Днес бях в Косово. Не, не става дума за областа в бивша Югославия, а село Косово, Асеноградско 🙂 Гери от много време ми говори за това място и днес беше деня, в който да го посетим. Тръгнахме в 10:30 от Пловдив в един дъжд и мрачно време, но бяхме оптимисти, че горе времето ще е по-хубаво. Косово (Асеновградското, защото според bgmaps.com в България има 4 села с това име) се намира малко след Нареченски бани по пътя от Асеновград към Смолян. Има една трикилометрова отбивка, която е в сравнително лошо състояние, и представлява тесен път, който води нагоре към запустялото село Косово. Точно стигнахме и от единия край небето започна да става чисто и светло синьо 🙂 Малко след това изгря и слънце. Селото е изпълнено с изоставени каменни къщи, като повечето вече се рушат. Видяхме само два кумина да пушат. Ако беше мрачно, бих описал обстановката като призрачна, но хубавото време разведряваше всичко. Развилнях си страстта на японски турист и снимах всичко 🙂 Добре че нямаше кой да ме гледа. Поговорихме само с една баба за селото, църквата, музея (да, имат си и етнографски музей!) … само че бяха затворени, но то самото село си е цял музей. Единственото кръчме се казва “Механа Безгрижен живот” 🙂 Наистина всичко изглежда толквоа откъснато от останалия свят. Никъде не се виждаше грам цивилизация. Изключение правеха само няколко обновени къщи. Има дори две, които са превърнати в къщи за настаняване, но по-скоро ги бяха развалили, в стремежа си да смесят традиционното и съвременните технологии.

Слънцето залезе бързо над високите балкани и още към 15 часа започна да се смръчава. Синьото от небето започна да изчезва, и да отстъпва място на сивите и черни облаци. Сякаш едно малко чудо беше оправило времето за нас и сега ни подсказваше, че е време да тръгваме. Така и направихме, но ще се върнем отново.

Този уикенд си го прекарвам направо по учебник. Класическо мързелуване и спане почти до обяд. Разбира се и едно пътешествие 😉

Събота след обяд с Гери, решихме да отидем до Стамболиски, при една нейна приятелка, която да ни разходи из околността. Тръгнахме по пътя за Пазарджик, защото по другия път за Кричим, бяхме минавали скоро и реших малко да поразнообразим. Грешка ! Оказа се че пътя от там към Стамболийски е затворен още от наводненията и е паднал моста. Ама аз откъде да знам ?!? Наложи се да заобикаляме през няколко села. Минахме през Говедаре, Хаджиево и Триводици, за да стигнем. Принципно обичам да минавам, през закътани села, като объркам пътя, но тези конкретно не ми харесаха. Въобще не може да се определят като “китни”.

В крайна сметка стигнахме в Стамболийски чак в 15 часа. В града влезнахме през един завод (за хартия може би), който така добре пушеше, че е идеален за моята колекция от индустриални снимки, която още не съм публикувал. С малко питане из града намерихме къщата на Нина (момичето, при което отивахме). Тя предложи да отидем в Перущица. Речено-сторено. Малко преди Перущица, спряхме да разгледаме едно полуразрушена стара църква (Червената Църква). Имаше няколко препядствиея по пътя (всъщност нямаше път, а поле, което трябва да се премине). Най-голямото беше един канал с мръсна вода. Имаше нещо като мост, но със стълби само от едната страна. На близо не се виждаше друг. Решихме да скочим, а на връщане ще мислим от къде да преминем обратно.

Църквата беше много интересна. Направихме доста снимки. Нина носеше един Nikon (не цифров) и с моята сапунерка снимахме доста. Може да сложа някоя снимка във Фото-блога ми, но за сега ето една, която намерих във ФОТО-КУЛТ.

Върнахме се по един малко отдалечен мост и потеглихме към Перущица. Градчето ми хареса. На места ми приличаше на стария Пловдив. Има и доста къщи във Възрожденски стил, но не може да се мери с Копривщица. Отидохме до паметника (не знам дали това е най-точната дума), който се намира високо над града и правихме снимки докато слънцето залезе. Направо се учудих колко места обиколихме за два часа и половина (17:30 вече беше тъмно) 🙂

Отидохме отново в Стамболийски и дори разгледахме и негоя център. Пихме по нещо за сгряване (чай, не си мислете нещо друго, все пак карах) и се върнахме в Пловдив.

