Tag Archives: travel

На хижа Мальовица

В петък вечерта, веднага след работа, заминах за София (за втори път тази седмица). Отидох на рожден ден на Вилито, а за уикенда беше планувано ходене на планина. Е, в София нищо не става толкова бързо. След като ми пристигна рейса към 9 часа, първо отидох до Магито (в Борово) от там тръгнахме към Вилито (в Княжево). Успяхме да стигнем чак към 23:30, точно в разгара на купона. Въпреки всичко, мисля че бързо наваксахме 🙂 Видях доста хора, които не бях виждал отдавна. Дори и Тишо, който твърдеше, че го няма 🙂 Супер се забавлявах, докато не изключих по някое време и Здравка ми даде един чувал и едно шалте и ме настани в една стая, където изкъртих чааак до 11 и нещо. Всъщност не е чак толкова много, като се има в предвид кога легнах.

Закусихме принцеси с овесени ядки, домат и кашкавал. Не ме питайте как се правят – не разбрах, но бяха вкусни. Изчакахме Тишо, който беше на работа до 1 часа и след това се зачудихме на къде да ходим. В крайна сметка останахме само 4 човека за планината и решихме да отидем на хижа Чакър Войвода. Казаха ми, че за да излезем от София трябва да сменим 3 рейса и аз искрено се учудих как могат да го издържат това ежедневно ?!? Трите рейса и като цяло излизането от София ни отне 2 часа и половина – целия хубав слънчев следобед. Някъде в задръстването на Цариградско (заради катастрофа) решихме да сменим посоката и да отидем на хижа Мальовица, която беше по-близо, а и Вилито знаеше как се стига до там. Излязохме на изхода за Самоков и зачакахме на стоп. Сравнително бързо стигнахме до Самоков, но вече се смрачаваше, а на неговия изход нямаше табели на къде трябваше да поемем. На разклона за Бели Искър и Говедарци вече беше тъмно, но пък ни взеха директно за Мальовица (Йонов, тук и теб те забъркаха). Там вече ни чакаха Вилито и Тишо и поехме по пътеката за хижата. Нощта беше чудна – невероятно ясно небе с безброй звезди !

В неделя сутринта си направихме кратка разходка над хижата. Снегът беше перфектен, времето също. Много хора си караха ски и сноуборд. Условията за зимен туризъм просто бяха идеални.

около хижа Мальовица

На връщане Вилито реши да си идва до Пловдив и решихме направо да си хванем стоп, без да се връщаме до София. Малко се позачудихме какво да правим, когато взехме за замръкваме на един доста запустял път малко след Самоков до язовир Искър, но точно тогава ни взеха директно за Пловдив и към 7 часа жив, здрав и доволен се завърнах в любимия град.

Чуден уикенд ! Толкова хубави места и случки изживях, че почти не съжалявам за пропуснатите такива – ходене до Мандрица, една среща в Петното (кога ще е следващата ?), друга в София с човек, който също беше там, но не можахме да се видим.

Петък, събота и неделя в картинки и малко думи

Петък – рождения ден на Пухи. Взехме му палатка, а той не спря да се радва 🙂 Веднага я разпънахме в стаята 🙂

Палатка в стаята

Пухи се радва

Пухи с подаръците си:

Палатка, тениска и шапка

а после в Петното се разбихме

В Петното

Continue reading Петък, събота и неделя в картинки и малко думи

Гадна София и концерт на Мизар

След съботния купон/сватба започнат в Гепи и продължен в Петното до посред нощ, ставам в 7:30 сутринта и се стягам да ходя за два дена в София (понеделника си го взех отпуска от работата). Към осем и нещо успяваме с майка ми да натоварим всичкия багаж и тръгваме. Майка ми просто трябваше да я закарам до София да се види с леля ми и другите роднини в столицата. От Пловдив качих и Яна, с която се бяхме навили да ходим на засаждането на дръвчета, организирано от gorichka.bg.

Нормално към десет и нещо пристигаме в София и на Орлов мост се втрещявам – булевард България е затворен ! Казвам си “ужас!” аз от друг път не знам как да стигна до Борово, където трябваше да оставя майка ми. Свих в следващата в ляво, като се надявах от някъде да се включа отново на “България”. Йок ! Всички пресечки, преградени с огради и пазени от полицаи. По-късно разбрах, че цялата работа била заради някакъв маратон. Аз карах, карах, без да знам къде съм, докато стигнах на края на Витоша, където десния завой, също беше заграден и просто спрях. Братовчетките ми казаха да стоя там и ще дойдат с такси да ме упътят как да стигна до тях. Така в лутане и чакане изгубих повече от час.

След като най-накрая оставих майка ми, трябваше да отидем до Яна в Дианабат, за да си вземе малко по-подходящи за планина дрехи и обувки. Междувременно се чух с Еми и се разбрахме да вземем и нея (и тя още не беше тръгнала) от Овча Купел. Чудите се как се оправям в непознат град, нали ? И аз се чудя !

Стана почти един часа докато стигнем до лифта на Драгалевци и от там отидохме пеша до Драгалевския манастир и започнахме да се чудим къде точно е засаждането. Еми използва “обади се на приятел” и се оказа, че мястото въобще не е близо, а и те вече почти приключвали.  Това много ни разочарова и разбрахме, че въпреки голямото желание този ден няма да садим дръвчета.

