Tag Archives: крепост

ЧРД, Вили !

То вече мина много време, но все пак – честит рожден ден, Вили !!! :* По случай празника решихме да направим едно ходене до Мандрица. Освободих си петъка и към обяд натоварихме Иван и Стоян в новия Пежак и поехме пак на път 🙂 За съжаление другите не дойдоха, но и ние си изкарахме много добре. На Мандрица, както винаги, беше много слънчево и през деня си стояхме в градинката. Вечер си ставаше хладно, но камината смесена с червено вино идваха идеално !

В събота отидохме да разгледаме „вила Армира“. Там от няколко месеца са правили голям ремонт и вече е доста променена. Доста неща са реставрирани, върнати са мозайки и статуи от музея в София, отвън също има доста подобрения … въобще много добре ! Е, обаче са вдигнали входа на 5 лева 🙂 Все пак мисля, че е един добър пример как да се усвояват пари. Иван и Стоян остана впечатлени, а ние с Вили също останахме доволни от промените.

вила Армира вила Армира вила Армира

Както казах, в Мандрица беше слънчево, но в Ивайловград имаше мъгла и не можахме да се качим на кръста над града, затова се върнахме на село. Там хоремага беше затворен, затова веднага минахме на винце и скрабъл в градината, докато слънцето се скри зад хълма.

В Мандрица

В неделя трябваше да се прибираме, но ние решихме да не бързаме и по пътя да разгледаме някои неща. Първата ни спира беше средновековната крепост до село Мезек. Там новото е че вече има вход от 2 лева, който не ни стана ясно за какво точно е. Стана ясно, че през лятото имам някакъв „средновековен атракцион“, но в момента го нямаше, но въпреки това си ни взеха входа.

Византийска крепост край Мезек Византийска крепост край Мезек

Следваща спирка беше тракийската гробница до село Мезек. Тук също имаше подобрения. Първо имаше някакви 3D рисунки на асфалта по пътя за гробницата и второ холограми вътре в гробницата. Аз особено се впечатлих от холограмите, които бяха на предметите, които са намерени там, но в момента са в някой музей.

street art street art холограма

За финал мислихме да минем и през Каснаково за светилището на нимфите, но по пътя ни заваля проливен дъжд и се наложи да пропуснем. Ще остане за следващия път. Чух че и там имало някакви подобрения.

След това се прибрахме в Пловдив и новата работна седмица започна ударно и чак сега имам малко време да напиша всичко това.

Teambuilding край Белоградчик

За да докажа, че наистина не се спирам – този уикенд бях с колегите на тиймбилдинг край Белоградчик. По-точно в едно село до Белоградчик, още по-точно в една махала (Фалковец) с двама жители, а най-точно в хан Мадона. Много готино и добре направено място. Дори всичко е брандирано с името на хан Мадона – хавлиите, салфетките, чиниите … Освен това има хубав ресторант и огромен двор. Част от него е лятна градина с доста маси, а другата голяма поляна за кемпъри (и може би палатки). Дори има и мини езеро 🙂

Въпреки, че беше маскирано като treambuilding, всъщност идеята беше една разходка из северозападна България. В събота беше голямото обикаляне. Първата цел бяха белоградчишките скали. Аз бях ходил там, но с удоволствие ги посетих отново. Доста време постояхме на крепостта и на скалите. И дори май поизгоряхме на силното слънце. Като цяло случихме на много хубав слънчев ден ! Между временно чух, че в Пловдив е имало доста проливни дъждове.

Следващата цел беше пещерата Магурата. Едно ново за мен място. И нов печат за 100-те национални туристически обекти. Иначе, както всички разказват, най-интересното място в пещерата – залата с рисунките е затворена за посетители. От горе на всичко нищо не се прави по рисунките, нито се знае кога ще бъде отворена отново. Общо взето са оставени да се рушат без никой да ги гледа. Иначе не е лоша пещерата, но и не е кой знае колко впечатлителна. Отгоре на всичко на изхода (който е различен от входа) ви чака влакче и ви иска по 2 лева, за да ви върне до паркинга с колите. Другия вариант е ходене няколко километра под слънцето, след като сте ходили вече ~1 час в пещерата.