Вечерта ми премина в гледане на филми. Първо майка ми искаше да гледа “Оркестър без име”, който си е купила от DVD колекцията на 24часа. Аз също нямах нищо против, да го гледам пак. Учудващо диска е много добро качество. Направо се чудя как са го прехвърляли ?!? От преди имаме едно DVD с “Опасен чар” (отново от някой вестник), който е с отвратително качество и дори със знака на Канал 1. След Оркестъра, си пуснах поредния ми епизод на Изгубени. Вече съм на втория сезон 🙂 Накрая реших да се наспя една нощ както аз си знам 🙂

Неделята станах отново към 12. Отидох на фризьор, този път не можа да ми се размине, и махнах идиотската ми прическа, която Ви гледа от дясно 🙂 Сега мързелувам … довечера може би ще ударим едно Петно и утре пак на работа …

Между другото, купих си билет за Stereo MCs и в сряда вечер, живот и здраве, ще прекарам няколко часа в София 🙂

След като снега не идва в Пловдив, ние отидохме при снега

Въпреки студа навън, решихме, че неделята е идеална за разходка извън града. С Герито и Таня, завиждахме на другите, където си имат сняг и трябваше да измислим, къде най-близо е възможно да е натрупало. Решихме да отидем в Марково, и не сбъркахме. В самото се ло се оказа, че снега е малко, но на близо в планината, всичко си беше бяло. Оставихме колата в края на селото и продължихме пеша. Никой от тримата не беше ходил там, но това не ни пречеше да вървим все напред и на горе. Логично, колкот по-високо се качвахме и натрупалия сняг беше повече. В началото следвахме един дядо, който случайно минаваше по същите пътеки. Всъщност той ни показваше къде има пътеки 🙂 По едно време го изгубихме и кривнахме на страни. Направихме по един призрах 🙂 и мислихме да изкачим някой връх, но не се оказахме толкова подготвени. Намокриха ни се обувките и решихме да се върнем в селото. Кратката разходка из Марково се оказа грешка, защото в селото духаше много по-силен и студен вятър, от колкото в гората. Сега мисля да си направя чайче за гърлото, но въпреки това съм много доволен от разходката.

п.с. Първоначално мислех да избера една снимка за фотоблога ми, но напоследък въобще няма муза да слагам снимки там, затова реших, че първия сняг е добър повод, да добавя всички снимки от днес на Нашите Снимки – ето ги

Днес не успях да спя целия ден, както си мислех снощи. Всъщност по-точното е не исках 🙂 Днес е 13-ти и като такъв е хубав ден за разходка. Сетих се, че Таня си е в Кричим и реших отново да видя онези интересни пътеки, в близкия балкан, по които бях миналата година. С Герито се качихме на Астралката и след малко повече от половин час бяхме пред Таня. Купихме малко провизии (бира, чипс и солети) и веднага потеглихме нагоре по “еко пътеката”. Времето беше хубаво и дори на изкачването свалихме якетата. Първо спряхме на мястото означено, като “кът за отдих” 🙂 Любувахме се на есента в гората, изпълнена с паднали шарени листа и почти пълната тишина, нарушавана само от птички и шума на реката.

След почивката решихме да продъжим навътре в гората, до манастира “Св. Врач”. Таня не беше много сигурна, че ще го намерим, но страховете й, не се оправдаха. Отгоре на всичко имаше и стрелки за упътване 🙂 Самия манастир беше полуразрушен, или поне сградата която беше там. На мен лично това не ми приличаше на манастир. По-скоро имаше останки от каменни стени, които вероятно са били манастира. Сега са поставени, нещо като основи за нов параклис на това място. Дано да го завършат. На близо има и хубави маси с пейки, а на дърветата къщички за птички. Пълна идилия 🙂

Единственото лошо на ноември е, че се стъмва още в 5 часа. Това в съчетание със ставане на обяд, прави един много къс ден, което въобще не е хубаво, когато той е отделен за разходка.

