Историята започва в четвъртък, когато до името Bullet^ в CenterICQ-то ми имаше усмивка (както и на Doni), което означава, че има рожден ден. Bullet^ е още един вид Таня, само че не знам с какво определение отред, защото малката, средната и голямата Таня вече са заети 🙂 може би просто Таня от Бургас. Поздравих я, заговорихме се и се оказа, че в събота ще идва в Бачковския Манастир. Викам си, я то близо, защо да не взема и аз да дойда. Повода за ходенето не е много приятен, а е с цел да се направи протест срещу отношението на един от игумените към един фотограф, на който са счупили скъпа апаратура преди известно време (миналата седмица, доколкото разбрах), защото е забранено да се снима в манастира.

Днес мислех да тръгна с велосипеда по-навреме и да стигна към 13 часа, но снищи пиинах повече от колкото трябва 😛 Въпреки солидното количеството, не бях пиян, и се прибрах в 4 сутринта карайки колелото в права линия 🙂 . Лошото беше тази сутрин, когато ме болеше глава и едвам станах в 12 без 15 като преди това ме събудиха поне 5-6 пъти. Направих си едно кафе, написах два мейла и към 12:15 тръгнах. По пътя си взех един сандвич и тръгнах към Асеновградското шосе. За първи път щях да излизам по надалече с колелото и то сам, и исках да видя дали ще издържа физически и психически.

Пътят до Асеновград мина добре, тъй като е равен и прав. Направи ми впечатление на колко места има оставени цветя и снимки на такъв хубав път. Почуствах се късметлия, но това не знам дали е хубаво.

В Асеновград си купих още литър и половина минерална вода, защото жегата беше голяма и моята малка бутилка, която си нося по принцип, нямаше да ми стигне за никъде. След това дойде по-трудния участък – изкачване към Бачково. Общо пътя от Пловдив е 30 km и на отиване ми отне около два часа за да го измина.

Стигнах до манастира и спрях пред заведението с водопада (то май и се казва така) и се обадих на Таня. Oгромно съвпадение, е че бяха седнали на същото място. Тя излезе и се зарадвахме да се видим отново след толкова време и дори не вярвала, че ще дойда (аз като кажа нещо, го правя !). Като се замисля, се видяхме последно лятото на 2001-ва година. На масата бяха насядали разни фотографи (повето потребители на photo-forum.net). Естествено не им запомних имената, но всички имаха невероятни фотоапрати и оптики и аз направо не смеех да извадя моята сапунерка.

Оставих колелото отстрани до водата, където падат водопадите, но при опита да го заключа за оградата изпуснах катинара във водата и сега нямам заключалка за колелото. Беше доста дълбоко и неудобно да се гмуркам да го търся. Няма значение, тъкмо повод да си взема нова, че тази беше започнала да ръждясва от дъжда, който ме валя преди време.

Самия протест не можа да се състои във формата, в която си го предствяха и просто влязохме в манастира и започнахме да смнимаме демонстративно. По едно време дойде един монах, който започна да ни се кара и с него се опитахме да поговорим, но той твърдеше, че не знае за такъв случай. Това последното е много странно, като се има в предвид, че имаше хора от Бургас, Варна, София и Пловдив и навсякъде се беше разчуло, а там да не знаят ?!? Отогоре на всичко има заведено дело в съда по случая. Главния игумен бил там, но не бил на работа и не можеше да ни приеме.

Докато бях в манастира, ми се обади Павката и ме попита къде съм. Направо се учуди като разбра, защото ми се обаждал да ме кани да ходим към Бачковския с minix-а. Така малко по-късно дойдоха и те. С Нико така и не можем да се видим в Пловдив, но се намерихме в Бачково 🙂

Междувременно си взех поредния печат (номер 47) от “100-те национални туристически обекти”. Бачковския манастир и Асеновата крепост са с един номер и е просто срамота да нямам този печат, след като толкова пъти съм ходил на Крепостта.

