Така се случи, че последните два уикенда бях на Мандрица. Първия не беше планиран, и го реших в последния момент, за да отида да помогна в ремонта на покрива на навеса, който е на двора (и по план може би бъдеща лятна кухня). Втория уикенд беше плануван с цялата компания да отидем да отпразнуваме рождения ден на Таня. Въпреки, че си го празнувахме и през седмицата, на Мандрица просто продължихме празненствата. Това, което искам да кажа, е че и двата пъти си изкарах чудесно. Само да имаше малко по-стабилен интернет там, на който мога да работя, бих направил всичко възможно да стоя по-дълго време на Мандрица. Особено след ремонтите, които прави майка ми, къщата става идеална. За хората, които все още не са видяли – вече има и камина 🙂
Tag Archives: Мандрица
Още една отпуска
Предишната отпуска нещо не ми стигна и с Вилито решихме да си направим още една.
Взех си отпуска от сряда до петък и рано сутринта в средата на седмицата потеглихме отново към морето. Имахме идеи и за планина, но морето надделя. Отидохме на Каваци при вуйчото на Вили. Честно казано плажа не ми хареса – имаше прекалено много хора за моя вкус ! Като го видях направо се зарадвах, че по принцип ходим на Карадере. Сега ми беше повече като пътешествие, отколкото ходене на море, така че много не ми пукаше. Важното беше да се ходи на нови места. Другото ново място, на което отидох беше село Равадиново и замъка край него. Бях много предубеден за този съвременен „замък“, особено като видях входната такса от 8 лева ! Обаче след като Вилито ме нави да влезем, останах впечатлен. Въпреки бутафорията всичко е направено много хубаво. Самия замък не е довършен и вътре почти не се влиза, но около него е страхотно поддържана градина с най-различни странни растения и животни. Има чудесно езеро с лебеди (бели и черни). А градините те прехвърлят от една приказва в друга. Надявам се и в бъдеще да го развиват така прекрасно. С други думи – препоръчвам да се види. Всичко му е хубаво с изключение на входната такса.
След 2 хубави дни (разбирайте лежерни дни и прохладни вечери) на Каваци далеч от парещите четиридесет градусови жеги в Пловдив, трябваше да отидем към Мандрица. Пътят през Средец, Елхово и Тополовград беше дълъг, както обикновено. Ние избрахме и топлия следобед, което утежни положението още повече. Все пак към 18 часа пристигнахме след 6 часа път. Там ни посрещнаха направо с работа. В събота беше отново трудов селски ден. Както се казва „хубаво е ходиш на село, стига да не е твоето село“ 🙂 Не че се оплаквам – малко физически труд. Нарязахме доста дърва за зимата, прибрахме ги и се надявам към/около нова година да ги горим на все още довършващата се камина.
В неделя още сутринта преди жегата потеглихме към Пловдив. Оставихме Гергана с Мимито и Виктор на автогарата да си хванат рейс за София и към 13 часа си бях у нас. Вечерта дори отидохме и до Бойково на кръчмата, в която не бях ходил цяло лято.
Ваканция 2012
През изминалата седмица бях в отпуска, но не бях писал дълго време и преди това, основно защото ми изгоря хард диска и нямах компютър у дома. Смениха ми го ден преди да изляза в отпуска, след като веднъж ми го върнаха уж „ремонтиран“. Като цяло изводът е че домашните хард дискове не могат да издържат на денонощна работа, особено на пловдивските жеги.
Уикенда 28-29 юли бях на събор в Мандрица, който и тази година се случи ! Нямаше голяма организация, но мисля, че се получи много добре. Хората си го знаеха и дойдоха. Точно това прави един селски събор – роднините да се съберат от цял свят за един ден в селото !
След Мандрица последва една работна седмица за мен, в която се изясняваше последно къде да прекараме тазгодишната ни отпуска с компанията. Отпаднаха много предложения и в крайна сметка решихме да отидем просто някъде из южното черноморие (Карадере решихме да го оставим за септември, защото през август е пренаселено).
