А в Бойково, след 8 часа вечерта слагат дълги ръкави на децата …
Толкова приятно прохладно беше там … направо не ми се връщаше в задушния Пловдив.
А в Бойково, след 8 часа вечерта слагат дълги ръкави на децата …
Толкова приятно прохладно беше там … направо не ми се връщаше в задушния Пловдив.
Обичам. Обичам дългите уикендите. Обичам да тръгва в четвъртък след работа и да се върна в понеделник по обяд, отново директно на работа. Обичам Кара Дере. Обичам морето и джулая. Обичам новите места и пътища. Обичам уикендите до дупка !
Ето такъв уикенд ми се случи. Буквално до последния момент не се знаеше дали ще ходим на джулай, още по-малко къде и с кой. В крайна сметка се събрахме 5 човека и направихме една супер сложна схема, която включваше тръгване по различно време, среща в Нова Загора, зарязване на моята кола за няколко дена и пътуване до Кара Дере със Спасчо, срещи на бензиностанции … и всичко това някак си трябваше да стане. И то стана !
Пристигнахме в Бяла в 2 часа през нощта. Оказа се че е валяло и пътят е супер кален. Не знам как с форда успяхме да стигнем поне до южния край на Кара Дере. Там изкарахме един доста кален джулай 🙂 И посрещнахме слънцето, чак след като се показа от огромния облак 🙂 Но все пак всичко беше много хубаво ! На следващия ден се преместихме на „нашето място“. Кара Дере беше спокойно. Имаше хора, но не прекалено.
Трябваше да си тръгнем в неделя сутринта, заради мен, но то и времето се намръщи точно тогава и точно колкото трябва за да си тръгнем на време. Минахме през Бургас и пясъчните филмови скулптури, които въпреки, че бяха малко си струват (3 лева е входа). Върнахме се до Нова Загора, откъдето аз си взех колата и отпраших за друго любимо място – Мандрица. За първи път минах по пътя Раднево-Гълъбово-Симеоновград (участъка Гълъбово-Симеоновград е лош). След това Харманли, магистралата до Гърция и по прекия път до Ивайловград. Така направих един хубав ден – сутрин Кара Дере, вечер – Мандрица. Понеделник ставане рано, дълъг път и малко преди обяд отново на работа.
Всъщност въобще не исках да пиша дълъг пътепис. Просто беше хубаво !
п.с. аз си мислех, че не съм снимал, а имам 300 снимки
В петък сутринта заминахме за Elevation Festival пълни с ентусиазъм за един истински фестивал. Чудесни групи, чудесно място – Разлог. Бях гледал снимки на сцената от предишния ден и под тези заснежени върхове всичко изглеждаше повече от прекрасно. Когато стигнахме до Разлог (идвайки от Пловдив) първото ни лошо впечатление беше че нямаше никакви табели за фестивала. Особено след като главния път до там беше в ремонт. Трябваше да питаме няколко от местните хора, като в крайна сметка ни казаха, че е най-лесно да минем през ремонта защото иначе “едва ли ще го найдем”. Паркинга, за който платихме 10 лева, беше една огромна поляна, което горе-долу беше ОК. Следващото разочарование беше че *единствения* вход е доооста далече от паркинга и къмпинга – много неудобно. Както и да е – и това преглътнахме. Бяхме пред малко преди 15 часа – а там все още не пускаха вътре !!! При обявен начален час за първата група в 13 часа. Имаше някакво странно разместване на групите (като например Tri O Five бяха преди Остава) и никаква информация. На самия фестивал не намерих никъде книжки с програма и карта на фестивала ! Хора като цяло нямаше много (поне аз очаквах повече), но поне видях доста познати. Най се зарадвах че се видях с Еми, с която не бяхме се виждали от няколко години. Хубаво си поговорихме с нея в една от паузите, обаче точно от нея научих и „слуха“ че JK няма да дойде. Наистина не повярвах. Може би една от най-големите грешки на организаторите беше че не даваха никаква информация за нищо. Според Гурме Девойка огромно грешен PR ход … аз не му разбирам, но определено е кофти. Когато най-накрая малко преди Hurts излязоха да съобщят „новината“, която вече всички така или иначе знаеха, го казаха с думите „… както може би сте научили от телевизията или радиото JK си е навехнал лошо крака …“ – как по дяволите си мислите, че в ден в който си на фестивал, се очаква да гледаш новините ?!?!? Иначе според снимката в официалния сайт на Jamiroquai, ако е истинска, крака наистина изглежда в много лошо състояние. За да завърша с хейта и да кажа хубавите неща, последно – елевовете. По принцип една много хубава идея, която я има на много фестивали, е на територията на феста да не важат пари – това спестява досадно чакане на ресто и търсене на дребни. Обаче *жетони*, а не хартийки !!! И липсата на един елев, т.е. не ти връщат, ако трябва, беше най-лошото, дори престъпно бих казал.