След като си направихме групова снимка пред манастира се отправихме нагоре към водопада. Това група ентусиазирани фотографи да видят водопад е много интересна и много време отнемаща ситуация 😉 Чак не можахме да ги изчакаме да се наснимат и към 5 и нещо решихме да си ходим с Павката и Нико.

Точно в 6 без 10 тръгнах от Бачковския манастир с колелото. Връщането беше по-лесно. По-голямата част е спускане и дори в един момент развих рекордна скорост за мен – 40 km/h. Мислех по пътя да мина и през Асеновата Крепост, но беше станало по-късно от колкото очаквах, а и имаше вероятност да завали като гледах небето. Час и половина по-късно се прибрах, изкъпах се, наядох се, пиша това и след малко ще излизам към Петното. Току виж хвана и третия ден от рожденния ден на Lemon 🙂 Снощи въпреки, че не бяхме се уговаряли отново се засякохме в Петното.

Siemens mini How-To

Автор : Христо Илиев

email: iko at drundrun dot org

v0.2 Дата : 16 юни 2005 г.

Промени:

• Добавено обяснение за монтиране през IrDA
• Добавено обяснение за монтиране чрез USB кабел
• Обновени версии на програмите и интернет адресите
• Нов лиценз – Creative Commons Attribution
• други дребни козметични промени 🙂

v0.1 Дата : 24 Април 2004 г.

• Първоначална версия

Continue reading Siemens Mini How-To v0.2 →

Надявах се да ми се размине, но още когато Пейо предаде щафетата на Дафо, си знаех че съм обречен да съм следващия музикален картоф 😛 Наистина ми е много трудно да отделям най-най от каквото и да е, и за това ще кажа само някои от песните, които ми напомнят нещо или просто мога винаги да ги слушам (то май това е определението за любима песен). Ето моите пет без номерация :

• Sonique – Sky
• The Cure – Love song
• Roxette – Crash ! Boom ! Bang !
• Placebo – Pure morning
• Нова Генерация – Страх II

уфф, трудно беше … за повече вижте AudioScrobbler.com/user/ik0 . Можех да се измъкна с това, но реших да избера пет 🙂 Все пак ме е яд, че не остана място за нещо на Depeche Mode или U2. Като стана дума за U2 – Lemon-че ти си наред 😉 Да те хванем, докато си на пловдивска земя.

Прекарах един мързелив край на седмицата. След бурята в петък вечерта нямах интернет събота и неделя. Появи се чак преди малко и се учудих, че от NetGroup (фирмата, която се грижи за физическата мрежа) работят и в неделя вечерта.

Използвах двата почивни offline дни за спане и четене на Захир от Паулу Коелю. Това което ме накара да я прочета толкова бързо (нетипично за мен), е че по средата на книгата главния герой претърпява катастрофа (блъснат е от мотоциклетист) и това го кара да преосмисли и преподреди действията си. Ирония на съдбата е, че носех точно тази книга в раницата ми, когато се завъртях с колата и също като героя бях близо до смърта. Там той се озовава в болница (аз за щастие не стигнах до там), където премисля нещата. Аз за сега не усещам да съм се променил и последните няколко дена прекарах както обикновенно. Двете вечери (петък и събота) бях в Петното с приятели и си прекарах много добре (дори повече от добре), а следващите сутрини спах до късно. Не казвам, че не си харесвам живота, дори напротив – последните няколко години правя каквото желая (и си нося последствията естествено), което е напълно нормално, но осъзнавам че има и неща които искам да променя и трябва да стане с налагане на волята. Разбрах, че от самосебе си няма да стане. Някои ми казаха, че живея втори живот, аз също си го помислих. Дали да направя нещо или да си остана един Питър Пан … няма да обещавам, защото не обичам после да не спазвам обещанията ми, но ще се постарая поне каквото започвам (или съм започнал вече) да го докарвам до край.