След пещерата се отправихме към Видин и крепостта Баба Вида. Във Видин решихме да се разходим малко из града и оставихме колите пред мола (къде другаде 🙂 ?!?). Минахме през градината покрай Дунава и там беше приятно. Обаче крепостта Баба Вида наистина ме впечатли. Общо взето за трети път отивам до нея, но за първи път я хващам отворена и мога да я разгледам отвътре (след 17:30 я заключват). Крепостта наистина е уникална и много добре запазена/реставрирана. Най ми хареса, че те пускат да ходиш където си искаш и може да влизаш във всички кули, зали, помещения, коридори, дупчици, пукнатини … въобще където си искаш 🙂 Това според мен не може да ти се случи другаде, особено в западна Европа. Там навсякъде би било пълно с табели, ограждения, ограничения … все с цел уж за безопасност, но се заличава автентичната обстановка.

За неделя, освен прибирането до Пловдив, оставихме и посещението на още една пещера – Леденика. Аз бях там преди 1 година, но отново реших да я посетя. Този път малко след входа все още имаше огромни късове лед, които напомняха защо пещерата се казва именно така. Като цяло Леденика е доста по-красива и доста по-тясна от Магурата 🙂

Не остана време да се качим на Околчица, но нищо – другия път. Сега и без това се получи чудесна разходка с колегите из забележителностите на северозападна България.

След Италия

Върнах се от Италия, точно по средата на 4 почивни дни в България. Вили вече си беше взела отпуска за трите работни дни от предстоящата седмица. Не го мислих много и реших да си удължа отпуската още една седмица. Мислихме много варианти за изкарване на седмицата – от отдавна плануваното ми дунавско пътешествие, през Видин и Белоградчик и морето … След като никой не се нави да дойде с нас, естествено се получи нещо съвсем различно. Първо, в понеделник, заминахме със Стоян и Иван на хижа. Те бяха избрали хижа “Надежда”, Близо до Ихтиман, и ние се присъединихме. За една вечер, но много хубаво. Всъщност не бяхме в самата хижа, а в една съседна сграда, която май е на община Ихтиман, но също се стопанисва от хижарката на “Надежда”. Така беше дори по-хубаво. Цялата “хижа” само за нас. Отпред имаше място за огън и си направихме невероятна скара. Въпреки, че беше в планината, вече ставаше за стоене на открито до късно. Въобще лятото дойде и открихме сезона на планини, огън и палатки. Само последното остана да сторим 🙂

Във вторника от хижа “Надежда”, само минахме за малко през Пловдив, и отпътувахме директно за Мандрица. Така отново направихме едни 300 километра. Пристигнахме вечерта и се отдадохме на пълен айляк.

В сряда имахме план да ходим на море в Гърция, но решихме да го отложим малко, че много път ми се насъбра напоследък. Така изкарахме един цял ден в Мандрица, завършен в месния хоремаг 🙂

В четвъртък вече осъществихме плана да отидем до Александруполис. От Мандрица до там са около 150km, но се минава през много села и е доста бавно пътуването – отнема около 2 часа. Първо разгледахме Александруполис, където Вилито не беше ходила. Показах й пристанището с ферибота, който хващаме за Самотраки, гадния плаж, фара, крайбрежния парк … обаче нещо беше пазарен ден или просто на пристанището са направили огромен пазар и беше голяма мръсотия. Малко гадно и решихме по-бързо да ходим на плажа, на който бях замислил – близо до село Макри. От един магазин в Макри си взехме по една Вергина и хайде на плаж. Оказа се, че мястото от което преди ходих до плажа вече са го оградили военните и трябваше да слезем от към другия край на плажа. Горе-долу, където спахме преди второто ни ходене до Самотраки. Слезнахме на плажа и той се оказа пълен с ученици. Някаква зелено (морско) училище или не знам какво беше, но не просто един клас, а цял випуск ! Аз очаквах да няма никой, а то – лудница. Добре че по едно време се изнесоха и просто изведнъж изчезнаха. То и ние не издържахме дълго на слънцето. Може да е май месец, но грееше яко.Отидохме на сянка в боровата горичка над плажа и се заседяхме на една пейка. Много яко беше – спокойно море, плаж и отсреща Самотраки. Когато се върнахме на плажа установихме, е едно куче ни е изяло сандвича. По-късно установихме, че ни липсва и една кутия, в която имаше салата, така че направо се чудя дали е било куче !?!? Като цяло имахме идея да останем на палатка на плажа, но се отказахме и решихме да върнем на село 🙂 За първи направих плаж за един ден от Мандрица и мога да кажа, че е напълно и лесно реализуемо. Особено ако гърците си пооправят малко пътищата и пътуването стане по-бързо. Ле-ле до къде стигнах да критикувам гръцките пътища.

