Днес бях поканен на двоен рожден ден на хижа Изгрев и последните няколко дена реших, че мога да отделя един ден и да отида. До вчера се очертаваше да ходим само с Герито, но почти в последния момент се навиха Яна и Магито и отново се събрахме весела компания за път 🙂

Тръгнахме, след като се наспахме, в 10 сутринта и понеже мислехме, че имаме доста време, решихме да минем през Чудните мостове. Честно казано самите мостове не ме впечатлиха много, а реката която минава през тях ми хареса повече. Обиколихме цялата околност, направихме доста снимки, ядохме на едни пънчета пред хижата, взех си печат за “100-те туристически обекта” и то стана 14 часа.

Тръгнахме от мостовете и според каратта пътя стига най-близо до хижа Изгрев при село Забърдо. Стигнахме “китното родопско селце”, както пише на табелата на селото, и започнахме да питаме за пътя. Оказа се че няма път за кола, а пътеката се взима за 2 часа и половина (около 8 km). Ние нямахме толкова време, защото мислехме да се връщаме същата вечер и трябваше два пъти да минаваме пътеката, която дори нямала маркировка и било лесно да се объркаме. Отказахме се от този маршрут и решихме да пробваме през Чепеларе, от където по принцип е 3 часа и половина преход, но имаше някаква надежда, че може да се минат 12-те километра коларски път с кола.

Стигнахме в Чепеларе, но постепенно времето се развали и заваля дъжд. Гери попита един нейн познат от тамошния пещерен музей, и той ни отчая, че пътя е само за джип или камион или пеша. Поне маркировката я е правил той, и както се изрази “ще ти изкара очите” 🙂 Така вече се примирихме, че няма да отидем до хижата и решихме да останем да разгледаме Чепеларе. Постепенно дъжда се усили и стана проливен, точно когато отидохме при бабата на Герито. Там ядохме родопски клин (нещо като баница с ориз и тиква), която на мен много ми хареса 🙂 По принцип много обичам тиквеник, а тази комбинация, също ми допадна. Баба Руска е много готина бабка и супер хубаво си поговорихме с нея 🙂 Надявам се още много пъти и години да й ходим на гости 🙂

Прибрахме се по тъмно и беше малко изморително по мокрия път на фарове, но сега мисля да си легна рано и да си почина, че този само един почивен ден ми се вижда малко, въпеки че подобни пътувания ме зареждат с много положителна енергия и ентусиазъм 🙂

Днес си взех един ден неплатена отпуска с идеята, че ще ходя в университета и си мислех, че ще се забавя доста. Всъщност с Бойко се разбрахме набързо, а и той имаше изпит и доста хора идваха при него. Така още на обяд се прибрах в къщи.

След обяд с майка ми и баща ми решихме да отидем до Хисаря да налеем “малко” минерална вода направо от изворите. Те първоначално мислеха да отидат за няколко дена на почивка там, но явно са се отказали. Така към 15 часа бяхме в Хисаря. Напълнихме всичките 10-литрови бутилки, които носехме и тръгнахме на кратка разходка. Градът не е много голям и лесно се обикаля цялата централна част. На един 8-ми декември бах там, но нещо не можах да се ориентирам. Всичко ми се струваше непознато и ново. Всъщност тогава в зимата не съм обикалял толкова. Днес седнахме в една сладкарница, от стария социалистически тип, които вече почти ги няма. Пихме кафе и ядохме торта, направо се почуствах като едно време, когато бях малък с мама и тати.