В събота (4-ти август) тръгнахме в 4 часа сутринта с две коли към морето. Магистралата беше препълнена с коли. Почувствах се като в Италия. На една бензиностанция ни казаха че така било от два часá. В Бургас спряхме да се видим с Иван и Елена в морската градина, и след това да напазаруваме. Естествено това ни отне целия преди обед.
Продължихме на юг. От Каваците взехме Вили и тогава на практика започна истинското търсене на място къде да си направим лагер. Първо огледахме Златна рибка, където не ни хареса плажа (беше много тесен и пълен с каравани), след това от къмпинг Юг тръгнахме към Корал, но навсякъде беше пълно с хора (а и ние търсим сравнително голямо място за 9 човека с 4-5 палатки). Минахме през Перла и дори стигнахме с Вили до Маслен нос, но навсякъде беше пълно. Напрежението взе да се нажежава не само от високите температури. В крайна сметка, за да може всички да са спокойни решихме да отидем на … Карадере ! Просто няма друго такова място на българското черноморие. За трети път се опитваме да намерим нещо на юг, но всичко е просто пренаселено. Въобще южното черноморие през август си е голяма лудница. Не че на Карадере не е пренаселено през август, но някак си ни е познато и мило. А и няма друг такъв плаж.
Пристигнахме на Карадере в събота на смрачаване и разпънахме палатките на плажа до „паркинга“. Беше ясно че ще изкараме поне една нощ там. Спането на плажа води до неизбежно ставане много рано на другата сутрин, още когато напече слънцето. А неделята беше един много горещ ден. Сутринта не можахме да си намерим място, а следобяда просто не издържахме на парещото слънце на плажа и отидохме в Бяла. Там в един парк под дърветата изкарахме няколко часа. Най-лошото беше, че след като се върнахме на Карадере отново не можахме да си намерим място. Тъпото беше че много места просто се „пазеха“ за някой, а на други обширни места имаше по една палатка. Така колкото и да не ни се искаше, трябваше да останем още една вечер на плажа.
В понеделник просто трябваше да си намерим място в горичката – нямаше да издържим още един следобед на слънце. Сварихме един хора да си тръгват и въпреки че беше най-отдалеченото място на вътре в гората, просто го заехме. Под далечно разбирайте не повече от 2-3 минути до плажа, но за Карадере това си е много 🙂 Беше малко наклонено, но поне достатъчно голямо за всички. И най-важното – с много борчета, които през деня пазят сянка, а през вечерта завет.
След като си направихме лагер започна безгрижното ежедневие на Карадере – слънце, море, гора … без никакви мисли за телефони, работа, пари … Както си го обичаме. И така до четвъртък, когато първата група хора трябваше да си тръгват. Малко се повтори от миналата година „След Таня и потоп“, т.е. след като си тръгна Таня малко се поразвали времето, но поне не заваля потоп, както миналата година. Стана малко по-хладно и в събота се опита да завали, но нищо сериозно.
Неделя имаше време само за един плаж с най-големите вълни, които съм виждал на Карадере и след това дългия път към дома. А той се оказа наистина дълъг – както и очаквахме ~20-те километра между Карнобат и петолъчката бяха едно брутално задръстване, което се взима за повече от час. Общо взето колкото и цялата построена магистрала до Пловдив (~140km). Оставих хората по къщите им и накрая дори отидох до Кричим да закарам и Вили. В крайна сметка стана късно и останах да пренощувам там, на сутринта направо на работа и чак вечерта успях да си се прибера вкъщи.
Снимки не очаквайте, поне докато се приберат Петя и Краси, защото си забравих фотоапарата на Карадере 🙂
След Италия
Върнах се от Италия, точно по средата на 4 почивни дни в България. Вили вече си беше взела отпуска за трите работни дни от предстоящата седмица. Не го мислих много и реших да си удължа отпуската още една седмица. Мислихме много варианти за изкарване на седмицата – от отдавна плануваното ми дунавско пътешествие, през Видин и Белоградчик и морето … След като никой не се нави да дойде с нас, естествено се получи нещо съвсем различно. Първо, в понеделник, заминахме със Стоян и Иван на хижа. Те бяха избрали хижа “Надежда”, Близо до Ихтиман, и ние се присъединихме. За една вечер, но много хубаво. Всъщност не бяхме в самата хижа, а в една съседна сграда, която май е на община Ихтиман, но също се стопанисва от хижарката на “Надежда”. Така беше дори по-хубаво. Цялата “хижа” само за нас. Отпред имаше място за огън и си направихме невероятна скара. Въпреки, че беше в планината, вече ставаше за стоене на открито до късно. Въобще лятото дойде и открихме сезона на планини, огън и палатки. Само последното остана да сторим 🙂
Във вторника от хижа “Надежда”, само минахме за малко през Пловдив, и отпътувахме директно за Мандрица. Така отново направихме едни 300 километра. Пристигнахме вечерта и се отдадохме на пълен айляк.
