All posts by Ицо

Ден за съкровища

В събота се очертаваше чудесно (за октомври) време, и аз бях решил че ще ходя някъде из Родопите. В петък вечерта никой не потвърди, че му се идва с мен и аз си реших, че ще ходя да търся съкровища от geocaching. В събота все пак Ели се нави да дойде с мен и малко след 12 часа тръгнахме. Аз бях набелязъл няколко “съкровища”, и до последно се чудих дали да ходя около хижа Здравец (където има повече) или над Горнослав (където беше само едно, но се очакваше да е много по-спокойно). В крайна сметка избрах второто и потеглихме към Асеновград, след това Червен и Горнослав. След последното село вече включих GPS-а да ме води към координатите. Съкровището беше озаглавено “the hidden waterfall“, и наистина, както пишеше в описанието – от мястото до което може да се стигне с кола, въобще не предполагате, че само на няколко метра навътре може да има и то не малък водопад … разбира се ако имаше вода 🙂 сега реката беше пресъхнала. Въпреки това си личеше, че може би през пролетта има водопад. Наистина едно от местата, които със сигурност ще пропуснете (дори ако минавате наблизо), ако го нямаше сайта geocaching.com да ви води.

Стигнахме приблизително до мястото, но все пак точното място беше трудно да намерим. На мен ми се смесваха описанията на различните обекти, които гледах и бях забравил да взема снимките. Другия път като ходя за съкровища, ще си записвам и снимките в GPS-а – обещавам ! 😀 Трябваше да слезем под водопада и чак от другата страна на “реката” видях едно дърво, което ми заприлича на това от снимките и бях прав. Успях ! Намерих си поредното съкровище 🙂 Този път беше много професионално направено – с бланки и лепенки, взети от официалния сайт на български и английски. Имаше дори чували за смет и ръкавици по програмата “Cache in, trash out“. Аз бях запланувал да оставя разни неща, но почти нямаше място в контейнерчето и успях да оставя само една монета (една хърватска куна). Записахме се в лог-а и върнах съкровището на мястото. Точно решихме, че наоколо е чисто и няма боклуци, но когато решихме да излезем на пътя от друго място видяхме, че по надолу коритото на реката е използвано за място за изхвърляне на боклуци. Вече беше късно да се връщаме 🙁

Точно на мястото, където оставихме колата имаше табела към параклис “Св. Георги”, който беше в другата посока от водопада, и решихме да отидем да видим и него. Параклиса е само на 250 метра на вътре в планината и на едно много чудесно място. Реставриран е на скоро, има чудесна беседка под стари и дебели дървета, заслон, място за скара. Много спокойно място. Само едно куче със звънче заглушаваше тишината. Не знам кой е решил да сложи звънец на куче, но си е леко гадно. Не се доближи, да го разгледаме по-подробно. А сред това спокойствие в небето се спускаха парапланеристи. На всичката тази красота отново имаше оставени боклуци, които този път събрах в една торба и ги отнесох в Пловдив.

След параклиса решихме да отидем до село Добростан, в което и двамата не бяхме ходили. Добростан се намира на вътре и на горе 🙂 Дори на пътя по едно време му писва да се изкачва и свършва и има и участък от черен път. А селото е едно хубаво – с улици със хубави имена, може да е просто пътека, но си има име, една стара заключена църква със странни стенописи, със странни стари машини, с добри хора, който ти се радват, обясняват ти и дори дават семена да си засееш цветя.

За порт 25 и филантропията

От Донка научих за грубото филтриране на порт 25 в мрежата на БТК (по ново му – vivacom). Покрай това се присетих, че и на мен ми е случи нещо подобно преди няколко седмици, но тогава така и не писах за него. И аз по същия начин една събота разбирам че не мога да изпращам писма. Трябваше ми още един ден да се уверя че проблема наистина не е при мен (все пак обновяванията на ArhLinux-a понякога омазват какво ли не:) ), а при доставчика ми. В неделя така и се отказах да звъня, и оставих за понеделник трудния разговор, в който си представях как обяснявам на някоя леличка, че не мога да се свързвам към никой сървър на пот 25. За мое голямо учудване само след като казах какъв ми е проблема и кое ми е IP-то, веднага ме информираха че съм бил влезнал в някой spam списък, казаха ми къде да проверя и как евентуално да изляза от там и те веднага ще ми премахнат филтрирането на порт 25 от моя компютър. Най-вероятно съм бил хванал някой троянец – аз в първия момент: пфуу глупости, аз съм на Линукс и на PC-то и на лаптопа. В следващия момент – БАМ! – аз имам свободен wireless ! Казах си – то бива филантропия, бива, но и тя си има граници ! Ще слагам парола, след като аз страдам от това. Малко след това се сетих, че и на сестра ми лаптопа беше точно в петък преди да случи това, точно с диагноза много вируси – за преинсталиране. Така че най-вероятно от там е дошло всичко, но така и не можах да установя със сигурност, защото всичко вече беше форматирано. Така няколко дена и аз бях без поща и ми се наложи да използвам разни web базирани. Между другото SMTP сървъра на GMail е на порт 995 и той си работеше.