За сега ще завърша с една оптимистична фраза от книгата

Денят ми беше хубав, нека падне нощ

Сега, повече от 24 часа след катастрофата, имах време да премисля по-ясно какво всъщност се случи. Като изключа най-голямата част от вината – моята, преценявам още два фактора, които подпомогнаха случилото се. На първо място лошото време (а вече е юни месец) – дъжда не спря нито за миг и през цялото време не съм спирал чистачките, от където следва и солидно мокрия път. На второ място е непознатия път – след като минахме Шипка, където имаше ужасна мъгла и на моменти съм карал с 20-30 км/ч, минахме Габрово и се успокоих, че трябва да е прав път. По указание на табелите съм минал по околовръсния път за ТИР-ове и на един прав участък между селата Борики и Орловци, който е и леко наклонен и позволява да се развие по-голяма скорост. Аз не карам с повече от позволената, но и тази е висока за мокрото време. На този участък дори изпреварих един ТИР и вече се връщах в моята лента, когато дойде завоя. Отдалече изглежда плавен, но изведнъж осъзнах, че не е така и започнах да намалям по-рязко от колкото позволяваше времето. Просто за части от секундата колата стана неуправляема, и в следващия момент вече минахме през мантинелата и се въртяхме като пералня по полето. Когато колата спря беше следващия момент, в който започнах да мисля. Бяхме спряли на колела в едни храсти (добре че нямаше дървета). Огледах се, видях че Таня е добре, а колата още беше запалена и излизаше бял пушек от предния капак. Загасих колата, излязох, одрасквайки се на храстите, отворих капака и видях че пушека всъщност е изпарена вода от счупения радиатор. Отворих вратата на Таня, защото нещо беше заклещена от задната, и се огледахме че сме живи и здрави. Погледнах към пътя, но никой не беше спрял, а съм сигурен, че поне ТИР ни е видял как се въртяхме (ами ако бяхме в безсъзнание ???). Огледах набързо колата и видях под предния капак, че бяха счупени някои връзки на маркучи, т.е. колата не можеше да се движи. Ламарините бяха изкривени почти навсякъде, тавана е сплескан от предната дясна част и е счупено предното стъкло. Не знаех какво да правя и звъннах на шефа ми (все пак отивах по служебна работа), той каза да му дам 10 минути, да го обмисли. През това време събрах някои счупени неща по пътя на нашето търкаляне. GSM-ът на Таня и някой други дребни неща бяха изхвръкнали през единствения леко отворен прозорец и добре, че беше включен и го открихме като му звъннах – беше отишъл още по-далеч от колата и едва ли щяхме да търсим натам. Всичко в колата беше преобърнато. В багажника резервната гума беше отишла най-отгоре, а по принцип е най-отдолу. Носех малко храна в една торба и имаше части от сандвичи из цялото купе. Задната седалка беше измъкната и наистина добре, че нямаше никой там. Ние бяхме с колани и може би това ни е спасило, въпреки, че и двамата нямаме спомен да ни е стегнал колата. Аз лично не мога да се возя в кола, без да съм си сложил колана, и съм много благодарен на този мой навик.

Малко след това се обади Янко (шефа ми) и каза че е намерил познат в някакъв сервиз в Габрово, който е извикал пътна помощ и да чакаме. Каза, че щом няма пострадали и други блъснати коли, да не викаме КАТ. След малко ми се обадиха от пътната помощ да ме разпитат къде се намираме, и аз май ги заблудих, но найстина не знаех къде се намирам. Останахме вън на дъжда да чакаме – не ни се влизаше в колата. Междувременно около колата намерих части, който не бяха от моята кола, което означава, че и други коли са отивали там. Най-абсурдното, е че малко след злополучния завой има табела за опасен участък, а не преди него.

