Сега, повече от 24 часа след катастрофата, имах време да премисля по-ясно какво всъщност се случи. Като изключа най-голямата част от вината – моята, преценявам още два фактора, които подпомогнаха случилото се. На първо място лошото време (а вече е юни месец) – дъжда не спря нито за миг и през цялото време не съм спирал чистачките, от където следва и солидно мокрия път. На второ място е непознатия път – след като минахме Шипка, където имаше ужасна мъгла и на моменти съм карал с 20-30 км/ч, минахме Габрово и се успокоих, че трябва да е прав път. По указание на табелите съм минал по околовръсния път за ТИР-ове и на един прав участък между селата Борики и Орловци, който е и леко наклонен и позволява да се развие по-голяма скорост. Аз не карам с повече от позволената, но и тази е висока за мокрото време. На този участък дори изпреварих един ТИР и вече се връщах в моята лента, когато дойде завоя. Отдалече изглежда плавен, но изведнъж осъзнах, че не е така и започнах да намалям по-рязко от колкото позволяваше времето. Просто за части от секундата колата стана неуправляема, и в следващия момент вече минахме през мантинелата и се въртяхме като пералня по полето. Когато колата спря беше следващия момент, в който започнах да мисля. Бяхме спряли на колела в едни храсти (добре че нямаше дървета). Огледах се, видях че Таня е добре, а колата още беше запалена и излизаше бял пушек от предния капак. Загасих колата, излязох, одрасквайки се на храстите, отворих капака и видях че пушека всъщност е изпарена вода от счупения радиатор. Отворих вратата на Таня, защото нещо беше заклещена от задната, и се огледахме че сме живи и здрави. Погледнах към пътя, но никой не беше спрял, а съм сигурен, че поне ТИР ни е видял как се въртяхме (ами ако бяхме в безсъзнание ???). Огледах набързо колата и видях под предния капак, че бяха счупени някои връзки на маркучи, т.е. колата не можеше да се движи. Ламарините бяха изкривени почти навсякъде, тавана е сплескан от предната дясна част и е счупено предното стъкло. Не знаех какво да правя и звъннах на шефа ми (все пак отивах по служебна работа), той каза да му дам 10 минути, да го обмисли. През това време събрах някои счупени неща по пътя на нашето търкаляне. GSM-ът на Таня и някой други дребни неща бяха изхвръкнали през единствения леко отворен прозорец и добре, че беше включен и го открихме като му звъннах – беше отишъл още по-далеч от колата и едва ли щяхме да търсим натам. Всичко в колата беше преобърнато. В багажника резервната гума беше отишла най-отгоре, а по принцип е най-отдолу. Носех малко храна в една торба и имаше части от сандвичи из цялото купе. Задната седалка беше измъкната и наистина добре, че нямаше никой там. Ние бяхме с колани и може би това ни е спасило, въпреки, че и двамата нямаме спомен да ни е стегнал колата. Аз лично не мога да се возя в кола, без да съм си сложил колана, и съм много благодарен на този мой навик.

Малко след това се обади Янко (шефа ми) и каза че е намерил познат в някакъв сервиз в Габрово, който е извикал пътна помощ и да чакаме. Каза, че щом няма пострадали и други блъснати коли, да не викаме КАТ. След малко ми се обадиха от пътната помощ да ме разпитат къде се намираме, и аз май ги заблудих, но найстина не знаех къде се намирам. Останахме вън на дъжда да чакаме – не ни се влизаше в колата. Междувременно около колата намерих части, който не бяха от моята кола, което означава, че и други коли са отивали там. Най-абсурдното, е че малко след злополучния завой има табела за опасен участък, а не преди него.

По едно време мина една патрулка и ни видя, всъщност първо ни подмина, но се върна. Не знам дали някой се беше обадил, като е видял колата или минаха случайно, но дойдоха ( по-скоро си мисля, че е станало първото). Не можах да ги убедя да минем без акт, и ми написаха за несъобразена скорост, което не можех да упровергая. Всъщност като цяло полцаите се държаха доста човечно (колкото и да е странно). Искренно се учудиха и зарадваха, че ни няма нищо. Попитаха коя пътна помощ чакаме и някакси успях да им обясня, като казах номера от който ми звъняха. Те му се обадиха и успяха по-точно да му обяснят къде се намираме.

Пътната помощ дойде някъде 30-40 минути след като се обади и започнахме да вадим колата. Полицаите контролираха движението през това време. По-късно разбрах, че сме вадили колата един час, което аз още не мога да повярвам. Едно 50-метрово въже, едвам стигна от пътя до колата (което показва колко сме се въртяли). В началото трябваше да тръгне леко настрани и затъна в калта. Допълнително храстите пречеха и се наложи да ги режем с моторна резачка. Наистина не знам колко време е минало, само знам че бях по тениска през цялото време и вече бях чисто мокър. Най-зле бяха карката ми, който постоянно газеха мократа трева и малко след това благослових майка ми, че ме убеди да си взема втори чифт обувки.

