Tag Archives: travel

Уикенд в Истанбул

Пътешествия, , , , , , , , , , , ,

Миналата седмица някъде към вторник с Магито си говорихме да ходим някъде. Почти на майтап споменахме Истанбул, но решихме, че колко му е да отидем. Не го обсъждахме въобще. Аз дори веднага писах на двама от couchsurfing, които познавам там, и единия веднага отговори, че няма проблем да ни приюти. До петък все още не беше ясно дали ще ходим, но решихме да го направим, като дори си взема понеделника почивен ден. Така с Магито и Митака в събота рано (6 часà) сутринта потеглихме.

Аз вече два пъти съм бил в Истанбул, но сега ми беше като за първи път. Предишните пъти (1 2) все бях по работа и не съм имал време да се разхождам колкото си искам. А и за първи път отивах с моята кола и се наложи да шофирам из Истанбул. Както знаете там движението е ад – всеки бибитка и се движи където си иска. С магистралата също ми беше малко неясно как стават нещата – има едни карти, които се зареждат и после автоматично ти взима от кредита. Проблема е че приемат само кеш. Ако нямате турски лири (както ние), чичката на гишето е и ченчаджия. Естествено не по най-добри курс. Все пак се оправихме някак си.

Soner, host-а ни от couchsurfing живееше в азиатската част на града и така аз за първи път бях в Азия. След като минете моста над Босфора дори има табела „Welcome to Asia“. На обратно естествено е „Welcome to Europe“. След като пристигнахме първо се срещнахме със Сонер, което беше добре, защото ни обясни как стоят нещата с придвижването и кое къде се намира. За първата вечер решихме да разгледаме централната част около Таксим, а старата част (и най-туристическите обекти) да оставим за следващия ден, който ще бъде целия на наше разположение.

Това ми посещение в Турция не беше така кулинарно, както предишните, но хита ни бяха едни сандвичи с риба, които ги продават от едни сергии и ги има на много места. Препоръчвам ги !

От целия ми престой най ме изкефи, че фериботите са градски транспорт 🙂 Така ние отивахме и се връщахме всяка вечер с корабче. Много по-приятно от рейсове. Дори им научихме разписанията и спирките. Така за лира и половина отиваш или се връщаш от Европа.

Първата вечер изкарахме в най-оживеното място в Истанбул – разбирайте тази главната улица от кулата Галата до площад Таксим (не знам как се казва). Хванахме си корабчето от Кадикьой (където бяхме) до Каракьой и от там пеша. А то народ, народ, народ ! Наистина пренаселено. Нашата главна по време на нощта на музеите и галериите не важи. Наистина е едно море от хора. По някое време не издържаш и свиваш по малките улички, където положението е само малко по-добре. Наистина не бих ходил всеки ден там, но това стълпотворение от хора просто трябва да се види. Разходихме се, пихме по една бира (нещо което не се намира навсякъде и е скъпо), видяхме нощен Истанбул и с корабчето в 10, обратно “в къщи” 🙂

Неделята започна сравнително късно (след като се наспахме почти до 10). Първо отидохме със Сонер на закуска и чай в едно крайбрежно заведение с изглед към Босфора и старата част на Истанбул. Всъщност закуските взехме от една пекарна по пътя и бяха много вкусни (и сладките и солените). Това беше и най-дългото време през което се видяхме със Сонер. Поговорихме си за пътешествия и културните обичаи на народите.

Към обяд хванахме ферибота за Еминьоню, което на практика е стария квартал на Истанбул, в който са и повечето туристически забележителности. Започнахме ги подред – джамията Еминьоню, египетския пазар за подправки, парка Гюлхан, замъка Топкапи, света София, Синята джамия. След това отидохме в Yerebatan Sarnici – нещо като огромен подземен резервоар за вода от византийско време. Място за което не бях чувал, но Сонер ни го препоръча и много се радвам че го посетихме. Вече е направено доста туристическо, но е приятно за разходка и много успокояващо с тази спокойна вода навсякъде и все още капеща от тавана. Сонер ни каза че целогодишно е с почти постоянна температура и през лятото се разхлаждаш там, а зиме е топло. Всъщност това беше единственото нещо за което платихме вход (10 лири).

След като се нагледахме на туристически забележителности седнахме в един ресторант да хапнем и оставихме че вече е 18:30 т.е. Капалъ Чарши вече е затворена и няма смисъл да ходим. Останахме да доразгледаме синята джамия и дори изчакахме да свърши вечерната им молитва, за да влезем вътре. Там съвсем случайно попаднах до един турчин който много бавно и разбираемо на английски обясняваше доста интересни факти за джамията. Като например как целия таван е бил черен от дългите години използване на свещи за осветление и чак през 80-те години са изрисувани нови, който би трябвало да са като оригиналните.

Точно мислихме да хванем последния ферибот от Еминьоню в 9 часа, когато решихме да разгледаме една временна изложба точно пред света София, озаглавена „1001 inventions – discover the muslim heritage in our world“. През деня опашката беше огромна (все пак беше безплатно), но сега беше по-малка и решихме да изчакаме. Направена и е от англичани и наистина е МНОГО интерактивна. Първоначално гледате едно кратко филмче, след което се влиза в една по-голяма зала пълна с мултимедии. Има видеа, игри, макети, touch екрани … дори една малка стаичка в която управляваш всичко само с движение на ръцете си. Наистина цялата изложба беше най-интерактивното нещо, което съм виждал. Ако имате път към Истанбул до 5 октомври, Ви препоръчвам да разгледате.

Тръгнахме да се прибираме, но въобще не бързахме – все пак това ни беше последната (макар и втора) вечер в Истанбул 🙂 А и трябваше да вървим чак до Каракьой … по пътя хапнахме пак рибен сандвич, правихме снимки … изпуснахме ферито в 9:30, след това в 10:00 … а знаехме че последното е в 11 (в неделя вечер бяха през половин час). Ако изпуснехме и него беше по-добре да си търсим хостел, отколкото да хващаме такси 🙂 Все пак успяхме да се приберем много приятно с корабче. След това един душ набързо и в леглото. Бяхме доста изморени.