По едно време мина една патрулка и ни видя, всъщност първо ни подмина, но се върна. Не знам дали някой се беше обадил, като е видял колата или минаха случайно, но дойдоха ( по-скоро си мисля, че е станало първото). Не можах да ги убедя да минем без акт, и ми написаха за несъобразена скорост, което не можех да упровергая. Всъщност като цяло полцаите се държаха доста човечно (колкото и да е странно). Искренно се учудиха и зарадваха, че ни няма нищо. Попитаха коя пътна помощ чакаме и някакси успях да им обясня, като казах номера от който ми звъняха. Те му се обадиха и успяха по-точно да му обяснят къде се намираме.

Пътната помощ дойде някъде 30-40 минути след като се обади и започнахме да вадим колата. Полицаите контролираха движението през това време. По-късно разбрах, че сме вадили колата един час, което аз още не мога да повярвам. Едно 50-метрово въже, едвам стигна от пътя до колата (което показва колко сме се въртяли). В началото трябваше да тръгне леко настрани и затъна в калта. Допълнително храстите пречеха и се наложи да ги режем с моторна резачка. Наистина не знам колко време е минало, само знам че бях по тениска през цялото време и вече бях чисто мокър. Най-зле бяха карката ми, който постоянно газеха мократа трева и малко след това благослових майка ми, че ме убеди да си взема втори чифт обувки.

Натоварихме колата на камиона и отидохме до сервиза. Там казаха, че е абсурд да се оправи, дори и за 1-2 дена. Просто нямало здрава част, а и повечето части нямало как да се намерят в Габрово. След разговори и умувания се реши, че няма друг начин освен да се докара с пътната помощ, както си беше натоварена. Разбира се това е много скъпо решение, но Янко се съгласи да мине като разход на фирмата. Взимат по 2.40 лева на километър плюс товарене, разтоварване и начална такса (2лева).

От сервиза на пътната помощ се обадих на нашите и те (за щастие) приеха всичко добре и се зарадваха, че нищо ни няма. По пътя към Пловдив, започнах да осъзнавам какво се случи и какво можеше да се случи. Шофьорът ми разказа колко коли е вадил от там и каза, че само тази година 8 човека са си заминали завинаги на това място. Писах един SMS на Йонов, а той разгласил новината, и започнаха да ни се обаждат разни хора, да питата как сме. Дори се обади Диляна от Германия, която не бях чувал от месеци.

Оставихме колата в Крумово при братовчедите и те казаха, че ще извикат майстори тенекеджии и монтьори да видят и да кажат, дали ще стане нещо. Аз се прибрах към Пловдив, отидохме до фирмата ми да се разплатим с пътната помощ. Янко ме успокои, че всичко ще оправим и да не се притеснявам за нищо.

Малко по-късно като се прибрах, за разлика от друг път, наистина се зарадвах като видях нашите. Майка ми и я прегърнах като се видяхме. Днес започнах да се замислям, че това са нещата, които нямаше да ми се случат, ако вчера се беше случило най-лошото. Всички се радват, че на нас ни няма нищо, и казват майната й на колата. Мерси на всички и за коментарите към предишния пост.

Вечерта дори мисех да се напия, но не успях. Йонов ме закара на “Теодоси Спасов и приятели” в “Конюшните на царя”. Не бях го слушал до сега и наистина е виртуозен кавалджия, но като запее нещо не ми хареса. Бяхме с още две момичета и си прекарахме добре, но бях доста изморен след целия ден, ставането в 5:30, постоянно мислех разни неща и след концерта направо се прибрах да спя. Точно преди да легна пратих един SMS на Анито да й кажа какво се случи, тя веднага ми се обади, и както обикновенно се заплеснахме на телефона. Говорихме повече от час и се радвам,че разговора тръгна в друга посока и аз се разведрих. Заспах спокоен към 3 и не сънувах нищо.

Сутринта отидох на работа с кутия бонбони, да почерпя колегите, за живот и здраве и всички ми казаха – догодина курбан. На всички отговарях да съм жив да черпя по най-различни поводи.