Натоварихме колата на камиона и отидохме до сервиза. Там казаха, че е абсурд да се оправи, дори и за 1-2 дена. Просто нямало здрава част, а и повечето части нямало как да се намерят в Габрово. След разговори и умувания се реши, че няма друг начин освен да се докара с пътната помощ, както си беше натоварена. Разбира се това е много скъпо решение, но Янко се съгласи да мине като разход на фирмата. Взимат по 2.40 лева на километър плюс товарене, разтоварване и начална такса (2лева).

От сервиза на пътната помощ се обадих на нашите и те (за щастие) приеха всичко добре и се зарадваха, че нищо ни няма. По пътя към Пловдив, започнах да осъзнавам какво се случи и какво можеше да се случи. Шофьорът ми разказа колко коли е вадил от там и каза, че само тази година 8 човека са си заминали завинаги на това място. Писах един SMS на Йонов, а той разгласил новината, и започнаха да ни се обаждат разни хора, да питата как сме. Дори се обади Диляна от Германия, която не бях чувал от месеци.

Оставихме колата в Крумово при братовчедите и те казаха, че ще извикат майстори тенекеджии и монтьори да видят и да кажат, дали ще стане нещо. Аз се прибрах към Пловдив, отидохме до фирмата ми да се разплатим с пътната помощ. Янко ме успокои, че всичко ще оправим и да не се притеснявам за нищо.

Малко по-късно като се прибрах, за разлика от друг път, наистина се зарадвах като видях нашите. Майка ми и я прегърнах като се видяхме. Днес започнах да се замислям, че това са нещата, които нямаше да ми се случат, ако вчера се беше случило най-лошото. Всички се радват, че на нас ни няма нищо, и казват майната й на колата. Мерси на всички и за коментарите към предишния пост.

Вечерта дори мисех да се напия, но не успях. Йонов ме закара на “Теодоси Спасов и приятели” в “Конюшните на царя”. Не бях го слушал до сега и наистина е виртуозен кавалджия, но като запее нещо не ми хареса. Бяхме с още две момичета и си прекарахме добре, но бях доста изморен след целия ден, ставането в 5:30, постоянно мислех разни неща и след концерта направо се прибрах да спя. Точно преди да легна пратих един SMS на Анито да й кажа какво се случи, тя веднага ми се обади, и както обикновенно се заплеснахме на телефона. Говорихме повече от час и се радвам,че разговора тръгна в друга посока и аз се разведрих. Заспах спокоен към 3 и не сънувах нищо.

Сутринта отидох на работа с кутия бонбони, да почерпя колегите, за живот и здраве и всички ми казаха – догодина курбан. На всички отговарях да съм жив да черпя по най-различни поводи.

Днес отидохме с Янко и с един негов приятел монтьор до Крумово да видят и те колата на живо. Бях им я показал само на снимки (естествено че имам снимки 🙂 ). Всеобщото мнение, е че не си струва да се дадат над 1000 лева за ремонти, в който никой не дава гаранции, че ще се оправи напълно, дори обратното казват, че ще се възстанови с много компромиси. Хубавата (за мен) новина, е че фирмата ще моеме тази сума, а аз да си реша дали да я оправям или да събера още малко пари и да си взема нова кола. В морга може да ми дадат 500-600 лева за старата и така общо се събират едни пари, който бих получил, ако бях продал колата преди катастрофата. Сега си търся нова кола и ако някой има нещо в предвид да казва.

Хмм получи се по-дълго обяснение от колкото си мислех, но това са нещата които станаха и които си мислех. Най-лошото, е че като се замисля, отново бих постъпил така в онази пътна сигтуация, като не знам какво ще се случи след това. Може би ми липсва още опит, въпреки че и много други пъти съм карал по непознат път. Този път различното беше че имах и ориентировъчен час, в който трябваше да стигна и сега се замислям, че и това може да ме е натоварило психически. Преди винаги съм пътувал на дълъг път за развлечение и без ограничение във времето. Това му е хубаво на колата, че разполагаш свободно с времето и може да тръгнеш когато си искаш и да спреш където си поискаш. Мисля почивката, в която няма да карам да е възможно най-кратка. Все пак имам нужда от известно време да се възстановя най-вече психически.

Потроших опелката ! На един завой след Габрово изхвърчахме (Таня и аз) от пътя и се превъртяхме няколко пъти през таван по поляната надолу. Цяло чудо е, че ни няма абсолютно нищо. Аз имам само една драскотина от едни бодливи храсти, когато излизах от колата. Нямаме дори уплаха (поне така си мисля). Колата е помляна и ще видим колко може да се оправи. Докараха ни с пътна помощ и сега съм вече в Пловдив.

Живи сме !!!

Сега отивам да почерпя за това.

п.с. може да прозвучи банално, но се почуствах близо до смъртта и ми минаха някакви размисли по този повод. По-късно може да опиша по-подробно какво стана и какво мислих ..