Сутринта трябваше да станем в 6:30, защото в 7 трябваше да излезем заедно със Сонер. Това ни беше последния ден и нямаше как да останем, след като той тръгне за работа. Общо взето нямахме план какво да правим този ден. Първо естествено отидохме на закуска с чай. Там обсъдихме вариантите. Сонер беше споменал за едни острови близо до Истанбул – островите на Принца, и на мен много ми се ходеше. Маги и Митака май нямаха много желание, но в крайна сметка успях да надделея. Дано не ми се сърдят за това.

Островите на принцовете (Princes’ islands или Adalar) са 4 по-големи острови, които са на около час с ферибот от Истанбул. Интересното при тях е че по тях не се движат коли. Има само пожарна, полицейски и линейки. А аз видях и няколко товарни електромобила. Честно казано не им трябват коли на хората там – островите са малки и основния транспорт е велосипеди и каруци (има и карети, който са като таксита). Ние отидохме само на втория остров – Burgazada (ada е остров на турски, така че просто БургаЗ :). Много ми хареса ! Явно след Самотраки и Гьокчеада съм станал любител на островите. Малки къщички, китни заведения, не е претъпкано с хора … и конкретно тук – няма спрели коли навсякъде по улиците 🙂 Успях и да си топна краката и в Мраморно море ! Вече замислям ново пътешествие до там с посещение на четирите острова (може четири дена – четири острова 🙂 ). Билетчето за ферибота от Истанбул е 3 лири.

След като се върнахме от островите, вече трябваше да тръгваме към България. Дори Сонер ни беше казал, да изчакаме да мине поне 10 часа сутринта преди да тръгваме да излизаме от Истанбул, защото трафика е ужасен. Ние тръгнахме чак след обяд, когато беше по-спокойно (ако това може да се каже за движението в Истанбул) и благодарение на GPS-а не се мотахме много. След Истанбул се чувствам една идея по-опитен шофьор 🙂 Иначе след това магистралата е дълга и скучна. Добре че имаше кой да ме сменя. Спряхме в Одрин да разгледаме, защото Маги и Митака не бяха ходили, но наистина беше за кратко. И честно казано след Истанбул ми се стори доста постно.

За границата за пореден път успяха да ме изнервят ! Първо не знам защо попаднахме в ужасно задръстване в което всеки се навираше от всички страни, а в крайна сметка колоната беше по една кола, второ имаше *много* коли (не знам защо ?!?), трето имаше един момент в който половин час въобще не помръднахме … но всичко това беше нищо в сравнение с държанието на българските митничари и цялата система на границата. Навсякъде въпроса беше колко цигари носим (сякаш не може да отидем в Турция за друго) и много ги изненадвахме като нямахме никакви. Общо над 2 часа стояхме на границата (за това време можехме да се приберем в Пловдив). Не стига границата ами 2-3 километра след това едни полицаи ме спират и отново – „от къде идвате ?“, „колко цигари носите?“ … ако нещо са пропуснали митничарите, те да намажат. Дори ми намериха че светлината на задния регистрационен номер не ми свети и се заядоха за нея … но явно като видяха, че няма какво да ми вземат ме пуснаха без нищо.

Като изключим последната част сме много доволни от пътешествието ни. Ето така трябва да се получават нещата – просто решаваш и тръгваш. Всичко останало си идва само. Времето беше с нас – на Burgazada снимах един термометър, който показваше 34 градуса. Дори и вечер беше идеално за разходки. Разбира се Истанбул не може да опознае за 2-3 дена, затова някой ден пак !

Снимките ми от пътешествието са тук и тук.

До Мъглиж и Казанлък

Пътешествия, , , , , , , ,

Днес е голям празник – денят за независимостта ! Как да отбележиш един празник по-добре от една хубава разходка. Вчера Таня предложи да ходим някъде и предложи няколко места. Идеята беше да съчетаем и с посещение на някой дом за деца и да занесем малко дрешки, които сме събрали. От местата аз си избрах да ходим до Мъглиж … просто защото не бях ходил там 🙂 Всички се съгласиха. Само където снощи всички бяхме на концерт на Котарашки в Сохо и днес сутринта никой не беше в кондиция и се отказаха. В крайна сметка останахме само с Таня, но все пак решихме да ходим. Аз само преди няколко дена бях в същия регион, но днес отново се понесох с Астралката по магистралата. Пристигнахме в Мъглиж и първо решихме да пробваме да намерим дома за децата. Попитахме една жена, но тя ни каза по „пътя за манастира и нагоре“, само където ние нещо се объркахме и излязохме от града. Когато навлязохме доста в гората решихме, че няма да е това пътя и се върнахме. Пробвахме една друга пътека (добре де път) отново през гората и този път се озовахме през манастира. Така и така бяхме там решихме да го разгледаме. Мъглижкия манастир „св. Никола“ ме впечатли с размерите си и с възрастта си. Основан е 1197 година и от тогава има доста интересна история (из писана е през входа на вътрешната църква). От 1922 г. е девически манастир и, както разбрахме по късно, в момента има само две доста възрастни жени, които се грижат за него. И въпреки това е в доста добро състояние.

След манастира се върнахме в Мъглиж и отново затърсихме дома с децата. Питахме още няколко човека, някои не знаеха за какво става дума (те май си му казваха просто училище или нещо такова). В крайна сметка успяхме да го намерим но пътя до там, особено с кола, е доста завъртян. Слезнахме да поогледаме – едната, по-голямата, сграда беше заключена и изглеждаше напълно безлюдна. Другата я обиколихме от всякъде преди да намерим къде е входа. Много странно беше всичко и нямаше никакъв път до входа … или поне там където има табела „интернат“. Там обаче също не видяхме никой. Само от вътре на моменти се чуваха гласове и викове. Звъняхме на звънеца, пробвахме дори да влезем, но вратата беше заключена. Обиколихме още веднъж, пак никой не видяхме, явно никой и нас не ни видя, пак звъняхме, този път по-продължително. Никой. Дори ни хвана малко страх, защото всичко беше доста призрачно. В крайна сметка се отказахме и си тръгнахме. За момент ни хрумна да оставим дрехите просто пред вратата, но се отказахме от тази идея.