В петък се отдадох на пълния мързел и почти проспах целия ден 🙂

В събота решихме да отидем на пикник на реката до Меден Бук. И го направихме 🙂 Само където на брега вече ги няма дърветата, които пазят сянка и бяхме малко по в гората и не стояхме много, защото започна да гърми. Не валя много, но успя да ни изгони.

И така почти неусетно си измина цяла седмица. И утре съм на работа, след цели две седмици, прекарани в пътешествия. Не че не ми се налагаше да поработвам през това време, но си изкарах една почивка с лятна продължителност.

крепост Лютица

В неделя, точно на Великден, решихме да си направим разходка някъде около Мандрица. След кратко обсъждане решихме да отидем (или поне да се разходим, пък до където стигнем) до крепостта Лютица. Тук е момента да спомена, че според картата ми на GPS-a (BG OFRM 5.80), има две точки означени с „Крепост Лютица“ (вече им писах за проблема) и естествено първия път избрах грешната. Хубавото беше, че до грешната можеше да се стигне с кола, но ние все пак решихме и походихме около километър преди върха. На върха се оказа някакво военно поделение, но поне имаше хубава гледка и хубави полянки. Върнахме се в Ивайловград и след кратка разходка, решихме все пак да пробваме да отидем до Лютица през стандартния път, който тръгва от квартал Лъджа.

В квартал Лъджа в Ивайловград има табела за крепостта Лютица, на която пише че е на 6 километра, но след неделното ходене, мисля че е повече. Първоначално се тръгва по черен път, минава се покрай ивайловградския манастир „Св. св. Константин и Елена“ (който оставихме за на връщане) и по едно време се стига до табела, на която пише че пътят до крепостта е непроходим за леки автомобили. Имаше и други останали автомобили и ние решихме да оставим и нашия тук. Продължихме пеша. След няколкостотин метра видяхме отбивка за стар римски мост. Видях на GPS-а, че става дума за 200 метра отклонение и така видяхме и Атеренския мост.

Продължавахме по черния път и недоумявахме защо точно е непроходим за коли. Чак може би 2 километра след мястото, където оставихме колата, пътя се пресича от река и в хубаво и сухо време спокойно може да стигнете с колата до тук. След като преминахме реката, попитахме една слизаща група туристи дали остава много и те ни казаха, че „то пътя сега започва“. Това не ни обезкуражи, напротив решихме да цепим право нагоре през гората. Обаче така дори беше по-трудно. По едно време излязохме отново на пътя и точно когато си мислихме да се отказваме, защото нямаме храна, водата свършва, а и сме с малко дете, видяхме една табела, че до крепостта остава един километър. Решихме все пак да го направим. По билото, все нагоре и пристигнахме най-накрая !

Лютица наистина е голяма крепост. Направо бих я нарекъл огромна ! Или поне е била. Сега е в доста лошо състояние и доста обрасла. На места има започнати археологически проучвания, но според мен не са завършени. Въпреки това, и въпреки трудния път, препоръчвам да посетите Лютица. На места огромните стени са доста добре запазени, а ограденото място според мен е колкото някое малко село или махала. От крепостта има чудесна гледка доста на далече.