Както казах на тръгване от София : “Три дена бях тук, стига ми толкова“. (всъщност не можах да издържа цели три дена, но на практика си бяха три 🙂 )

След снощното късно прибиране, днес в 8 часа отново потеглих на път по магистралата към “любимата” ми столица. Днес беше последния ми ден на Булконтрола и добре, че е така . Утре Спас застъпва на моето място, а аз се озовавам на спокойно в офиса 🙂 Днес беше доста интензивен ден и имаше много посетители, дори към края ни привършиха рекламните материали. Не знам как ще се оправят още два дена с оставащите, май ще се печатат още, но мен вече не ме засяга 🙂

След края на работния ден, се сетих че днес е сряда и за редовните бирени срещи, на които никога не бях присъствал. Звъннах на Йовко, и той ми каза мястото (добре че се усети да ми каже адреса, а не просто името на мястото), но не можеше да говори много и забравих да го попитам за часа. Към 7 вечерта реших че е вече бирено време и след като намерих място за паркиране сложих раницата на гръб, взех джобната карта и тръгнах към указаната ми пресечка на Дундуков и Будапеща, постоянно гледайки уличките в картата. Стигнах бързо и се оказа, че съм уцелил времето абсолютно точно 🙂 Имаше един момент в който се почудих дали въобще да вляза, защото не познавах почти никой, или поне не на живо, но реших че след като вече съм дошъл да влизам и каквото стане. Когато отидох бяха само Maniax-а и Бобсън и веднага се познахме по тениската с пингвин 🙂 Постепенно започнаха да идват още хора и не съжалявам че отидох. Сашо Шопов донесе тениски от семинара в Стара Загора и аз се сдобих с една, въпреки, че бях там 🙂 Доволен съм !

Между другото честит празник (в последния момент) на всички малки, големи и още по-големи деца, малчугани и хлапета !!! Дано още дълго време да сме весели и щастливи ! 😉

Е. намерих някакво време да се прибера до Пловдив. Все още нямам интернет, но все пак реших да напиша това докато ми е свежо oще 🙂

В понеделник сутринта, реших че ще ходя с моята кола на изложението Булконтрола, на което представям фирмата в която работя. Реших, че така ще е най-добре и най-много хора ще са доволни и моето пребиваване там ще е най-ползотворно. Първия ден само подреждахме щанда – окачихме плакатите, подреждахме витринтата и други такива глупави и времегубещи неща. Към 18 часа тръгнах от InterExpo-то и имах 2 часа докато сестра ми свърши работа. Реших да отида до Витошка да взема билети за Thievery Corporation. Да, вече се бях навил да ходя, а и ще идват още хора от Пловдив, които трябваше да върна след концерта. Всъщност това беше разрешението на втория ми, социалния проблем за концерта. Горе-долу лесно намерих Витошка, но когато решиха да си намеря място за паркиране, се забих по едни еднопосочни улички и направих едно изгубване класик. Наистина не знаех къде се намирам и по едно време видях НДК в далечината и реших да оставя колата и да намеря път като пообиколя пеша. Междувременно отидох и купих 3 билета за концерта и поне свърших една хубава работа. Сега оставаше да се оправя и с пътищата. Мислех, че направих план, но той отново се осуети заради еднопосочни улици и след това, не знам как, но се оправих някакси и успях да стигна до самата уличка Аксаков до парламента, на която е магазина в който работи сестра ми, и дори спрях на същата улица. Изчаках да затворят магазина (между другото тя работи с Дани, който е барабанист на Остава и там си киснат през повечето време разни музиканти, като останалите от Остава, Gravity Cо, Анимационерите :), въобще гъзарска работа ) и отидохме на кафе. От много лутане седнахме в едно, в което кафето беше 1,80 лева, но намрихме и по-евтини неща за пиене 😛 След това се прибрахме в квартирата на сестра ми и ядох ориз, който беше направила за мен и беше много вкусен 🙂 Новата й съквартирантка Таня, ми направи един комплимент, като попита кой от двамата е по-голям 🙂 След вечеря решихме да се разходим и стигнахме до кино Арена, което се оказа много близо и съвсем спонтанно решихме да гледаме филм. Оказа се че сме точно за последнтата прожекция от 23:20 на Междузвездни войни епизод 3. Ами изгледахме го 🙂 Аз както се чудих кога ли ще го гледам и дали ще го гледам въобще, и така понякога нещата стават от само себе си. Прибрахме се след 2 часа, а сутринта трябвше да съм от 10 на изложението.

Учудващо на сутринта не ми се спеше, На чуждо място човек се буди по-лесно. Тръгнах в 9 и едвам стигнах в 10 без 10. Деня беше лек и нямаше много посетители, но за първи ден може би е нормално, ще видим осталаите дни как ще е. В 18 часа си тръгнахме, а Таня и Пухи ми казаха, че в 18:30 пристигат с рейс в София. Казах им да слязат на Плиска и да видим как ще се оправим до зала Христо Ботев, където е концерта. Отново никой в колата не познаваше София и се лутахме супер много време из центъра, докато уцелим как да стигнем до студентски град. Хем имаме карта, но като не знаеш как изглеждат нещата в действителност си е трудно 😛 Да не говорим, че в интензивното движение никой не ти оставя време да се оглеждаш и мислиш. Изгубихме един час, но в крайна сметка с късмет, упоритост и питане намерихме залата. Там дойдоха Стоян и Диди и към 9 без малко влязоме в залата, въпреки че концерта беше обявен за 20 часа 🙂 Естествено намерихме време за една биричка преди концерта 🙂 Залата беше препълнена ! Концерта беше невероятен и не може да се опише. Изживях едно неповторимо усещане – пълен двучасов екстаз !