По време на кръстосването на Мъглиж бяхме забелязали една механа и сега решихме да отидем да хапнем малко. Оказа се много приятна – беше част от комплекса Телбизови къщи. Обстановката беше добра, нямаше много хора, изгледа към планината беше чудесен … въобще много хубаво местенце да изядеш една супа. Имаше дори безжичен Интернет и решихме да проверим за някой друг дом наоколо. Намерихме с google един в Казанлък, като дори ни даде адрес и решихме направо да насочим GPS-а натам 🙂 Преди това обаче си направихме една разходка из Мъглиж. Май забравих да спомена че днес времето беше перфектно за разходки. Пообиколихме из града и определено мога да кажа, че Мъглиж е имал и по-добри времена. Сега повечето места бяха изоставени и затворени. Единствено хубав си остава чудесния балкан, който е навсякъде наоколо.

Тръгнахме от Мъглиж към Казанлък. Веднага отидохме на посочения адрес за дома (ул. „Розова долина“ 10), но там на пръв поглед нямаше нищо подобно. Само жилищни блокове. Попитахме една баба, която също каза че няма такова нещо наоколо. Една друга леля, която се включи в разговора, ни предложи да оставим дрехите в евангелистката църква, които често правели дарения и по принцип събирали дрешки. Решихме, че днес не ни е ден за търсене на домове, но все пак решихме да пробваме и този вариант. Разходихме се из центъра и отидохме до църквата. Там ни казаха, че трябвало да изчакаме свещеника, за да каже той дали може да ги вземат, а той щял да дойде всеки момент. За малко да се отчаем, и седнахме пред църквата да се чудим какво да правим. Решихме че не си струва да връщаме дрехите обратно и да изчакаме малко. За щастие свещеника дойде точно 2 минути по-късно. Представи се, беше много любезен, обясни че търсят запазени дрехи, а не такива които се нуждаят от ремонт или са проядени от молци, защото нямало смисъл и ги хвърляли до контейнерите. Ние потвърдихме, че нашите са запазени и той се съгласи да ги вземат. Докарахме колата, той ни обясни къде е правилно да се паркира около църквата. Оставихме торбите в една стая където имаше и други детски дрешки и играчки, така че решихме, че сме ги оставили на добро място. Дори ни поканиха на литургията в 6, но ние отказахме. Да-а-а деня почти си беше минал, а ние най-сетне свършихме работата, която си мислехме да направим първо 🙂 Доволни от изпълнената мисия си взехме по един сладолед 🙂

За финал в Казанлък си бях набелязал един geocache близо до тракийската гробница. Отидохме в парка, където сочеха координатите, обаче аз за пореден път правя грешката да търся съкровище, без да погледна снимките на сайта. Предположих няколко места където е най-вероятно, но имаше хора и не ми се ровеше около дърветата и да ме гледат странно (а дърветата май ги използваха основно за тоалетна). Така това търсене на съкровище приключи безрезултатно.

Постяхме малко в парка по залез слънце и решихме да си вземем по един сандвич и да се прибираме. Ама от онези „нашите“ сандвичи на които първо изяждаш една порция картофи, докато успееш да го затвориш. Който ги знае ще се сети веднага 🙂

Прибрахме се до Пловдив през Калофер и така направихме едно хубаво кръгче 🙂 Въобще много хубав ден се получи. Слънчев и интересен.

п.с. и не вярвайте на google за всичко. Сега като направих проучване се оказа че домът не е в Казанлък, а в Стара Загора на същия адрес !

Уикенд в Стара Загора

Пътешествия, Разни, , , , , , , , , , , ,

За този уикенд имах доста планове, докато не разбрах че всъщност не мога да бъда на няколко места едновременно. Въобще не се бях усетил, че става дума за един и същ уикнед … много съм тъп 🙂 Но както и да е – станалото, станало. Програмата беше да отида в Стара Загора за да закарам майка ми и баща ми за обещания от нас (със сестра ми) уикенд-подарък за годишнината им. В съчетание да присъстваме на поредната среща на Сдружение за възраждане на Мандрица.

В събота пристигнахме в Стара Загора малко преди 14 часа. Събрахме се 10-15 човека и имаше нещо като предварителна програма, която включваше посещение на разни обекти в околността (и не само). Преди това само отидохме да се настаним. Имахме резервация в комплекс Ушев, което се намира на около 10 километра от Стара Загора на много хубаво място сред планината и извън населени места. Иначе като условия за спане не е нещо особено. Там само си оставихме багажите и потеглихме. Първата ни цел беше Голямата Косматка, която не е съвсем близо – на около час път с кола.

Голямата Косматка честно казано не ме впечатли, след като съм посещавал вече две други тракийски гробници – в Казанлък и в Старосел. Не казвам, че не е хубава, но според мен ако сте видели една тракийска гробница всички останали са същите. Интересни са нещата, които са намерени вътре, но те така или иначе не са там, а в някой музей я в Казанлък, я в София. Иначе тази беше може би най-голямата от трите, които съм виждал.

Следващата цел беше град Шипка и по-конкретно посетихме храм-паметника „Рождество Христово“. На мен ми беше за пореден път и този път дори не влезнах вътре, а се заиграх с новия ми 200mm-ов обектив да снимам детайли от наистина хубавата външност на храма.

След Шипка решихме да седнем някъде да хапнем. След чудене тук-там-къде, в крайна сметка се оказахме в Казанлък и отидохме в един турски ресторант Orient. И наистина предлагаха всякакви турски специалитети. Припомних си хубавия лютив вкус на турските ястия. Всичко беше приготвено, наистина както го правят в Турция – искендер, пиде, кебапи, разни сладости …

Последва една кратка разходка из центъра на Стара Загора, преди официалната вечеря и събиране на сдружението в комплекс Ушев. Аз за щастие изпуснах по-голямата част от него, защото в съседство в ресторанта имаше рожден ден и дънеше яко чалга. През това бях в Стара Загора на фестивала „Различният поглед“, но за това мисля да напиша обширен пост със снимков материал 🙂

След феста бях така зареден положително, че дори чалгата която се дочуваше, не ни попречи да си приказваме до 3:30. Заспал съм към 4, а се бяхме забрали на сутринта в 10 вече да сме в Стара Загора за нови разходки. Учудващо, но почти си спазихме часа 🙂 За неделята бяхме оставили посещението на зоологическата градина. Не бях ходил до сега там, но не ми се стори нещо особено. При все много хвалебствия, които бях слушал за нея (или може би точно заради това очаквах повече). Все пак мястото е хубаво сред гора, а не бетонни блокове. Всъщност може би просто не харесвам затворени животни, защото до сега не се сещам някоя зоологическа градина да ме е впечатлила.