Сега за групите които (се опитаха да) спасят фестивала – първата група на която наистина се събраха хора (естествено) беше Stereo MC’s. Както винаги направиха шоу и накараха всички да скачат. Определено повдигнаха настроението. Следваща група – Morcheeba – най-любимата ми от всички на фестивала. Успяха да разбият бариерата между публиката и сцената – преносно и буквално. По принцип имаше една зона точно пред сцената, в която обаче имаше много малко хора (основно музиканти от различни групи, медии и други хора, от които 100% според мен бяха с покани), а зад следващото ограждение бяха феновете. Скай по едно време каза, че е получила съобщение от организаторите че може всички да дойдат пред сцената, обаче никой от охраната не я разбра и продължаваха да не пускат. Трябваше няколко пъти да повтори и каже на хората да преведат какво казва и чак тогава настана едно настъпление към сцената. На Morcheeba се почувствах че съм на фестивал и всички започнахме да свикваме с мисълта че няма да гледаме Jamiroquai, въпреки, че и аз бях един от мнозинството предполагам, които бяхме отишли заради тях. Hurts ги изпуснах тотално и напълно и не успях дори да ги видя, защото част от приятелите ми казаха че няма смисъл и бяхме далече от сцената. Обаче се завърнах за моя headliner на вечерта – Parov Stelar. Скачах и се забавлявах като луд – много добре ми дойдоха и ми се сториха много кратки. Исках още. Супер са на живо ! След тях се опитахме да се утешим на другите сцени, но нещо не бяхме в такова настроение и решихме да се оттеглим, че имахме и палатки да разпъваме.
Сутринта на втория ден имахме поредното лошо преживяване с „охраната“ (нарочно в кавички). Ние си бяхме разпънали палатки до колата, извън къмпинга и към 8:30 – 9 дойдоха някакви „охранители“, които казаха да сме си махнали палатките до 10 минути иначе ще викат полиция. Изключително грубо се държаха и блъскаха по палатките. Така денят ни започна от рано, след кратко спане през което е валяло и гърмяло, а аз почти не съм усетил. Решихме да отидем до Разлог да се разсъним и хапнем. Отново разочарование – автобусчета до града щяло да има след 13 часа ! Няма как 4-5 километра пеш през брутален ремонт на пътя, където постоянно се движеха тежкотоварни машини. Поне Разлог много ни хареса – изключително приятен и красив град, в който чак съжалих, че до сега не бях посещавал. Основно къщи, подредени с много цветя. Хубав център, чисто навсякъде и супер езеро/парк до самия центъра, което намерихме чак към края на престоя ни. Само персонала в заведенията не издържа на толкова много хора и навсякъде обслужването ставаше бавно. Навсякъде в града се движеха хора с гривни.