Съботата беше един слънчев ден във Витоша и ние решихме да се възползваме все пак от случая  и си направихме разходка из планината. Изкачихме се до Бай Кръстьо. Там хапнахме по една чорба и като захладня слезнахме с лифта. За да се стоплим Еми ни заведе в Чайна и пихме невероятен чай, който си избрахме като за след планина. В 18:30 имах среща пред кино “Люмиер” за да си взема билета да влизам на концерта.

Концертът на Мизар. Малко съм раздвоен. Имаше доста неща, които подразниха и оказаха влияние на  цялостното усещане. На първо място и основното – голямото закъснение. След като беше обявен за 18:30 , в 20:30 Kayno Yesno Slonce излязоха с думите “Добър вечер. Концертът малко закъсня, но това е положението.”, изсвириха две песни и си тръгнаха. А това бяха единствената друга група, освен Мизар, която бях чувал предварително. Така след закъснението целия фестивал се проточи. Все пак 6 групи да свирят не е малко. Имаше и досадни паузи между изпълнителите, в които святкаха цялото осветление, което някак си не стоеше добре. Освен това  това били станали и други тъпотии, което допълнително изнерви обстановката. Подразни ме, че мъжът от италианската група Rose, Rovine e Amanti излезе от сцената още преди края на последното им парче и дори не успя да си получи заслужените аплодисменти. Irfan и Voyvoda ми направиха добро впечатление, а гърците Daemonie Nymphe не чак толкова. И все пак повечето хора (да, признавам си, и аз) чакаха Мизар. Македонците излязоха на сцената чак след полунощ. Още с първите думи вокалa ме изуми. Такъв глас на живо не съм очаквал да чуя ! Хареса ми дори повече от записите. Свириха час (дори може би по-малко) и си тръгнаха от сцената изведнъж без поздрави и без бис. Навън хората коментираха изпълнението на “Дождот”, как го претупали, но на мен ми хареса. По-скоро проблема беше в озвучението, и то през целия концерт. Повечето групи постоянно се оплакваха от мониторите.

След концерта бързах да си тръгна, защото вече бях казал, че ще спя при леля ми и тя ме чакаше. Извинявайте че не казах дори чао (знам, че не се сърдите : ), но колкото и да бързах бях решил поне набързо на мина и през изложбата “Земята от високо”, защото си знам, че друг път няма да има кога да я видя.  Легнах си към 2 часа и бях доволен, че си бях взел понеделника почивен ден и не се налагаше след концерта да се прибирам до Пловдив.

Като цяло съм по-скоро доволен от концерта. Покрай него се запознах и с доста от хората от Bai_Hui 🙂 Освен това ме запознаха (и след това му забравих името) с барабаниста на The Headstall. Убави хора !

В понеделник станах към 10, малко игри с Мимито до обяд, след което имах среща със Софито да ходим в Студентски град да й сглобявам едно бюро, което мъкнех с мен. Отидох да я взема от НАТФИЗ, а тя ми вика – хайде по магазини да си взимам GSM. Аз казвам – OK. Решихме да отидем в Mall-а, където поне знаехме, че има места за паркиране, защото иначе из центъра нямах представя къде ще паркирам. Имахме идея какъв модел точно телефон търсим – Nokia 2310, но като питахме за него в Germanos ни казаха, че в този магазин такива ниски класове въобще нямат. В Техномаркет също го нямаха. Малко се разочаровахме и решихме да гледаме 3D кино 🙂 Аз досега не бях ходил и даваха Космическа станция, което ме нави 🙂 Доволен съм. Хареса ми 3D киното !

След това продължихме из магазините за GSM-и  извън лъскавия Mall. В още един Germanos получихме ужасно отношение. В още един магазин (вече не помня кой) имаше модел, но го нямаше в желания от сестра ми цвят панел. Все пак в крайна сметка в поредния магазин намерихме точно каквото търсихме и го взехме. Софито имаше конкретна идея какво искаше – телефон с радио, на който батерията да кара много и да е червен на цвят, ако може. Nokia 2310 отговаря на тези изисквания (само го няма в червено, а в оранжево). Ха, честито, Софи !

Успяхме да стигнем до студентски град чак на стъмване. Сглобих бюрото. Беше по-лесно отколкото очаквах 🙂

В 20 часа успях най-сетне да напусна  София с ужасното движение, задръствания, затворени улици и други неща, които успяха да изнервят дори мен – най-спокойния шофьор, който познавам 🙂

B’ESTIVAL 2007

За първи път бях на подобен голям фестивал. Наистина B’ESTIVAL може да се нарече голям фестивал, въпреки че се проведе на първи път и това е първия подобен в Румъния. Програмата беше добра и добре разделена по дни. Още когато за първи път (преди няколко месеца) чух за този фестивал, мен лично ме впечатли първия ден. Тогава някак си съвсем, не си повярвах, че мога да отида. Сега искам и да благодаря на хората, с които бяхме заедно, защото без Вас нямаше да отида. А си струваше !!!

Пътуването беше добре. Тръгнахме още четвъртък вечерта, за да може да спестим няколко часа от петъка, за да хванем възможно по-голяма част от фестивалния ден. Бяхме четири човека с две коли, но в Русе се събрахме в Астралката, за да спестим малко такси, които ми се струват малко излишно големи (особено таксата за Дунав мост – 12 лева от българска страна и 25 леи от румънска). Иначе трябва и винетка, която за моята Астра беше 4 евро (това беше и единственото нещо, което успяхме да купим с евро в Румъния).