След кратка почивка, изяждайки последните парченца Какино Тане, решихме да потегляме на обратно. Точно в това време на входа на крепостта се появи един огромен джип. Заговорихме се малко и се разбрахме, ние да тръгваме, а след това по пътя може да ни настигнат и да ни качат, въпреки че бяхме 5 човека. Вървяхме надолу и точно когато Габи вече каза, че спира да чака джипа и няма да продължи повече, те се появиха и ни взеха 🙂 По принцип мразя когато някакви джипове се разхождат по пътеките, но в този случай наистина бяха спасители. Върнаха ни до колата и бързо-бързо се прибрахме изморени и изгладнели в Мандрица.

п.с. Минахме и през Ивайлоградксия манастир, но той се оказа заключен.

Из източните Родопи

Изкарах още един уикенд на Мандрица. Дори не беше цял уикенд – отидох в петък вечерта и всъщност само съботата поработихме малко из къщата. В неделя с Вили си тръгнахме още преди обяд и бяхме решили да обиколим разни места на път за Пловдив. Точно тази обиколка искам да си запиша.

Първата цел беше Мезек. Още на влизане е селото (идвайки от Свиленград) виждате двете неща с които е известно селото (като изключим виното 🙂 ) – крепостта, която се вижда на височината над селото право на преди и табела за тракийската гробница, която сочи на ляво. Решихме да разгледаме първо гробницата. Тръгнахме на където сочеше стрелката по един полу-разбит, полу-черен път и само на няколко стотин метра в една локва, която на пръв поглед не е нещо особено, предните гуми на колата потънаха. Оказа се че пътя е прекопан и никой не е сигнализирал това, а водата прикрива дълбокия канал. Така се наложи да търсим някой да ни изтегли. Оказа се, че съвсем не сме единствените, които закъсват. Преди няколко дена цял рейс с деца бил закъсал като нас. Успях да се въвлечем дори в междусъседските вражди като всеки обвиняваше другия, че маха клоните, които „сигнализирали“ за опасната пропаст.

В крайна сметка излязохме от дупката, заобиколихме и отидохме до тракийската гробница. За съжаление установихме, че е заключена с масивен катинар. Решихме че нямаме късмет и тръгнахме да се връщаме. По пътя към селото попитахме двама човека кога отваря гробницата – като цяло получихме противоречиви мнения, но по принцип трябвало да работи. Нямаше какво да направим друго и тръгнахме към крепостта.

Крепостта над Мезек е сравнително добре запазена средновековна византийска отбранителна крепост. Щеше да е още по-добре запазена, ако не е била разграбвана за строителни материали. Но дори и така е доста внушителна и на чудесно стратегическо място. На мен най-много ми хареса гледката към цялата низина. Вътре и около крепостта е чудесно място за разходка и/или пикник. За съжаление имаше неприятен вятър, който ни попречи да се насладим на красотата по-дълго.

Малко под крепостта има информационна кабинка, където трябваше да си подпечатаме книжките за 100-те туристически обекта. За съжаление и тя беше заключена. Тук вече не издържахме и решихме да се обадим на телефоните, които бяха написани на вратата. На втория номер получихме отговор, че „човекът“ сега пък бил на гробницата и на практика сме се разминали. Решихме да се върнем на гробницата, като печата сега бил там.

На втория опит да разгледаме гробницата – успяхме. Дори „човекът“ ни разказа историята за откриването и разни факти за гробницата. Предполага се, че в началото е използвана за религиозен храм и чак по-късно са погребани там хора и е затрупана. Формата е типична за тракийските гробници, като интересното тук е че е с най-дългия тунел от всички открити гробници. Няма рисунки по стените, което е основание да се смята, че първоначално е била използвана за ритуали, а чак след това за гробница. Освен това има данни че е използвана за няколко погребения. Най-впечатляващото за мен беше, че всичко все още е автентично. Никой от камъните не е мръднал. Освен това, това (май) е първата тракийска гробница, в която влизам в “оригинала”, а не в “копието” (както е например в Казанлък или Александрово). След това си взехме печат, като в моята книжка се оказа, че е стара и нямах този обект, но си взех печат на последната страница.

След Мезек по план трябваше да отидем до Маточина да разгледаме скалната църква и крепостта, но времето тотално се развали, заваля проливен дъжд и се наложи да се откажем. Нищо, другия път.