На всички много им хареса, и към 23:30 успяхме да тръгнем от залата с колата. Почти не объркахме пътя за излизане от София, но едно място имаше катастрофа и беше спряно движението, което ни забави и излязохме от града към полунощ. През целия път до Пловдив имаше страшна буря и на места съм казал с 60-70 на магистралата. Отне ни 2 часа да я преминем. Обиколих да оставя спътниците ми и в 2:30 си бях у нас. Докато обикалях из Пловдив, ме спряха за проверка за алкохол и диалога с полицая започна буквално и 1:1 така:

– Добър вечер

– Добър вечер

– Пил ли си ?

– Не съм

– <със съжаление и гледайки книжката ми> Що не си пил бе, Ице ?

Направо ахнах и не знаех какво да кажа 😛 Естествено “лаборантките” вътре показаха 3 нули и се прибрах без други проблеми. Изкъпах се, сега дописвам това и лягам, че сутринта в 8 отново потеглям за София.

Пътешествието премина страхотно, превъзходно, супер ! Последните три дни прекарах главно на път с Опелката и добра компания 🙂 Възползвах се със страшна сила от трите почивни дни и в петък сутринта с Вилито, Стефан, Здравка и Йонов потеглихме към хижа Черноморец до Варна. Големите пътища по едно време ни отказаха и на петолъчката след Сливен решихме да кривнем на север и да минем през селцата натам. Гледката и пролетната природа бяха супер, за разлика от асвалтовата покривка, но не може всичко да е перфектно. Минахме през село Рупча, което май е от “Васко Да Гама от село Рупча” ?!? Не сме сигурни, но имаше един оромен надпис РУПЧА в планината, подобно на Hollywood в Лос Анджелис 🙂 След това спряхме на едни полянки и рекичка до едно село Дъскотна, или както го кръстихме ние – The Skotna 🙂 Майтапа на страна – там си е много хубаво. Из повечето села през които минавахме почти не виждахме хора и на места се чудихме кой да попитаме дали сме на правилния път. В някои от селата май преобладаваше турското малцинсво и някъде дори и младите мимичета бяха с шалвари.

По едно време видяхме надпис -“Чудните скали” и спряхме да снимаме от далече, но малко след това се оказа, че си има специален път до/през тях и там също спряхме да ги разгледаме. Всъщност за малко да си останем там, след като вкарах опелката в една огромна дупка, където опря отдолу и едвам я измъкнахме. Иначе скалите наистина са чудни ! Сякаш са изградение от безброй малки камънчета, а стоят здраво и образуват интересни фигури. Имаше и тунели в тях, които не знам дали са естествени или изкуствени, но също са много красиви, а и ставах супер снимки в тях.

След като бяхме тръгнали в 9 сутринта, пристигнахме в хижата (всъщност бунгалата) в 17:30. Колкото и да е странно почти не се объркахме на отиване. Само накрая първо спряхме на едни други бунгала, но въпреки че разбрахме, че не сме за там, все пак първо отидохме до плажа да пипнем морето, преди да продължим до нашите 🙂 На хижата вече имаше доста хора от групата, която се организирахме, но още повече се очакваха в събота. Ние след дългия път укапахме рано и към 23 часа бяхме в леглата. Бунгалата си бяха прилична мизерия, но не сме очаквали, нито пък желали нещо друго. Във всеки случай, не си струваха 7-те лева на човеконощувка.

В събота решихме да се разходим някъде из околността с колата и докато се чудехме между Варна, Балчик и нос Калиакра тръгнахме без да сме решили окончателно. Станах спец да карам из градове, които въобще не са ми ясни – в случая става дума за Варна, където отивах за пръв път в съзнателния ми живот. В крайна сметка тръгнахме още на север и отидохме в Балчик, за да разгледаме Двореца и Ботаническата градина. Бяхме решили ако остане време да отидем и до Калиакра, но Балчик се оказа много интересен и му отделихме подобаващо време, което си заслужи. Двореца и Ботаническата градина се допълват прекрасно и прекарахме много приятни часове в разглеждането (и снимането 🙂 ) им. В същото време те са и обект N24 от 100-те национални туристически обекта и там си взех втория печат в книжката ми 🙂 Аз също силно препоръчвам да посетите Балчик, ако не сте го правили до сега. Наистина много ме впечатли. Единственото, което не ми хареса, е че ресторанта в които седнахме – нямаше цаца, а как да отида на море и да не ям цаца 😛

Точно когато си тръгнахме от Балчик, заваля супер проливен дъжд и добре че си намерихме колата бързо, иначе доста щяхме да се понамокрим. По едно време дори и чистачките не помагаха много. Добре че се оказа типичен летен проливен дъжд и бързо спря. Малко преди Варна се отбихме да видим и скалния манастир Аладжа, като го хванахме малко преди да затворят. Още едно интересно мястов България. Самия манастир представляваше издълбани ниши в една ветикална скала, където са живеели монасите. Доста е стар – от второто българско царство и дори не се знае истинското му име, а е останало персийското/турското название Аладжа, което означава пъстър/шарен.

