичера също е нов и макар да е планински – става. Междувременно минахме през такива селца, които не мога да опиша – едни са красиви, други просто абсурдни.

И така хем кратко, хем толкова отдавна ми се струва Мандрица премина поредната ми двуседмична лятна отпуска. Тази вечер (вторник вечер) в Асеновград, Алекс ме попита кое е най-хубавото място което съм посетил, докато тя беше в Италия, и аз без да се замисля отговорих: Кара дере ! Дано и следващите години да мога отговорям така, а и дано да има още много нови места с които да го сравнявам. Конкретно доказателство, че е толкова хубаво е Софито, която първо каза, че едва ли ще издържи повече от 2-3 дена там, а след това остана и двете седмици.

Такаааа, а сега за избиване на постваканционната депресия, накъде ще ходим ?

Пътешествие из северна България

Пътешествия, , , , , , , , , , , , ,

Сега всички очакват да напиша как не си спомням нищо от последните четири дена и да кажа – “Припомнете ми !”, но няма. Ще се опитам сам да си спомня.

След като се разбра че пропада посещението на B’estfest-а в Букурещ, решихме поне да си направим едно пътешествие из България. Така поне малко депресията ми да поотмине. Навихме се поне да си направя бленуваното посещение на старите български столици. Така и така вече си бях взел понеделника почивен ден, с тенденции за вторника.

Тръгнахме в петък вечерта след работа, стандартната “самотрашка” група (Таня, Елица, Пухи, Дарко и аз), на север. Идеята за всички дни беше да посетим колко се може повече места и да спим на палатки, където сварим. За първата вечер целта беше да преминем Стара Планина и аз реших да си намерим място за спане някъде около Дряновския манастир (както миналата година, когато отидох на B’estival-а, само че на палатка). Естествено стигнахме доста късно и по тъмно трудно се търсят места. Разгледахме къмпинга, но не ни хареса и се установихме на поляната отстрани на манастира. От съседното заведение, което вече не работеше, идваше малко светлина и беше добре. Дори имаше маса и скамейки. Хапнахме и пийнахме малко каквото си бяхме взели, като нямаше време и място да си сготвим нещо на огън.

Сутринта се оказа, че точно на същата поляна ще има “национален събор на пенсионерите” и ни събуди мощна уредба с думите “проба … проба … шест … шест” 🙂 и Славка Калчева до дупка ! Това беше добър стимул да станем и да тръгнем по-навреме.

Така и така бяхме на близо и разгледахме пещерата Бачо Киро. Аз бях ходил, но пак влезнах.

След Дряновския Манастир тръгнахме към Велико Търново. Там посетихме Царевец. Хареса ми ! Наистина си струва да се види (да знаете, че в четвъртък е безплатно за български граждани – поне така пише). А знамето беше огромно ! Направих доста снимки, взех си печат за стоте туристически обекта и решихме да разгледаме малко и Велико Търново. Първо се заехме да напазаруваме нещо за ядене и пиене за следващите две вечери. След това си взехме по една Болярка и седнахме в един парк, където ги изпихме заедно с няколко филии с лютеница 🙂

Следващата цел беше Велики Преслав. По пътя спряхме в една бензиностанция – семейство Флинтстоун. Голяма забава, направо трябва да стане туристическа дестинация (ще има снимки). Иначе в Преслав намерихме историческия център, като влязохме от най-главния вход, което се оказа, че е доста далече от самите останки. Имаше нещо като детска площадка, където се пързаляхме и люляхме. Музея вече беше затворен (след 18 часа) и не можахме да си вземем печати (не че нямам вече сумати места, на който ходя и не си взимам печат). Стигнахме до църквата “Св. св. Кирил и Методий”, близо до която другите останаха на кръчма, а аз отидох да разгледам разкопките. Все пак това ми беше една от основните цели на пътешествието, нямаше как да пропусна. Искам да изкажа искреното си мнение за трагичното положение на стария Велики Преслав ! Повтарям – ТРАГИЧНО !!! Всичко беше толкова обрасло в трева, нямаше пътеки, ужас ! Постоянно трябваше да си чистя краката и обувките от трънки и треви. А иначе Преслав е бил толкова велик и голям град. Отне ми сигурно два часа да го разгледам, борейки се с тревите. Трябва да се направи нещо там, да се поддържа по-добре.

