Днес бях в Косово. Не, не става дума за областа в бивша Югославия, а село Косово, Асеноградско 🙂 Гери от много време ми говори за това място и днес беше деня, в който да го посетим. Тръгнахме в 10:30 от Пловдив в един дъжд и мрачно време, но бяхме оптимисти, че горе времето ще е по-хубаво. Косово (Асеновградското, защото според bgmaps.com в България има 4 села с това име) се намира малко след Нареченски бани по пътя от Асеновград към Смолян. Има една трикилометрова отбивка, която е в сравнително лошо състояние, и представлява тесен път, който води нагоре към запустялото село Косово. Точно стигнахме и от единия край небето започна да става чисто и светло синьо 🙂 Малко след това изгря и слънце. Селото е изпълнено с изоставени каменни къщи, като повечето вече се рушат. Видяхме само два кумина да пушат. Ако беше мрачно, бих описал обстановката като призрачна, но хубавото време разведряваше всичко. Развилнях си страстта на японски турист и снимах всичко 🙂 Добре че нямаше кой да ме гледа. Поговорихме само с една баба за селото, църквата, музея (да, имат си и етнографски музей!) … само че бяха затворени, но то самото село си е цял музей. Единственото кръчме се казва “Механа Безгрижен живот” 🙂 Наистина всичко изглежда толквоа откъснато от останалия свят. Никъде не се виждаше грам цивилизация. Изключение правеха само няколко обновени къщи. Има дори две, които са превърнати в къщи за настаняване, но по-скоро ги бяха развалили, в стремежа си да смесят традиционното и съвременните технологии.

Слънцето залезе бързо над високите балкани и още към 15 часа започна да се смръчава. Синьото от небето започна да изчезва, и да отстъпва място на сивите и черни облаци. Сякаш едно малко чудо беше оправило времето за нас и сега ни подсказваше, че е време да тръгваме. Така и направихме, но ще се върнем отново.