Междувременно започна да се разпространява нов слух – заради ураганен вятър ще се отмени втория ден. Отново нищо официално и отново никой не искаше да повярва. Да не говорим, че идваха хора само за втория ден. Елена трябваше да си тръгва и решихме след 13 часа да се върнем с рейсче до лагера – *обаче* заради вятъря бяха спряли до второ нареждане автобусите до фестивала ! Така се наложи отново да вървим пеша през бруталния вятър и гадния пътен строеж. Вени и Ники са се опитали да заобиколят строежа, но пък от Гражданска Защита не са ги пуснали да минат близо до фестивалната зона заради опасността от летящи предмети. Постепенно стана ясно, че втори ден няма да има. Вятъра не стихваше. Сцената беше останала само на скеле – всичко останало беше или издухано или демонтирано. Не ме разбирайте погрешно – аз лично одобрявам решението да се отмени фестивала – по-добре така от колкото наистина да бяха станали разни инциденти. Положението наистина беше бедствено. Не знам кой прокле така организаторите да им се случи всичко това – отпадане на единия headliner и отменяне на единия ден.
Като цяло съм разочарован … очаквах да видя много нови банди на живо, а видях само Stereo MC’s и Morcheeba, които вече бях гледал по два пъти. Единствено Parov Stelar ми бяха ново изживяване. Надявам се някой ден поне Jamiroquai да се върнат, че както се очертава и на EXIT няма да ходя.
То вече мина доста време от уикенда, но все пак реших да си запиша че бяхме на Върховръх. До последно не се знаеше къде ще ходя, като имах тайни надежди за Кара Дере или поне Белмекен, но и двете идеи пропаднаха. В крайна сметка в събота отидохме на Върховръх, където още от петък се бяха качили Таня и Вила. Бяхме на фургона на Вила, като аз палатка, защото така предпочитах 🙂 Иначе го изкарахме много мързеливо. Никъде не се разходихме. Хайде в събота пристигнахме почти вечерта и да кажем, че имаме оправдание, но неделята … просто я пропиляхме пролежахме на поляната. Не че се оплаквам, просто така ни дойде от вътре и в шеги и закачки си мина деня. И беше толкова хубаво и прохладно, за разлика от Пловдив, където в събота докато се съберем и напазаруваме направо изпукахме от жега. Истинско лято беше.
В неделя въобще не ни се прибираше и от Брестовица, свихме към Първенец и от там право на ресторанта в Бойково. Чудесно се видяхме и поговорихме с Таня, а тя както винаги, ни наяде вкусно-вкусно ! Така чудесно си завършихме уикенда.
Само две странни неща имаше – жарта на Върховръх изгасва веднага след като я изкараш от огъня, а мастиката в Бойково не става бяла като й сложиш вода.
Изминалите 4 дни си направихме едно от най-хубавите пътешествия от последните няколко години. От онези хубавите, които не знаеш дали въобще ще се случат и къде точно ще ходиш. Но да започна от начало. Всичко започна по някое време миналата седмица, когато Елица видя този фестивал в едно малко северозападно село. Беше една от поредните идеи какво да правим през четирите почивни дни около 24-ти май. Така и не можахме да се съберем много хора. В крайна сметка в събота сутринта с Дарко решихме да потеглим към Горна Бела Речка. Ели беше в Казанлък и за по напряко, трябваше да минем от там да я вземем. След като стигнахме в Казанлък, първо седнахме в една кръчма да ядем, след това напазарувахме от местния Кауфланд. Беше станало към 4 часа следобяд, но решихме до вечерта да стигнем до Бела Речка. Ето такива планове си правехме през цялото време – не по-дълги от до края на деня. За по-красиво минахме по подбалканския път до след Златица някъде, където по един пряк път стигнахме до Хемус. По магистралата продължихме до Ботевград. От там Мездра, Враца и чак след това заобиколихме врачанския балкан към Горна Бела Речка. (скоба. решихме някой ден да си направим Ботев пътешествие. да се съберем на стадион Ботев в Пловдив, от там да отидем в Калофер, след това Ботевград, Околчица и да завършим в Козлодуй. затварям скобата).
