Ухаа ! Почти седмица извън цивилизацията ми доиде много добре. Бях на море, планина, фестивали, музеи, културни и исторически местности … но всико по реда си

30.07 ден първи – Пътуването
Тръгнах от нас в 7:30, но си знаех, че няма да изляза от Пловдив преди девет. Проверих за последно колата, минах през бензиностанцията и в 8 без 15 бях в центъра пред първия ми спътник, който трябваше да взема – Яна. Качихме бързо багажите, като най-важен и най-тежък беше газовия котлон. След това в 8 трябваше да съм на бул. Руски, за да взема раницата на Калоян, който щеше да пътува на стоп. След него до Анито в Кичука, която се оказа, че е забравила да смени времето на GSM-а си от немското на българското и всъщност точно беше станала. С малко закъснение отидохме при Йонов, който само трябваше да го закарам до Магито в Тракия. Там натоварихме колата до краен предел. Просто не можех да си представя, че може да побере толкова багаж на толкова хора. Всяко свободно място беше запълнено. Яна отзад стоше свита на седалката обвита отвсякъде с чанти, раници и шалтета. Както и очаквах към 9 потеглихме по пътя за Бургас. Спряхме за малко в селото на Анито – Милево, където се наложи да направим място за още малко домати. Междувременно намерихме и малко колчета за палатките, защото няколко липсваха. До Плодовитово почти нямаше движение, но там, след края на магистралата, стана по-натоварено. Карах бавно, с една почивка на петолъчаката и така стигнахме до село Баня, Бургаско, от където мислех да питам къде по-точно е пътя за Иракли. Оказа се, че има ясно обозначена отбивка 3-4 км след селото. Горе-долу по същото време Йонов ми се обади, че са хванали някакъв супер експресен стоп и вече са на плажа, а дори тръгнаха след нас. Отбивката се разклонява на едно място и като се обадих ми казаха да тръгна на дясно, което в последствие се оказа голяма грешка. Хванахме един СУПЕР разбит път, по който разни с джипове си правеха off-road състезания, а аз едвам кретах между дупките с моята натоварена Астра. Най-лошото беше, че пътя вървеше само нагоре, което съвсем ме отчая да стигнем плаж. Естествено се наложи да го извървим обратно надолу, за да се върнем до разклонението. Стигнахме до централния вход на плажа на Иракли, където беше пълно с коли, паркирахме и започнахме да търсим останалите. Имахме среща до една рекичка и бързо се намерихме. Някъде към 16 часа вече започнахме да се събираме и да търсим място за къмпинг да си разпънем палатките. По едно време с Йонов тръгнахме по плажа, като преглеждахме всяка отбивка към планината, но навсякъде беше вече заето с палатки. Накрая намерихме едно подходящо място почти на края, и аз се върнах да кажа на останалите. Едвам стигнах и просто паднах на земята от умора и жега. Тогава си направих и първото влизане в морето. В последствие се оказа, че в намерено друго място и решихме да се установим на него. Бяхме близо до пиратското знаме, което беше на 2-3 км по плажа от колата и най-близката течаща вода. Вечерта много не си я спомням, но мисля че си легнахме всички доста рано, защото бяхме изморени от пътя и настаняването.

31.07 ден втори – Иракли
Първия цял ден на морето прекарах на плажа на Иракли. Наистина е невероятно хубав ! Събота и неделя имаше повечко хора, но през седмицата си е почти безлюден и чист. Доста хора си стоят там за доста време и се отдават напълно на природата. Няма ток, вода, удобства … просто морето, гората и небето … доста от хората стоят голи денонощно – пълна свобода.

Морето почти постоянно имаше вълни, при пълна липса на вятър, което ми се стори малко странно – май не знам как точно се получават вълните. Разбира се не са големи, а дори приятни. До края на деня дойдоха още хора за лагера и решихме на другия ден да ходим някъде. Въпреки, че там ми се струваше невероятно, желанието за пътуване беше по-голямо. Другото което решихме е да станем сутринта да посрещнем първото августовско слънце. След като не бях на джулай, поне август морнинг да си направим 🙂

По принцип не обичам да ходя отново на място , където съм бил не много отдавна, но в Иракли с удоволствие бих отишъл пак.