Тази сутрин се събудих с учудващо, дори и за мен, добро настроение 🙂 Може би просто защото е събота. Излязох да си купя записвачка и веднага ми се усмихна едно слънчице. Реших, че няма как да прекарам, може би последните слънчеви лъчи, затворен в къщи и трябва да отидем някъде. Прибрах, се зарязах записвачката и хванах телефона иа ICQ-то. От всички, на които се обадих, само Гери се нави да се разходим. Естествено това хич не е лошо, даже точно обратното.

Направихме си една хубава разходка до Асеновата крепост, където имаше още много хора, решили да се порадват на топлото (за ноември) време. Обиколихме няколко параклиса, качихме се на крепоста, радвахме се есенната природа … и така докато се скри слънцето и стана студено. То така и така трябваше да се прибираме, защото вечерта е отдадена на друго събитие, но за това може би утре, защото още малко и ще закъснея 🙂

За моя голяма радост неделята продължи в същия дух, както съботата 🙂 Днес с Гери си направихме хубава разходка из Родопите над хижа Здравец. Всъщност походихме може би час и нещо по пътеките, докато си намерихме една хубава слънчева полянка, където заседнахме уж за малко да хапнем, а останахме доста време, чак докато слънцето се измести и направи сянка. След това продължихме разходката, обиколихме близките хижи и видях ски пистите без сняг. Всъщност трябва доста да сме походили защото се прибрахме в Пловдив на стъмване. На връщане дори качихме един дядо на стоп 🙂 След това не бързахме да се прибираме и отидохме до могилата в Тракия. Накрая все пак глада се оказа по-силен от мен и се прибрах да се наям с вкусна мусака 🙂

Вечерта, въпреки умората, отидох за малко до Петното за партито на Калоян. Имаше твърде малко хора, а музиката беше добра. Надявам се след като си тръгнах, купона да е станал още по-голям.

Като цяло си изкарах един невероятен уикенд, като почти не си стоях у нас. Много съм щастлив. Светът е хубав, света е прекрасен ! 🙂

Събота е хубав ден. Най-сетне успяваш да се наспиш от работната седмица, а и от петък вечер 😉 . За мен това означаваше спане до 12:30 на обяд. Събудих се със SMS-а от усмивката :

Na vyn e slunchevko samo za razhodki stavai!!!!!!

За съжаление, тя беше на работа и нямаше как да се възползва от прекрасното (за октомври) време на вън. В Q-то Магито каза, че само е чакала някой да каже “Къде ще се разхождаме днес?“, както направих аз. Измислих да ходим към Хисаря, защото трябваше да ходя да наливаме вода, и реших да го съчетая с разходка. Малко по-късно се оказа, че Васко и Иво също ще дойдат и си ударихме една среща на гаратав 14:30. Други не можахме да навием, а и вече уж бяхме станали 4 човека. Уж, защото двамата се отказаха и решиха да си тръгват към София, и ги оставихме на магистралата да си чакат стоп. Така останах само с Магито за съботната разходка.

Решихме преди Хисаря, да минем през Дълго поле, където да изненадаме Йонов, който беше на работа там в тяхната мелница. Там малко се полутахме и питахме няколко човека, преди да намерим мелницата, но решихме да не му се обаждаме, а да видим физиономията му, като ни види. В крайна сметка я намерихме и Магито я позна по болонката Вики, за която Йонов й е казвал. Хитрцът му се оказа, че има камера през която ни е видял като звъннахме и не можахме да видим учуденото му лице 🙂 Както и да е, изненадахме го доста, приятно надявам се. Разгледахме мелницата, която всъщност си е нормална къща, и дори се качихме на покрива, където се препичахме на прекрасното слънчице. Искаше ми се, но не отидохме до къщата на Йонов, която падна при последните наводнения, за да видя както е (о)станало.

Оставихме Йонов и Дълго поле и се отправихме към Хисаря. Минахме през Калояново и другите села, за по-живописно, а не през натоварения главен път към Карлово. Когато пристигнахме първо напълнихме десетте десет литрови бутилки с вода и след това се отправихме на разходка. Разгледахме центъра, но не можахме да си намерим сандвичи и ядохме палачинки. Всъщност на Магито палачинката, я изядоха близките котка и куче, но това е друга история 😉

Беше станало към 17:30 когато тръгвахме от Хисаря, но решихме да отидем и до другата цел, която си бяхме наумили – село Старосел. Докато стигнем вече се стъмваше и направихме една голяма фотосесия на залеза, но това не ни отказа да отидем до тракийския комплекс. Всъщност това което щеше да ни откаже, беше че по едно време в самото село пътя свършва, точно на където сочеше табелата. Май нещо от дъждовете или от ремонт, но не можеше да се мине от там. Добре, че една баба ни упъти как да заобиколим през селото и да стигнем от другаде.