След като се върнахме, реших, че е крайно време някой да се заеме с организацията на OpenFest Пловдив, и както тръгнало май пак ще съм аз. Не че имам нещо против, но се надявам този път да има повече помощници. Освен това този месец съм притиснат със срокове от университета (за малко да ми отрежат студентските права) и от работата (трябва да се привършат едни изделия преди панаира). Поне днес Найден ме успокои, че във ФМИ на ПУ ще ни дадат зала без проблем, само да кажем точна дата поне 2-3 седмици по-рано. Така единия проблем може да се счита за решен. Остава търсенето на лектори, спонсори и медиини партньори. Някой от Пловдив да е навит да помага ? Особено за общуването с фирми и организации. Наистина критично ни липсва такъв човек. Всъщност всяка помощ е от полза – може да се свъжете директно с мен или да оставите коментар тук.

Пратих едно писмо до пощенския списък за OpenFest, в което писах, че ще организирам OF2006 и ми трябваше един час, за да се усетя колко съм завеян 🙂 Дори по едно време като гледах сайта се чудих защо още пише 2005 😛 Чак тогава се усетих какво съм направил. Не знам къде ми е акъла ?!? То не, че няма и догодина пак да го правим, но как се изтрелях с една година напред и аз не знам 🙂

Вечерта беше ми подготвила нова изненада 🙂 Към 19 Йонов ми се обади, че отиват с Магито на разходка към Асеновград и ако искам да идвам. Аз се почудих и реших да видя, ако Гери се навие, да ходим. Тя естесвено го направи и така към 21 часа тръгнахме към Асеновград. Там имахме среща на магазинчето от което обикновенно си купуваме провизии, когато отиваме към Асеновата. За разлика от Пловдив, в Асеновград се оказа доста ветровито и хладно. Направихме си една разходка из центъра с редовното ядене на тостери “Принц”. След това се качихме до една църква – само не ме питайте коя 🙂 но беше близо и сравнително височко да има хубава гледка към града. Не бях ходил там и ми хареса 🙂 Не можахме да стоим много защото направо замръзвахме и репихме да си тръгваме. Хубав завършек на един интересен ден 🙂

Малеее, как омеших всякакви теми в един пост, но то самия ден си беше такъв омешен 🙂

Днес след повече от година отново отидох към манастира “Св. Кирик и Юлита”, малко преди Асеновград и след Горни Воден. Гери почти в последния момент разбра, че днес няма да е на работа и решихме да си направим една разходка на близо и в планината. Свети Кирик отговаря на тези условия, но всъщност от доста години вече не е манастир, а нещо като хотел-резиденция на българските архитекти. Не знам точно какво, но хубавото, е че е реставриран и запазен. Дори днес като бяхме вътрешната църква се оправяше и беше леко в ремонт, но това не ни попречи да запалим свещички.

След бързата обиколко вътре тръгнахме нагоре в планината и се оказа, че на доста места има доста големи скали, които са подходящи за сядане и почивка, а гледката е просто невероятна !!! Виждат се Пловдив, Асеновград и всички села между тях (включително КЦМ и летището 😛 ). Направо нереално изглежда колко е равна Горнотракийската низина. Идеално е за панорамни снимки, само където нямах дори един статив. Трябва да си взема някакъв, макар и малък за да си го мъкна в раницата. То май само това липсва в нея 🙂

По едно време видяхме един кръст високо в гората и решихме да отидем до него. Направихме го, а малко след това стигнахме до някаква стара църква. Един човек там ни обясни, че това всъщност е стария манастир “Св. Кирик”, а този по-долу е по-нов. Така, без дори да знаем за съществуването му, намерихме оригиналното място на манастира 🙂 Винаги е интересно в планината и се намиран хубави места 🙂 Вече знам, че всеки път като ходиш на някое място намираш нещо ново и не е лошо да се връщаш отново. Само където все още си мисля, да не е прекалено скоро. Трябва да дадеш и на мястото малко време. А през това време да се ходи на нови места 🙂 Напоследък колкото повече пътувам, ми се пътува още повече.

