Всичко започна с идването на поредната ми гостенка от couchsurfing Magda. Тя дори първоначално не ме питаше за място а преспиване, а как да стигне до Смолян. След още няколко съобщения разбрах, че тя всъщност иска да стигне до село Мугла. Всичко това се случва миналата седмица, когато аз силно си мисля за море, а навън не спира да вали всеки ден. Постепенно започнах да се замислям дали да не отида в Родопите този уикенд заедно с Магда. И без това никога не бях ходил в района около Мугла. Запитах и моите приятели, но нещо нямаше много навити или свободни. Единствено Таня и Вилито се навиха да дойдат с мен. Магда дойде в петък вечерта, когато за пореден ден валеше дъжд и хубаво се намокрихме, но все пак не се отказахме от пътешествието.
В събота сутринта (ако 11:30 е сутринта все още) тръгнахме към Смолян и Мугла. Идеята беше ако е лошо времето да се върнем същия ден, ако не – палатки на някоя хубава полянка. До Смолян беше лесно, след това попитахме накъде трябва да хванем за Мугла. Пътя беше тесен и доста разбит (всъщност е същия, който отива към каньона на водопадите). По едно време се стига до оградено място, което е затворническо общежитие. Точно преди него завихме на дясно, но стигнахме до някакъв обект, където пътя свърши и разбрахме, че всъщност е трябвало да продължим направо. Върнахме се и точно пред затвора има бариера, където полицаи ви проверяват документите. Все едно влизате в друга държава. Дори малко по-стриктно – все пак из Европата дори не ви спират. Магда малко се зачуди за какво са тези проверки.
След контролния пункт и особено след един тъмен тунел в скалата, се озовахме не в друга държава, а направо в друг свят. От вътре ми дойде “джурасик свят”. Наистина много красива непокътната природа. Започнах да се замислям, че каквото и да става не ми се връща още същия ден в цивилизацията. Не си струваше всичкия път само за малко красота. А и Мугла се оказа по-далече от Смолян от колкото си го представях … или поне така ми се стори заради лошия бавен път.
Стигнахме в Мугла, спрях на центъра и веднага станахме атракцията на селото. Всички започнаха да ни гледат и коментират. Дойде гранична полиция и отново ни провериха.Магда вече си помисли, че е станало война някъде 🙂 Ние не бяхме си накупили провизии, така че първо потърсихме магазин. Оказа се че са в сиеста и трябва да изчакаме до 15 часа, когато ще отворят. Имахме половин час и решихме да си направим първа разходка из селото. Междувременно започнахме да питаме за фермата в която отиваше Мег. Някои знаеха за нея, някои не, а полицаите направо ни казаха: “кой ви излъга че има такова нещо?!?”. Едни жени ни казаха че нагоре в планината до изоставеното съседно село Чамла на час и половина. Според друга жена пътя беше два часа и ни показа по коя пътека да тръгнем, за да не се объркаме и да тръгнем към Триград. С Таня и Вилито решихме да тръгнем с Магда към фермата, тъкмо ако завали да има къде да се приютим или поне да си опънем палатката в двора, а не директно в гората. Върнахме се в селото. Универсалния магазин беше все още затворен и ни показаха един по-малък. Там обаче нямаше хляб и си взехме само някои неща, които могат да се ядат без хляб. След 5-10 минути отвори и големия магазин, обаче се оказа, че и там няма хляб. За мое учудване в това село имаше дори трети магазин, който обаче докато отвори минаха още 10-15 минути. Там за щастие намерихме хляб. Междувременно разгледахме местната кръчма, снимахме се с местните, а отпред се заиграхме с едно куче.
