След като доста се чудих, в крайна сметка реших да отида на концерта Quadro на Блуба Лу в София. Шоуто наистина си заслужаваше. Влезнах в червената зала в червената къща и с радост установих, че ги няма очакваните от мен седалки. В средата на стаята беше сцената, наоколо беше публиката – кой седнал на земята, кой прав, а в четирите ъгъла бяха говорителите. На това се основаваше целия концерт – квадрофоничния звук. Всичко беше нагласено да се прилива от четирите ъгъла на стаята. Музикантите стояха на мини-сцената в средата с по един челник, насред всевъзможни инструменти, компютри, усилватели, микрофони, джаджи … Дори концерт не е точната дума – беше си един истински пърформънс (колкото и да не ми харесва тази чуждица, но в българския вече тя има друг смисъл от представление). Цялостното усещането от музиката и пеенето наистина беше добро ! Имаше и не много хора (може би около 50), което също беше добре. Радвам се че се случи да отида. Дори си купих Groove Euroope на USB flash-ка 🙂

а какво се случи след като се върнахме, ще разкажа друг път, защото не искам да развалям хубавото звучене на този пост.

Вчера все пак реших да отида до София за концерта на Блуба Лу. Тъй като все още съм без кола, реших да опитам сладостите, които изпускам, когато съм шофьор. На първо място да пътувам на стоп. Към 14 часа излязох от работа (взех си един свободен ден на две половинки 🙂 ) и с Вилито отидохме на магистралата. Времето беше леко мрачно, но все пак ставаше за стоп. Сравнително бързо ни качи един турски TIR, който караше жива риба за Холандия. За една идея, ако не бях на работа, за малко да се навием и да отидем до там. Проблемът на стопа с TIR, е че не е много бързо, но пък е удобно. С твърда скорост от 89 km/h пътувахме към София. По пътя за първи път тази година видях сняг и дори се зарадвах, но наистина не бях готов за това, което ме очакваше в София. Валеше обилно дъждо-сняг (с преобладаване на снега). Целия прогизнах. Бях се приготвил за студ, но за толкова влага – не. Вилито се отказа да идва на концерта и аз се отправих да търся Младежкия театър. Оказа се, че съм имал грешна представа къде се намира и добре че сестра ми и Жоро бяха на близо и ме упътиха. Те всъщност отиваха на една фотоизложба, точно на гърба на Младежкия театър. Така посетих и откриването на изложбата “Като на кино” на Атанас Христосков. Много хубави снимки ! Междувременно си взех билет на Блуба Лу и имах един час за губене. Реших да си намеря някое топло и сухо местенце с хапване. Показаха ми една Тропс къща и се настаних там. Изстисках си якето, както се изстискват дрехи след пране, та поне малко да поизсъхне, докато съм на сухо.
Повечето хора, които очаквах да видя на концерта също се отказаха и видях само Гергана и Евгений. Въпреки това залата беше пълна. Концертът … всъщност не може да се нарече точно така – по-скоро смесица между театър и концерт или най-точно словосъчетанието, което много не ми харесва да използвам, мултимедиен пърформанс. Наистина мултимедията, музиката и спектакъла бяха по равно. Страхотна смесица ! Имаше две завеси/екрани – една пред музикантите, и една зад тях. На двете места постоянно се прожектираха различни неща – ту живи кадри, ту разни записи … не мога да ги опиша. По време на изпълненията, като се прожектираха самите музиканти се получаваше много странно усещане за обемност. Музиката беше страхотна както и очаквах – целия албум World Melancholy (чуите preview на записите тук) в изпълнение на Рони, с нейния глас, който много ме грабва. Това е един от малкото албуми въобще, който ми хареса на първо слушане. Накрая, на пук на всички представления, завесата се вдигна, вместо да се спусне 🙂 Незабравим спектакъл.

Единственото, което ми се размина с предварителното очакване, беше обявения симфоничен оркестър, който се  оказа струнен квартет. Лично за мен между двете понятия има известна разлика, но кой знае ?!? Все пак това не ми попречи на цялостното усещане.

След концерта реших да си уредя къде ще остана за вечерта, защото все още си нямах представа, въпреки многото покани. Магинцето ме приюти (thank you, thank you!), а и това беше едно от малкото места, до което знаех как да стигна (поне така си мислех тогава). Междувременно обаче, с Гергана решихме, че има време да пием по една бира някъде (а и както казах – бях без кола) и отидохме в един Дон Домат.

Към 11 и нещо реших, че е все пак искам да стигна до Магито с градски транспорт и Гергана ми каза, че тролей 9-ка ходи точно в Борово, а и спирката му беше почти точно пред пицарията. … веднъж се качил в 6-ца тролей … опаа беше 9-ка, но няма значение. Оказа се че тролея не отива точно там, където очаквах. Аз знаех как си стига по бул. България, а той мина през някакви улички из квартала. Все пак с цената на няколко продължителни и безплатни мобилни разговора се оправих и намерих блока на Магито.

Сутринта ме посрещна поредната гадост – всичкия сняг, който валя вечерта беше станал на лед и всички тротоари (а и улици) се хлъзгаха. София за пореден път ми направи лошо впечатлени по отношение на климат. Радвам се, че не живея там. Към Пловдив се връщах с рейс и до тунела Траянови врата всичко беше снежна бяла приказка, а след него не бяха и чували за сняг. Имам снимки тип преди/след (но са твърде гадни за показване). Винаги ме изумява как може да има такава рязка граница точно там !