Пристигнахме в Букурещ, купихме си карта на града от една бензиностанция (с дебитна карта) и като попитахме се оказа, че РомЕкспо е точно в другия край на града … естествено 🙂 Така поне си направихме разходка (с кола) из целия град. Благодарение на многото задръствания, успяхме и да разгледаме малко 🙂

Стигнахме до РомЕкспо към 3 часа след обяд. Първоначално нямаше никакви хора и дори си помислихме, че ще бъде супер празно и ще сме само ние 🙂 Така и беше в началото. Все пак логичното обяснени, че е работен ден и всички ще дойдат след работа се оказа вярно.

Първи на сцената излезе един DJ, който започна да подгрява малцината дошли още в ранния следобед. Постепенно и ние се ориентирахме в обстановката. Едно от интересните неща, които не бях виждал другаде, е че на всякъде из фестивала пари не важиха. Не, не си помисляйте че всичко е безплатно 🙂 Просто трябва да си купиш жетони  от банката спонсор, и после всичко струва един, два или повече жетони. Един жетон беше 3 лей (~1,8 лева) и една бира (300ml Hainiken) беше един жетон. Имаше и хора, които носеха на гърба си кег с бира и чаши и сипваха в движение. Удобно 🙂 Идеята с жетоните е добра, защото поне не се занимаваха барманите да връщат ресто и въобще да боравят с пари.

Когато едната група свърши на едната сцена веднага започваше някой друг на другата, която беше почти залепена отстрани на първата. Междувременно другата се преобразяваше почти напълно за следващата група. Втори на сцената бяха четирима наведнъж. Според програмата Monochrome, което име също нищо не ми говори.

Последваха румънската група Suie Paparude. Пееха на румънски и естествено и думичка не им разбрах 🙂 Иначе румънците много им се радваха и пяха с тях. Вече бяха дошли повечко хора.

Следващата група вече бях я чувал 🙂 – Yonderboy. Принципно не съм ги слушал много, но унгарците се представиха добре и ми харесаха 🙂

Последва групата заради която бях отишъл на B’estival-а – Hooverphonic. Размазах се ! Изпълниха доста песни от последния им албум (No more sweet music), както и другите им големи хитове. Ако могат да се нарекат хитове де, защото едва ли ще ги чуете по радиото. Вокалистката (Geike Arnaert) направо размазва с гласа си. Отделно цигулката просто ме разби. На “Mad about you” направо щях да припадна. Невероятно изживяване да си видиш страшно любима група на живо !

След Hooverphonic на другата сцена веднага започнаха Morcheeba – друга група, която много харесвам. “Rome wasn’t built in a day” направо си стана един от хитовете на вечерта. Когато си тръгвахме една групичка до нас си пяха точно тази песен. Иначе учудващо за мен излязоха с две бели вокалистки, а си мислех, че имат само една негърка. Май нещо е ставало с групата, защото казаха и че това им е първия концерт от две години. Иначе имат и нови песни, които могат да се чуват в MySpace профила им.

Черешката на  вечерта (според организаторите) се казваше Faithless. Лично аз не съм им се кефил толкова много на песните им, но на живо направиха невероятно шоу. Имаше и доста сполучливи светлинни ефекти, които се връзваха добре с музиката. Вече беше станало и тъмно и сцената показа пълния си потенциал. Чак на Faithless стана тъпканица от хора, иначе на предишните групи почти не представляваше проблем да отидеш най-отпред пред сцената. Все пак си признавам, че Faithless ме накараха да скачам заедно с всички на концерта като един на песента “we come one”. Те бяха и единствените, които излязоха на бис. Сигурно е било планирано, но на екраните вече вървеше рекламата на следващия, а изведнъж под виковете “Faithless, Faithless” излязоха Faithless 🙂

Последен в програмата за деня беше Phill Hartnoll от Orbital, но ние не останахме за него, а отидохме в залата със Silent Disco 🙂 Това беше една много интересна зала, в която на влизане ти дават слушалки и музиката, която пуска DJ-а се чува само в слушалките. Дори имаше двама DJ и можеш да си избереш от на кой слушалките да вземеш 🙂 Така гледаш вътре пълно с хора със слушалки и се кефят. Ако ги свалиш, не се чува нищо (е, чува това което звучи на сцените отвън). Много яка идея 🙂 Иначе имаше и chill-out зала, в която можеш да се размажеш на едни диванчета 🙂

Въобще да ходиш на фестивали било много яко ! Цял ден гледаш една след друга все добри групи и няма спиране. Дори някакси и парите така си струват повече, отколкото концерт на една група, който свърша за максимум два часа. И това беше само за един ден. Не мога да си представя ако бях останал и за трите, как щях да се чувствам. Въпреки, че точно на този B’estival за мен само първия ден ми привлякоха голямо внимание групите. Все пак има доста други фестивали, но за съжаление все извън България.

Добре ще е да спомена и какво не ми хареса на фестивала. Всъщност то е само едно основно – докато на едната сцена свиреше група на другата вървяха нещо като sound check-ове, като микрофоните си бяха включени и се смесваха с основния звук на групата, която свири в момента. Това на моменти дразнеше (особено ако станеше микрофония, което се случваше). Мен особено ме издразни на нежните песни на Hooverphonic. Иначе като се има в предвид, че им е за първи път на румънците си беше доста добре. Ако догодина има пак толкова групи, които да ми харесат бих отишъл пак.