В сряда имахме план да ходим на море в Гърция, но решихме да го отложим малко, че много път ми се насъбра напоследък. Така изкарахме един цял ден в Мандрица, завършен в месния хоремаг 🙂
В четвъртък вече осъществихме плана да отидем до Александруполис. От Мандрица до там са около 150km, но се минава през много села и е доста бавно пътуването – отнема около 2 часа. Първо разгледахме Александруполис, където Вилито не беше ходила. Показах й пристанището с ферибота, който хващаме за Самотраки, гадния плаж, фара, крайбрежния парк … обаче нещо беше пазарен ден или просто на пристанището са направили огромен пазар и беше голяма мръсотия. Малко гадно и решихме по-бързо да ходим на плажа, на който бях замислил – близо до село Макри. От един магазин в Макри си взехме по една Вергина и хайде на плаж. Оказа се, че мястото от което преди ходих до плажа вече са го оградили военните и трябваше да слезем от към другия край на плажа. Горе-долу, където спахме преди второто ни ходене до Самотраки. Слезнахме на плажа и той се оказа пълен с ученици. Някаква зелено (морско) училище или не знам какво беше, но не просто един клас, а цял випуск ! Аз очаквах да няма никой, а то – лудница. Добре че по едно време се изнесоха и просто изведнъж изчезнаха. То и ние не издържахме дълго на слънцето. Може да е май месец, но грееше яко.Отидохме на сянка в боровата горичка над плажа и се заседяхме на една пейка. Много яко беше – спокойно море, плаж и отсреща Самотраки. Когато се върнахме на плажа установихме, е едно куче ни е изяло сандвича. По-късно установихме, че ни липсва и една кутия, в която имаше салата, така че направо се чудя дали е било куче !?!? Като цяло имахме идея да останем на палатка на плажа, но се отказахме и решихме да върнем на село 🙂 За първи направих плаж за един ден от Мандрица и мога да кажа, че е напълно и лесно реализуемо. Особено ако гърците си пооправят малко пътищата и пътуването стане по-бързо. Ле-ле до къде стигнах да критикувам гръцките пътища.
В петък се отдадох на пълния мързел и почти проспах целия ден 🙂
В събота решихме да отидем на пикник на реката до Меден Бук. И го направихме 🙂 Само където на брега вече ги няма дърветата, които пазят сянка и бяхме малко по в гората и не стояхме много, защото започна да гърми. Не валя много, но успя да ни изгони.
И така почти неусетно си измина цяла седмица. И утре съм на работа, след цели две седмици, прекарани в пътешествия. Не че не ми се налагаше да поработвам през това време, но си изкарах една почивка с лятна продължителност.
крепост Лютица
В неделя, точно на Великден, решихме да си направим разходка някъде около Мандрица. След кратко обсъждане решихме да отидем (или поне да се разходим, пък до където стигнем) до крепостта Лютица. Тук е момента да спомена, че според картата ми на GPS-a (BG OFRM 5.80), има две точки означени с „Крепост Лютица“ (вече им писах за проблема) и естествено първия път избрах грешната. Хубавото беше, че до грешната можеше да се стигне с кола, но ние все пак решихме и походихме около километър преди върха. На върха се оказа някакво военно поделение, но поне имаше хубава гледка и хубави полянки. Върнахме се в Ивайловград и след кратка разходка, решихме все пак да пробваме да отидем до Лютица през стандартния път, който тръгва от квартал Лъджа.