Във Варна отидохме на пицария Godzila и се наядохме едно хубаво (и дори сравнително евтино) 🙂 Прибрахме се в хижата към 20 часа, където най-сетне можеше да се почерпим за рожденния ден на Йонов 🙂 Музиката беше супер, хората също, въобще страхотно ! Имахме си огън, пиивахме с изглед към морето, и дори играхме с толка и се люляхме на люлки 🙂 Всъщност най-хубавото на бунгалата беше, че се намират в гора, а са на 30 метра от морето 🙂 Малко по-високо са и има стархотна гледка.

Не помня кога заспахме, но сутринта станах в 8 с идея да тръгваме към 9. Само където на никой не му се тръгваше обратно към цивилизацията. Може би към 10 успяхме да тръгнем, но отидохме във Варна на кафе, а се озовахме отново в Godzila на пици и салати. Разгледахме центъра и тръгнахме чак в 12 от там. Решихме да пътуваме покрай морето към Бургас и да се отбием по някое време към Айтос. Пътя всъщност е доста стръмен и планински и по едно време спирачките доста загряха и се наложи една принудителна почивка. Беше малко преди Несебър и си казахме – защо пък да не разгледаме и него ? 🙂 Речено-сторено. Намерихме едно хубаво място за паркиране, малко преди старата част и тръгнахме пеша. Вилито каза, че не била ходила в Несебър и трябваше да поправим това 😉 Обиколихме цялата стара част и дори си взехме печат от историческия музей, който също е един от 100-те обекта. В несебър най-сетне седнахме на цаца с бира 🙂 (за съжаление за шофьорите – само малка 🙁 ) Времето отново мина неусетно и тръгнахме от там чак в 16 часа.

Останалата част от пътя минахме без да спираме за много. Не че нямахме желание и цели, но просто решихме че няма време и да оставим за друг път. След кратко объркване на пътя в (или по-точно около) Стара Загора, запрашихме бързо по спокойния път и след Чирпан дори хванахме магистралата и се прибрахме благополучно в Пловив към 20 часа.

Много съм доволен от цялата екскурзия 🙂 За пръв път 128 мегабайтовата карта на фотоапрата не ми стигна, и с вградените 16 всичко ми стигна на косъм 🙂 Измислихме нов вид туризъм – хаотичен, в който тръгваш нанякъде без да знаеш точно накъде и посещаваш всичко по пътя и ако се сетих за нещо на близо 🙂 Тръгваш от точка А за точка Б, а посещаваш Ш, Ч и М 😉 Може дари да се нарича “Хаос туризъм”.

Снощи бях на рожеден ден на Магито (още веднъж ЧРД 🙂 ) и покрай вкусната торта (ръчно творение на рожденичката), решихме днес да отидем някъде на планина. След кратко чудене се спряхме на Белинташ. Аз лично не бях го чувал преди, но ми стана интерсно като ми обясниха за мястото. Всъщност никой от нас не беше ходил там и не знаехме как се отива. Разбира се това не ни спря и дори първоначалния план беше да сме с две коли. Сутринта обаче се оказа, че бащата на Магито има работа с колата и отново останахме само с моята кола. Преди да тръгнем, направихме малко проучване в Интернет и попаднахме на това, което малко ни стресна с над 3 часов преход пеша в едната посока, а ние нямахме толкова време. Към 11:30 се събрахме Магито, Вилито, Стефан, Таня и аз и тръгнахме към Асеновград. Това беше първоначалната посока, а от там щяхме да видим. По пътя ченгетата ме спряха за неправилно изпреварване и сега си има още един акт 🙁 Това не успя да развали настроението ми, дори намеците им за подкуп от рода на “К’во шъ праим ся ? трябва да пишем акт”. В Асеновград се обадихме на Халил и той ни упъти за посоката нататък. Трябваше да намерим пътя за Кърджали и от него в село Червен, да завием нагоре след бензиностанцията. В едно заведение попитахме за посоката и как да излезем от Асеновград на правилния път и се отправихме натам. Лесно намерихме отбивката, където между другото за пръв път тази година видях щъркел 🙂 Оттам нагоре през разни селца, на някои от които не им разбрах и имената, и все нагоре. Пътя ставаше все по-лош, но поне ни казваха че това е правилния път 🙂 По едно време пътя стана обсолютно черен и здравата се раздрусахме. Двама колоездачи ни разказаха за пътя и казаха, че може да се отиде почти до самия Белинташ с кола, но последните 1-2 километра са особено лоши и е по-добре да спрем до едни гробища. Продължихме безотказно напред и нагоре, докато ни заглъхнаха ушите и намерихме мястото където имаше и други спряли коли. Оттам взехме раниците и тръгнахме пеша, поне да се оправдаем че сме планинари 🙂 Пътеката наистина беше тясна и едва би минала кола. Това което ми направи впечатление, е много чешми по пътя, посветени на различни хора. Повечето дори течаха през този сезон и жадни нямаше да останем 🙂 Пътеката до Белинташ беше маркирана с червено-бяла боя и така успяхме да не се изгубим. Белинташ е древнотракийско свещенно място и наистина е много странно. Представлява много висок гол скален масив, поставен някак неестествено сред долина и заобиколен с планини. Най-странното, е че е изпълнен с странни абсолютно правилни и симетрични знаци. Има множество полусфери с различна големина, в някой от които има вода. Много е лесно да си ги представиш, като отпечатъци от кацането на извънземни космически кораби 🙂 Има и два абсолютно кръгли “кладенеца”, в които имаше много странни живи същества. Самите скали погледнати от различни ъгли може да видите образи на хора, подобни на египетските фигури. Въобще Белинташ е място, което може да ви накара да повярвате, ако не в извънземни, то поне в свръхестествени сили. Има вярвания, че е място с много енергия и е предпочитано място за медитация 🙂 Когато отидохме имаше една не малка групичка алпинисти, но отидохме по-нагоре, където останахме само ние. Направо ахнахме от гледката. Всеки започна да ходи нанякъде, да гледа, да снима или просто да се отпусне. По едно време установих, че всеки е легнал някъде и релаксира на приятно греещото слънце, и дори поспахме. После се шегувахме, че един час спане там, ни е заредил за цяла седмица и сега няма да спим 🙂 Към 17 часа тръгнахме обратно. Връщането беше по-лесно, най-малкото защото вече знаехме пътя 🙂 Стигнахме до колата, която беше останала последна и поех по 10 километровия черен път и когато стигнахме до асвалт, направо благослових, човека, който го е измислил. Бяхме събрали малко боклуци от планината да изхвърлим, но по едно време замириса на газ от багажника и оставихме една стара газова бутилка, която се беше разтекла. Осталата част от пътя мина без проблеми и се прибрахме усмихнати и доволни от днешното пътуване 🙂