1.08 ден трети – Камчия
Деня започна в 5:20 със звънене на GSM-а, защото не можах да изтрая до сутринта, а реших да стана по-рано. В гората няма обхват и телефоните са почти ненужни, ако нямат и будилник. Слязох на плажа и зачакахме изгрева. Доста от хората си спяха направо на плажа и събудих няколко. Изгрева за пореден път, който го посрещам, не беше точно така както исках – може би имаше облаци или някаква мъгла, но не изгря от морето и не можа да го окъпе в червена светлина. Най-странното е че на снимките на сапунерката ми излизаше бяло, а не червено 😛 Важен е резултата, че видяхме първото слънце на август.

По-късно през деня започнахме да обмисляме желаната разходка. Не ми се минаваше отново Понорийския проход и решихме да ходим на север. Вилито предложи Камчия и в крайна сметка това остана. Тръгнахме към 10:30-11:00. По пътя огладняхме и решихме преди Камчия, да отскочим до Варна, за да хапнем и напазаруваме някои хранителни запаси (главно хляб и плодове). Отидохме в нашата редовна Godzila, да изядем някоя пица и салати. Беше ни много странно да седнем на маса с вилица и нож, след като същата нощ сме спали в гората или на открито небе и сме се хранели около огън. Така и не можахме да намерим и един хранителен магазин в центъра на Варна и намерихме само хубави праскови. На тръгване решихме да минем през Военно-Морския музей, за да си вземем печати за туристическите книжки. Върнахме се отново на юг към Камчия, която се оказа една много мътна и мръсна река. Имаше едно корабче, с което искаха да ни разкарат за 1 км, но ние се отказахме. Тръгнахме пеша към устието на Камчия и единия километър се оказаха не повече от 500 метра. Беше пълно с комари на глутници, а водата – мръсна и студена. Плажа пълен със счупни дървета и приличаше на кадър от апокалиптичен филм. Така и не влезнахме във водата, а решихме да се върнем на Иракли и да си направим едно хубаво къпане. Купихме хляб и други провизии и тръгнахме. По пътя спряхме в Обзор, който се е превърнал в типично курортче с главна улица изпълнена със сергии с хиляди джунджурии и много хора. Главната причина да спрем беше да вземем бира, която я бяхме забравили по-рано. Там на една газстанция се навиха да ни заредят газовия котлон, след като на доста други ни отказаха.

Прибрахме се в лагера супер ентусиазирани, а други който бяха останали, бяха доста умърлушени. Май жегата им беше дошла повечко, а нас емоциите ни държаха будни. Решихме да сготвим леща, в която обаче сложихме всико, което имахме – катофи, сухи супи, подправки … и стана една … доста вкусна гозба 🙂 Вечерта се проявих като пенсионер и заспах рано (разбира се всичко преди 12 на морето е рано).

2.08 ден четвърти – нос Емине
Поредния ден отреден за разходка. Този път решихме да е някъде където може да се стигне пеша, за да не се ограничаваме с хора за една кола. Единственото по-интересно нещо в околността е нос Емине. Докато се организираме стана обяд и тръгнахме в голямата жега, но пълни с ентусиазъм. Вървяхме през гората и после по онзи разбит път, по който се объркахме на идване към Иракли, който се оказа, че е пътя за село Емона. Слънцето напичаше ужасно и по едно време спряхме един камион с камъни, който ни качи на стоп 🙂 Накачихме се отгоре на камъните и така малко по-прохладно стигнахме до селото. Там малко се разхладихме в единственото бистро и ни указаха пътя до самия нос. Пътеката е 1-2 километра и малко по-дългия вариант минава покрай една църква, която отвън е реставрирана, но отвътре е разруха, и покрай морето и е доста живописно. Самия нос се води военна зона и има ограда, която трябва да се прескочи, за да се стигне до края. Има фар на самия нос, който е една доста висока скала, и човека там е доста разбран и ни даде да гледаме с бинокъл. Лошото беше, че на онези скали нямаше никакъв плаж и отново остана да се върнем на нашия любим Ираклийски плаж.

На връщане попитахме и се оказа, че има пряка пътека през гората от Емона до Иракли, малко след (или преди, в зависимост от гледната точка 🙂 ) подделенито и се върнахме по нея. Това му е най-хубавото на това място. Правиш си горско-планински преходи, а накрая се озоваваш на морето и се пльоскаш в него да се разхладиш.