На тръгване от Велики Преслав вече се стъмваше, а ние все още нямахме представа къде да спим тази вечер. Потърсихме си някое място около река, но нищо не харесахме и решихме да стигнем до следващата ни цел – Мадара и спим някъде там. Първо си потърсихме място в едни поля, близо до “реката” (нарочно в кавички), но нямаше подходящо (браво на Астралката, от къде мина). След това отидохме близо до Мадарския конник и след кратко лутане и отново несполучлив къмпинг, се установихме на една полянка точно до туристическата пътека. Беше вече доста късно да търсим друго място. Направихме си вечерята направо на пътеката под една улична лампа. Добре че някой не реши да мине с кола, че щяхме да влезнем в наградите на Дарвин. Иначе беше приятно – имахме си компания от три кучета, които дори ни пазиха палатките цяла нощ. Отново нямаше начин за огън и готвено и изядохме както имаше готово. Следващата вечер вече трябваше да си намерим по-подходящо място, защото ни свършваше сухата храна.

Сутринта до Мадарския конник отново трябваше да станем рано, преди да са тръгнали туристите. Един човек от охраната само ми каза “Батка, махни поне колата” 🙂 Разгледахме Мадарския конник, качихме се горе на крепостта – там има невероятна(!) гледка, след това отидохме и до пещерите. Забравих си GPS-а, иначе мислех и едно съкровище от geocachaing да намеря, но май други го намериха, точно докато минавахме.

След Мадара, последната цел от старите български столици, остана Плиска. Там поне оптимизма, че в България може да има хубави неща, ми се възвърна. Археологическия комплекс Плиска си е перфектен. Добре поддържан, модерно направен, учтиво обслужване … въобще както трябва. Табели, описания … всичко. Просто много добре са си усвоили парите явно, за разлика от Преслав. Музея също беше перфектен – по-хубав дори от този на Самотраки в Гърция, където бяха наляли милиони евро. Много ми хареса целия комплекс Плиска !

След Плиска, последната  цел на нашето пътешествие остана морето ! Тръгнахме по някакви второкласни пътища до Добрич, където само спряхме в един магазин и след това решихме да минем по главния път към Балчик. Според GPS-а по малките пътища беше само няколко минути по-близо. За място на морето си избрахме селцето Крапец (почти до Дуранкулак). Стигнахме там, попитахме къде е плажа и за мое учудване имаше чудесен пясъчен плаж, което е рядкост на най-северното ни черноморие. Така дори леко изнервени, че пътуваме три дена до морето се топнахме веднага 🙂 Чудесно усещане.

Плажът в Крапец беше почти пуст и е идеален. Близката гора беше страшно гъста, така че решихме да си разпънем палатките близо до плажа. Този път по светло 🙂 Дори пробвахме новата палатка на Елица. Обнадеждихме се,че сме намерили най-перфектното място, дори поискахме да докарам колата по-близо, за да слушаме и музика. Грешка ! Затънах брутално в пясъка – уж отъпкано, но не съвсем. Бутахме, тикахме, въртях .. само затъна още повече. Нямаше начин – повиках едни съседи, да ни издърпат. Една готина мацка се притече на помощ, но дори и с кола не стана от първия път. Астралката беше потънала до половината на предните гуми и дори бронята се беше закопала. Наложи се с крика да вдигам колата, като отдолу поставям камъни и плоскости, за да се вдига колата, а да не потъва крика. В крайна сметка стана – вдигнах я, сложихме пясък и камъни под гумите и ни издърпаха. Мисля, че си го заслужавам, след като изтеглих толкова закъсали хора през зимата с въжето за теглене.