п.с. всъщност така и не ми стана ясно как е правилно да се казва – БелИнташ, както беше на табелите на самото място, БелАнташ, както е правилно според местните жители или БелЕнташ, както е най-често споменавано според google. Не че има значение, но все пак се почудих как да го напиша 🙂

update: моите снимки са вече online 🙂

Днес се наложи да отида до ВЕЦ Девин по работа, защото се оплакали, че една наша газсигнализираща централа не работела. Във фирмата ме научиха, че обичам да обикалям и снимам из България и вече съм обичайния заподозрян, когато трябва да се ходи някъде 🙂 Аз дори се радвам за това 🙂 Сутринта дойдоха, взеха ме с кола и ме закараха до Девин. Там смених предния панел на централата и всичко се оправи. Наистина много странен проблем, защото никога не ни се беше случвало такова нещо. По принцип централите ни бачкат винаги, по-скоро сензорите по някога се издънват. Както се опитаха да ме успокоят, “винаги има първи път” 😛 За половин час свършихме работата и тръгнахме обратно. Лошото беше, че не бях с моята кола и не можех да спирам да снимам където ми харесва 🙁 Минахме през Девин (самия ВЕЦ е на 4 km от града), там хапнахме и решихме да минем през Кричимския ВЕЦ (Въча 2), където да оставим един сензор. Когато отидохме се оказа, че и една от тамошните ни централи, също се държи странно. Наложи се да я отварям, но проблема се оказа прост и свършихме още допълнително работа набързо.

Като цяло мога да кажа, че започват да опознавам един по един повечето ВЕЦ-ове в България. Само по пътя между Кричим и Девин има поне 5 и строят още. Ама то си е е сладък бизнес да правиш ток – държавата е задължена да ти го изкупува, и само трябва да имаш пари да направих централата. Лошото е че не са малко пари, а става дума за милиони …

Най-хубавото от цялата командировка, беше че изпуснах днешната смяна на прозорците и дограмата. Като се върнах вече бяха изкъртили и махнали всички прозорци. Включих се само в местенето на мебели. Ако измисля как в понеделник да се скатая и от чистенето и ще е супер 🙂