Днес беше ден за Асеновата. Всъщност снощи го решихме и уж казахме на доста хора, накрая останахме само трима за влака за Асеновград в 13:30 – Анито, Цецо и аз. Всички останали се оправдаха с някаква работа или въобще не можахме да ги открием, но това не ни спря за поредното ходене на Асеновата. Времето беше чудестно и само за разходка. На слизане от влака на Асеновградската гара ми се случи най-странното нещо за днес. Точно слизаме и гледаме, че Диляна се качват, за да ходят в Пловдив. Тя така и не беше казала кога се прибира от Германия в Асеновград, а я хванахме на място 🙂 Въпреки че тя го прие повече като разминаване, на мен по-скоро ми приличаше на супер щастлива среща 🙂 В крайна сметка всеки беше решил къде ще прекара следобеда и не беше хубаво да си променя намерението. Има време, ще се видим пак още тази вечер.

Из Асеновград на една улица един тъпанар за малко да ме(ни) сгази на пешеходна пътека, но аз си бях решил, че няма да спра. Той дори и не си помисли да намали и в последния момент направи рязка маневра, за да ни заобиколи. Най-просташкото беше, че вместо да му стане съвестно, че за малко да ни прегази на пешеходна, ни напсува през прозореца. Нека да му е за урок като види хора да пресичат улица, че може и да не се съобразяват с него. Сега ме е яд, че не му запомних номера.

По пътя Анито спомена нещо за Блъди Мери и решихме да пробваме да пием такова. От редовното магазинче, от което зареждаме всеки път провизии за Асеновата, взехме водка, доматен сок (дори 2 опаковки), солети, сладки и банани 🙂 Тръгнахме на горе и естествено уважихме първата пейка. Седнахме, напълнихме чашките … и изведнъж се споглеждаме и решихме,че този сок е отвратителен. Всъщност аз не бях толкова категоричен, но наистина имаше кофти вкус. Решихме да се върнем до магазинчето, докато не е късно, и да вземем нещо друго. Успяхме дори да върнем едната кутия доматен сок Florina (не си взимайте такъв), и взехме Fanta грейпфурт. Новата комбинация, не беше перфектна, но всичко беше по-добре от разреден кетчуп, а и явно днес беше ден за алкохолни експерименти.

Неделния ден беше привлякъл доста хора към крепостта, но нас не ни притесняваха много. Седнахме си и на двете пейки по пътя, на които обикновено сядаме и си пийвахме и хапвахме спокойно. Качихме се най-отгоре, където всеки път ме удивлява гледката, въпреки, че вече съм ходил толкова пъти там в различно време и различни сезони.

Така спокойно си стояхме горе, че не забелязахме кога мина толкова време. По едн овреме казах “7:30 е” и веднага скокнахме да тръгваме, защото мислихме да хванем влака в 20 часа. Половин час е твърде малко време за целия път от горе до гарата, но решихме все пак да пробваме, а ако не стане – на стоп. Тичахме надолу полупияни, всички ни гледаха и стигнахме изпотени на гарата точно в 20:01. Попитах човека, който пускаше влака, дали ще ни изчакат да си вземем билети, а той ни каза направо да се качваме, а вътре ще ни продадат. Така и стана – размазахме се на седалките и не усетихме как стигнахме Пловдив.

Хубава неделна разходка си направихме. Сега отивам на конюшните да се видя с другите и не знам кога ще се прибера, а вече съм изморен, и сутринта съм на работа …

Завърши благополучно поредното ми пътешествие, а и с него и отпуската ми. В Петък потеглихме по план в 10 сутринта към Триград за тридневния фестивал “Слънце-Луна”, който тази година учудващо за мен е прекръстен (поне според плакатите) на “Орфеически мистерии в Триград”. Всичките ми спътнички се оказаха във всички възможни части на града и навъртях 30 километра само за да се съберем. Пътувахме през Кричим и Девин, защото пътя през Пампорово пътя беше пострадал от наскорощните наводнения, и въпреки, че вече беше отворен, не исках да рискуваме. Предишния ден се бях обадил в хижа “Триградски скали” и ми казаха, че в онзи край не са пострадали от бедствията и пътищата са наред.