Горна Бела Речка се намира в природен парк „Врачански балкан“ и е много красиво. Броени метри преди табелата ни посрещна една голяма сърна, която мина през пътя. Беше много красиво ! Пристигнахме на свечеряване и започнахме да си търсим място за палатка. Не искахме да сме в селото, където вече започваше да се пълни с хора, затова си намерихме една хубава полянка малко извън селото близо до реката. Веднага си направихме лагер, огнище, запалихме си огън и си приготвихме вечеря. След това отидохме в селото, където в кметството фестивала вече си беше започнал. Хванахме концерта на класическа китара на Ganesh Del Vescovo. Много добър. Ако имаше пак китарен фест в Пловдив, Дарко каза, че щеше да го покани (между другото знаете ли че няма да има и фолклорен фестивал това лято?). На концерта съвсем ни изненада като се появи Игор от цирк „Кумбо“, който беше в Мандрица на детския празник. Много се зарадвахме взаимно и четирите дни се виждахме постоянно.
На сутринта осъзнахме, че лагера ни съвсем не е перфектен … не, този път беше на някоя главна пътека, или на козя такава или пък да ни беше студено … точно обратното – припомних си какво е ставане рано-защото-не-се-трае-от-жега-в-палатката ! Въпреки прогнозите за променливо време и дъждове, всичките ни сутрини бяха тотално огряни от жарко слънце. Това поне ни помогна да ставаме сравнително рано.
Неделята решихме да изкараме цял ден в Горна Бела Речка на фестивала „Goat Milk“. Въпреки „ранното ставане“ все пак изпуснахме сутришната йога, след това Ели отиде на разходка по козите пътеки в гората, а ние с Дарко се излежавахме на полянката и след това отидохме да видим Игор. След това реших да отида на лекцията за „Slow food“, но тя се превърна в демонстрация и представяне на кози сирена, извари и кисели млека и аз не го издържах. Обаче след лекцията на поляната видях норвежко кафяво сирене, презентирано от една норвежка, и дори го опитах малко (ама нали знаете колко малко опитвам). Следобяд бях на срещата с кметовете на Монтана и Вършец за положението на северозападна България. Общо взето до нищо не се стигна, но поне се говори. Изпуснахме откриването на фотографската изложба, защото се бяхме върнали до палатката за вечеря, и точно след като запалихме огън заваля малко и развали всичко. Междувременно Гената се появи с един познат за една вечер и всички заедно ядохме преди да се върнем в селото. Отидохме точно за джаз концерта на Мишо Йосифов Джаз Сикстет. И добре че го направихме – получи се невероятен концерт. Цялата публика не ги оставихме да си тръгнат, докато не минаха през хората, след няколко биса, през хората и излязоха през централния вход 🙂 За финал на вечерта беше „дългата нощ на балканското документално кино“, където изгледахме филма „Коридор #8“. Аз лично останах много доволен от филма. Само месец и нещо след като бях в Албания, където постоянно говореха за този път, отново видях познати места. Мисля, че беше точното време да гледам този филм. За останалите филми не ни останаха сили и отидохме да спим.