Този уикенд реших да отида до София. Имах 30 лева, но още на първия завой, сложих 25 от тях в резервоара. Първоначалната идея беше да отидем на разходка с приятели и дори да отидем на Витоша, или да си събера още печати от 100-те туристически обекта или просто да запием в някоя квартира със стари приятели 🙂 В крайна сметка не направих нито едно от изброените неща. Всички от компанията се отказаха, а някои дори в най-последния момент. Снощи пътувах само с братовчетка ми Албена и натоварен с шкафове и закачалка за квартирата на сестра ми 🙂 Тръгнахме към 5 часа след обяд, т.е. точно по време на мача с Швеция бяхме на магистралата и както очаквах, почти нямаше движение и лесно се придвижихме до София. Към 20 часа взех сестра ми от магазина в който работи и решихме да си направим малка разходка сред нощна София. Разходката беше хубава, а и си поговорихме добре. Прибрахме се в квартирата й, разтоварихме багажа и се наядохме 🙂 След като бях сам я убедих да ходим на Depeche партито в клуб “3 ushi” и към 23:30 бяхме там, след като по чудо го намерихме. Попитахме едни хора “да знаете къде е улица 3 уши”, а те дирекно ни отговориха, че за Depeche партито се влиза оттук (всъщност сме били пред клуба). Отвън нямаше никакви обозначителни знаци (поне аз не видях), а се влиза през един най-обикновен вход за блок и след това надолу под земята. Сестра ми добави един лев към оставащите ми 5 лева и ги дадохме за вход. Клуба беше готин с типична underground атмосфера – нещо много подобно на нашето мазе. Имаше много хора и всички много се кефиха. Всъщност имаше прекалено много хора ! В началото буквално нямаше място да помръднеш, а и беше огоромна жега. Нещо вентилацията им не беше на ниво. По едно време сестра ми каза, че не може повече, защото е много изморена и аз се навих да си я закарам и да се върна отново. Нямаше ме някъде 20-25 минути, но точно от изпълнението на Миро и май съм изпуснал най-хубавата част и единствената песен на Нова генерация на партито. Не че останала част не ми хареса 🙂 Получи се много добро парти. Мо по едно време отказа повечето от хората да танцуват, а и доста си тръгнаха, но след това Миро ми върна настроенито, а и вече имаше повече място 🙂 Издържах до 5:30 (по новото време) и си тръгнах да спя. Двата пъти като шофирах от клуба до квартирата, направих сумати нарушения на правилата на движение, но аз знаех само този път и се наложи да карам в обратна посока на две еднопосочни улици. Чуства се кофти, но просто иначе нямаше шанс да се ориентирам в тъмна София. По време на партито се разбрахме да се чуем с Миро и евентуално да си ходим заедно, защото иначе те щели да пътуват на стоп, а аз бях сам в колата на връщане.

Тази “сутрин” станах в 12 и решихме, че няма време да ходим до Витоша, а и времето не беше много подходящо – мрачно и се опитваше вали. Взехме Донка от квартирата й и ме заведоха в Софияленд. Там дори ме качиха на “Влакчето на Инди” и не мога да кажа, че това беше много приятно изживяване – нещо съм отвикнал от такива въртележки и катерушки 🙂 В крайна сметка Миро се обади и се разбрахме да се срещнем в 16:30 пред народния театър и да отпрашваме към Пловдив. Така и стана – качих ги и тримата, а сестра ми и Донка оставих на театъра, където те отидоха на раздаването на театралните награди. Най-хубавото е че имах компания и нямаше да шофирам сам навръщане. Компания и то много приятна 🙂 Като се прибрах осъзнах, че съм взел разстоянието за час и 15 минути, което някакъв вид рекорд за мен, защото по принцип не бързам много. Направо не го усетих как мина пътя.

Днес проведохме поредно ходене до Асеновата крепост под формата на алкохолен туризъм. Ани носеше вино, Цецо – водка, а си купихме бира 🙂 Най-лошото беше, че бях с колата и не можех да пия, а само трябваше да гледам другите весели. Таня е на работа от 5 часа и трябваше да се върнем до тогава, затова отидохме с колата, но им казах : другия път – с влака ! Добре че поне времето беше божествено ! За ядене имахме сандвичи, солети, пуканки, кроки … въобще приличаше повече на пикник, отколкото на туристическа разходка. С други думи – съвсем обичайно за нас ходене до Асеновата. На качване уважихме и трите пейки, горе на крепоста стояхме и се наслаждавахме на спокойствието и хубавото време. Хубаво беше, че е работен ден и нямаше много хора. За пръв път (след толкова ходения) влязохме вътре в църквата и я разгледахме. Май до сега не бяхме отивали в работно време. На слизане се наложи да бързаме, и както обикновенно само се хилихме. Аз не толкова, но дургите добре си пиинаха и беше много весело (поне този път не пеехме 😉 ) ! Така днес около 16 часа беше забелязана видимо развеселена групичка от четирима човека да слизат от Асеновата 🙂 Има хубави снимки, които скоро ще се появят на Нашите Снимки

Много съм доволен от почивния ми ден по средата на седмицата 😉 Довечера ще ходя на концерт на Уикеда в Петното и дано това ми настроение се запази 🙂

Добавка: вече може да видите снимките тук

Като е почивка, да е почивка 🙂 Тези четири почивни дни преках почивайки си, и предимно offline. Националният празник, май стана просто още един повод за почивка и хората да излязат и да се порадват на леко усмихващото се време. Не че е лошо, и аз правех същото 🙂 и празника се усещаше само по това, че хората се поздравяваха с “честит празник” и по малко плакати, разлепени от различни политически партии. Четвъртък и петък вечер прекарах гледайки доста филми, за които обаче ще напиша някой друг път (ако въобще напиша нещо), ще спомена само един, който ми хареса особено – “21 грама” .

