Прекарах един мързелив край на седмицата. След бурята в петък вечерта нямах интернет събота и неделя. Появи се чак преди малко и се учудих, че от NetGroup (фирмата, която се грижи за физическата мрежа) работят и в неделя вечерта.

Използвах двата почивни offline дни за спане и четене на Захир от Паулу Коелю. Това което ме накара да я прочета толкова бързо (нетипично за мен), е че по средата на книгата главния герой претърпява катастрофа (блъснат е от мотоциклетист) и това го кара да преосмисли и преподреди действията си. Ирония на съдбата е, че носех точно тази книга в раницата ми, когато се завъртях с колата и също като героя бях близо до смърта. Там той се озовава в болница (аз за щастие не стигнах до там), където премисля нещата. Аз за сега не усещам да съм се променил и последните няколко дена прекарах както обикновенно. Двете вечери (петък и събота) бях в Петното с приятели и си прекарах много добре (дори повече от добре), а следващите сутрини спах до късно. Не казвам, че не си харесвам живота, дори напротив – последните няколко години правя каквото желая (и си нося последствията естествено), което е напълно нормално, но осъзнавам че има и неща които искам да променя и трябва да стане с налагане на волята. Разбрах, че от самосебе си няма да стане. Някои ми казаха, че живея втори живот, аз също си го помислих. Дали да направя нещо или да си остана един Питър Пан … няма да обещавам, защото не обичам после да не спазвам обещанията ми, но ще се постарая поне каквото започвам (или съм започнал вече) да го докарвам до край.

За сега ще завърша с една оптимистична фраза от книгата

Денят ми беше хубав, нека падне нощ