Пристигнахме в Трихград в ранния следобед и започнахме да разглеждаме и да търсим удобно място да си опънем палатките. Това въобще не е лесна задача, защото там навсякъде е обградено със стръмни скали. Имаше малко място до хижата, но там искаха по 2 лева на палатка и още 2 за колата, което нас не ни устройваше. В крайна сметка се настанихме в началото на селото (нали Триград е село, така и не разбрах със сигурност), до реката и до едни обори и плевни. Най-хубавото беше, че и колата успяхме да докараме точно до палатките и всичко беше наблизо – храна и вода. Наядохме се и после с Гери си направихме едно хубаво изкачване/преходче през гората, като на места си беше трудно преходимо (добре че го направихме тогава, защото след това не остана време за други подобни разходки).

Първата вечер по програма имаше само (детска) “дискотека под звездите”, която обаче беше премесена с чалги и естествено не бяхме там. По едно време ми се отвори друго занимание – трябваше да отида до Девин, за да взема Камелия и Калоян, които идвах на стоп от Варна, но вече се беше стъмнило и нямаше коли. Едночасово шофиране е тъмното Триградско ждрело си е напрегващо занимание, което беше улекотено от забаваната комапния.

След като се върнахме отидохме на разходака с Гери из нощен Триград. По едно време стигнахме до една къща, където някакви хора бяха опънали техники и забиваха яко. Замалко да падна като се приближихме и разпознах група Angel. Не стига, че само ги слушам в Петното, ами сега и като се забия в планината, пак да попадна на тях 😛

Точно се върнахме от разходката и на Яна й се обадиха едни приятели да отидем да ги видим. Съгласихме се и тръгнахме към някаква къща, където са отседнали. Оказа се, че това е компанията на Балканджи, които също ще свирят на другата вечер. Много се радвам, че успях да ги видя в “естествена” среда 🙂 Вечерта, или по-скоро ноща, беше много забавна. Постоянно се пееха глупави и пиянски песни тип Черно фередже, Хиподил, КуКу и други подобни. Беше много запленително и на моменти се хващах, че и аз съм запял, макар и на ум. Откъде ги помня всички тези глупави текстове … а и ракииката с ябълков сок също помага 🙂 Прибрахме се към палатките след 3 след полунощ, където от близката дискотека се носеха някакви чалги и не можах да заспя още доста време.

Съботата решихме да отделим за посещение на Ягодинската пещера, въпреки че щяхме да изпунем всички прояви в селото. Тръгнахме пеша към 11, като ни казаха, че прехода е два часа и половина. Не знам с какво темпо се движихиме или дали сме почивали дълго, но на нас ни отнеха 4 часа, за да стигнем от Триград до Ягодинската пещера. Разбира се не съжалявам, защото пътя през родопите е супер красив и живописен. Гъсти гори или огромни пасища. Всъщност едно от нещата, които най-силно ме впечатлиха в онзи край са огромните плевни. Гледаш една къщичка, а до нея плевня два пъти по-голяма. Явно животновъдството е основен поминък там.

Самата пещера няма да я описвам, просто трябва да се види. По всеобщо мнение и на хора, които са посещавали и други пещери, Ягодинската наистина е много красива и заслужава да се види. На връщане се разделихме на две групи, като едните се върнаха пеша, а аз бях от хората, които решихме да се върнем на стоп през село Тешел. За щастие стопа вървеше и за един час си бяхме в Триград. Хванахме кукерското шествие от селото към пещерата “Дяволско гърло”, но изпуснахме почти всички фолклорни представления през деня.