В квартал Лъджа в Ивайловград има табела за крепостта Лютица, на която пише че е на 6 километра, но след неделното ходене, мисля че е повече. Първоначално се тръгва по черен път, минава се покрай ивайловградския манастир „Св. св. Константин и Елена“ (който оставихме за на връщане) и по едно време се стига до табела, на която пише че пътят до крепостта е непроходим за леки автомобили. Имаше и други останали автомобили и ние решихме да оставим и нашия тук. Продължихме пеша. След няколкостотин метра видяхме отбивка за стар римски мост. Видях на GPS-а, че става дума за 200 метра отклонение и така видяхме и Атеренския мост.
Продължавахме по черния път и недоумявахме защо точно е непроходим за коли. Чак може би 2 километра след мястото, където оставихме колата, пътя се пресича от река и в хубаво и сухо време спокойно може да стигнете с колата до тук. След като преминахме реката, попитахме една слизаща група туристи дали остава много и те ни казаха, че „то пътя сега започва“. Това не ни обезкуражи, напротив решихме да цепим право нагоре през гората. Обаче така дори беше по-трудно. По едно време излязохме отново на пътя и точно когато си мислихме да се отказваме, защото нямаме храна, водата свършва, а и сме с малко дете, видяхме една табела, че до крепостта остава един километър. Решихме все пак да го направим. По билото, все нагоре и пристигнахме най-накрая !
Лютица наистина е голяма крепост. Направо бих я нарекъл огромна ! Или поне е била. Сега е в доста лошо състояние и доста обрасла. На места има започнати археологически проучвания, но според мен не са завършени. Въпреки това, и въпреки трудния път, препоръчвам да посетите Лютица. На места огромните стени са доста добре запазени, а ограденото място според мен е колкото някое малко село или махала. От крепостта има чудесна гледка доста на далече.
След кратка почивка, изяждайки последните парченца Какино Тане, решихме да потегляме на обратно. Точно в това време на входа на крепостта се появи един огромен джип. Заговорихме се малко и се разбрахме, ние да тръгваме, а след това по пътя може да ни настигнат и да ни качат, въпреки че бяхме 5 човека. Вървяхме надолу и точно когато Габи вече каза, че спира да чака джипа и няма да продължи повече, те се появиха и ни взеха 🙂 По принцип мразя когато някакви джипове се разхождат по пътеките, но в този случай наистина бяха спасители. Върнаха ни до колата и бързо-бързо се прибрахме изморени и изгладнели в Мандрица.
п.с. Минахме и през Ивайлоградксия манастир, но той се оказа заключен.
Детски празник Хвърката Мандрица 2012
В събота преди Великден за втора поредна година се състоя „детски празник Хвърката Мандрица“. Тази година програмата беше по-скромна, но имаше своите интересни моменти. Безспорно най-интересното беше играта на „не се сърди човече“, където децата влезнаха в ролята на пионки и играчи едновременно 🙂 Още предишния ден боядисахме огромна „дъска“ за „не се сърди човече“ на площада в Мандрица. Мисля че и малки и големи много я харесаха !
Другото голямо събитие на празника беше кукления театър „Барон Мюнхаузен“. Специално за представлението беше изчистен и на практика върнат към живот киносалона в кметството, който не беше използван за нищо повече от 10 години.
Хубаво, че представлението беше на закрито, защото времето беше много променливо и ту започваше да вали, ту спираше. Сутринта лазарките успяха да се изявят, но следобедните мероприятия направо пропаднаха. Единствено имаше гримиране на лица в Хоремага. Хората постепенно си тръгваха и пускане на хвърчила почти нямаше, а карнавала направо не се състоя.
Из източните Родопи
Изкарах още един уикенд на Мандрица. Дори не беше цял уикенд – отидох в петък вечерта и всъщност само съботата поработихме малко из къщата. В неделя с Вили си тръгнахме още преди обяд и бяхме решили да обиколим разни места на път за Пловдив. Точно тази обиколка искам да си запиша.