Няма как да не сравня фестивала на спомените в Горна Бела Речка и това което се опитваме да правим в Мандрица. На пръв поглед всичко изглежда много сходно – две селца с по петдесетина възрастни хора в икономически западнали райони, които група хора искат да възродят. Да си призная отидох да открадна малко know-how за това как да организираме събори (все пак те го правеха за 8-ми път), но всъщност се оказа, че тяхната формула е доста различна. Goat Milk на пръв поглед е нещо като детския празник в Мандрица, само че за възрастни – кръжоци, лекции, концерти. Само където залагат много на международно участие. Заради това се налагаше всичко да се превежда на английски (а понякога и на още езици), което на моменти само забавяше динамиката на фестивала. Goat Milk мисля че въобще не е насочен към местните, в смисъл че според може да бъде и навсякъде другаде, просто хората които го организират са свързани с това села. Освен това кръжоците (workshop-ите ако се чудите за какво говоря) бяха платени и с ограничена бройка. Общата храна също. Все пак след срещата с кметовете, Ели ме нави да си поговорим с Диана (една от двете организаторки) и поделихме за Мандрица и си разменихме контакти. Все пак целите ни са едни и същи и е хубаво да видим кой какво прави за осъществяването им. Честно да си призная мисля че Мандрица има много по-голям дух, уникална култура и архитектура. За уникалните къщи за които говореше един от архитектите и замалко да му скочим с Дарко, докато не се уточни че става дума за 3-4 къщи в селото 🙂 И щом за толкова можело да се обяви за културен резерват, представям си какво може да направим в Мандрица.
В понеделник решихме да пропуснем фестивала през деня и да се разходим из околността. Бяха ни похвалили Вършец и решихме първо него да посетим. Още от самото влизане в градчето започна да ни изненадва много приятно. Първо ти правят впечатление много хотели, къщи за гости, квартири … въобще усещане за морско курортно селце, само където няма море а минерални извори. След това центъра – много приятен, хора, слънце, деца. Плакат за театър, туристически център, минерални чешми … След това отидохме към парка, където за малко да се навием да отидем на минерални бани, но се оказа, че не работят в неделя и понеделник, а през останалото време са с доста странно работно време разделено на мъже и жени. Затова пък парка и около реката беше супер приятно. Имаха едни пейки – шезлонги на който се пльоснахме. Имаше дори безжичен интернет. Въобще Вършец го препоръчвам силно на всички. Има и много кръчми в които може да хапнете с чудесна гледка – ние се възползвахме от една.
Следващата спира ни беше Клисурския манастир на няколко километра от Вършец. Посрещна ни типичното за България – натрупани сергии пред манастира и много хора. Манастира изглеждаше доста добре поддържан, дори на мен ми се стори малко прекалено и на моменти кичозно. Върха беше когато се оказа, че с Богати кабриото, с което едвам се разминахме по тесни път за манастира, се оказа отчето. Въобще странна работа. Да се „чудиш“ от къде имат толкова пари, като признавам че и за манастира са наливани много пари.
След Клисурския манастир решихме да отидем до пещерата „Леденика“, като този път заобиколим Врачанските скали от юг. Трябва да уточня, че пътищата в този регион са доста странни и доста пъти се чудихме къде сме дори с наличие на GPS и хартиена карта. Така в случая стигнахме до село Миланово и от пътя, който си бяхме избрали се оказа, че го няма, или всъщност е черен и много лош път. Нямахме време да се връщаме обратно (както всъщност и GPS-а настояваше), затова трябваше да изоставим плана за Леденика. Видяхме че на близо има друга пещера „Темна дупка“ и се насочихме към нея. Когато стигнахме обаче се оказа, че тя не е туристическа и не е облагородена, а ние без никаква екипировка нямаше как да влезем вътре. Видяхме само входа и след това се разходихме по скалите срещи гара Лакатник. Чудесно място за разходка и катерене. Седнахме на ръба на една скала от където имаше невероятна гледка към селото и река Искър. Както казах и в началото тръгвахме на някъде без никакъв план накъде да продължим след това. Така на връщане към колата, минахме през самата гара на Гара Лакатник и през два въжени моста над Искър. Всичко се получаваше от самосебе си. Деня взе да преваля и решихме да намерим отворен магазин за да си напазаруваме за вечерта, защото вече нямахме храна. След като си набавихме продоволствия, решихме да отидем и до самото село Лакатник, за което бях чувал само хубави неща.