Карайки към Пловдив, мернах табелата за “Светилището на Нимфите и Афродита” и този път съвсем спонтанно решихме да отидем. Всеки път го подминавам. Направих обратен завой и тръгнахме към село Каснаково. Самия комплекс се оказа на 1-2 километра от главния път, т.е. не е голямо отклонение. Имаше табели и хубав паркинг малко преди мястото. След това по една пътечка се стига до красив извор, който си личи, че в древността е добре поддържан. Около него си личат останките от две големи сгради, до колкото разбрахме, използвани за храмове.

До комплекса има изграден чудесен информационен център (с европейски пари, разбира се), но и той беше заключен 🙁 Точно това не ми хареса в това еднодневно пътешествие – имаме чудесни туристически места, но въобще не ги използваме. Никой не ги поддържа, стопанисва и дори няма кой да се посрещне и да те разведе.

Общо взето така завърши неделното пътешествие. Някои от плануваните места успяхме да видим, за други времето ни попречи, но пък видяхме „светилището на нимфите и Афродита“. което не беше в плана.

Крепост Моняк

Планираното ми за събота пътешествие до Родопите в крайна сметка се отложи за неделя. Освен това, както едвам се събирахме хора за една кола, в крайна сметка станахме три. Всичко това естествено свързано с огромно закъснение, заради организацията и събирането на всички. Както и да е – исках да кажа, че се събрахме много хора и тръгнахме към старата крепост Моняк, за която единствено знаехме, че се намира близо до село Широко поле, Кърджалийско и бях гледал малко снимки в интернет. Казах си, че дори и да не я намерим, ще се порадваме на язовир Студен кладенец, който е в непосредствена близост. Прогнозата беше за превалявания, но по пътя ни грееше жарко слънце. След като спряхме колите в края на село Широко поле, това което ни изненада беше брутално силния вятър.

Според GPS-а, крепостта трябваше да се намира на върха на един доста голям хълм, в подножието на който спряхме. Лошото беше, че не виждахме пътека нагоре, а имаше и доста отвесни скали. Продължихме по черния път, но той само си обикаляше около хълма. Вървяхме, вървяхме, пък като видяхме, че няма да тръгне нагоре, решихме просто да цепим през гората. По едно време се появи маркировка, която следвахме. Вятъра продължаваше да бъде много силен. Не знам как Габи се одържаше. Нагоре така и не открихме пътека. Аз продължих напред и на места ми се наложи да се катеря по едни скали за да стигна до върха. Част от групата така и не стигна до горе. Почувствах се малко гузно, защото миналия път се разсърдих на Спасчо и Маги, а сега аз направих същото, като се отделих. Иначе чисто егоцентрично много се радвам, че изкачих още един връх. Отгоре имаше невероятно красива гледка във всички посоки – към Кърджали, към Родопите и към Студен кладенец ! Самата крепост Моняк не е нищо особено. Всъщност не е останало почти нищо. Има няколко обозначителни табели, без които може и да не забележите нищо. Единствено водохранилещето беше малко по запазено. Въобще крепостта оставете, а се наслаждавайте на гледката навсякъде. Само времето продължаваше да е супер променливо. Накрая дори заваля, останалите решиха да се връщат в колите, и аз се наложи да слизам бързо бързо по мокрите камъни. Дори отгоре не можах да видя „официална“ пътека и слизах директно надолу по улеите между скалите. Сега имам брутална мускулна треска на краката, каквато и след цял ден сноуборд не съм си докарвал. Беше наистина доста натоварващо и опасно слизане по тези мокри, наклонени и търкалящите се скали по време на дъжд. В крайна сметка ги настигнах останалите, преди да стигнат колата.

След цял ден (добре де, цял следобед) ходене всички бяхме изморени и решихме да отидем в някой от плаващите ресторанти в язовир Кърджали. Там се събрахме отново всички, а аз се учудих колко късно е станало. Добре че денят вече е доста дълъг и се стъмва късно. На връщане пробвах един път през Хасковски минерални бани, от където не бях минавал, и ми хареса – хубав е пътя, няма трафик, а и се спестява малко разстояние. Прибрах се в къщи чак след полунощ.

Снимки може да видите в Нашите Снимкимоите, на Ели и на Таня.