Като съм цяло съм направо учуден как дори Langame са успели да решат проблема със спама по-интелигентно от БТК. Следят си списъците в senderbase.org и ако някое IP от тяхната мрежа попадне там автоматично го филтрират, докато не излезе. Да спреш e-mail услугата на всичките си клиенти (добре де, да ги принудиш да използват само твоя smtp сървър), ми се вижда твърде крайно решение. И то без предупреждение ! Радвам се че нямам нищо общо с тях и не ми се е наложило да обяснявам на някой какво да направи, че да има отново e-mail.

А при мен все пак филантропията надделя и в крайна сметка не сложих парола, а просто филтрирах порт 25 на хората които се връзват на wireless-а ми от router-a. Сега ще кажете, че си противореча и съм постъпил също като БТК, но не е ли по-добре free wireless без порт 25 отколкото въобще без Интернет ?

неделя в Хисаря и Бойково

След като в предишния пост, написах как съм си изтощил батериите в петък и в събота през нощта, в неделя си ги презаредих по най-баналния начин – с ядене 🙂 Към обяд с нашите отидох до Хисаря да налеем вода. Освен водата имаме нещо като традиция и да хапваме там в някой местен ресторант. Така направихме и този път – наядох се едно хубаво ! Точно се прибрах в Пловдив и се разбрахме с другите да ходим в Бойково в нашата любима кръчма. И този път организацията не успя без множество телефонни разговори, но беше в рамките на нормалното. Този път дори бяхме повече хора с цели три коли. Както може да се очаква и там не издържах на домашните специалитети, и въпреки че не бях много гладен, пак се наплющях. О-хааа !

Нощта, къщата, деня, концерта

В петък вечерта беше нощта на музеите и галериите (а.к.а. нощ на бурдеите и таверните). Аз нямах никакви уговорки, и по някое време просто тръгнах сам, като знаех, че ще срещна все някой (както и стана). Още на първото място, където отидох – Баня Старинна, срещнах Спасчо, както и всичките ми колеги от работата. След това се чух със сестра ми и се разбрахме да се видим на пощата. Наложи ми се да мина през цялата главна и тогава осъзнах какъв ужас от хора е в целия град. Не целия град, а цяла България е беше събрала тук. То хубаво, да има големи събития, но толкова много хора ми дойдоха в повече. Главната беше непроходима. Все пак успях на стигна до ArtNewsCafe на път за пощата, където се оказаха повечето ми приятели. Ей така без да се уговаряме се намерихме. То тази вечер при толкова хора навсякъде, всички уговорки бяха обречени.

След като се събрахме решихме да отидем на Античния театър, където да гледаме танцов спектакъл. Там обаче вратите бяха затворени и не пускаха … изчакахме повече от 20 минути, след което започна да вали. Решихме да не стоим на античния и си тръгнахме. Отидохме в галерия Коридор, след което тоново в Баня старинна. След като дъжда не спираше, решихме да отидем в Петното, където Пухи пускаше (вижте и чуйте какво) като част AntiArt Movement програмата.