Село Лакатник се намира на около 7 km от Гара Лакатник и всъщност в него свършва пътя. Разбирайте красиво планинско селце заобиколено от всякъде с балкани и красиви поляни. А сега бяха особено хубави целите в зелено. На това райско местенце беше станало 19 часа и всичките ми съмнения дали да се връщаме в Пловдив, защото на следващия ден по принцип бях на работа, се изпариха и реших да останем още един ден в този красив регион. Разходихме се из Лакатник и околността и решихме да се „прибираме“ в Бела Речка.
В понеделник вечерта си приготвихме обилна вечеря, поради което почти изпуснахме концерта-изненада, който се оказа някакви балкански етно джаз импровизации. Добре че този концерт най-малко ни хареса и не съжалявахме толкова. От полунощ трябваше да започне „дългата вечер на фотографията“, но естествено закъсня. Имаше представяне на трима фотографи и техните виждания за изоставените къщи. След това имаше workshop за нощна фотография воден от турския иранския фотограф Babak Salari. С Елица се включихме в кръжока, докато Дарко заспиваше 🙂 За мое съжаление всички бяха начинаещи и Бабак говореше доста общи неща и всъщност научих само 1-2 нови за мен неща. А изглеждаше като човек, който можеше да каже доста интересни фотографски трикове.
Вторника ни беше ден, в който трябваше да стигнем до Пловдив. Разбира се въобще не бързахме и си набелязахме доста места за посещение пътьом. След закуска с кафе и домашни масленики (по 25 ст.) в Бела Речка се отправихме на път. Първо решихме да си наваксаме от предишния ден и все пак да отидем до Леденика. На картата изглежда съвсем близо до Враца, но всъщност пътя до пещерата е доста стръмен и с много завои. За малко изпуснахме една група и трябваше да чакаме почти 1 час докато влезем, а вътре разходката е още 1 час. Иначе наистина много интересна и красива пещера. И за туристическа пещера има доста тесни проходчета за преминаване. Някой наистина дебел човек според мен няма да може да мине. На мен ми хареса. А и за първи път от доста време се взех печат за 100-те туристически обекта.
Докато пътувахме се бяхме разбрали с Аспарух да минем да го вземем от София, затова решихме да минем през Своге, а не по главния път, който вече се запълваше с прибиращи се софиянци и абитуриенти. По пътя решихме да спрем и на Черепишкия манастир. Този манастир много повече ми хареса от Клисурския. Първо е на страхотно красиво място на самия бряг на Искър и с чудесна гледка към Врачанския балкан. Втори има чудесен „музей“ посветен на Иван Вазов в който всеки може да влезе и разгледа абсолютно необезпокояван. Трето отчето като ни видя да си почиваме ни покани с църквата, където ни поръси със светена вода и ни помаза за здраве, поговорихме си по различни теми, изпрати ни с добри думи и след това се обърна към следващите влезнали в храма. Въобще ето така трябва да се отнасят българските църковни служители към посетителите на храма. Браво ! Много добре се чувствахме на това място и решихме да останем и да хапнем, като имаше специално обособено място за това. Като цяло нямаше много хора и беше супер спокойно.
Следващата спирка беше Своге. Само веднъж бях минавал от там, но сега решихме да спрем да го разгледаме. Оставихме колата на центъра и се пуснахме пеша. Общо взето беше каквото го очаквах – малко градче, предимно къщи, наоколо планини. Не можахме да намерим/стигнем до завода за шоколади. Не се оказа вярно и предположението ни че шоколадите се продават както тоалетната хартия в Белово 🙂 Обаче мога да Ви издам, че ако събирате стари соц табели и надписи – в Своге има много добри попадения.
Последната спирка от нашето пътешествие беше София. Както казах – само за да вземем Аспарух, след това обратен и газ към Пловдив. По пътя той ни разказа неговата невероятна история за последните 4-5 дни, а ние нашата. Прибрахме се чак към 11 вечерта. Бях изморен, но много доволен от цялото пътешествие.