За финал на срещата седнахме в едно кафене, където си казахме няколко заключителни приказки и се разделихме до следващата среща, която ще е в Кърджали.

През целия уикенд времето беше прекрасно, дори доста топло. Сега направо се чудя дали да съжалявам, че бях някъде на море или да се радвам на един леко по-различен уикенд, при който дори посетих някои нови места. Предпочитам второто 🙂 А то е ясно – чакаме циганското лято другия месец 🙂

Спокоен уикенд на Мандрица

Пътешествия, , , , , , ,

Изминалия уикенд беше тридневен. Честито съединение на всички българи и честит празник, пловдивчани ! 🙂 Та въпросните три дни нещо цялата компания се пръснахме – кой на море, кой в София, кой на сватба, кой в Румъния, кой във Франция 🙂 а аз с нашите на Мандрица. Много хубаво беше – времето чудесно, хора почти нямаше (за разлика от последния път на събира). Както казах – стоиш на градинката с чашка и нито ти е топло, нито ти е студено. Свършихме малко работа по къщата и малко зимнина, но без никакво изнервяне. Аз не се стърпях и в неделя си направих една разходка в гората. Искаше ми се да стигна до едно изчезнало вече село – Черна Черква и отидох с колата до Горно Луково и от там тръгнах по едни черни пътища. Ама наистина в нищото само с един фотоапарат. Видях само една лисица, но не можах а я снимам – много беше бърза. Вървях около час и започнах да се чудя дали въобще вървя в правилната посока. Стигнах до една вишка, качих се отгоре и като не видях на никъде нищо като село реших да се връщам (а и трябваше да не се бавя много). Сега видях в Интернет, че съм на около километър от целта, но нищо – другия път. Иначе аз се бях уплашил, че съм вече в Гърция. Вижте за сравнение, какво има от нашата страна и от другата:

Все пак се разходих добре. А в Мандрица ми липсва само един non-stop интернет (за да мога да си работя от там) и мисля, че мога да оставам и по-дълго време. В това отношение, забелязвам, че обхвата на Mtel се е подобрил леко, а домашните телефони на Vivacom вече са със SIM карти (няма вече кабели). Така че има надежда. А от 9-ти септември (т.е. в четвъртък) ще отварят и граничния пункт с Гърция при Славеево (до Ивайловград), така че и морето става доста по-близо 🙂

Нищо подобно

Музика, Събития, , , , , , , , , , ,

Вчера и днес бях на първия Нищо Подобно Фест. Още като разбрах за този фестивал ми направи добро впечатление избора на групи – някои само ги бях чувал, други им знаех само името, а останалите не ги бях и чувал. Толкова стилово различен фестивал и с почти неизвестни групи ми се стори само като за мен. Особено като разбрах, че ще е безплатен с безплатен къмпинг и то на хубаво място (open air на стадион в Стрелча) си казах, че със сигурност ще ходя.

Отидох на феста и въобще не съжалявам. Пътуването започна малко кофти, защото точно преди Стрелча установихме че на колата и тече охладителната течност и се наложи да потърсим сервиз. Всъщност с това Стрела спечени една точка – имаше сервиз при това не малък и ми смениха спукания маркуч (добре че беше това). Това малко забави пристигането ни на стадиона, но абсолютно нищо не изпуснахме – по стара българска традиция, въпреки че беше обявено началото за 17 часа, всичко започна в 20 (наистина едно по-нормално начално време).

Всичко започна, както и беше обявено, с откриване от кмета на Стрелча. След това започна да ни подгрява DJ Zmey Balkansky. Малко за публиката – преди феста това ми беше една големите чудинки – какви хора ще отидат на фест на който има punk, etno, grunge, synthpop, ska, new wave, electronica, hardcore, metal … Очаквах да са малко и да са все готини хора. Общо взето очакванията ми се сбъднаха – нямаше никакви проблеми с публиката. А за малкото – мога да кажа че на Парк Рок Фест-а в Пловдив имаше още по-малко хора 🙂

Първата група на живо бяха StopBG Band от Асеновград. Общо взето на мен ми се сториха като tribute на Уикеда. Аз се почувствах малко все едно беше 2 дни по-рано, когато бях на Pomorians и Уикеда в Конюшните. Все пак останах с добри впечатления от тях.

Следващата група чак накрая разбрах че били група AS. Аз преди феста си мислех, че ще гледаме една друга група и нещо доста съм се объркал 🙂 Както и да е – тази група AS не ме впечатлиха много.

Следващите бяха групата, заради която всъщност бяхме отишли основно – Help Me Jones. Без съмнения най-професионално стоящата група в програмата. Марий и Тимошенко в компанията на Рони се представиха много добре. Наистина съм възхитен от сценичното им присъствие (всъщност основно на Марий). Представиха се дори по-добре от колкото очаквах, а аз имах не малки очаквания 🙂 Дано да продължават така и мисля, че може да се получи нещо голямо.

Следваха група КсеТоФон. Тук може би беше малка грешка на организаторите – някъде към 11 часа (приблизително, да не мислите че съм си гледал часовника) да сложиш акустична, депресивна група във времето когато всички очакват нещо по-раздвижено – не дойде на място. След Help me Hones и преди Sister of Radomir не стояха добре. Не ме разбирайте погрешно – хареса ми, и сигурно ще ги слушам пак (малко ми напомниха на The Headstall). Все пак ги разбирам и организаторите при тази мешеница от стилове.

Sisters of Radomir бяха следващата банда, която исках да видя. Особено след интервюто, което прочетох с тях. Самоопределят се като да свирят блякенрол , но аз “енрол” не забелязах 🙂 То не бяха гримове, черепи … Само Киро (който познавам само задочно от блога му) ме изуми какъв глас извади ! Наистина не го очаквах от него. Като цял доволен съм – бях най-отпред на цялото им изпълнение.

Последваха S!ckflag, които продължиха hard звучението на вечерта. На мен вече ми дойде малко в повече, все пак това не е точно моя стил, но хората доста се забавляваха. Добре се справиха. Дори мисля, че бяха единствените които се върнаха на бис.