Вечера беше обявена като рок концерт между скалите до Дяволското гърло. Трябваше да изслушам всички (вече омръзнали ми) пловдивски групи като Angel, Габана, Конкурент (които май не са пловдивчани, но няма значение), докато на сцената излязат тези които исках да чуя – Балканджи. Представиха се отлично и мисля, че публиката остана много доволна. Аз бях слушал само албума Awake, а от него изпяха само две песни, и не можах да си чуя любимите, но все пак беше страхотно, а и им чух други песни. След концерта отново отидохме в къщата на приятелите на Яна и там се започнаха едни вицове, едни разкази и така докато ни се доспа супер много и просто трябваше да си тръгнем, за да не заспя там.

В неделя не отидохме никъде. а си оправихме нещата и тръгнахме. Всъщност това не е толкова лесна задача. Въпреки, че станах в 8:30 (което прави 5 часа сън), тръгнахме чак в 11. Трябваше да изчакаме да поизсъхнат палатките, които от сутрешната роса, ставаха доста мокри. Едната дори не можа да изсъхне напълно. Решихме да не оставяме Камелия и Калоян и се качихме 6 човека в колата, което знам че е неправилно, но и не можех да ги оставя. На задната седалка имаше 4 момичета, които ми се обидиха, като попитах “кой има 50 килограма ?”, така че се събираха спокойно и издържаха без да спираме никъде. Пътя надолу ми се стори ад. Между Девин и Кричим направо ми се стори безкрайно. Сигурно бях изморен и малко недоспал, и затова карах бавно, но по едно време като видях, че сме изминали само 40 km, а на мен ми се бяха сторили поне 100. Важното е че стигнахме без произшествия и отново уцелихме хубаво време. Когато се прибрах – изкъпах се, ядох и се стоварих в леглото. Спах като утрепан 2 часа. Вечерта се събрахме хубава компания и пихме биричка в синдикалния, където в началото бяхме отвън и ни понамокри проливния дъжд, който се промъкна през навеса.

Като цяло пътешествието много ме зареди с положителна енергия. Много съм щастлив, че бях там, видях нови неща, посетих интересни места, случиха ми се хубави неща 🙂 Дори съм готов за първата работна седмица.

Ухаа ! Почти седмица извън цивилизацията ми доиде много добре. Бях на море, планина, фестивали, музеи, културни и исторически местности … но всико по реда си

Continue reading Морско-планинското приключение →

Днес ми беше много готин ден, въпреки че се чувствам малко гузно. По принцип трябваше следобяда да карам нашите до едно село на близо по един лош повод, но майка ми не можа да излезе по-рано от работа и се отложи за по-късно. Аз вече си бях освободил следобеда от работа и реших да го запълня с нещо по-приятно. Ходеше ми се някъде … погледнах кой в Q-то и кой е свободен за разходка. Веднага се навиха Вилито и Яна и решихме да отидем в Храбрино, за да избягаме малко от невероятната пловдивска жега. С астралката стигнахме бързо и тръгнахме нагоре към скалите. Аз не бях ходил преди и добре, че Вилито знаеше пътя. Оказаха се малко по-далече от колкото очаквах. На изкачване по едно време свърши пътеката и за малко вървяхме през дива гора, като горе-долу спазвахме посоката. В последствие се оказа, че просто трябва да се следва маркировката за хижа Здравец, но така беше по-интересно 🙂 Имаше чешми със студена вода, която добре ни разхлаждаше. Скалите бяха много величествени, много отвесни и много високи. Яна едвам преодоляваше страха от височини. Дори и на мен на моменти ме хващаше страх да поглеждам надолу. Постояхме малко най-отгоре, хапнахме сандвичи, но слънцето си беше доста силно и тръгнахме обратно. Все пак в 17 часа трябваше да съм у нас, за да ходя с нашите на село. Така за няколко часа си направих много хубава разходка. Друго си е планината, дори и жегата е различна.

Тъпото беше, че не обичам да лъжа хората, а днес се наложи на някоплко пъти да прикривам част от истината. На работата не казах, че пътуването се отлага за 17 часа, у нас не казах, че съм излязъл от работа по-рано, на Яна и Вилито не им казах, защо не бях на работа … всъщност за нищо не съм излъгал, но ми някакво гузно.