Вечерта в Крапец изкарахме без музика, но поне имахме огън и си сготвихме леща. Пихме мастика, имаше много комари … това си спомням от вечерта 🙂

В понеделник сутринта се събудихме очаквано от голямата жега, която става в палатката, като напече слънцето (добре че поне палатката на Елица беше по-широка от моята и за тримата имаше малко повече място) и единственото ти желание е да се буфнеш в морето 🙂 Това поне беше осъществимо 🙂 Лежахме на плажа, някъде до обяд и потеглихме отново. Стигнахме до Дуранкулак и къмпинг Космос (разбрахме как мирише). След това тръгнахме на обратно.

Решихме да отидем до Шабла. В градчето не беше нищо особено и отидохме до носа и фара. Там разбрахме, че при Бай Пешо имало вкусни рибени гозби и отидохме там на обяд. Самия Бай Пешо нещо беше изнервен и дори трябваше да изчакаме 15 минути, докато оправят някаква стока. Иначе наистина е добро място за хапване.  След като стана 15 часа, а ние бяхме още в Шабла, решихме всеки да се обади на шефа си и да каже, че и във вторник няма да е на работа. Така си осигурихме още един ден за пътешествие. Междувременно се сетихме че сме забравили близо два килограма картофи, заровени в жарта на плажа на Крапец, които си мислехме да изядем на закуска.

Що чина аз в цирка с номер на трапец,

Да бе, снощи, пихме мастика в Крапец

Отидохме спокойно в Тюленово. Разгледахме скалите, а с Елица и Дарко дори си начесахме крастата и скачахме. Чудесно беше. Другите нещо бързаха и решихме да не ходим никъде другаде, а да отидем направо на най-хубавото място – Кара Дере. Дори не се обадихме на никой в Каварна (където бяха всички покрай концертите), а само я пресякохме набързо. По пътя Варна-Бургас за пореден път се уверявам, че карат като луди през лятото. Няма и един път да съм минал и да не съм видял катастрофа. Този видяхме Бай Пешо от Шабла, който явно е имал кофти ден, след като беше изнервен в ресторанта, а сега го бяха ударили.

Стигнахме до Кара Дере, където за пореден път се уверихме, че е най-прекрасното място на вселената. Беше толкова спокойно. Все още нямаше много хора. Плажа си е чист, има само стъпки от птици. Нашето място беше свободно … само за нас. В морето имаше хубавите малки вълнички, с които може да си играеш с часове.

Аз направих една глупост, като реших да си изтръскам водата от ушите точно на пътеката и загубих равновесие и направих едно салто в къпинака отстрани. Одрах се целия и имах забодени трънчета по цялото тяло. Елица ми чисти трънчетата от главата до петите. Сега имам драскотини навсякъде. После ми се чудиха, защо не съм извикал, като паднах, но аз имах по-важна задача да се опитвам да се освободя от захвата на тръните, а и ме беше срам какво съм направил.

Като изключим това преживяване и едно ухапване по крака от някакво насекомо си изкарах чудесен вторник на Кара Дере. Плаж, къпане, разходка до малкото плажче … Бяхме разбрали, че вече има бар на плажа и в началото ми мислехме да го изгорим, за да не допуснем никаква цивилизация там, но в последствие размислихме. Добре си е след цял ден на жаркото слънце на изпиеш едно студено питие, а и най-важното – хората, които работят там са супер готини. Иначе слънцето беше наистина много силно и всички добре изгоряхме 😛 А бара носи едноименното име на едноименната песен на едноименната група Chambao 🙂

От Кара Дере едвам си тръгнахме чак в 17 часа. Така си направихме невероятен четиридневен уикенд, като накрая дори не си спомняхме на какви места сме ходили. Някой да стигна до тук с четене ?