Получи се доста дълъг пътепис, но както казах и в началото това ми е любимия начин за пътешестване и няма как да не се смесят много теми, места и събития в едно. Общото е че се случват само за няколко дена, а на теб ти се струват седмици. Накрая си казваш „ле-ле, това вчера ли беше?!?“. Пожелавам си още много подобни пътувания.
След семейното честване на Гергьовден в петък, имах цял уикенд на разположение (последните три 4-дневни работни седмици са странно нещо 🙂 ). Гената изскочи с едно предложение за Беглика, и въпреки че не се събрахме много хора от Пловдив, реших да отида. Времето пак до даваха дъждовно, добре че можеше да използваме онези къщички на Чатъма. За събота все пак не познаха и времето беше страхотно. Пътувахме добре и като стигнахме имаше време за разходки и плаване с канута 🙂 Хубаво е че вече се стъмва чак след 8. Тогава вече захладня и всички се събрахме на беседката, която беше затворена и имаше камина 🙂 Там се сгрявахме и допълнително с ракия. Вечерта имах удоволствието да изпробвам леглата, които се сглобяваха миналата година, когато пак бяхме там.
Неделната сутрин беше много спокойна. Язовира беше абсолютно спокоен, гладък и перфектно огледало. Като добавим, че все още нямаше никакви хора наоколо, пълното спокойствие беше на лице. Само в лагера всеки се грижеше за нещо – повечето правеха алпинеуми, други почистваха, или цепиха дърва, ремонтират нещо, събират боклуци … Всеки се занимаваше с нещо, докато настана време да си ходим. Времето също започна да се намръщва. След като си тръгнахме следобяд по пътя постоянно валеше, като в началото си беше направо нещо между дъжд и сняг и имаше мъгла. Направо месец май, но се усеща като ноември. И този път не успях да си опъна палатката за първи път тази година. Доволен съм че посетих Беглика още преди „сезона“ и голямата лудница с туристи, рибари и всичко останало.
Таня беше на обучение във Велико Търново и още като намекна да отидем да я приберем в неделя “едвам ме нави”. Успях да убедя с мен да дойдат и Вилито, Вени и Ники и така в неделя сутринта потеглихме на север. Честно казано си мислех, че Велико Търново е дори по-далече, но от Пловдив разстоянието го взехме с кола за малко над 3 часа. Може би просто случихме, че нямаше много трафик, или наистина са взели да пооправят пътищата. Пристигнахме в старта столица към 13:30 и имахме доста време да се разхождаме и разглеждаме. Времето също беше с нас – целия следобед беше топло и леко облачно, като слънцето ту се показваше, ту се скриваше. Прекрасно време за разходки.
Разхождах се из Велико Търново за първи път от 2-3 години и първото нещо, което ми направи впечатление този път, бяха многото чужденци. Най-много бяха румънците (естествено), но имаше и доста други. Трябва да призная че Пловдив много е изостанал в това отношение. В Търново почти постоянно чувах чужда реч. Таня беше в един хостел, където още повече се убедих, колко е посещаван града. И цялото ми това впечатление дойде без да отидем на Царевец. Всички бяхме ходили и решихме този път да разгледаме града.
В унисон с многото хора, едвам си намерихме и място за ядене. Въпреки многото заведения, всички бяха пълни. А те хич не са малко, и всички с чудесна гледка, която си идва от естественото разположение на града. Планината вече се е раззеленила и допълнително ни радваше в прекрасния пролетен ден.
Останалата светла част от деня я отдадохме на паркове. Първо отидохме до паметника на Асеневци, където за първи видях статуите от близо. Честно казано и от близо ми харесаха – с много детайли и внушително огромни ! А и самото място страхотно – попадащо в зрителния център на (стария) град, но отделено от него с естествена водна ивица. На равно, но заобиколено от хълмове от всички страни. Хареса ми.