Днес отидохме с Янко и с един негов приятел монтьор до Крумово да видят и те колата на живо. Бях им я показал само на снимки (естествено че имам снимки 🙂 ). Всеобщото мнение, е че не си струва да се дадат над 1000 лева за ремонти, в който никой не дава гаранции, че ще се оправи напълно, дори обратното казват, че ще се възстанови с много компромиси. Хубавата (за мен) новина, е че фирмата ще моеме тази сума, а аз да си реша дали да я оправям или да събера още малко пари и да си взема нова кола. В морга може да ми дадат 500-600 лева за старата и така общо се събират едни пари, който бих получил, ако бях продал колата преди катастрофата. Сега си търся нова кола и ако някой има нещо в предвид да казва.

Хмм получи се по-дълго обяснение от колкото си мислех, но това са нещата които станаха и които си мислех. Най-лошото, е че като се замисля, отново бих постъпил така в онази пътна сигтуация, като не знам какво ще се случи след това. Може би ми липсва още опит, въпреки че и много други пъти съм карал по непознат път. Този път различното беше че имах и ориентировъчен час, в който трябваше да стигна и сега се замислям, че и това може да ме е натоварило психически. Преди винаги съм пътувал на дълъг път за развлечение и без ограничение във времето. Това му е хубаво на колата, че разполагаш свободно с времето и може да тръгнеш когато си искаш и да спреш където си поискаш. Мисля почивката, в която няма да карам да е възможно най-кратка. Все пак имам нужда от известно време да се възстановя най-вече психически.

Потроших опелката ! На един завой след Габрово изхвърчахме (Таня и аз) от пътя и се превъртяхме няколко пъти през таван по поляната надолу. Цяло чудо е, че ни няма абсолютно нищо. Аз имам само една драскотина от едни бодливи храсти, когато излизах от колата. Нямаме дори уплаха (поне така си мисля). Колата е помляна и ще видим колко може да се оправи. Докараха ни с пътна помощ и сега съм вече в Пловдив.

Живи сме !!!

Сега отивам да почерпя за това.

п.с. може да прозвучи банално, но се почуствах близо до смъртта и ми минаха някакви размисли по този повод. По-късно може да опиша по-подробно какво стана и какво мислих ..

Утре тръгвам на командировка за село Самуил, Разградско. Надявам се работата да е малко, и въпреки че съм за два дена, основното е път. Колкото по-бързо свърша, толкова повече време ще имам за обикаляне на онзи регион от България, в който не съм ходил до сега. Мисля вечерта да остана във Велико Търново – място, което още не съм посетил и за което не съм чул лошо нещо. В последния момент Таня се нави да дойде с мен за компания и така няма да съм сам (само да не се откаже в последния момент). Сега стягам малко багаж, зареждам фотоапарата, телефона и резервоара и съм готов за път 🙂 Сутринта в 6 трябва да съм тръгнал, как ще стана толкова рано незнам, но с надеждата за хубав ден съм сигурен че ще успея.

п.с. Ако някой случайно е във Велико Търново утре (8-ми юни) вечерта ще се радвам да се обади и да се видим 🙂 Ще се радвам на всеки екскурзовод. Едва ли ще успея да видя коментарите, но ако се поразгледате из сайта може да намерите мобилния ми номер.