В Петното въобще не беше лошо – събрахме се доста познати, а и станах свидетел на доста странни познанства … т.е. хора които познавам независимо, се оказа, че се познават. Така изкарахме до някое време в Петното, докато Гергана каза да ходим на някакъв купон в една къща в Стария град. Там се довършихме тотално. Точно както се полага на голям купон. По някое време се появи и Цецката с още хора. Аз цялата вечер пих толкова различни алкохоли, че направо не знам как не припаднах някъде като някои от нас 🙂 Като цяло беше много яко ! Имаше дори екран на който се прожектираха сноубордски филми. По някое време приятелите ми решиха да си тръгват. Подпирайки се тръгнаха в различни посоки, а аз като установих, че трябва да си тръгвам сам, реших да се върна и с Цецката останахме още около час. Накрая като установихме,че няма повече алкохол, т.е. няма какво да правим, изпратихме неговите приятелки до хостела, а аз най-сетне се отправих пеша към вкъщи. Когато се прибрах беше 6 сутринта.

В 11 ми се обади Еличката, като ме замоли да й дам нашата тента от морето за HandMade деня. Аз вече бях обещал и отидох да я занеса, но само им я оставих и се върнах обратно у нас. След това трябваше да закарам сестра ми и Жоро до гарата, след което имах една среща на пощата и чак тогава (към 15:30) успях да стигна до деня на ръчните неща. Там въпреки дъжда се бяха събрали много хора. Всички стояха под найлоните и на никой не му се тръгваше. Мисля че отново се получи чуден, макар и влажен 🙂 handmade ! Имаше и хора и музика и неща … а какво друго му трябва ?!? 😉

След HandMade-a отидохме да хапнем в ресторанта на Петното. Там Гергана ме зариби да отидем на концерт на група О.Х. в Лебовски. Въпреки, че другите не дойдоха, аз се радвам че отидох, беше голямо шоу !

Събота вечерта отново завърших в Петното, където Пухи пускаше отново, но този път просто не издържах до късно. Нещо батериите ми се бяха разредили и се прибрах да спя.

Разходка над Храбрино

Вчера по някое време разбрах, че тази работна събота, всъщност няма да работя. Реших да се наспя и днес като се събудих към 12, видях какво слънце е навън и реших, че ще е грехота да не отида някъде. Изпратих един SMS на Маги и веднага заформихме дружинката с Вили и Бояна. Решихме да отидем на скалите над Храбрино и да се радваме на хубавото време. Така и направихме, а времето беше дори повече от хубаво … в смисъл дори по-топло от колкото си го представях. По пътя видяхме едно лозе, което за плашила имаше плюшени играчки – много брутално провесени. Иначе отгоре на скалите беше перфектно, излегнахме се и почти заспахме. Много приятен есенен ден. Само за разходка като тази.

След като се върнахме в Пловдив отидохме на един концерт на Ирански мистични песни (или нещо подобно). Беше доста интересно, като всичките им инструменти бяха много странни. Като цяло звучеше много странно. Не бях слушал подобна музика до сега.

След концерта и Тишо се присъедини към нас и завършихме вечерта на бира в парка. Дано да има още такива хубави есенни дни за разходки, лежене по полянки и вечери в парка.

Самотраки през септември

За четирите почивни дни решихме просто да отидем на Самотраки, без много да го обсъждаме, както направихме май месец тази година, и в крайна сметка така и не отидохме. И този път не беше лесна организацията, но поне тръгнахме. Малко неизгодно и неикономично – шест човека с две коли, но след толкова промени по състава на хората и това беше нещо.

В събота сутринта нещата не потръгнаха много добре. Първо отложихме тръгването чак към 9, защото Руми (едната от спътничките ни) трябваше да дойде от София, и ние си направихме среща в 9 без 15 на автогарата. Трябва да хванем ферибота от Александруполис в 15 часа, до където имаме 4-5 часа път (в зависимост от трафика, границата, времето …). След известно време чакане и дълъг телефонен разговор се установява, че Руми всъщност се е озовала на автогара Север, а ние сме на Юг. Нямаше как, трябваше да изгубим още време да отидем да я вземем. Точно пристигаме на другата автогара и се установява, че другата кола има проблем – нещо се е откачило по тръбата за ауспуха и бучи ужасно. Трябва да търсим сервиз. Упътват ни до най-близкия голям сервиз, но там след като я поглеждат ни казват, че не могат да я оправят и трябва да търсим сервиз за ауспуси. Отиваме до една уличка близо до Новотела, където знам че има много такива сервизи. На първия ни казват, че могат да ни услужат веднага и ни пращат на следващия, който е само на една пряка от него. Там най-сетне ни казват, че ще оправят колата. Става ясно че е паднала някаква сонда от ауспусната система и трябва да се завари. Не е голям проблем и за 15 минути сме готови. Междувременно започва да вали, времето тече и започваме да се чудим, ще стигнем ли въобще до Самотраки.