След това отидохме един парк. Не му знам името, но онзи същия, в който бяхме по време на пътешествието ни по старите български столици. С Таня си спомнихме няколко весели случки от тогава 🙂 Иначе сега отново беше пълен с хора, които се радват на хубавото време. Сега успяхме да си намерим еквивалента на „нашите пейки“ и останахме там, докато слънцето тръгна да залязва, а ние трябваше да се връщаме обратно до Пловдив.
За финал мога да кажа, че Велико Търново ме изненада много приятно. Пожелавам всички градове в България да се развиват така и да изглеждат като останалите европейски градове.
допълнение: повече снимки може да видите тук.
След чудесното парти на DJ Soupdragon в петък вечер в Мария Луиза и последвалото прибиране към 6 часа сутринта, реших че ми трябва малко разходка. Имаше едно предложение да отида до село Триводици и не се поколебах да се съглася. Имах малко свободно време и отидох до едни близки рибарници. Нямаше хора и беше много приятно. Разходих се, поседях на шарена сянка (направо си полежах да си призная 🙂 ), и най-вече – поснимах.
Тези рибарници си бяха направо мини язовири. Определено скоро трябва да отидем някъде на язовир, на полянки, на палатки … липсва ми много вече !
между другото, извън темата, за април съм поставил собствен рекорд за най-много снимки за един месец – 2463 !
Детския празник „Хвърката Мандрица“ на Великден се получи страхотно. Много по-добре от колко го очаквах. И всичко се получи от самосебе си, с много ентусиазъм и без никакво напрежение … поне от мое гледна точка 🙂 Някой може да са имали доста изнервящи моменти. На мен ми беше много добре. Още от събота започнахме с приготовленията на центъра. И някак си всичко вървеше от самосебе си. Всеки правеше нещо и междувременно се забавляваше. Постоянно се чуваше, че празника вече е започнал. Селото започна да се пълни с хора, автомобили .. и най-хубавото деца, които сами изрисуваха големия винил на площада. До вечерта приготовленията приключваха, а хората се събраха около църквата, за да си кажат „Христос Воскресе“. Имаше доста хора, въпреки че нямаше поп и официална литургия (както всъщност всяка година).
На великия ден всичко започна по програма. Бенита и клоуна Бомболино откриха детския празник в село Мандрица. След това имаше много и разнообразни неща
И всичко това се получи чудесно. Един наистина велик ден в Мандрица. Поне около мен всички бяха много щастливи след всичко. Браво на всички, които се погрижиха, този празник да се случи. Аз лично се забавлявах много. Благодаря ! Дори успях(ме) да почервенеем от слънцето 🙂
Времето все още не иска да се оправи за палатки и затова този уикенд бях на хижа. По предложение на Вилито, отидохме на хижа Гургулица. Хижата Ви посреща с надписа:
„чудно място за да забравите умората, обидата и тъгата“
И наистина е чудесно място. На няколко километра над село Костенец, високо в планината, където дори GSM сигнали не стигат. Но все пак може да стигнете и с автомобил. Хижата е стара, отчасти ремонтирана, но все пак хубава, а хижарката е много мила 🙂
На около час път от хижата е водопада „Скаловитско дере“, който наистина Ви препоръчвам да видите. Аз наистина не очаквах толкова голям ! Много красив. Само пътя до него не беше много красив, защото са го превърнали в сечище и навсякъде имаше отрязани клони и дървета 🙁
Вечерта, въпреки опасенията ни, че ще има чалгаджии, всъщност дойдоха една групичка млади хора с които се сдушихме много добре. Донесоха хубава музика, настроение … и като цяло всичко се получи много добре. Много добре си изкарахме. Наистина е рядкост да срещнеш толкова подходяща копания на случайно място.
В неделя си направихме още една разходка из планината. Да ви кажа в Рила, пролетта още не е дошла, но имаше хубави зелени полянки. А върховете все още са покрити със сняг.
Ето моите снимки и тези на Таня.