Като европейци

След като влязохме в ЕС, реших да изпробвам най-значимото ни преимущество – ходенето свободно в чужбина (е, само в страните от ЕС, но все пак е нещо 🙂 ). Как всъщност стана това :

В петък, в почивката между лекциите, отидох и си взех притурката “зелена карта” към застраховката “Гражданска отговорност” от офиса на застрахователя ми, защото човека, при който си я направих, нямаше бланки. Нямаше никакви проблеми, все пак вече си бях платил за това (доста е спорно дали трябва да има различни такси ако излизаш от страната или не, но това е друга тема). Веднага започнах да си правя планове да излизам нанякъде 🙂 Преди това цялата седмица, в слънчевите следобеди на работа, и след едно обаждане от Магито, ми (ни) се приходи на море. В събота се събудих, още преди да ме събуди будилника, с голямо желание да ходя на някъде. От Пловдив единствено Магито се нави да ходим някъде и сутринта отидох у тях и тръгнахме на някъде. Доста се помоткахме и докато се наканим да тръгнем стана 12 часа на обяд. Все още не знаехме къде ще ходим. На мен по едно време ми идваше да зарежа всичко и да си отида на лекции. В крайна сметка решихме да отидем в Казанлък при Тишо и да ходим някъде заедно с него или да го докараме в Пловдив и вечерта да ходим в Петното или нещо подобно.

Стигнахме в Казанлък. Казахме на Тишо за двете идея – море и Гърция и решихме компромисен вариант – на море в Гърция 🙂 Тишо се нави за Гърция и вече бяхме двама на един и нямаше измъкване. Взехме малко храна и спални чували и в 14 часа тръгнахме към Свиленград, като дори не знаехме дали ще ни пуснат на границата, но нищо не пречеше да пробваме. По пътя дори взехме двама стопаджии от Казанлък до Стара Загора. Въпреки желанието ми, рядко ми случва да срещам стопаджии и да имам място.

Стигнахме до ГКПП “Кап. Петко Войвода” и без проблеми минахме границата само с личните карти. Аз си носех и паспорта, но не го показах, а и нямаше нужда. Само Тишо доста го гледаха на гръцкия пункт, защото е с бръсната глава, а на снимката е с коса (и то доста дълга 🙂 ), но все пак го пуснаха.

Големия куриоз в цялото пътуване беше, че нямахме карта на Гърция. Всъщност сутринта преди да отида при Магито проверих в три бензиностанции за карта на Балканския полуостров (каквато съм виждал), но нямаха. Спасението беше един спам на самата граница на някакви Free Shop-и, като на брошурата им имаше карта къде са им магазините и естествено и карта на северна Гърция, която именно ни интересуваше. През цялото време се уповавахме именно на тази “карта” 🙂

Към 19 часа бяхме в Александуполис – набедената ни крайна точка 🙂 Пътищата до там бяха доста в ремонт, но последния участък си беше хубава магистрала. В началото е малко объркващо, защото е затворен главния път, а стоят табелите към него и същевременно има други. Дори малко се върнахме, но като видяхме, че няма друг път си продължихме през селата. Хубаво впечатление ми направи, че част от междуградските пътища са осветени, което в България май никъде не е така. Гръцките шофьори са малко по-цивилизовани от българските, но честно казано веднага усетих разликата в по-спокойното шофиране. Поне да се спазват правилата за изпреварване и предимство и положението става по-добре. През двудневния ми престой там ме изпревариха на непрекъсната линия само един грък и двама с българска регистрация, като на места съм карал и с доста под максимално разрешената по ред причини – непознат път, нощ, гледам табели (на неразбираем език), любувам се на гледката 🙂

Такаа пристигнахме в Александруполис 🙂 Намерих едно място за паркиране и започнахме нощна разходка на града. Честно казано си го представях по-голям град, а той се оказа град от курортен тип ала Несебър и нещо подобно. Тръгнахме само направо, за да знаем как да се върнем обратно при колата 🙂 За щастие сме “познали” посоката и излязохме на фара и на морския бряг 🙂 Така за тази година – първото ми море на 20-ти януари.

След разходка по кейовете и брега се върнахме в града. Хванахме един парк (или по-скоро алея) покрай морето и тръгнахме по него. Стигнахме до края и точно щяхме да се връщаме, когато ни случи една неприятна история с полицай. Както стояхме, на пътя до нас спря едно черно BMW, сравнително стар модел. От него изскочиха четирима, които ако ги видите тук, ще ги наречете мутри, представиха се за полицаи и ни обградиха. Единия ми показа някаква карта, на която пишеше Police и ме пита : “OK?”. Нямаше никакви други отличителни черти – нито по тях (бяха цивилни), нито по колата. Попитаха от къде сме и поискаха личните карти. До тук добре, но като посегнахме да ги вадим, онези започнаха да дърпат и портфейлите ни. Веднага си помислих, че ще ни обират и не са никакви полицаи. Започнаха да се държат много грубо. Пребъркваха обстойно всички джобове и ни блъскаха. Естествено казаха да си отворя и раницата, като такова обстойно оглеждане не са ми правили тук в България (а са ме спирали за проверка). Нищо не ни казваха. Огледаха много внимателно евротата, които имахме – грапавини, знаци … всичко. На левовете въобще не им обърнаха внимание. Това малко ме успокои, че все пак не ни ограбват. Магито имаше една жабка оригами и онези я отвориха да видят, дали има нещо вътре. На мен ми оглеждаха пакетите кафе тип 3 в 1, а на Тишо беше върха, като подушиха изсушената му четирилистна детелина, която носеше при личната си карта 🙂 Чак накрая, като не намериха нищо, започнаха да се държат по-нормално и дори да се усмихват. Все пак не беше приятно грубото им отношение в началото. Дано да не е било породено от факта, че сме от България.

