Не, не трябва да допусна да се появи традиционната ми късно-юнската депресия в началото на юли ! Дори Пешо миналата година изчисли, че не трябва да се появява пак !

20 юни е хубав ден, не мислите ли ? Днес докато пишех backup-а на работата се чудих защо датата ми изглежда така позната и изведнъж ми светна – днес имам рожден ден и половина 🙂 . От там ми хрумна, че ми остават точно 6 месеца докато стана на 27, а от там се сетих за един разказ, който четох наскоро, много ми хареса и сега искам да го споделя с Вас. Асоциациите са голяма работа ! Ето и разказа на Николай Николов, който е под CC by лиценз и мога да го публикувам тук.

Пиша ви относно конкурса за писмо на месеца на тема “Какъв искам да стана”. Аз за ваше съжаление няма да пиша по тази тема. Намирам я за меко казано инфантилна. Бих искал да пиша на тема, къде по-обширна и релевантна – “Какво искам да правя”. И да мина направо към въпроса:
Искам да завърша Икономическия без отличие. Искам да покажа, че не ме бива за икономист и същевременно съм далече по-добър икономист от повечето си колеги. Искам да започна работа като..примерно анализатор в някоя компания. Да получавам 1000 лева в началото и с всяка година сумата да расте. Искам през лятото, когато си взимам отпуск да ида за пет дни на Exit до Нови Сад, което е столицата на Войводина, автономна провинция в Сърбия, за вас жалки игноранти. Там най-после да видя Prodigy, White Stripes, Unkle и The Knife на живо. Да им се кефя, да пуша в палатката, а след всеки концерт да съм в различна палатка. След феста да се върна изнемощял и веднага да се яхна в колата с идиотите към морето, слушайки някои от горните примерно. Искам всяка година да ходя в западна Европа, а през една от тях да се съдера от бачкане, да си взема един месец отпуск и заедно с компанията да идем на влак-трип из западна Европа. Много яко.
Искам често да съм с различна в леглото, а от време на време с някоя и за по-дълго. Зависи от цвета на косата й. Не искам да бройкам, само защото всеки младеж трябва да го прави, а защото просто съм хубав и неустоим (прилагам снимка). Искам на трийсет вече да съм главен мениджър в някоя международна софтуерна компания и да си трипвам до Дъблин и Лондон всеки месец, където разбира се има генг-бенг със съответната главна мениджърка там. Само да сте посмели да предположите, че може и да е мъж. Човек не може и да мечтае от вас, значи. И такам, до трийсет ще си карам кефа, ще се скъсвам от работа, ще пуша през ден, щото да не мислиш, че е лесно да се работи по 12 часа на ден. Ще продължим да ходим в Строежа, от време на време ще се опушваме в Хангара, ще си чета разказите в Грамофон и ще псуваме сервтиьорките с прашки в Кривото. (Кривото вече ще има отделно заведение с френска кухня на Батенберг, но сервитьорите ще са все така груби, а готвачите некадърни.) Абе, живот.
Двайсет и седем е много хубаво число и за това точно на тази възраст някое издание ще публикува втория ми сборник с разкази, а критиката ще го нарича “своеобразно ръководство на анархиста”. Ще включва два непубликувани по лайфтсайл изданията разкази, едно разбиващо интервю с автора и предговор от редакторката, отразяващ творческото ми развитие. Сборникът разбира се ще е в ограничен тираж и в България няма да има кой да го чете, тъй като все още ще се котират романите със спомени за социализма и изданията на провинциални поетеси. За сметка на това в Германия и Англия ще се скъсват да ме хвалят и малките градчета ще бъдат облепени с моя лик. Същевременно шефът ще ми е много яден, че не си върша работата. Ами, човек като е известен…
Искам към трийсетте да се побъркам и да се оженя, а след две години да ми дойде акъла и да се разведа. След още две ще се влюбя в бивш модел, по възможност филоложка, завършила Софийския, ще живеем заедно и след пет години ще се побъркам за втори път и ще се оженим. Сватбата ще е скромна. Искам да имаме две деца и те много да се бият и карат. Това възпитава, за вас жалки игноранти. Като се роди първото дете, за не повече от денонощие ще съм най-щастливият човек на света, а после ще се таковам в тъпата глава, как можах да се възпроизведа. Въпреки ядовете с дечурлигата, искам от време на време да си позволяваме с жената ваканции до Швейцария, където тя ще кара ски, а аз, тъй като съм пълен некадърник, ще стоя отстрани и с чаша пино ноар в ръка ще давам съвети на най-добрия си приятел (вече външен министър) за развитието на подновените икономически отношения с госпожица Сърбия, защото тя яко ни отеба заради Косово. Абе, романтика.
Искам децата ми да си играят с идиотите на улицата и същевременно да са възпитани и умни. За целта първите петнайсет години от живота си ще прекарат с родителите си в София, после ще влязат в частна гимназия, а аз и жена ми ще се оттеглим в хижа до Пършевица, като от време на време ще слизаме до Враца за да преведем някой лев за тях. Когато вече са пораснали и завършили университет, искам да се разпръснат по света и да работят. Аз на петдесет и няколко вече ще мога да се пенсионирам с около милион, придобит от игра на борсата и разни машинации и ще попътувам из света, като първо ще мина през Америка за втори път през живота си, ще присъствам на концерт на White Stripes, ще се срещна с тях и ще кажа на Мег Уайт, че и преди да й увиснат гърдите не ме е привличала особено. На края на пътешествието искам да се установим в малко селце в Япония, където ще напиша романа на живота си, ще ме признаят за един от великите на 21-ви век и ще ме сравняват с Треванян. По някое време ще открият рак на жена ми, обаче това няма да я притесни. Вече ще са открили лек за всякакъв рак и децата ми ще искат да се подложим на операции за удължаване на живота. Ние мъдро ще откажем, заявявайки, че без болести животът вече няма да е интересен. Тъй като вече ще съм много ерудиран и опитен, ще давам интервюта за определени снобски издания, които ще ме карат да коментирам развитието на технокрацията и скорошното разпадане на Съединените Щати. А докато жена ми се бори с рака години наред, аз ще поддържам малката си вишнева градинка и ще играя Го с местния майстор на сабята. След като любимата ми почине, искам да се усамотя и да започна да пиша роман, който няма да завърша.
Искам да умра нелепо. Искам урната на жена ми да падне върху главата ми по време на земетресение, а аз да се задуша от праха, докато съм в безсъзнание. Поне ще знам, че не съм живял напразно.

P.S.
В горния текст думата искам се споменава деветнадесет пъти. Точно осем остават до двадесте и седем. Двадесет и седем е много хубаво число, не мислите ли?