Прекрасно беше – като изключим фактите, че рамената са ми изгорели и не мога да спя по гръб (добре че обичам по корем), целия съм надран от къпините (раните по изгорелите места особено болят), кракът ми е подут и пристига на срещите ми 5 минути преди мен, блъснах два пъти Астралката (веднъж в оградата на останки от IV век и веднъж в едно дърво на Кара Дере, което беше по-драстично) и веднъж почти я зарових на плажа, всичко беше ПРЕКРАСНО !

п.с. и до колкото си спомням не сме били в никаква къща

п.п.с. този репортаж достигна до Вас, благодарение на пещерата Бачо Киро (Bacho Kiro Cave и брат му Nick)

Самотраки

Пътешествия, , , , , , , , , , , ,

През почивните дни бях на Самотраки. Беше ми доста стара мечта да посетя този остров. Сега като се бяха събрали толкова почивни дни, решил че е идеалния момент за такова пътешествие. Малко ми беше странно преди да замина, защото до последно не се знаеше дали въобще ще ходя и най-вече с кой. В крайна сметка три чáса преди да заминем се събрахме пет човека и с Астралката се отправихме на път. Тръгнахме още на 30-ти април почти веднага след работа. Събрахме се, напазарувахме и към 9 часа благополучно излязохме от Пловдив. Целта беше да хванем ферибота в Александрополис в 8 сутринта, който е единствен за деня. На следващия ден беше чак следобед и губехме повече от ден (фериботите са веднъж на ден). Към 1:30 през нощта благополучно пристигнахме в Александрополис – само с лека проверка от страна на едни гръцки КАТ-аджии, която беше по-скоро смешна (something funny ?). Просто не мога да отида в Гърция и да нямам история с полицаи.

Разгледахме малко нощен Александрополис, които леко учудващо, имаше доста голям нощен живот. След това се опитахме да дремнем малко в колата, но пет човека и мноооого багаж, не беше много удобно. Още преди 7 сутринта бяхме на пристанището и се надявахме бутката за билети да отвори, защото доколкото бяхме видяли някакво работно време пишеше нещо за 9 часа, което въобще не ни уреждаше. В крайна сметка всичко беше точно и си взехме билети за ферибота. Имаше малко съмнения, но решихме да вземем и колата с нас – така дадохме по €12,30 на човек и €50 за колата, което на пет човека беше поносимо.

На ферибота можеше да чуе само българска реч. Честно казано не очаквах с ранния ферибот да дойдат толкова българи, но беше пълно. Срещнахме дори разни познати. Ужас ! 🙂 Искаше ми се малко повече да се откъсна от България, но уви. Иначе пътуването е два часа и половина, морето беше супер спокойно и е доста интересно, поне първия път 🙂 Постепенно виждаш как Самотраки с огромната си планина идва към теб.

След като пристигнахме се обадих на Тишо и неговата компания, които бяха дошли още предишния ден на стоп, и се видяхме с тях в Терма (малко туристическо селце). Малко се полутахме, защото GPS-а ни обърка (въобще тази карта на Гърция, която имам, беше много зле), но се намерихме на едно хубава полянка до чешмата. Малко по-късно се отправихме на първото ни пътешествие из острова – към водопадите.

Чудничко място си е Самотраки – хареса ми още от самото начало. Хем си на остров на море, хем висока планина (най-високият връх е над 1600 метра), хем въобще не е туристическа дестинация (няма големи хотели, само квартири), хем е доста диво (навсякъде щъкат диви кози). Като тръгнахме по една рекичка към водопадите, можеш почти да си представиш, че си в Родопите или нещо подобно. Стигнахме само до първия водопад, но и той си струваше.