Взехме си раниците, спалните чували и една палатка и тръгнахме по пътеката за Чамла. Тръгнахме от където ни каза онази жена, но въпреки ,че нямаше как, ние все пак изгубихме пътя още в началото. Тук доста помогна GPS-а, с който намерихме пътя за Чамла. Добре че беше той, защото Вилито вече започна да се шашка че вървим в гора пълна с мечки, към място, което не знаем къде е, по път, който не знаем дали е правилен, и не искаше да продължава. Оказа се че пътят е нещо като черен път (поне в началото), т.е. доста повече от тънката горска пътека, която ни показа жената. От както бяхме тръгнали с нас дойде и Хъскито, с което за заиграхме на центъра. То много обичаше да цопка в локвите и както беше хубавко чисто, стана цялото в кал … но май му беше много кеф. През цялото време не се отдели от нас, което беше още един коз за нас срещу Вила, че няма страшно от мечки. Иначе хората от селото на въпроса “има ли мечки в гората?”, отговаряха “о, да има много”, с което хич не ни помагаха 🙂
Постепенно времето започна да се влошава. Когато излязохме на билото видяхме отдясно на около километър няколко къщи, които със сигурност бяха Чомла, а от ляво отново на около километър имаше някаква постройка. Пред постройката имаше пране и май се виждаха хора … въобще изглеждаше доста по-обитавано отколкото селото. Започваше да вали и ставаше ясно че нямаше време да обикаляме. Решихме да отидем до постройка, като се надявахме това да е търсената от нас ферма, а ако не е поне можеше да попитаме къде е. Докато стигнем вече съвсем заваля. Хубавото беше че намерихме подслон, а лошото че това се оказа обор за овце, а не фермата. Имаше трима овчари, който правеха сирене, кисело мляко, извара … Естествено ние ги попитахме за фермата, но те не знаеха за нея. Казаха, че в Чамла няма жив човек а само коне (?!?). Евентуално на 30 минути в другата посока имало хижа, където можело да отидем, но ние определено не търсихме това. Не знаеха и за никакъв англичанин, който да е купил къща в района и да е направил comunity. Имало преди няколко години някакви младежи, но отдавна ги нямало. Ние съвсем се объркахме. Те поне най-чистосърдечно ни предложиха да останем в тяхната стаичка на овчарите до обора за през нощта, защото започваше да вали сериозно и на палатка не е добра идея. Те имаха и една УАЗ-ка джип, която щяха да се върнат в Мугла, и само един овчар щял да остане за през нощта. Предложиха ни и да ни закарат с нея до селото. Вилито беше много “за” да си намерим някаква къща за гости в Мугла, но аз се възпротивих, защото исках на другия ден да се разходя до Чамла, да поснимам изоставено село и най-вече да се убедим на място има ли ферма или не. Успях да надделея и финалното решение беше да останем. На следващата сутрин в 6 те отново щяха да дойдат, така че отново щяхме да се видим.
За първи път в живота си оставах да спя в обор. Всъщност в една не особено добре скалъпена стаичка с капещ таван и неизмазана, залепена за обора. Вътре имаше 5 легла и печка на дърва, което беше добре. За мръсотията нищо няма казвам. Миризмата честно казано беше много по-малка от колкото очаквах. Дървата бяха доста мокри видяхме малко зор, докато запалим огън, в крайна сметка се получи и въобще не ни беше студено през нощта. За подпалка използваха една книга на немски. В първия момента като я видях, се зачудих на овчарите да четат немски, но като видяхме липсващите страници, разбрахме за какво се използва. С нас за вечерта остана бай Младен, с който си направихме вечеря и хапнахме заедно. Естествено ни гощаваха с пресни овчи млечни продукти, за които всички ми знаете мнението 😉 Попитахме и бай Младен за фермата, но и тай не знаеше нищо. Каза че имало преди няколко години някакво училище с 20-30 човека, но вече нямало никой. Пак не можахме да разберем дали говори за същото нещо. Не беше чувал нищо за “кингдом” или нещо подобно. В края на деня се чувствах като от филма “Писмо до Америка” – ходихме по някакви забутани селца и паланки и ни разказват най-различни истории за тази ферма.
В бараката естествено нямаше нямаше осветление и след като залезе слънцето (за щастие доста късно), стана тъмно. Бай Младен си легна и ние решихме да не му шумим. Извадихме спалните чували и легнахме. Вилито отново имаше проблеми със своите страхове и беше малко трудно заспиването. Ама и бай Младен с неговите истории с мечки, които крадели овце отново разпали огъна. Както и другата история как докато изгонели една мечка от стаята друга влизала, а докато се разправят с втората, първата отново идвала. Ние през цялото пътешествие не видяхме никаква мечка, нито каквото и да е друго диво животно с изключение на един заек.
През нощта отново заваля дъжд, който не спираше и сутринта. Ние се излежавахме в леглата и аз тайно се надявах, че ще изгрее слънце. Между временно се бъзикахме как сме останали в 5-звезден хотел с още 260 посетители в съседните стаи (колкото бяха овцете), когато на вратата е почука и влезе една жена, която я нямаше предишната вечер и донесе закуска. Истински room-service и хотела предлагаха автентична закуска. Имаше сирена, кисело мляко и най-странното беше една каша от мляко, вода и пшеничено брашно. Бай Младен го нарече “супа” и “баница”, но всъщност си имаше друго име, което не разбрах.