Вчера ми беше интересен ден и си заслужава да го обложа 🙂 Като повечето съботи напоследък започна с ходене до Чоба и малко селско-кърска работа. Точно се прибрах, изкъпах се и ми се обадиха да ходя на кефе в Балабана с Таня и Цвети. Там постояхме малко, пих кафе, ограбиха цигарите които им носех (нали знаете, че са вредни 😛 ) и тръгнахме защото Таня беше от 5 часа на работа в Конюшните. Там трябваше да стои до 12 и после да ходи в Петното. Аз бях решил да не се прибирам, а и времето беше чудесно за разходки навън. От 6 часа мислех да ходя на среща на OpenClub и имах един час за губене. Разходих се из стария град и от Етнографския музаей си взех печат за книжката със “100-те национални туристически обекти”. Да, чак вчера си взех печата за Пловдив, който е само един за всички места в града. Към 5:30 вече бях на главната и влезнах в Хеликон-а да разгледам дали има нещо ново и интересно, а и да изгубя 20-30 минути 🙂 След като се чудих от доста време в крайна сметка си взех “Захир” на Паулу Коелю и ще видим дали ще ми хареса. Похвалиха ми я, а и звучи като интересна история. Все пак винаги зависи в какво настроение си, когато четеш книга на Коелю.

На срещата в 6 дойде само Joke и се окaза, че имало някакъв мач и се разбра, че никой друг няма дойде 🙁 Така отново (както винаги) се получи обратното, на това което бях планувал, и се прибрах. Все пак бях решил, че тази вечер ще ходя на клуб. С Йонов се разбрахме 30 минути след края на мача на пощата. Така се започна един бирен маратон … 🙂 Първо седнахме в Red Eye, пихме по една бира. След това тръгнахме към “Конюшните на царя”, да се разберем с Таня дали ще ходим към Петното и кога. Тя беше в кухнята и почти не можахме да се видим, а ние просто си седнахме на една маса и пихме по още една бира (всъщност не бира, а Загорка). Към 23 часа решихме да отидем в Петното, за да може да минем през ресторанта и да спестим едно левче от вход. По пътя минахме за малко през Найлона, където пък Йонов видя две негови познати и решихме останем при тях. Взехме си поредната бира и си прекарахме добре там. Найлона си е култово място, особено надписите в тоалетната 🙂 Отсрещното Makalali, въобще не му е конкуренция. Около 0:30 тръгнахме най-сетне към Петното и звъннах на Таня уж да излезе на входа да ни вкара, но се оказа, че тя още е в Конюшните. За наше щастие отпред беше излязла Румито и с малко уговорки влязохме с нея 🙂 Определено й се вдигнаха акциите. Слязохме долу, където все още почти нямаше хора. Взехме си познайте какво за пиене, видяхме Алтанай с още едно момиче и седнахме при тях. Всъщност седнахме е силно казано за Петното долу, като се има в предвид, че има само “щъркели”. Единствения проблем беше, че DJ беше Иван и не пускаше кой знае колко хубава музика, но след толкова бири и без ядене почти всичко беше добре. Малко след като отидохме дойде Таня, но си тръгнаха Алтанай и другите. Йонов също си тръгна по едно време, и аз по средата на шестата бира реших, че най-добре и аз да направя същото. Днес спах до преди малко и сега точно допивам кафето ми.

Този път става дума за велосипед 🙂 През обедната ми почивка отидох да си платя интернета и телефона и тръгнах с колелото от търговиите към центъра. Както може би навсякъде в България, така и в Пловдив, въобще няма специални алеи за велосипеди, и карането е много екстремно. Днес за първи път направих един по-дълъг (около 10-километров) ърбън байкинг. По улиците може да залагаш кое такси ще те отнесе, а на тротоарите става дори още по-интересно 😉 Постоянно заобикаляш разни стълбове, липсващи плочки, спрели коли и внезапно изкачащи пешеходци. Постоянно прескачаш или слизаш, за да вземеш някой бордюр, ако бях инвалид с количка нямаше да мога да мина отвсякъде, а уж е задължително вече да са го направили. Всъщност се почуствах добре – май ми се двигна адреналина и дори искам още 🙂

Невероятно, но факт, от AngelSoft ми направиха 2 лева отстъпка от месечната сметка, като компенсация за трите дена през които нямах интернет. През повечето време и мен ме нямаше в къщи, но това няма значение 🙂