Самия “Тракийски култов център” (както пишеше на табела) е доста комерсиализиран вече. Има голям (дори огормен за там) паркинг с толетна (!) и хубава пътека за разходака. От двете страни има полянки, пейки, чешма, кошчета за разделно хвърляне на отпадъците. Тракийския храм е в една могила, която беше затворена вече (зяаради късния час), с метална врата и СОТ. Иначе мястото изглежда добре и ще трябва някой път отново да отидем там, но между 9 и 17 часа, за да може да разгледаме и вътре ( а и да си вземем пачати 🙂 ). Поне планинската гледка от високо по смрачаване си заслужаваше дори целия днешен път.

Върнахме се в Пловдив точно в 20 часа, когато ми беше срещата с Гери и с нея си направихме хубава разходка из стария град. Дори и там се оказа, че има още улички и пътечки по които не бях минавал. Вечерта беше толкова хубава, колкото и целия ден. Дано да имам още мноого такива.

Буквално преди минути се връщам от Севлиево. Днес бях на командировка там, но само като шофьор, а от моя гледна точка – като на хубаво пътешествие 🙂 Бях с Тенчо и тръгнахме сравнително късно, към 11:30 преди обяд. По план трябваше да стоим малко там и да се приберем към 6-7, но нещата нещо се проточиха доста и тръгнахме чак малко преди 21 часа. Времето беше много хубаво и слънчево и ако знаех, че ще трябва да чакам толкова, щях да скокна към близкия балкан. Не че беше кой знае какво, но един поход никога не е за изпускане. Нямах никаква представа кога ще тръгваме, така че не можех много да се отдалечавам от колата. Важното е че пътуването мина безаварийно. Последния път когато пътувах към онзи край катастрофирах, но знаех, че трябва отново да мина по този път. Вярно, че не минахме през мястото, но вече се чувствам по-добре.

А от Севлиево почти нищо не можах да видя, защото бяхме на един строителен обект в някакъв квартал на града. Иначе не изглеждаше зле, а и разправят, че имало много висок стандарт на живот там. Нещо не можах да го усетя, но може и така да е.

През четирите почивни дни бях в Мандрица, и въпреки обещанието ми миналата година, да ходя по-често там, това беше първото ми посещение за тази 🙁 Сега не ми остава нищо друго освен да обещая същото за в бъдеще. Всъщност имаше няколко причини, заради които за малко да не отида. Разбира се не съжалявам за избора ми, но си мисля дали не трябва да съжалявам ?!? Изпуснах рожденния ден на Усмивката, концерта на Мизар, евентуално един театър, една разходка до водопад …

На Мандрица както винаги беше супер 🙂 Случихме на идеално време и си починах много добре, въпреки че единия полуден изкарах в бране и носене на грозде, което си беше доста изморително.

Разхождах се из любимите ми улички, от които имам много детски спомени, и гледах как се променят. Сега доста снимах къщите, преди да са паднали, както се случва с повечето изоставени, а и не само. Къщите са кирпичени и са над 100-150 години, което също е невероятно, че са здрави и до днес.

Между другото (до)прочетох “Шифърът на Леонардо” и ми хареса. Обичам други гледни точки, освен общоприетите. Разбира се, всеки за себе си решава на кое да повярва и как ще изгради свото виждане по въпроса (не само за конкретния).

Всичко щеше просто да е прекрасно, ако снощи на баща ми не получи нова криза и за малко да тръгнем по сред нощ към болницата в Пловдив. За сега се отлага, но не се знае до кога.

Като се прибрах още едно нещо ми направи неприятно впечатление. Проверих си пощата и видях дългите нижки в списъците на ССС и само като им прочетох по първото писмо, ми стана ясно за останалите. Така и не прочетох останалите. Много тъпо ми стана, че OpenFest разделя хората, вместо да ги обединява 🙁 Надявам се всички да си поемат въздух и да се съсредоточат върху дела.