С това програмата с групите на живо завърши и започнаха DJ set-овете. Отново имаше твърде рязка стилова промяна. Не знам кой беше първия DJ, но започна с много лежерни неща, които след метъла преди това си помислих, че иска да ни приспи. Всъщност с повечето успя да го направи. От компанията останахме будни само с Вени и Ники. Решихме да си направим една нощна разходка из Стрелча. Отидохме чак до центъра, срещнахме разни пияни местни, разбрахме за дискотеката Лъки, седяхме по разни паркове … наистина голяма разходка си направихме … последвана от среднощно ядене на лютеница върху колата 🙂

Някъде към 5 през нощта се оказа, че нямаме достатъчно останали шалтета и решихме да разпънем палатка. Огледахме останалите места в мястото за къмпинг, но беше мноооого неравно и решихме просто да отидем в някой ъгъл на стадиона. Дори бяхме достатъчно разумни (след толкова мента и мастика) да помислим от къде ще изгрее слънцето и къде ще е сянка сутринта 🙂 Въпреки че не бяхме в къмпинга на сутринта пак се намериха шумни хора да ни събудят 😛

Някъде след 6 часа музиката вече беше приятна, но аз я слушах легнал в палатката. Къде съм слушал, къде съм спал, но си спомням съвсем ясно че всичко завърши в 7 с думите “айде, свършваме”, след което утихна стадиона и ставаше за спане.

На сутринта т.е. на обяд вече сцената беше почти прибрана, и на стадиона нямаше никой. С останалите се събрахме покрай басейна, който е в непосредствена близост и установихме че сме изкарали един много хубав фест за всички ! Догодина ако има пак подобно събитие с подобни групи със сигурност ще се опитам пак да отида ! Най-малкото природата около Стрелча много ми хареса – установих, че до сега не съм ходил в онзи район на България и ми хареса.

До догодина …. нищо подобно !

п.с. кой изкупи всичката мента в Стрелча ???

Беглика – Велинград – Бойково

Пътешествия, , , , , , , ,

Изминалия уикенд ми се ходеше на планина. Повечето от приятелите ми решиха да мръхтят в Пловдив, но с Маги решихме да ходим към Беглика. В последния момент се присъединиха Вени и Ники. Нямахме пари за фестивала, затова решихме, че просто ще видим за какво става дума, а ще си намерим някое място за палатки около язовира. Така четири човека тръгнахме само с моята кола (да спестим малко CO2 емисии, нали все пак отивахме на еко фест). Въобще не бързахме – спирахме по пътя на няколко пъти. Пристигнахме около Beglika Free Fest-а около 14 часа. Разгледахме наоколо – установихме че има твърде много хора, според нашия вкус, в къмпинга на феста и се заехме да си намерим по-отдалечено място. Оказа се че това въобще не е лесно. Все пак е август месец, има фест и всичко хубави места около язовира са заети. По едно време се отчаяхме, че просто вечерта ще си намерим някое място за палатка и просто ще спим там, а до тогава решихме просто да се разходим из гората. Оказа се много хубаво решение – не само изядохме МНОГО ягоди и боровинки, но и си намерихме много хубаво свободно място за палатки. Полянка точно до язовира, мостче, рафтчета, баня, тоалетна … и отдалечена от пътя. Може би точно за това беше свободна – нямаше как да се стигне до там с кола, заради един поток, който течеше сега. Веднага разпънахме една палатка и заехме мястото. След това продължихме разходката из гората … т.е. ядене на ягоди и боровинки 🙂

Стигнахме до мястото, където се провеждаше Beglika Free Fest. Погледахме отстрани. Отидохме на входа и след като установихме със сигурност, че няма еднодневни билети, се отказахме да влизаме. Това всъщност беше доста необмислено решение от страна на организатори – значи няма значени дали ще дойдеш в петък сутринта или в събота вечерта (и си изпуснал половината фестивал) все трябва да платиш 35 лева за да влезеш. Все пак от страни успяхме да уловим поне малко атмосферата и ако сте голяма компания мисля, че се получава голям купон. Освен това хванахме състезание с ръчно изработени плавателни съдове. Голяма забава беше 🙂 Решихме да не правим глупави неща и щом не ни се дават (толкова) пари да не се и опитваме да влезем на фестивала, въпреки че няколко човека ни казаха, че въобще не е трудно. Дори думата “влизам” не е точна, защото то си е на открито около язовира.

Вечерта изкарахме на чудесното място до язовира, с огън, който ни топлеше, защото си стана доста хладно. Дори решихме да спим в една палатка, за да е по-топло. А колко беше студено говори и факта, че дори на сутринта, докато слънцето се покаже от борчетата и напече полянката, също запалихме огъня.

В неделя след като си събрахме лагера, решихме да не оставане на язовира, а да се разходим някъде. Решихме това да е Велинград. Първо защото там щеше да си намерим храна за обяд 🙂 и второ защото отдавна не бях ходил. Така и направихме – през Батак и директно в центъра на Велинград. Там си намерихме един ресторант и хапнахме. След това отидохме до Клептуза от където тръгнахме нагоре през гората по едни пътечки. Там нямаше много равни места, но все пак си намерихме нещо като полянка и полегнахме … както лежахме, така и заспахме 🙂 Ама то какво друго да направиш в “СПА столицата на Балканите” (както пишеше навсякъде из Велинград и дори имаше тениски с този надпис).

На връщане към Пловдив ни предложиха да отидем към Бойково. След кратко чудене, решихме направо натам да ходим. В кръчмата леля Таня отново сготви вкусно вкусно и се наядохме като велики боляри ! И така завърши един хубав уикенд 🙂

п.с. ето това се казва бавно писане. Този пост съм го започнал от неделя, а го довършвам в сряда 🙂

Опознай черноморието за да обикнеш Кара Дере

Пътешествия, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

След една чудесна седмица на Кара Дере повечето от хората от лагера трябваше да се тръгват. Останалите имахме още една седмица на разположение и решихме да си направим приключение на юг. Нямахме ясна визия къде ще ходим, освен да е някъде по южното черноморие плюс Странджа и да спим всяка вечер на палатки където ни свари вечерта.

Тръгнахме в понеделник. Не много рано … някъде след обяд.