Вечерта премина в готвене а соеви кубчета, които с малко въбражение, може да минат и за месо, а и са вкусни. Накрая всички решихме да спим на плажа под звездите след нощно къпане. През всичките дни нямаше луна и се виждаха милиони зезди. Беше невероятна красота.

3.08 ден петти – град Бяла
Събуждане на плажа по изгрев слънце. Цял преди обед плаж и моренце, а след това отново чудене накъде да се ходи. Първоначално мислехме да ходим до Елените и Робинзон, но после решихме да е отново на север. Спряхме се на Шкорпиловци, като някакво по-малко известно и по-диво място, но нямаше време да се разделяме и да се ходи на стоп, затова се наложи да се съберем 7 човека в колата. Ествено в жегата не можеше да се изкара много така и в движение сменихме плана и стигнахме само до град Бяла. Бяла много ми хареса като градче. Всичко беше чисто подредено и с много цветя. Има доста места за безплатно паркиране в самия център, което за мен е голямо предимство. Всичко беше прекрасно, докато не отидохме на плажа. Първо беше препълнено с хора, второ нямаше пясък а доста едри камъчета, почти чакъл, трето – супер мръсен и пълно с водорасли и някои други човешки отпадъчни продукти. Въобще ако трябва да се съди по плажа не трябва да се казва Бяла, а зелена или кафява 😛 За пореден път не ни провървя да се топнем на “чуждо” място и след кратка разходка до Белите Скали се върнахме в Иракли.

Последната ми вечер на морето реших да се наспя преди пътя на другия ден. Не останах да спя на плажа, а се прибрах в палатката. По-късно рабрах, че и другите са си легнали малко след като съм се качил. Последните мигове прекарах, опитвайки се на изсвиря някои такт с тарабуката на плажа.

4.08 ден шести – Копривщица
През всиките дни идваха и си тръгваха хора от компанията, като на моменти бяхме може би 15-20 човека, но на четвърти всички тръгваха на някъде. Половината оставаха, или по-точно отиваха, към разлини части на черноморието, а аз бях от хората които тръгваха към Копривщица, за националния фолклорен фестивал, който започва същия ден. Чак към 10 часа успяхме да съберем багажите и трябваше да извървим целия път до колата с всички багаж. Беше наистина голямо мъчение. Този път ми се стори, че колата се напълни дори повече. Нямаше толкова храна, но имаше 5 човека и доста раници. Оставих Анито, Камелия и Калоян на отбивката за Несебър и след това останахме само с Яна в колата. Многото пространство направо ми се стори странно и малко преди Айтос решихме да качим двама стопаджии. Мария и Петьо се оказаха много свестни хора, които също са били на Иракли и си обикалят на стоп. Разговорихме се добре и след като им казахме къде отиваме, решиха да дойдат с нас. Ние не бързахме – имахме план до края на деня да стигнем Копривщица и по пътя мислех да спрем на разни места. Първото беше Казанлък. Разгледахме малко града и отидох до тракийскта гробница, от където си взех поредния печат. Центъра на Казанлък беше в ремонт, но за разлика от Пловдивската главна в момента, там поне правят нещо, а не го държат разкопан. Хапнахме сандвичи и пици, замотахме се още малко и се оказа, че няма да има време да се спира другаде, ако искаме да хванем повече от фестивала. В колата използвахме новата ми касетка преходник от плеъра на Йонов, а Мария даде хубави дискове за слушане.

Стигнахме в Копривщица чак към 6-7 вечерта, като в последния участък видяхме Магито и Йонов, които все още пътуваха на стоп. Градът ми хареса от пръв поглед, въпреки многото хора, които го бяха напълнили за събитието. Представям си го спокоен, колко ще е красив. Срещнахме индианския брат, който беше намрил място за разпъване на платки и решихме да побързаме, защото започна да гърми. Междувременно дадох на едно място да ми се зареди телефона за извесно време и така малко и аз се включих в цивилизацията. Качихме се до мястото за бивака, което се оказа една борова горичка, от където има страхотен изглед към града. Нямаше много време да му се радваме, защото трябваше бързо да разпънем палатката преди да е заваляло. Не бях я доразпънал, когато започна да вали директно град и се наложи бързо влезем вътре, без да са забити страничните “колчета”. По това време дойдоха и новините, че в София има страхотна буря и проливен дъжд. Нашата палатка не е водоустойчива и имахме един найлон, който горе-долу спаси положението, но не напълно. Другите палатки пострадаха по-тежко, защото сложиха найлони по-късно. Двамата с Яна стояхме в палатката и наблюдавахме светлините на града и светкавиците, докато бяхме безпомощни пред дъжда и природата. Поне имахме хубава гледка, защото разпънахме палатката в самия край на горичката. Неприятното беше, че нямахме храна и вода при нас, а всичко беше останало при Йонов, добре че имах някакви солети и бисквити в раницата, които спасиха положението. По едно време малко намаля дъжда и доразпънах палатката, но нямаше как да слезем до града в калта и студа да се насладим на празника, който за мое учудване звучеше до 3-4 часа през ноща.