Случката с полицаите не ни развали настроението и продължихме разходката още малко. Решихме да спим в колата, и без това си носехме спалните чували, с идеята, че ще ходим някъде. Върнахме се при колата и излязохме от града, за да си търсим място за през нощта. Без да искаме влязохме отново на магистралата и излязохме на следващата отбивка. Така се озовахме в Makri, което не знам дали е село или градче, но останахме там. Влязохме в една глуха уличка на едно възвишение и точно си казахме – тук сме, когато видяхме на какво хубаво място сме попаднали. Виждаха се светлините на целия Александуполис, фарът и морето. Вече беше станало полунощ и заспахме. Отдавнашната ми мечта да спя в колата ми се сбъдна 🙂 Не е най-удобното място (особено като сте трима), но си струва да се пробва. Времето беше сравнително топло (направо горещо, ако се отбележи факта, че е януари) и с един не особено дебел чувал се спеше нормално.

Сутринта се събудих рано. Още не беше изгряло слънцето и се загледах в червеното небе, гледах изгрева, който за мое учудване беше от към морето (?!??), слушах си музика и постепенно събудих другите двама, които упорито искаха да спят 🙂 Май сега е момента да отбележа, че с два iPod-а и една Sansa с общо 8,5GB музика, успяхме да изкараме два дена с доста разнообразна музика 🙂 На сутринта Магито с радост отбеляза колко е хубаво да не ставаш от леглото, а направо да потегляш с него ! 🙂

Отидохме на плажа до Makri, който се оказа много по-хубав (както и очаквах) от този в Александуполис. Не е сезона и беше пуст – никакви заведения, никакви туристи. Само двама рибари и две кучета 🙂 Събрахме камъчета и миди, които са малко по-различни от тези в Черно море. Времето беше перфектно и нямаше как да не си потопим поне краката 🙂 Направихме го и беше супер. В никакъв случай времето не беше за 21-ви януари.

След плажа се върнахме в Александруполис, като влезнахме от друг път, но почти веднага се ориентирахме къде се намираме. Вечерта бяхме минали и от там. Разходихме се по същите места и през деня, като вече правех и снимки, защото си знам, че с моята сапунерка през нощта нищо не става. Времето беше прекрасно и улиците бяха пълни с хора. Видяхме града и през деня и дойде време и да си тръгваме 🙁 Между другото в Александруполис не е много лесно да се оправиш с кола – сигурно 90% от улиците са еднопосочни и е много гадно като не можеш да се върнеш от същото място от където си дошъл и не познаваш града.

По пътя към границата видяхме една табела към някакъв национален парк и решихме да го пробваме на 7 километра. Тръгнахме по един второкласен път, каквито много обичаме, но по едно време се разклоняваше, а табелите бяха само на гръцки, и решихме да се върнем. Спряхме се само в едно село Dadia. Като казвам село си представяйте някой малък китен български град, с хубав център. Там постояхме малко, разгледахме църквата (не знам защо, но всички църкви в Гърция ми се сториха еднакви – едни реставрирани, в един и същ стил), играхме хек 🙂

На връщане минаването на границата беше дори още по-лесно. От гръцката страна ни пуснаха веднага, а на българската само ни попитаха : “Кога излязохте ? ” и “Къде бяхте?” , отговорихме: “Вчера” и “Александруполис” и това беше. Тишо ме смени през по-голямата част от пътя и си починах малко от шофиране. Той се закара до Казанлък, а след това с Магито продължихме до Пловдив. С това обикаляне за двата дена минахме 900 km, което с моята Астралка прави 90 лева бензин. Делено на три – по 30 лева за двудневна екскурзия до Гърция на море с ходене когато и където си искаш (естествено плюс малко разходи за храна).

Супер хубаво си изкарахме 🙂 Много съм доволен, че го направихме, а най ми харесва ентусиазма и спонтанността, която имаме за подобни пътувания.

Виноградец и Велинград

Тази неделя отново не останах в Пловдив. Още снощи вечерта с Магито, Таня и Йонов тръгнахме към Виноградец, където живее бабата на Маги. Не можа да ме задържи в града дори unplugged концерта на Остава. Особено покрай тази магистратура са ми малко истинските почивни дни (този път благодарение на балотажа на изборите), така че не се колебая много като ми се отвори повод за пътуване. Естествено пристигнахме по тъмно и не видях много от Виноградец вечерта. Както в повечето български села, ни посрещнаха много топло и с голяма вечеря. Добре се нахранихме и пийнахме 🙂 Направихме една нощна разходка из селото докато ни се доспа и после в топлите легла. Поради преместването на часовника с един час назад, дори имахме един час повече за спане. Много добре ми дойде този час повече. Наспах се идеално, а беше едва 9 часа (по новото време) когато станах.

Сутринта решихме да закусим на бързо и да ходим на разходка до Велинград. Не бях ходил там отдавна. Планинския път до там беше много красив. Гората чак сега се е обагрила, така както аз си представям есента. А времето беше едно топло, приятно … Отидохме и се разходихме до езерото Клептуза, а след това и по центъра на Велинград. Намерихме си сладкарница и ядохме торти 🙂

Всъщност не стояхме много и в 14:30 бече бяхме стигнали в Пловдив. Май хванахме едни от последните хубави и топли (дори бих казал летни или поне циганско-летни) дни. По-късно следобяд времето започна да заоблачава, и като гледам прогнозата, до края на другата седмица можело и сняг да завали. Ще видим. Аз съм радостен, че и тази седмица успях да отида някъде. И преди Герито да сложи коментара – айде още две габарчета 😉

Ваканция 2006

Вече е неделя вечерта и моята двуседмична отпуска е на приключване. От утре започва постваканционния ми стрес на работата 🙂 Иначе отново успяхме да си изкараме прекрасно. Нека се опитам да си спомня какво се случи последната седмица с мен.