Първата ни цел беше Созопол, където трябваше да ни чакат Вили и Сашо. Те бяха дошли с нощния влак и ни чакаха от сутринта. В Созопол в първия момент изпитах истински стрес от многото хора. Наистина след Кара Дере, като видях плажа в Созопол, ми дойде като шок. Докато другите седнаха в едно заведение, аз се разходих из малките улички на Стария град, където имаше по-малко хора. Разходих се, поснимах и се успокоих.

Понеже нямахме план къде да стигнем до вечерта решихме да пробваме идеята на Вили за къмпинг Смокиня. След малко объркване на пътя в крайна сметка отидохме там, но обстановката въобще не ни хареса – дори и Вили каза, че въобще не е това което е било преди няколко години. Сега беше едно оградено място наблъскано с каравани. Отношението на човека в кабинката на входа беше арогантно и в крайна сметка всички се отказахме дори да влезем. Таня реши да остане с Вили и Сашо на квартира в Созопол, а останалите продължихме на юг.

На картата видяхме един нос леко на север от Приморско, наречен Маслен нос, и решихме да се опитаме да стигнем до там. Тъкмо и пътя минаваше през Приморско и напазарувахме ядене за вечерта от там. Пътя към Маслен нос минава покрай плажа и продължавате с коли напред. Ние доста се полутахме докато решим накъде да отидем. Дори стигнахме близо до Беглик Таш, но решихме да го оставим за сутринта, защото времето доста напредваше. Принципно искахме да избягваме черни пътища, но нямаше как – местата на които ни харесва да ходим все с такива. Пътят криволичеше покрай морето и първите няколко хубави места бяха заети с къмпигуващи, което само ни обнадежди. В крайна сметка се спряхме на първото свободно място, въпреки, че не беше нещо особено … дори беше доста прашно. С Дарко и Ники направихме една разходка наоколо да потърсим други места и стигнахме до едни невероятно красиви скали, но беше много голо наоколо и решихме да си останем на избраното вече място. Направихме си лагер, огън и си сготвихме. Междувременно с Дарко направихме и едно нощно къпане 🙂 Вечерта се получи много добре – някои се понапиха, други повече и се получи весело.

На сутринта събрахме лагера и решихме всички да си направим разходка из носа. Първо отидохме до готините скали с невероятната гледка, която всички я харесаха. След това решихме да отидем до самия нос или поне докъдето може да стигнем, защото от далече се виждаше, че има някакви военни сгради. Избрахме “краткия” път направо, но се оказа, че пътеката свърши, завряхме се в едни храсти, едни треви … май и някакви прасета бяха ровили … въобще пълна мизерия и дори някои искаха да се връщаме, но аз отново настоях, че щом сме толкова близо трябва да стигнем до носа. Успяхме да се измъкнем от гората и излязохме на някакво параклисче, пред което се спряхме да си починем. Видяхме че този път (за разлика от Емине) няма може да преминем военните заграждения и да стигнем до носа. Все пак видяхме една пътечка, която видимо водеше към морето и решихме да слезем поне там. И там какво да видим – един ПРЕКРАСЕН малък плаж с не много хора, две-три яхти и дори бар ! Направо не можахме да повярваме как изникна всичко това изведнъж ! Изпихме по една студена бира на бара, който беше направен много добре – със сламен покрив, корабни въжета … въобще както си трябва.

Целия плаж беше покрит с натрошени миди, но въобще не бодеше. В морето беше същата работа. Докато бяхме на бара чух че температурата на водата била 30-31 градуса и въобще не ми се мислеше колко е била на въздуха. Ние се топнахме само с показани глави над морето и въобще не ни се излизаше. Беше много красиво плажче. Имаше само словаци, които явни ги караха с корабче от Приморско. Човекът от бара (с който се разприказвах и дори си заредих батерията на фотоапарата там) каза, че въобще не искат да има хубав път до там. Така си им е идеално. След няколко часа престой там си тръгнахме с нежелание и с обещание, че пак ще дойдем.

Взехме колите от лагера и се отправихме към Бегликташ – древното тракийско светилище. С колите се стига до едно място по асфалт, след което е забранено, защото се влиза в защитена зона и има ~2km пеша. Има и вход 2 лева (1 за студенти) и с пичовете на входа може да се пазариш 🙂 Иначе мястото е наистина интересно – едни огромни издялани камъни. Всичко е номерирано и ти дават един лист с номерата – кое какво е. Всичко го бяха написали доста художествено – то не бяха преходи към отвъдното, изпитания на Орфей, света на смъртта и т.н. 🙂 Все пак се забавлявахме де. Само където беше голяма жега на тези камъни и имаше доста мушички по пътя.

След Бегликташ отидохме да ядем в Приморско. Намерихме си едно хубаво ресторантче в началото на главната и близо до изхода на града. Хапнахме вкусно и започнахме да се замисляме къде да отидем за идващата вече нощ. Дидо се беше присъединил към нас и ни даде идея да отидем близо до Лозенец. Речено-сторено. Междувременно докато бяхме на ресторанта с Ники отнесохме по една глоба от 30 лева за неправилно паркиране 😛

Настанихме се на плаж Корал до Лозенец. Там ни беше къмпингуването най-близо до цивилизацията. На самия плаж имаше дори бар. И то какъв !

Малко след като си опънахме палатките и си направихме лагер Ники и Вени си заключиха ключа-карта за Реното вътре и нямаше как да си отворят колата. Опитахме какво ли не, но не успяхме и решихме да оставим за сутринта. Отдадохме се на вечерта, която беше изпълнена от китарата на Дидо. Дойде много приятно, само където аз тази вечер реших да си легна рано и да се наспя. Част от групата дори са продължили с посреднощни бири на бара и спане на плажа.

Сутринта започна с кафе на бара на плажа (защото за пореден ден бяхме забравили да купим) и мисли как да отключим колата. Беше ни ясно че оставаме тук, докато не решим този проблем. Оказа се че в Лозенец няма ключар и трябваше да ходим до Царево. Дарко беше останал за една вечер в Приморско, та и той провери как стоят там ключарите. В крайна сметка с моята кола отидохме до Царево, намерихме ключаряТ (да, май е един монополист за окръга). Той се нави да дойде, дори взе буса си и изглеждаше доста самоуверен. Всъщност беше голям образ – после доста го обсъждахме 🙂 Беше си истински автоджамбазин – отвори колата за 15 минути. Ние си представихме какви ли не hi-tech неща че ще използва като по филмите, а той с една тел ! Вече знам как се отварят тези модерни коли 🙂 Ключаря взе 80 лева и си тръгна. А ние отново имахме две коли и можеше да продължим пътешествието си. Разбира се не и преди един плаж на Лозенец.