Малко след 10 най-накрая напускахме Пловдив. На юг времето започна да се оправя и постепенно изгря слънце. На границата бяхме около 12 и преминаването протече бързо и без проблеми. Точно след границата спряхме за малко почивка. Когато превключих на гръцката карта на GPS-a, той изчисли, че ще бъдем в Александруполис в 15:00, което направо малко ни обезкуражи. Все пак трябваше да пробваме. Точно успяхме да наваксаме 10-тина минути, когато GPS-а, избра някаква леко странна отбивка, по която все пак реших да мина. Оказа се че излиза на един затворен участък и по-лошото беше че точно там имаше полиция, която естествено ни спря за проверка. Нищо страшно, но изгубихме още минути. Иначе полицая, който ни спря си говореше на гръцки, ние на българо-английски и в крайна сметка въобще не се разбрахме 🙂

След много бързане, успяваме на стигнем в 3 без 10 на пристанището в Александруполис, GPS-а казва “след 200m се качете на борда” (което не бях го чувал до сега). Спираме пред гишето, където продават билети, като се надяваме да ни изчакат. Отиваме и какво да видим – ферибот няма ! От понеделник сменили разписанието и в събота въобще няма фериботи за Самотраки. Гледал съм старо разписание в интернет, и дори ми стана гузно, че така съм подвел всички.

Разбираме, че ще трябва да изчакаме още един ден, докато отидем на острова. Разходихме се из Александруполис, но нямаше какво толкова да се види, а и навсякъде чувахме само българска реч. Решихме да се махнем от тук и аз се сетих за близкото село Макри с чудесен плаж, в което съм бил с Маги и Тишо при първото ми ходене до Александруполис. Решихме да отидем там, и някъде да си намерим място за палатки за нощта.

Макри е на 12 километра западно от Александруполис и след няколко дежа-ву-та успях да намеря плажа, който е близо до селото. Когато се разхождах първия път по този плаж, не съм си мислил, че ще дойда отново, но на, съдба ! Към края на плажа си намерихме един затворен вече къмпинг, където решихме да останем. В Гърция вече беше свършил сезона и нямаше много хора, въпреки че отново срещнахме доста българи. Времето беше чудесно и си изкарахме една много хубава и спокойна вечер на плажа на Макри. Както каза Дарко, ако не знаехме за Самотраки, можеше и там да си останем (и да спестим една крупна сума за фериботи, но това е една друга тема).

Makri beach

Makri

В неделя в 13:00 часа най-сетне потеглихме с ферибота към Самотраки. След 2 часа и половина пристигнахме на острова. Първото ни притеснение беше дали къмпинга, в който бяхме предишния път, е затворен вече и ще може да се настаним там безплатно или ще трябва да търсим друго място. С Дарко и с всичкия багаж (на острова взехме само едната кола) отидохме да проверим и се оказа, че може да останем там. Дори и имаше и други палатки и хора. Направо да им се чудиш на гърците, как при това хубаво време (поне за нас) вече е свършил сезона.

Първата вечер на острова решихме да се разходим и да покажем на хората, които не бяха идвали, столицата на острова – Хора (Chora). Разгледахме градчето, разположено на един хълм, с чудесни къщички, по залез слънце и беше чудесно.

Chora

Понеделника всъщност ни беше единствения цял ден на острова и трябваше да го използваме максимално 🙂 Първо решихме да отидем на пясъчния плаж на южната страна на острова. Там в началото духаше много, но постепенно поутихна и слънцето доста ни напече. Къпахме се в морето, плажувахме … въобще напълно лятно усещане. Дори хванахме тен т.е. изгоряха ни носовете 🙂 Застояхме се дори повече от колкото си го представях.

sand beach

След плажа решихме да отидем на някое ново и за нас място. Отидохме до Хора да разгледаме туристическата карта и си набелязахме един водопад от южната страна на острова. Оставихме колата в едно селце Ксиропотамус (Xiropotamos) и продължихме нагоре по реката. А реката се оказа невероятна – толкова бистра вода ! Едни камъни, много красиво ! Водопадите се оказаха по-близо от колкото очаквах и бяха цяла каскада от водопади. Красиви, но водата в реката беше студена да се топна, иначе много ми се искаше по тези вирчета.

river and waterfalls

Втората (и последна) вечер на острова си спретнахме рибна вечеря на скара. Едвам се разбрахме с продавачите в рибния магазин в Камариотиса (Kamariotissa), като в крайна сметка и ние не разбрахме всички видове риба, които взехме. Важното е че беше много вкусно 🙂 Само аз нещо бях изморен и си легнах сравнително рано в палатката, което не беше лошо, защото на другия ден трябваше да карам по обратния път до България.