Миналата събота потеглихме към Мандрица. Пет човека с Астралката, а останалите четири на стоп. Наложи се да тръгнем от Пловдив чак след 5 часа следобяд, защото трябваше да изчакаме Цвета да приключи работа. Стопаджиите както обикновено стигнаха преди нас, обаче както предположих по пътя Любимец-Ивайловград никакъв стоп не става, така че се е наложило да вземат рейс.

На Мандрица, колкото и да е чудно на майка ми, на всички много им харесва. Лятото е дори още по-хубаво. Ходихме всеки ден на реката до Меден Бук и там е просто идеално за река. Съседите така ни гледаха, че направо ни хвана срам – постоянно даваха нещо за ядене. Мине се, не мине време и се появи някоя торба с чушки и домати или някой хвърли няколко царевици през оградата или върха беше едно руло с домашно сладко (беше върха!). Почивахме динамично 🙂

В неделята отидохме и до едно съседно село Сив Кладенец, което наистина си е направо на гръцка територия. Мислех, че там са снимали “Мила от Марс”, но се оказа, че само граничния мост е от там (по който минаваха бабичките, нали сте гледали филма ?). Все пак минахме по него. И снимахме – селото е идеално за снимки.
В понеделник Яна си тръгна, за да мине през Русе и после да се присъедини отново при нас на морето. Във вторник Магито и Йонов, се отправиха към морето ден преди останалите. Последната вечер останахме 6 човека. Гледахме “Когато порасна ще стана кенгуро” и на всички много им хареса, дори стана култов за ваканцията ни. Само аз го бях гледал преди това (два пъти).

В сряда тръгнахме директно от Мадрица към морето. Мястото, където ни чакаха Иван и Маги, бе Кара Дере – един невероятен плаж, близо до град Бяла. За да стигнем от там трябваше да се върнем до Харманли и от там през Тополовград и Бургас. Тръгнахме от Родопите и минахме през Сакар, Странджа и пресякохме Стара Планина 🙂 Страшно пътуване. На километри си е все едно от Пловдив до там.

Все пак мястото си заслужава. По-пусто е от Иракли и дори по-диво (нямаше чиста вода за пиене и трябваше да си вземем запаси от Бяла). Повечето палатките бяха по-скоро семейни шатри, отколкото отделни единични такива.

Спокойствието се усещаше във въздуха. Мобилен обхват – никакъв. Всякакъв досег с цивилизацията просто се губи. През по-голямата част от времето не знаех колко е часа, а понякога и деня. Само си спомняхме диалога от филма за кенгурото:

– Днес кой ден сме ?

– Неделя, пич !

– Неделя – друг път !

– Защо имаш нещо за вършене ли ?

– Не бе, просто си мислех, че е … нещо вторник-сряда или нещо подобно

Все пак по думите на Иван беше по-населено от миналата година. Там където тогава са били две палатки, днес бяха към десет.
Свикнах да ставам като изгрее слънцето и напече палатката ми, и да си лягаме под пълната луна когато ни се доспи. Когато огладнеем си сготвим нещо на огън и ядем. Половината комания са вегетарианци, така че наблягахме на леща, сухи супи и соеви неща.
Бяхме се настанили в една борова горичка, точно до плажа и от хамака имаше прекрасна гледка към морето. Два дена ставах за да гледам морски изгрев и беше супер. За първи път видях как слънцето излиза от водата. Всички предишни пъти като гледал, е било облачно и не се виждаше много хубаво. Този път времето беше с мен – кристално ясно небе.

Е, всичко (хубаво) си има край. За мен тази отпуска свършва днес, за други тя продължава (лека завист). Снимки тепърва е ще се събират. Ето кои ще останат нашите хитове на това пътешествие:

  • Nina Simoine – Love me ot leave me
  • Massive Attack – I against I
  • Анимационерите с албума “Плюс” (да, почти целия албум, но имахме и фаворити 🙂 )

Най-много се базикахме с фразата “Не Пунти, Не Унти” (Ха познайте от къде е), като с тези две думи измислихме всичко, т.е. всичко замествахме с тях. Направо е невъзможно да изброя всичко, ако някой иска да остави като коментар най-яките изрази. А всъщност е 13-ти … Започнах с постваканционния стрес, а всъщност няма от какво. Светът е хубав, светът е прекрасен, светът има нужда от моята песен … ааа отплеснах се. Както и да е … точно преди една година на едно друго хубаво място ми се случи нещо прекрасно … въпреки че вече е далече … защо да не ми се случи нещо подобно утре … или вдругиден ???

Видин

Този уикенд отново прекарах на път. Този път целта беше Видин. За разлика от друг път беше нещо като семейно пътуване, само където разбрах какво е “на море с деца” във варианта “на път с родители”. Наистина ми беше странно колко пъти искаха да спираме и само спореха накъде и откъде да се минава. Не беше толкова лошо, по-скоро ми беше различно. Отдавна не бяхме ходили на по-далече заедно.