След Лозенец отидохме във Варвара. Там вече лудницата от хора беше значително по-малка и беше доста по-спокойно. Намерихме една доста голяма кръчма точно зад църквата, където беше доста вкусно, а дори имаше и тенис на маса. Доста постояхме там, след което се отправихме към “плажа” т.е. към скалите. Аз си представях как ще си намерим място за пренощуване там и един ден ще се настаним навреме, но когато стигнахме, за мое разочарование, на никой друг не му хареса мястото.

Аз все пак си поплувах между скалите, но другите дори не влезнаха в морето. Решихме да изчакаме Дарко и за пореден път да си търсим място на смрачаване. Продължихме на юг. Навряхме се в едни гори до Ахтопол, но въобще не ни хареса. Стигнахме дори до Синеморец, но нищо … тогава Дарко предложи да се върнем до река Велека.

Нямахме много време за мислене и слезнахме под моста на Велека. Там по принцип пишеше че е забранено за палатки, но попитахме един дядо, който се оказа че се грижи за мястото, и той ни каза, че може да останем. Решихме дори да останем на беседката, която се водеше като “място за палене на огън”, а после просто да отидем някъде покрай реката да спим. Така тази вечер за първи път от доста време ядохме на маса 🙂 Дядото се оказа бай Любен Фърчилката, който е на 83 години, но с изключително млад дух. Забавляваше ни цяла вечер със своите невероятни истории. И продължава да живее на пълни обороти – разхожда по цял ден туристи с лодка по Велека, скача с бънджи, обикаля където си иска с един стар опел (който всъщност му е и къща). На сутринта дори си купихме един екземпляр от последната му книга с разкази от пътя.

Събудихме се край реката, събрахме на бързо палатките, преди да да дошли рибари и туристи. Поговорихме си отново с Любо Фърчилката и потеглихме отново на път. Следващата цел беше Синеморец. Там първата ни задача беше да намерим банички 🙂 Оказа се че са доста популярни и дори се наложи да чакаме на опашка. А жегата от рано започна да ни мори. Наложи се дори да се разходим до другия край на Синеморец за банкомат, който дори се оказа, че не работи. Въобще на юг от Приморско не тръгвай без пари в брой – банкомати няма. И да ги има не се знае в какво състояние са. Същото важи и за бензиностанциите. След тази градска разходка под слънцето на никой не му се ходеше по плажа, за да стигнем до мястото където Велека се влива в морето и решихме да го пропуснем (на мен ми беше все едно – вече съм ходил там).

Следващия плаж който си бяхме набелязали беше Силистар. Това се очакваше да ни бъде въобще последния плаж за пътешествието – след това потегляхме към Странджа. На Силистар вече се плаща за паркинг – 4 лева ! Плащат се и чадъри, подслони, водни колела … въобще е на път да се превърне в един от най-комерсиалните плажове. Наоколо все още е красиво, но многото хора малко развалят гледката. Ние се настанихме под един навес, на който нямаше покрив (и затова беше безплатно) и опънахме покривалото от нашата тента. Поне малко да се пазим от слънцето. Беше наистина много горещ ден. Не можахме да издържим твърде много и по някое време си тръгнахме.

Последната цел на юг логично беше Резово. Видяхме най-южното българско плажче, а насреща беше огромния пуст пясъчен турски плаж. Разходихме се по алея Европа покрай сама граница на Европейския съюз.

Кръчмата с гледка към Турция ни се видя прекалено скъпа и решихме да се върнем във Варвара на познатата ни от предишния ден кръчма. След това си измихме чиниите и чашите, напълнихме вода от чешмата пред църквата и се подготвихме да напуснем черноморието ни.

За вечерта бях планувал да спим на поляната до Българи и се отправихме натам. Тесните пътчета из Странджа се взимат по-бавно от колкото очакваш и отново стигнахме по свечеряване. Там поне имах представа къде отиваме и не се лутахме да търсим място. На поляната ме изненада, че са направили супер голяма беседка и така за втора поредна вечер бяхме на маса 🙂 А късно вечерта се спусна много гъста мъгла, от която на сутринта всичко изглеждаше като след дъжд. Въпреки това не мога да кажа, че беше кой знае колко хладно.

На сутринта всички задружно (а Жоро още от вечерта) усетихме че нещо не е наред – беше ни отпаднало, ходехме до тоалетна, а някои и повръщахме. Така и не разбрахме дали бяхме слънчасали, или някой вирус, или сме яли нещо, или от водата от Синеморец, когато си напълнихме от един чичо, който като го попитахме дали се пие, каза “Да-а ! Директно от язовира е” 🙂 Важното е че резултата беше че на никой нищо не му се правеше. Ники каза, че колата му показвала, че в 11 сутринта е било вече 38 градуса и това допълнително ни караше сама да полягваме където сварим. Все пак с някакви сили успяхме да разгледаме една къща в Българи, която я бяха направили като музеи. Общо взето имаше същите неща, които имаме и в Мандрица, но ги бяха подредили.

Продължихме по пътя из Странджа. Спряхме за малко в Граматиково, но не толкова да разгледаме, колкото да си починем малко.

Следващата голяма цел беше Малко Търново. За съжаление толкова ни беше зле, че не успяхме нищо да видим от града. Само си намерихме по една пейка и заспахме. По едно време си мислех да останем тук докато се оправим и никъде не мърдам. Поспахме 2-3 часа, просветна ни малко и решихме да тръгваме. Успях да видя само малко от центъра на Малко Търново, така че трябва пак да отидем там. А хич не е лесно място за стигане 🙂 По едно време имаше идея да спим в Елхово при бабата на Жоро, но този план пропадна и решихме да пробваме да се приберем до Пловдив през Странджа и Ямбол (където трябваше да оставим Софи и Жоро).