5.08 ден седми – завръщането (или разходка през възрожденска България)
Спах учудващо добре във влажната палатка и дори сънувах разни неща, което не ми се случи на морето. Станахме към 9 и видяхме, че Мария и Петьо вече са си тръгнали. Забърсахме хубаво палатката и я сгънах, защото мислехме да си направим една раходка из града и да тръгваме, без да се връщаме отново там. По пътя към колата срещнахме нашите стопаджии и те ни упътиха къде да закусим мекици с боза 🙂 (Мария и Петьо, ако четете това много се радвам, че се запознахме и дано се засечем някъде отново). Хапнахме и тръгнахме да разгледаме Коприщица. Всичко много ми хареса (с изклчение на края на пазара, където стана стил “руския пазар”). Наистина почувствах възрожденския дух и стил. Повечето къщи са на различни революционери и писатели и по едно време дори ги обърках. За съжаление фестивала не започна до 14 часа, а вече рябваше да тръгваме. Дори подготвяха място за нестинарски танци, което много исках да видя, но просто нямаше как да остана. Всъщност от цялата компания която се събрахме на морето днес се прибрахме само двама – Яна и аз. Много се надявам тези които останаха да се забавляват и дори дъждовете, за които чух сега по новините да не развалят фестивала.

На връщане към Пловдив с Яна си направихме една хубава разходка из възрожденските градове. Тръгнахме от Копривщица, където най-сетне намерихме да се продават книжки със стоте обекта и тя си взе. Следваща спирка беше Клисура, където стигнахме по един доста тесен път, май не свихме в правилната отбивка и минахме десетина километра по него, като решихме да не се връщаме, а да видим къде отива. По едно време спряхме на някаква постройка на агенция пътища или нещо такова, където мислехме да попитаме за пътя, а там въпреки, че всичко беше отворено и свиреше радио не видяхме никой. Беше много странно. В крайна сметка се оказа, че пътят води точно в Клисура и намерихме поредния туристически обект – тамошния исторически музей. Експозицията, въпреки, че не е довършена, и показваше историята само до Априлското възстание, беше интересна и имаше хубави картини.

Сопот – градът на Иван Вазов. Когато стигнахме на центъра видяхме, че всичко там носи неговото име – булеварда, площада, читалището … Разгледахме къщата-музей, малко от града, хапнахме по една пица на пърче и тръгнахме към Карлово.

Къщата на Дякона беше добре подредена и има високоговорители почти навсякъде, което допринасяше за хубавата обстановка, но само там ми хареса. Самия град Карлово въобще няма обаянието на Копривщица или Клисура. Превърнал се е в модерен град и там не се застояхме много.

Нямаше време да се отбием до Калофер, и се отправихме директно към Пловдив. Градът ни посрещна с проливен дъжд и буря. Дори не можах да изнеса багажите от багажника, а ги оставих да си стоят там. Сега съм изморен да мисля за тях. Естествено след тези бури заварих компютъра си без интернет и не знам кога ще се появи това online, но аз и не бързам. Мога да издържа още. Само се чудя как тази нощ ще спя на легло, все си мисля да си легна на пода в чувала 🙂

Като цяло съм много доволен от досегашната ми отпуска. Изминах 1010 километра и за пръв път превъртам малкия километраж с едно излизане от Пловдив 🙂 Взех да свиквам с размерите на България и шофирането не ме изморява, особено ако отивам на интересни места и имам хубава компания в колата. Сега се надявам бързо да вляза в сериозен ритъм и следващия уикенд в Триград да ми бъде като награда за добре свършена работа. В Триград се очертава да съберем отново всички, които сега се пръснахме, а дори и да дойдат още хора. Надявам се там да си изкарам поне толкова хубаво, колкото и сега.

update: Всички снимки вече са тук и тук.