В събота заминах към Широка Лъка за кукерския фестивал “Песпонеделник”. Преди това, много хора се опитаха да ме уплашат с лошото време и лошите пътища, но въпреки всичко се натоварихме 5 човека в Опелката и запраших през Асеновград, към Пампорово и от там – Широка Лъка. Първоначално нямаше много желаещи да пътуват, но в последните дни се напълни колата и дори двама от спътниците ми не ги познавах предварително, а се разбрахме по имейли и ICQ да ги взема от гарата 🙂 Добре че се познахме някакси, защото Магито си беше изгубита GSM-а и им нямахме номерата. Всички се оказаха готини хора и си изкарахме супер. Йонов и Здравка ни бяха запазили места за спане в с. Гела, защото в Широка Лъка нямаше никъде места. До Пампорово пътя горе-долу беше добре и валеше лек дъжд, но след това имаше участъци, където имаше доста сняг и лед на пътя. Успях да стигна до Широка Лъка, без да сложа веригите, които си взех миналата зима, но все още не съм ги слагал нито веднъж. В Широка Лъка нямаше толкова сняг, колкото на Пампорово, където преспите бяха по-високи от колата 🙂 От там поехме по традиционното изгубване на пътя и вместо в Гела се озовахме в Девин 🙂 Всъщност в последствие се оказа, че не е било самия Девин, а община Девин, но това тогава не го знаех. Върнахме се обратно и видях табелата от която съм се объркал и поехме по един тесен път, който трябваше да води към Гела, но по едно време и в това се усъмнихме, защото не беше добре почистен и си помислих, че отново сме се загубили. В такива моменти се радвам че живея във времена, когато са измислени мобилните комуникации 🙂 Стигнахме благополучно до хижата (или станцията, не знам как точно да я опиша). Изглеждаше доста прилично, и беше току що ремонтирана – всичко вътре беше ново и дори стояха цените и етикетите на контактите, лампите, чашите … май бяхме първите които ги ползваха 😉 Единствено цената от 9 лева, на някои се стори леко височка, но за една вечер се прежалва. Другия проблем бяха дървата, които си идваха направо с леда за уискито 🙂 т.е. бяха много мокри и трудно се очакваше от тях да горят, добре че си носих електрическа печка-духалка (браво на Анито, че каза да я взема). Не си мислете, че като имахме печка беше топло – напрежението в контактите, беше като дискотека – ту идва, ту спира и никога не знаеш за колко време. В Гела времето беше ужасно – духаше много силен вятър и валеше гаден дъжд. Добре че си взехме червено вино 🙂 В събота слезнахме до Широка Лъка и се разходихме. Общо взето Широка Лъка, не е много Широка 🙂 и лесно се обхожда. Имам доста снимки и скоро ще ги кача някъде в интернет. Широка Лъка е един от 100-те обекта включени в програмата “Опознай България – 100 национални туристически обекта” и дори си взех “книжка”, в която се събират печати от всичките 100 места. Ще видя колко ще събера. За сега имам вече един – от Широка Лъка (обект No 87).

Днес беше традиционния кукерски фестивал “Песпонеделник” и за него в Широка Лъка бяха дошли хиляди хора, не само от България, но имаше и доста чужденци. Представяха се кукери от различни български села, както и Словенски кукери. Беше едновременно интересно, красиво и плашещо, но трудно се виждаше в голямата тълпа и гъчканица. По-добре успях да видя костюмите по пътя преди да стигнат до самия площад, където се представяха. Голям фестивал, който трябва да се види с очите. Случайно видях няколко познати, на които много се зарадвах. Повечето пътуваха на стоп, но за съжаление аз дори моите познати не можех да извозя всички. Йонов и Здравка ги закарах до Девин, от където да си хванат рейс за Пловдив, и всъщност тогава разбрах, че на онази табела пишело “Община Девин”, а не самия град, който е на 20-тина километра от Широка Лъка. Така съвсем неочаквано посетих и Девин 😉 Автогарата се оказа на лесно място и имаше рейс за Пловдив точно след 15 минутки. Само където не намерих извор с минерална вода да си напълня от Девин, а и нямах много време да разглеждам защото трябваше да се връщам. Пътя беше сух, но много крив 😉 чак замалко и на мен да ми стане лошо. Като малък имах много проблеми с пътуването, но сега като шофьор, май ми е по-добре. Като се върнах в Широка Лъка, предложих на спътниците ми да се приберем през Девин и Кричим, но май на повечето не им понасяха завоите 😛 Така отново тръгнахме по снежния път през Пампорово. Прибрахме се благополучно (само с едно леко объркване на пътя в Пампорово 😛 ) в Пловдив и се радвам, че решихме да отидем за два дена, защото пътя е наистина тежък и изморителен. Не знам как щях да се чуствам ако в един ден трябваше да отида и да се върна до там.

Като цяло съм много доволен и зареден от уикенда. Тази планинска красота и автентична култура, май ми действат добре 😉 Дано скоро пак да се ходи някъде, още повече и времето се оправя и пролет идва 🙂

update: моите снимки от Широка Лъка са вече на Нашите Снимки – част I и част II