За разлика от предишния път, когато бяхме на Самотраки, този път нямаше чак толкова много кози. Този път имаше МНОГО котки ! Дори в къмпинга беше пълно с тях. Това хич не беше приятно защото само се опитваха да ти докопат храната. Козите поне си пасяха кротко на разстояние.

Във вторник ферибота беше в 16 часа, така че имахме половин ден на разположение, който изкарахме на плажа до къмпинга. Бях забравил, че при тези камъни е много трудно да влизаш във водата. Затова аз се разходих из къмпинга, където се установи, че повечето палатки са изоставени. Дори от една скъсана си палатка си намерих рейка, която взех за резервни части за моята палатка (вместо да си купувам за по 4 лева на елемент). Въобще ако ви трябват рейки, колчета, въжета … та дори и палатки и дрехи, може да отидете в някой къмпинг след сезона. Хората масово си изоставят всичко.

Вечерта си тръгнахме от острова. Този път дори не ми беше толкова тъжно. Вече знам, че щом съм отишъл за втори път, ще отида пак. Този път, въпреки, че беше за кратко, ми беше много хубаво и зареждащо. Самотраки, пак ще се върна.

chao samotraki

п.с. ето всички мои снимки. И тези на Ели.

Лидия и Уилям

Лидия и Уилям бяха последните ми двама холандски гости от couchsurfing. Не пиша много често за гостите ми от couchsurfing, но тези двамата, въпреки че се видяхме за малко, ми направиха чудесно впечатление. Пътуват с един стар, раздрънкам кемпър, но много як и цветен ! И с надписани имената им на него (аз така ги познах 🙂 ) :

willem_n_lydia_camper1 willem_n_lydia_camper2

Много усмихнати и позитивни хора. Това бяха и може би първите хора, на който след като им прочетох молбата да ми идват на гости, почти веднага отговорих положително. Всъщност първоначално ми отказаха, но един ден след първоначално уговорения, ми се обадиха, защото решили да останат още един ден в Пловдив. Както си казахме, след като първия път ми отказаха да идват – все някога/някъде ще се видим в този малък свят, така и сега съм сигурен че някъде ще се видим пак 🙂

Беленташ код 999

На мистичната дата 09-09-09 съвсем случайно се озовах на мистичното място Беленташ. Магито ми каза, че ще ходят, но аз не можех веднага … все пак към 15:30 се измъкнах от работа, взеха Астралката, и с пълна газ се отправих натам. Честно казано си мислех, че ще стигна по-бързо (забравил съм от предишните ходения, че не е съвсем близо), но ми отне час и половина да стигна – 50 километра с кола от Пловдив и ходенето пеша след гробището, където оставих колата доста кална и опръскана от локвите вода по черния път след последните дъждове. След като най-накрая стигнах Маги, Бояна и Стоил вече бяха изпоналягали на скалата и някои бяха заспали. Аз този път не можах да заспя, но другите го сториха и за мен 🙂 Просто нямах много време, да се насладя изцяло и този път на спокойствието, което носи това място. Общо взето малко след като дойдох, другите вече искаха да си тръгват, защото захладняваше и аз също си тръгнах с тях. Все пак много се радвам че откраднах малко време от делничния ден да се разходя в планината.

Мусала

Най-сетне дойде времето и аз да изкача най-високия връх на Балканите – Мусала. След като всички се отказаха, за пътешествието останахме само със Спасчо. Ние обаче не се отказахме – станахме в събота в 6 сутринта и в 7 вече бяхме на път, след като си стягах багажа сутринта (главно да си намеря зимното яке и обувки). Знаехме че от неделя ще се разваля времето и решихме да използваме може би последния летен ден за качване до Мусала за един ден. Навсякъде пишеше,че прехода не е много труден, особено като се използва лифта от Боровец до Ястребец и си казахме, че един ден ни е достатъчен.