По пътя единствено много настоях да се отбием за малко до Бръшлян. Въпреки че наистина бързах да видя за какво става дума ми хареса селото. Направих само няколко снимки, разгледахме какви хубави къщички се дават под наем, и реших да не измъчвам другите, а да тръгваме.

Минахме по разбитите пусти странджански пътища, но според мен едно странджанско пътешествие не може без това изживяване ! 🙂 От завоите и на който не му беше лошо му стана, така че спирах често за “спешни случаи” 🙂 Направо не мога да си представя каква гледка сме били отстрани.

За първи път минах и през Ямбол. Останахме само за еднно кафе време и останалите трима герои (Дарко, Ники и аз) се отправихме към Пловдив. Като се замисля по едно време на Карадере бяхме 20 човека. Въпреки, че се прибрах малко по-рано от колкото очаквах, всъщност минахме през всичките набелязани от мен места, плюс доста нови 🙂 Няма да забравя Маслен Нос, както и Любо Фърчилката под моста Велека. Чудесно приключение се получи !

Карадере и това лято

Пътешествия, , , , , , ,

Веднага след Мандрица цялата тайфа се събрахме на Кара Дере. Някои бяха вече там, другите идвахме постепенно. Бяхме на мястото, където бяхме, когато за първи път бях на Кара Дере и много ми хареса. В пиковия момент бяхме и най-много общо хора, колкото сме се събирали там – 20 човека. Лагера наистина не можеше да ни събере … но мисля, че всички останаха много доволни.

Другото с което ще се запомни това море бяха изненадите – хубави новини, неочаквани гости, интересни срещи, нови хора … все хубави неща ! Скоро ще станат и още по-хубави 🙂

За един ден си направих(ме) разходка до Емона. Бяхме на плаж на Иракли. Отидохме и до нос Емине. Много приятна разходка изпълнена с разкази за далечни и непознати страни. Малко ни се скараха защо сме отишли до станцията (защото е някаква военна зона), но няма как да сме на 100 метра от носа и да не отидем до самия ръб. Гледката от нос Емине е наистина незабравима. На мен ми беше за втори път, но пак ах-вах на изгледа. Вечерта в самата Емона ядохме „При Заека“ – кръчма която препоръчвам ако ходите натам.

Останалите дни от престоя на Кара Дере бяха погълнати от безмилостното битие на ежедневието – лежане, смеене, разговори, книги, списания, готвене, разходки, плуване, вълнички … ежедневни забежки до „Кораба“ в Бяла … и (за съжаление) само един плажен волейбол.

Визуалните отражения са ето тук.

На хладно на Беглика

Пътешествия, , , , , ,

След концерта на Massive се оказах в София в четвъртък вечер, без планове какво да правя до неделя. Първо изкарах една следконцертна вечер в Елена, която продължи до 7 сутринта. И ми стана навик всеки път, като ходя в София да се запознавам с един от водещите на Z-Rock. Този път беше Алек. Към 12 на обяд ме събудиха и аз осъзнах че дори в София е нетърпима жега. Нямаше как да остана там до неделя, а и не ми се прибираше в Пловдив … беше едва петък. Само Дарко и Ники се навиха да дойдат с мен и да изкараме уикенда на някое прохладно място. Решихме да отидем на язовир Беглика (официално май се води Голям Беглик), където беше Гената. Естествено докато си взема колата от залата (където я бях зарязал преди концерта) и докато се съберем си мина целия следобед и тръгнахме от София в 17:30, а беше петък и може да си представите колко хора искаха да се махнат от там в същото време. Аз си мислех, че не е толкова далече, но пристигнахме на мястото чак след 21 часа. Вярно че последните 7 километра до мястото където беше Гената, бяха доста кофти черен път, но все пак 4 часа път ?!? Както и да е – слязохме ние по сандали и къси ръкави, а Гената ни посрещна с яке 🙂 Казахме си “Еха-а-а-а”, само като си помислихме че точно преди 24 часа бяхме в зала Фестивална. Гената ни показа едно чудесно място, където можехме да си опънем палатките. Беше един цял полуостров и нямаше никой друг на него – само за нас 🙂 Имаше огнище, до което дори имаше събрани дърва, огромни борове за сянка и заравнени места за палатки. Направо ахнахме 🙂 Веднага си опънахме палатка и се заехме с вечерята, защото вече си беше тъмно.

На сутринта в събота трябваше да отидем до Батак за да вземем Дина. Предвидих си половин час път с кола, но се оказа почти един. Не бил толкова близо този Батак. Използвахме случая да напазаруваме и след това да се отдадем на спокоен, прохладен уикенд. И той се случи точно такъв.

След като се върнахме в лагера, отидохме да видим Гената. Там вече кипеше усилен труд. Бяха се събрали 40-50 човека на нещо като практическо обучение за еко-строителство (или нещо подобно) организирано от Bikearea (ако не се лъжа) по проект Живи места. На практика освежаваха, или по-точно казано изграждаха на ново, няколко бунгала-къщички. Освен това сглобяваха легла, правеха компостни тоалетни, бани със слънчеви колектори, беседка със зелен покрив, поставяха табели … Имаше и лекции. Най-важното е че всички доста се забавляваха. Имаше канута и колелета и всички ги ползваха. Въпреки, че ние не бяхме от групата с Дина също се възползвахме от канутата и направихме едно кръгче из язовира – много яко !

И двата дена го ударихме на пълно релаксиране. Беше толкова приятно прохладно. Направихме си две разходки в двете посоки по черния път и установихме, че Голям Беглик е наистина голям и трябва да се върнем отново. Най-добре с колелета.

Снимки има ето тук.

Джулай и море на Кара дере

Пътешествия, , , ,

Няма какво да го описвам на дълго – джулай, кара дере и 4 дена море и слънце на едно място е нещо, което не може да е зле ! Въпреки че повечето се отказаха (и от приятелите ми и от колегите) все пак отидох и съм супер доволен. Не ни валя никакъв дъжд, въпреки че май навсякъде другаде са се изсипвали проливни. При нас печеше само слънце. Изгрева на 1-ви се видя добре. Сега съм с изгорял гръб и много доволен. На Кара дере все още ми е най-добре, въпреки че има все повече и повече хора.

Снимков материал има тук (от мен) и тук (от Маги).