Дъждът спря, но малко по-късно отново започна да вали проливно. Този път дори и аз се отчаях, че няма спре цял ден. Небето беше сиво и мрачно и от никъде не се просветляваше. Започнах да се примирявам, че няма видя Чамла този път. Момичетата съвсем се отчаяха и решихме да попитаме овчарите дали може да ни закарат с джипа до Мугла. Те обаче казаха, че от дъжда много се е разкаляло и дори джипа е поднасял сутринта и едвам са дошли. Решихме че нищо не ни оставя освен да изчакаме да поспре малко и да тръгваме пеша директно към Мугла, защото не се знаеше кога пак ще започне. Малко по-късно единия от овчарите дойде и каза “айде да ви закарам !”. Въобще не чакахме втора покана. Всичко ни беше събрано, само грабнахме раниците и се качихме в УАЗ-ката.
Пътуването до Мугла беше истинско екстремно изживяване. Човека караше направо през гората без път. Стръмно надолу, стръмно нагоре, камъни, кал, поднасяне, проливен дъжд, отвесни пропасти отстрани … На това изживяване вече ми се стори че дори и Магда се поуплаши малко. Само аз от предишния ден бях с една голяма усмивка на какво хубаво място сме и какво пътешествие ни се случва. Стигнахме благополучно в Мугла и платихме на човека горивото. Сега силно съжалявам, че не му дадохме повече пари, защото услугата която ни направи беше много голяма ! Дори не беше ясно дали ще може да се върне, защото калта беше много и нагоре ще е трудно. Мога само да му пожелая всичко най-хубаво, да е жив и здрав за това че ни помогна. Дори името не му помня.
Бяхме в Мугла още преди обяд. Нов ден – време за ново приключение. Магда реши да остане в Смолян, защото района много й хареса, а и искаше да разбере наистина къде е тази ферма, за която беше разбрала. Ние с Таня и Вилито установихме, че напълно сме се доверили на нея за фермата и всъщност нищо не бяхме проверявали. Тя звучеше толкова убедена. Имаше някакъв телефон, но в Мугла нямаш обхват да звъннем. Качихме се в колата и тръгнахме към Смолян. По пътя отново ни провериха полицаите.
Наближавайки Смолян се появи GSM обхвата и аз получих няколко SMS-а от NAGIOS-а на работата ми. Установих, че в първото заведение, в което влезнахме ще се наложи да поработя малко. Погледнах положението и установих, че няма кой знае какво да направя, освен да изключва предупрежденията. Не беше нещо фатално. Междувременно Таня реши да си провери пощата, а Магда искаше да си намери couchsurfing в Смолян. Аз сетих за един познат, който съм го виждал на couchsurfing среща в Пловдив, но живее в Девин. Само където му нямах телефона, но се сетих от кой мога да го взема. Георги, така се казваше човека, веднага се съгласи да приеме Магда, и дори ни покани на обяд в Девин. Ние вече бяхме решили че ще се приберем през Кричим, така дори ни беше на път. Докато EEE PC-то ми беше включено установихме че Tchamla Kingdom наистина съществува и дори има приличен сайт ! Само където последната информация в него е от 2005-та година. Явно наистина беше изоставен проект. Магда стана още по-любопитна как може да си тръгнали от такова прекрасно място. Но това щеше да е по-късно, сега трябваше да тръгваме към Девин.
В Девин ни посрещна слънчево време. С Георги се срещнахме пред общината и отидохме в един близък ресторант да хапнем. Наядохме се и си поговорихме докато навън изведнъж се изля проливен дъжд. След обяда се разделихме с Магда, а ние трябваше да се връщаме към Пловдив. На тръгване от Девин дъжда отново спря. Минахме може би за последно по стария път, който ще бъде залят от новия язовир “Цанков камък”. Георги, който работи на новия път, ни каза, че на 4-ти юли ще запушват тунела до язовирната стена и ще започват да го пълнят, т.е. до тогава трябва да е готов новия път. Всъщност стария щели да го затворят, независимо дали е готов новия. Аз за първи път видях готовата язовирна стена, която наистина е грандиозна. И може би за последен път я видях от към страната от която ще е дъното на язовира 🙂
Стигнахме до Кричим, където оставихме Вилито, а Таня реши да се види с техните. Набрахме череши, взехме провизии, а майка й не ни остави, докато не ни нагости много добре въпреки че беше никое време 🙂 Беше вкусно и не му устояхме. След това доволни и нахранени се прибрахме в Пловдив.
За финал само мога да кажа, че съм изключително доволен как се получи целия уикенд. Може би едва за втори път тръгвам на някъде без въобще не знам какво ще се случва (след пътешествието из старите столици) и за първи път тръгвам да търся нещо, което в крайна сметка се оказа, че не съществува. Но точно така се получават незабравимите приключения !