Основната цел на пътуването беше да закараме баба ми при леля ми, която е във Видин. В събота тръгнахме в 9 сутринта и почти никъде не се объркахме. Всъщост по едно време забелязахме, че се движим не откъдето очаквахме, но се оказа, че в североизточна България има доста затворени пътища и това е бил обходния маршрут. В 14:30 пристигнахме, което прави само 5 часа и половина. Точно на първия участък от пътя, от където Дунав се виждаше много добре, по единственото радио, което се хващаше – Хоризонт, пуснаха дунавско хоро и много допринесе за атмосферата и затвърди мнението, че няма случайни неща.

След кратка почивка отидохме до крепостта баба Вида, но вече беше станало 17:30 и беше затворена, и дори печат не можах да си взема. Някой друг път 🙂 Ходихме и до селото на калеко ми – Майор Узуново. Не бях ходил във Видин от 4-5 годишен и направо се учудих, че имам някакви спомени.

Вечерта с баща ми си направихме нощна разходна из Видин и града много ми хареса. Оказа се по-голям, от колкото си мислех. Има много хубава алея покрай реката, която постепенно се превръща в парк при баба Вида. Там е идеално за разходки. Центъра също е много хубав – дори ми се стори по-просторен и хубав от пловдивския. Навсякъде имаше хора, макар и малко, и се усеща някакъв живот.

В неделя на връщане решихме да минем през Белоградчик и да видим скалите. Преди пътуването си мислех как да ги убедя да минем, през някои обекти, но баща ми сам предложи да минем 🙂 Тръгнахме в 9:30, но тъй като е затворен основния път, се наложи да минем през Арчар от там към Димово, а този участък от пътя е в супер лошо състояние !!! Едвам съм карал с 30-40 km/h. Това и разни други отбиваняи от пътя ни забваи доста, ние така и така не бързахме за никъде.

Белоградчишките скали са място, което наистина си заслужава, да се види. Просто са природно чудо, което само на живо, може да се осъзнание в цялото му величие. От крепостта има прекрасни изгледи, към скалите и към китното градче Белоградчик. От там поне си взех печат 🙂

Отбивката в Белоградчик, ни коства още доста път и обиколихме през доста селца, докато стигнем до Монтана, от където продължихме по по-главния път. По магистралата доста пъти се наложи да се движи е едната лента, а към края беше отбит пътя през планината, а не през третия тунел на Витиня (този който е най към София). Последва едно задръстване межди Горни и Долни Богров, което за съжаление, май беше приченено от тежка катастрафа. Не видях самите коли, но имаше 3 пожарни и доста полицаи на мястото.

Последва кратък престой в София, където сварихме Мимито, точно когато отиваха на сватба и щеше да бъде шаферка. Няма нищо по-сладко и весело нещо от 7 годиша ентусиазира, весела и облечена в бяла рокля с обръч шаферка 🙂

Тръгнахме от София, чак в 6 часа, и поне по магистралата беше спокойно. С голям кеф рабрах, че като изчезне радио едно на Софииската честота, може да се слуша на 95.2 MHz, чак до тунела, а след него с малки прекъсвания, може се използва пловдивската честота 95.5. Знам, че това не Ви интересува, ако имате играчка като на Дафо (избива ме лека черна завист), но на мен ми беше кеф да си случам радиото по цялата магистрала. Бях точно в такова настроение.

Пристигнахме в Пловдив точно в 20 часа, и веднага излязох към конюшните да раздам подаръците-камъни от Белоградчик, които бях обещал. Бреии тези скали не се рушат хич лесно, и се наложи да взема едни отронени камъчета ! Сега въобще, не чувствам изморен, но си знам, че на сутринта ще съм парцал. Няма начин, след 850 km за два дена, и доста обикаляне. Поне психически съм отново положително зареден, за новата работна седмица 🙂

Пътувания, срещи и раздели

Изминаха няколко дена без да пиша тук, но просто нямах време. За щастие всичко беше хубаво. Хронологично всичко започна от петък вечерта, когато спонтанно решихме да отидем до София. Дил каза, че ще ходи до там да се види със сестра й и да й носи багаж и аз се навих да я закарам с колата, и без това ми се ходеше някъде в съботата, само където си мислех, че ще е с по-голяма надморска височина 🙂 Таня и Ева също се навиха да дойдат с нас, въпреки че вечерта бяха на работа. Събота сутринта отидох да ги взема и Наката също се нави да дойде. Така се събрахме пълна кола, заредихме резервоара и газ към София. Първото нещо, което направихме естествено беше да се изгубим 🙂 Дори стигнахме до една неасфалтирана, кална, задънена уличка, когато се усетихме, че това не е пътя за гарата 🙂 Върнахме се и се ориентирахме. Май не ставаме много за скаути, не се ориентираме добре по карта. Оставихме Дил и отидохме към Витошка да се разхождаме. Зарязахме колата в една пресечка, по примера на софиянци, малко след знака “забранено паркирането”, и се отдадохме на разходка. Отидохме до НДК, снимахме се и се радвахме на хубавото време. След това тръгнахме обратно по Витошка, да търсим магазина на Денил, където работи сестра ми, но имаше много клиенти и едвам се видяхме за 2 минути 🙁 Малко след това дори ядохме сладолед 🙂 Май за пръв път ми се случва такова нещо през януари месец. Стигнахме до ЦУМ и решихме да се возим на метрото. Ева и Таня не бяха се возили никога и решихме да инвестираме време и пари в това начинание 🙂 След това разгледахме и самия ЦУМ, където видях най-яките безплатни тоалетни, в които съм бил 🙂 Особено ако си на зор 🙂 Разходихме се и по жълтите павета и до Славейков и накрая седнахме в едно кафе “Ротондата”, малко да си починем. Там се видях и с r00tburn (Митко или по-известен като Пешо). Радвам се че се видяхме пак след повече от година без да се виждаме на живо 🙂 Дано скоро пак да се видим някъде по света 😉 Вече беше станало към 17 часа и решихме да си тръгваме, защото Таня и Ева са на работа от 20. За щастие колата си беше където я оставихме. Сетихме се за онзи виц : “-Кое е най-хубавото нещо на София ? -Табелата за Пловдив, майна” и тръгнахме обратно. Пътувахме много весело и, слава богу, безаварийно. Закарах момичетата до работите им и след това се прибрах, изкъпах се, хапнах и отново към Петното 🙂 Там се видях с Lemon, която утре си заминава за Мюнхен и си прекарахме още една хубава вечер в Петното. Лек път, Лемонче 🙂 То явно сега е период на масово изселване към Германия. Май пропуснах да кажа, че и Анито си замина в събота. Дил си заминава във вторник, а снощи в Петното видях Нелито, която не бях я виждал също с години, и тя си заминава утре … май схванахте, какво имам в предвид 🙂