Първата цел беше Мезек. Още на влизане е селото (идвайки от Свиленград) виждате двете неща с които е известно селото (като изключим виното 🙂 ) – крепостта, която се вижда на височината над селото право на преди и табела за тракийската гробница, която сочи на ляво. Решихме да разгледаме първо гробницата. Тръгнахме на където сочеше стрелката по един полу-разбит, полу-черен път и само на няколко стотин метра в една локва, която на пръв поглед не е нещо особено, предните гуми на колата потънаха. Оказа се че пътя е прекопан и никой не е сигнализирал това, а водата прикрива дълбокия канал. Така се наложи да търсим някой да ни изтегли. Оказа се, че съвсем не сме единствените, които закъсват. Преди няколко дена цял рейс с деца бил закъсал като нас. Успях да се въвлечем дори в междусъседските вражди като всеки обвиняваше другия, че маха клоните, които „сигнализирали“ за опасната пропаст.
В крайна сметка излязохме от дупката, заобиколихме и отидохме до тракийската гробница. За съжаление установихме, че е заключена с масивен катинар. Решихме че нямаме късмет и тръгнахме да се връщаме. По пътя към селото попитахме двама човека кога отваря гробницата – като цяло получихме противоречиви мнения, но по принцип трябвало да работи. Нямаше какво да направим друго и тръгнахме към крепостта.
Крепостта над Мезек е сравнително добре запазена средновековна византийска отбранителна крепост. Щеше да е още по-добре запазена, ако не е била разграбвана за строителни материали. Но дори и така е доста внушителна и на чудесно стратегическо място. На мен най-много ми хареса гледката към цялата низина. Вътре и около крепостта е чудесно място за разходка и/или пикник. За съжаление имаше неприятен вятър, който ни попречи да се насладим на красотата по-дълго.
Малко под крепостта има информационна кабинка, където трябваше да си подпечатаме книжките за 100-те туристически обекта. За съжаление и тя беше заключена. Тук вече не издържахме и решихме да се обадим на телефоните, които бяха написани на вратата. На втория номер получихме отговор, че „човекът“ сега пък бил на гробницата и на практика сме се разминали. Решихме да се върнем на гробницата, като печата сега бил там.
На втория опит да разгледаме гробницата – успяхме. Дори „човекът“ ни разказа историята за откриването и разни факти за гробницата. Предполага се, че в началото е използвана за религиозен храм и чак по-късно са погребани там хора и е затрупана. Формата е типична за тракийските гробници, като интересното тук е че е с най-дългия тунел от всички открити гробници. Няма рисунки по стените, което е основание да се смята, че първоначално е била използвана за ритуали, а чак след това за гробница. Освен това има данни че е използвана за няколко погребения. Най-впечатляващото за мен беше, че всичко все още е автентично. Никой от камъните не е мръднал. Освен това, това (май) е първата тракийска гробница, в която влизам в “оригинала”, а не в “копието” (както е например в Казанлък или Александрово). След това си взехме печат, като в моята книжка се оказа, че е стара и нямах този обект, но си взех печат на последната страница.
След Мезек по план трябваше да отидем до Маточина да разгледаме скалната църква и крепостта, но времето тотално се развали, заваля проливен дъжд и се наложи да се откажем. Нищо, другия път.
Карайки към Пловдив, мернах табелата за “Светилището на Нимфите и Афродита” и този път съвсем спонтанно решихме да отидем. Всеки път го подминавам. Направих обратен завой и тръгнахме към село Каснаково. Самия комплекс се оказа на 1-2 километра от главния път, т.е. не е голямо отклонение. Имаше табели и хубав паркинг малко преди мястото. След това по една пътечка се стига до красив извор, който си личи, че в древността е добре поддържан. Около него си личат останките от две големи сгради, до колкото разбрахме, използвани за храмове.
До комплекса има изграден чудесен информационен център (с европейски пари, разбира се), но и той беше заключен 🙁 Точно това не ми хареса в това еднодневно пътешествие – имаме чудесни туристически места, но въобще не ги използваме. Никой не ги поддържа, стопанисва и дори няма кой да се посрещне и да те разведе.
Общо взето така завърши неделното пътешествие. Някои от плануваните места успяхме да видим, за други времето ни попречи, но пък видяхме „светилището на нимфите и Афродита“. което не беше в плана.