Тръгвайки от Пловдив не взехме храна и решихме, че ще си напазаруваме от Т(ъп) Маркет в Костенец, който го знаехме и ни беше на път. Планът беше чудесен, докато не осъзнахме, че попаднахме в Костенец в 8 часа сутринта в събота и магазина, все още не беше отворил. За щастие конкуренцията не спи и от отсрещния магазин си накупихме кроасани, хляб и разни други неща за ядене.

в 9 без 15 бяхме вече в Боровец пред лифта, където се наложи да платим за паркинг 10 лева за цял ден (колкото и по време на зимния сезон). Взехме си билети за лифта Боровец-Ястребец – 10 лева за отива и връщане. Видяхме че в петък, събота и неделя има лифт до 18:30 и се успокоихме, че имаме достатъчно време. Кабинковия лифт ви качва до горе за 25 минути.

В 9:30 вече бяхме на Ястребец, където ни завари чудесно време. Аз се бях поуплашил, че горе може да е хладно, но цял ден бяхме по тениска и дори се потяхме. Общо взето зимното яке така и не го облякох, но туристическите обувки ми дойдоха тамън 🙂

След Ястребец по една супер спокойна пътека (дори цял път) за около час се стига до хижа Мусала.

Хижа Мусала

Новата хижа е в ремонт и дори не знам дали работи, но ми казаха, че всичко е станало много скъпо там, затова не останахме много. Имахме храна, така че дори и ресторанта не пробвахме. Разгледахме и снимахме езерото пред хижата и многото коне, които бяха там.

Кон до хижа Мусала

След това не тръгнахме по обиколната пътека, по която имаше много хора а покрай коловете на пряко и на стръмно. Все пак по едно време двете пътеки се събират и отново бяхме със всичките хора тръгнали нагоре (а те не бяха въобще малко). По пътя видях и езерата с най-кристалната вода, която съм виждал до сега … но също така и толкова студена.

rilsko_ezero

Стигнахме до заслона Ледено езеро, от където вече Мусала се виждаше съвсем добре, но ни оставаше може би най-трудния участък. Ние отново избрахме по-трудния вариант по “пътеката” с въжето. Не знам защо все на отиване избирахме по-стръмните пътища, а на връщане минахме по по-спокойните пътеки. Не знам аз ли съм пишман турист, но изкачването не ми се стори лесна работа.

katerene_s_vazhe

Гледките от изкачването до върха са повече от внушителни !

musala_gledka1

musala_gledka2

musala_gledka3

Общо взето от лифта до върха ни отне 3 часа. А на върха, както и очаквах, беше пълно с хора и всички само се снимаха. Мусала явно е доста популярна дестинация, особено през почивните дни. Имаше дори деца на по няколко месеца. Ние със Спасчо се сетихме (т.е. ни подсетиха) да си вземем печат за 100-те туристически обекта. Взехме си и по един чай – противно на някои публикации в Интернет на върха в метеорологичната станция предлагат чаша чай за 1 лев. След това се разположихме на близката полянка и си направихме обяд на най-високото място, на което съм ял до сега 🙂 . Единствено на върха като спряхме и си лежахме на полянката си сложих блуза с дълъг ръкав.

По някое време започнаха да се появяват едни черни облаци, и след 1 час почивка, решихме да слизаме надолу. Облачното време продължи само до заслона точно под върха, след което отново изгря слънце и си свалих суитчера. Времето беше прекрасно за разходка.

По пътя на долу срещнах Цецката – направо стана традиция да го срещам на най-невероятни места из България и да ходим по еднакви места и събития. Иначе слизането си беше доста по-леко и за 2 часа и половина бяхме до горната станция на лифта. По пътя запазих един финален кадър към връх Мусала:

Връх Мусала

Слезнахме в Боровец и установихме че сме доста изморени и доволни от прехода, който направихме.

В 7 часа вечерта или точно за 12 часа успяхме да отидем от Пловдив до най-високата точка на България (денивелация от над 2700 метра) и обратно. Много добре избрахме и деня, който беше идеален (дори леко топъл) за разходка в планината. А малко след това в Пловдив каква буря се разрази (!), но аз вече си бях в вкъщи със чудесни впечатления от деня.

Изпълних си още една от поставените цели за тази година. Май само Пирин (Вихрен) ще остане за догодина .. но кой знае 🙂

edit: ето всички снимки от Мусала.