Вчера ходих до Перперикон. Вечерта, след цял ден обикаляне, бях скапан и не можах да напиша тук, просто се изкъпах и се трупясах в леглото. Целите на пътуването всъщност бяха две – първо, естествено, да видя перперикон, и второ да изпробвам новата кола на дълъг път (главно колко гори).

Сутринта към 10 часа събрах Магито, Вилито, Стефан и Калоян и потеглихме през Хасково за Кърджали. Всъщност след Хасково не продължихме по главния път за Кърджали, а имаше табели специално за Перперикон. Ако сте забелязали на места едни кафяви табели, те водят към 100-те национални туристически обекта. Из Кърджалийско, както може да се очаква, всичко е село до село, а между тях тютюн. Сравнително лесно намерихме мястото, в смисъл без да се изгубим нито веднъж и спряхме още в началото на черния път. Имаше доста хора, които продължаваха с колите си още нагоре, но ние решихме, че не се плашим от ходене 🙂

С коли всъщност се стига до една чешма, на която има надпис “Водата е условно годна за пиене”. В голямата жега (пристигнахме към 12:30), почти не й обърнахме внимание, а се разхладихме в направо ледената вода. Там имаше и няколко сергии на които продаваха всякакви материали на тема Перперикон – от картички до DVD-та. Обраха ни с 3 лева за една карта на местността, без която обаче трудно ще разберете кое какво е, а и има някои части в горички наблизо, по които може да не се сетите да тръгнете, ако не знаете че има нещо там. Разбира се всеки може да направи собствена интерпретация на залите, камъните, рисунките … 🙂 Поне печатите за книжките с обектите са без пари, и имаше кой да ни ги подпечата там.

Целия комплекс е доста по-голям от колкото очаквах. Честно закано предварително си мислех, че ще го обиколим за час и след това да си направим някой планински преход, но дори и след 3-4 часа престой там, не мога да кажа че съм видял всичко. Има доста запазени части и всичко наистина е величествено, особено като седнете на трона. Дврореца е може би една от най-високите точки в околоноста и гледката също е внушителна. Идеално място е за пейзажни снимки, особено ако може да отделите повече време да хванете изгрев или/и залез. Ние бяхме след обяд в най-голямата жега и повечето ги заболяха главите от слънцето (май само аз имах шапка). Въпреки това на всички ни хареса пътешествието 🙂 Перперикон наистина е място, което си струва да се посети.

За втората цел на приключението – колата издържа без да създаде никакви проблеми, а разхода на гориво беше в очакваните граници, като се има в предвид, че на връщане минахме през Асеновград и пътя е доста зле – планински и с много завои. Тогава най-сетне успяхме да се изгубим за момент, но то иначе, щях да се усъмня че ми има нещо 🙂 Все пак на нагорнище с 5 слаби човека и с малко багаж, усетих, че е по-маломощна от Кадета и трудно креташе нагоре.

Историята започва в четвъртък, когато до името Bullet^ в CenterICQ-то ми имаше усмивка (както и на Doni), което означава, че има рожден ден. Bullet^ е още един вид Таня, само че не знам с какво определение отред, защото малката, средната и голямата Таня вече са заети 🙂 може би просто Таня от Бургас. Поздравих я, заговорихме се и се оказа, че в събота ще идва в Бачковския Манастир. Викам си, я то близо, защо да не взема и аз да дойда. Повода за ходенето не е много приятен, а е с цел да се направи протест срещу отношението на един от игумените към един фотограф, на който са счупили скъпа апаратура преди известно време (миналата седмица, доколкото разбрах), защото е забранено да се снима в манастира.