Междувременно, сега качих снимките от нова година, ако искате разгледайте ги на Нашите Снимки. Отново са много и са в две части.

Докато пишех това, се разбрах с Магито, Цецо и брат му да ходим до Бачково 🙂 Спирам до тук и дано няма много правописни грешки, че нямам време да проверявам

За Истанбул, турците и всичко останало

Върнах се ! 🙂 Какво да Ви разкажа … в Истанбул е пълно с турци. То турчин до турчин и до него пак турчин … и само турски коли 🙂 Сега сериозно. Няма да пиша какво правих подробно и хронологично, просто ето 28 неща които ми направиха впечатление, които научих, които направих или просто които се сещам сега да напиша тук:

  • Истанбул е на 250 km от Българо-Турската граница
  • Истанбул е хубав град, когато не вали. Аз за два дена видях дъжд, слънце и сняг (в тази последователност) и по време на дъжд ми заприлича на една огромна София, само където тук-там стърчат джамии
  • По магистралата (която е платена) всяко малко мостче (а те са доста, повярвайте ми) си има табела с името и дължината
  • В старата част на Истанбул има тесни улички с дюкяни, които са си така сигурно от 500 години
  • В Истанбул постоянно нещо се носи. Има много носачи, които постоянно носят разни кашони, чували или каквото има, я с колички, я директно на гръб
  • По улиците все още преобладават мъжете. Жените са малко, а някои ходят със забрадки
  • въпреки това малкото млади момичета, които видях бяха добре надарени от природата 🙂
  • В Университетите им е забранено да се ходи със забрадка. Това май е с цел да се придаде по-светски характер на държавата. Дори дъщерята на министър-председателя учела в САЩ, където няма такова изискване
  • Телешкия дюнер не е толкова зле, когато си гладен 😛 Винаги може да е по-зле, като си представиш агнешки дюнер с лой 😛
  • За да си купиш дюнер (или каквото и да е било), трябва да си милионер 🙂 Най-евтиния дюнер, които намерих беше за 1 милион, което всъщност е 1 лев :))
  • Турския чай е толкова силен, колкото и турското кафе. Там спокойно може да заместиш кафето с чай, който винаги е в специални чашки
  • Истанбул е града с най-стръмните улици, които съм виждал. Направо се чудя как може да е толкова хълмисто и стръмно в такава близост до морето
  • Шофьорите са по-луди дори от София (ако това въобще може да бъде сравнение)
  • В Турция се произвеждат доста марки коли и поради тази причина са по-евтини и повечето хора карат нови коли
  • Разбрах какво значи истинско задръстване на многомилионен град, и то не заради някой светофар, а заради самото задръстване. Видях как може по 5 лентов път да минеш 10 километра за един час.
  • Пих руска водка "Nemiroff ГОРIЛКА" (с този правопис). Беше хубава. Със спътника ми Атай, изпихме една бутилка от 500 ml и замезвахме от една огромна чиния, пълна с всякакви меса и гарнитури
  • В Истанбул всички магазини са тематично разположени. Например на едно място за магазините за обувки, на друго за авточасти, на трето за кожени дрехи, на четвърто за <сложете каквото се сетите тук> …
  • По-вероятно е хората да говорят руски, отколкото английски. Има много руснаци и някои магазини, директно са написали табелите си на руски
  • Естествено китайските туристи са и там
  • В магазините приемат всякакви пари и карти. Аз в портфейла ми имах турски лири, евро, долари, левове и карта Maestro
  • Във всеки магазин задължително имат калкулатор с големи цифри и като попиташ за цената, веднага започват да смятат нещо и ти казват колко струва в която валута искаш
  • Търговските центрове имат толкова етажи под земята, колко и над нея
  • Като ходихме по работа навсякъде ни черпиха с кафе или чай
  • Там всичко се носи. Дори храната за обяд я носят в едни опаковани (вакумирани ?!?) чинии и съдове. Въобще храната идва при хората, а не обратното
  • Бутилките им за безалкохолно (като кола, например) са едни малки и смешни 🙂
  • Метрото им (или поне на това, на което му викат така) е над земята, и по-скоро ми прилича на трамвай
  • Султанския дворец, точно се вписва с представата ми за средновековен замък с ограда и кули
  • Турският език може да звучи много хубаво, зависи кой го говори и няма нищо общо с викането на българските цигани

По-късно, ако се сетя още нещо интересно може да допълня този пост.