Направихме си един пикник в планината и след това се замислихме къде да се установим за вечерта. Бяхме видели двата къмпинга и решихме да пробваме в тях, въпреки,че не работеха, защото е извън сезона. Общинския нещо беше затворен и не можеше да се влезне, затова отидохме на другия, който дори повече ни беше харесал (Вардес, Варадес или нещо подобно се казва и е по-близо до Терма). Водата беше спряна извън сезона, но си е супер място. Лятото сигурно събира стотици палатки, и то без особен проблем – доста е голям. Избрахме си едно страхотно място – леко издигнато, близо до морето, с дървета за сянка. Бяхме само ние. Опънахме си палатките и си спретнахме лагера 🙂

Първата вечер не изкарахме до много късно, но все пак почти не бяхме спали предишната вечер и бяхме натрупали толкова много нови преживявания само за един ден.

Общо взето за шестте дена там успяхме да посетим всички места (освен върха, но за него нямахме подготовка). Първите две сутрини прибирахме лагера, с мисълта да спим някъде другаде на следващата вечер, но така и не намерихме по-хубаво място от това, на което се бяхме настанили първата вечер и все се връщахме там. На третия ден решихме да не разваляме лагера и останахме там до края. В понеделник май дойдоха хората, които се грижат за къмпинга и започнаха да го почистват и оправят за новия сезон, но не ни изгониха, нито ни взеха пари. Като цяло хората на острова бяха доста добронамерени. Говоря за местните, то че беше пълно с българи вече стана ясно.

Любимо селце ни стана “столицата” Хора. Много приятно градче, разположени точно в подножието на планината леко във вътрешността на острова.

Там няколко пъти отивахме да пием новата ни любима бира – Вергина. На последния ден от престоя ни там вече никъде не можеше да се намери 🙂 Иначе всяка вечер оправяхме една бутилка узо покрай огъня, заедно с готвени вкусотии ! (картофките бяха чудеснярски !)

Бяхме и в светилището на Великите богове. Още една хубава черта на Самотраки – освен всичко останало си има и доста древни останки.

Бяхме и до южния плаж – единственият с по-ситен пясък на острова. Точно този ден обаче нещо бяха дошли много боклуци (найлонови торбички, шишета …) и всъщност не ни хареса и не останахме там, дори и за плаж, а се стига през един направо планински път.

Единствения недостатък на Самотраки (а и май на цяла Гърция) са каменните плажове – просто няма къде човек да си полегне. Без шалте не става – поне от наша гледна точка, като сме свикнали на пясък. Гърците си лежаха.

Мисля че обиколихме всички пътища на острова (те не че са много). Отидохме навсякъде 🙂 Направихме си пикник в планината, отидохме до кулата Phonias, видяхме изоставени танкове, качихме на едно връхче … навсякъде кози ! 🙂 И един съвет, който ни дадоха – не паркирайте колата си близо до дърво, защото козите се качват на капака, за да стигат по-добре дървото.

За последно, буквално няколко часа преди ферибота, отидохме да разгледаме музея (предишния път го изпуснахме – работи до 15 часа и почива в понеделник). Да знаете че с гръцки акцент three и free звучат почти еднакво и винаги проверявайте дали входа е три евро или е безплатен 🙂 В случая за студенти беше безплатно. иначе наистина е 3 евро. Има доста интересни неща, като основното е статуята на Нике Самотраки, чийто оригинал е в Лувъра.

Естествено накрая на никой не му се тръгваше и хванахме последния възможен ферибот – на 6-ти в 17 часа. Отново единствен за деня, но имахме късмет, че си е още почти цял един ден. Разходихме се отново из Александрополис, взехме малко подаръци за България и тръгнахме на обратно. На отиване и на връщане пътувахме през нощта и за щастие изпуснахме целия трафик покрай празниците. Границата я минавахме буквално за две минути, като на гръцката страна дори не се спира. Прибрах се и си легнах в 3 през нощта. След пет часа отново трябваше да бъда на работа. Просто използвах цялата почивка плътно.

Всеки ден си правехме плаж и дори доста почерняхме 🙂 Като чи ли съм бил една седмица на море. А то май наистина беше така ! Или беше сън … мечта …