Запролетява се
Бавно, но сигурно започва да се усеща пролетта. Въпреки, че по планините все още има сняг (и слава Богу за това), температурите са около нулата, но все пак деня започна да расте и взех да се хващам че все повече пътувам и по-често излизам извън града. Снощи съвсем случайно отскочих до Пазарджик за парти на Пухи в “Бар Без Име”. Днес бях до Зелениково, Брезово и Чоба. Миналата неделя най-сетне успяхме да отидем до Бойково, след тежката зима, но до там все още трудно се стига – има доста сняг и лед. А преди Добринище и Банско си направих един чудесен уикенд на Мандрица. Вярно това беше преди 2 седмици, но си струва да се спомене. С Вили се разходихме до вила Армира, след това до кръста над Ивайловград, от където имаше чудесна гледка. Не бях ходил там до сега. На връщане към Мандрица спрях в квартал Лъджа, където имаше кукери, така че и тази година присъствах на кукерски празници. Посетихме и още две места в околността, покрай които съм минавал стотици пъти, но така и не съм се отбивал – могилата край Одринци (Където няма нищо всъщност) и църквата “Св. Атанасий” в село Белополяне. Снимки от тогава може да видите в Нашите Снимки.
Хмм (dafaq I wrote) … какво исках да кажа със всичко това. Май нищо … просто да си го запиша. Иначе ми е много хубаво 🙂
Уикенд в топла Мандрица
Отдавна бяхме говорили, когато Таня почива събота и неделя да ходим някъде за уикенда. Междувременно бях споменал да отидем в Мандрица, което се прие много добре. Решено-сторено. Тръгнахме още в петък след работа в седмица в която температурите паднаха до над -20 градуса и валеше сняг, въпреки това не се отказахме. Все пак прогнозата за уикенда беше за по-хубаво време.
Пристигнахме в петък късно вечерта и видях Мандрица в сняг за първи път от много години. Само няколко сантиметра, но все пак в сняг. Вечерта беше приятна, въпреки че вечерята закъсня поради технически проблеми 🙂 Забравих да спомена, че като пристигнахме чешмата (очаквано) беше замръзнала. Така първата ни задача в събота сутринта беше да намерим вода. Чешмата на площада също беше замръзнала, така че се наложи да прибегнем до съседите. От там разбира се намерихме вода и се поуспокоиха нещата. Междувременно съботата започна с много приятен южен вятър и за нула време стопи и без това не многотосняг. Времето стана толкова приятно, че обядвахме на открито. Не знам колко градуса беше, но се усещаше като много приятно пролетно време. Междувременно и чешмата се размрази и водата дойде ! Целия уикенд го изкарахме главно мързелувайки. Така и не излязохме и на една разходка. Но точно така го бяхме и планували, така че се получи просто страхотно. Излежавайки се на топло, музичка, тихи игри … и естествено ядене 🙂
В неделя времето взе да се разваля, но и ние трябваше да си тръгваме. На връщане дори имахме още един пътник – съседката Къдра, която трябваше да идва до Пловдив. По пътя валеше доста, но все пак успяхме да се приберем безпроблемно. Особено като се има в предвид наводненията, които станаха на следващия ден точно по пътя покрай Харманли-Любимец. Дори няколко човека ми се обадиха да ме питат дали сме се прибрали и дали всичко е ОК. А ние си бяхме изкарали чудесен уикенд на Мандрица … където студът рядко идва !
Световен форум Мандрица 2011
Тази година традиционния събор в Мандрица беше под надслова „Световен форум Отново заедно“. Очакваха се гости от Албания и Гърция и въпреки, че не се появиха, и присъстващите бяха доста по-малобройни от миналата година, празника се получи доста добре. Според „тайното преброяване“ имаше над 300 човека на площада, който се срещнаха да си поговорят за старите времена, играха хорá, забавляваха се, а някои бяха в Мандрица за първи път. Имаше кратко откриване, фолклорна програма, курбан и молебен за здраве. Вечерта гвоздея на програмата за мен беше ретро DJ партито на Джоко, което наистина ме върна на мандрешките дискотеки от началото на 90-те.
Повече за събитието има на сайта на Сдружението за възраждане на Мандрица. Ето и снимки.