Днес мислех да тръгна с велосипеда по-навреме и да стигна към 13 часа, но снищи пиинах повече от колкото трябва 😛 Въпреки солидното количеството, не бях пиян, и се прибрах в 4 сутринта карайки колелото в права линия 🙂 . Лошото беше тази сутрин, когато ме болеше глава и едвам станах в 12 без 15 като преди това ме събудиха поне 5-6 пъти. Направих си едно кафе, написах два мейла и към 12:15 тръгнах. По пътя си взех един сандвич и тръгнах към Асеновградското шосе. За първи път щях да излизам по надалече с колелото и то сам, и исках да видя дали ще издържа физически и психически.

Пътят до Асеновград мина добре, тъй като е равен и прав. Направи ми впечатление на колко места има оставени цветя и снимки на такъв хубав път. Почуствах се късметлия, но това не знам дали е хубаво.

В Асеновград си купих още литър и половина минерална вода, защото жегата беше голяма и моята малка бутилка, която си нося по принцип, нямаше да ми стигне за никъде. След това дойде по-трудния участък – изкачване към Бачково. Общо пътя от Пловдив е 30 km и на отиване ми отне около два часа за да го измина.

Стигнах до манастира и спрях пред заведението с водопада (то май и се казва така) и се обадих на Таня. Oгромно съвпадение, е че бяха седнали на същото място. Тя излезе и се зарадвахме да се видим отново след толкова време и дори не вярвала, че ще дойда (аз като кажа нещо, го правя !). Като се замисля, се видяхме последно лятото на 2001-ва година. На масата бяха насядали разни фотографи (повето потребители на photo-forum.net). Естествено не им запомних имената, но всички имаха невероятни фотоапрати и оптики и аз направо не смеех да извадя моята сапунерка.

Оставих колелото отстрани до водата, където падат водопадите, но при опита да го заключа за оградата изпуснах катинара във водата и сега нямам заключалка за колелото. Беше доста дълбоко и неудобно да се гмуркам да го търся. Няма значение, тъкмо повод да си взема нова, че тази беше започнала да ръждясва от дъжда, който ме валя преди време.

Самия протест не можа да се състои във формата, в която си го предствяха и просто влязохме в манастира и започнахме да смнимаме демонстративно. По едно време дойде един монах, който започна да ни се кара и с него се опитахме да поговорим, но той твърдеше, че не знае за такъв случай. Това последното е много странно, като се има в предвид, че имаше хора от Бургас, Варна, София и Пловдив и навсякъде се беше разчуло, а там да не знаят ?!? Отогоре на всичко има заведено дело в съда по случая. Главния игумен бил там, но не бил на работа и не можеше да ни приеме.

Докато бях в манастира, ми се обади Павката и ме попита къде съм. Направо се учуди като разбра, защото ми се обаждал да ме кани да ходим към Бачковския с minix-а. Така малко по-късно дойдоха и те. С Нико така и не можем да се видим в Пловдив, но се намерихме в Бачково 🙂

Междувременно си взех поредния печат (номер 47) от “100-те национални туристически обекти”. Бачковския манастир и Асеновата крепост са с един номер и е просто срамота да нямам този печат, след като толкова пъти съм ходил на Крепостта.

След като си направихме групова снимка пред манастира се отправихме нагоре към водопада. Това група ентусиазирани фотографи да видят водопад е много интересна и много време отнемаща ситуация 😉 Чак не можахме да ги изчакаме да се наснимат и към 5 и нещо решихме да си ходим с Павката и Нико.

Точно в 6 без 10 тръгнах от Бачковския манастир с колелото. Връщането беше по-лесно. По-голямата част е спускане и дори в един момент развих рекордна скорост за мен – 40 km/h. Мислех по пътя да мина и през Асеновата Крепост, но беше станало по-късно от колкото очаквах, а и имаше вероятност да завали като гледах небето. Час и половина по-късно се прибрах, изкъпах се, наядох се, пиша това и след малко ще излизам към Петното. Току виж хвана и третия ден от рожденния ден на Lemon 🙂 Снощи въпреки, че не бяхме се уговаряли отново се засякохме в Петното.