Почти отмина и тази отпуска … това ми беше най-дългото стоене на море на едно място … две седмици изцяло на Кара Дере. Да, дори и на мен въобще не ми се тръгваше. Много хора идваха и си отиваха. На едно много чудесно място с (както го е описала Елица) басейн, частно игрище за волейбол, бар на плажа, въжена люлка, паркинг … направо 5 звезди ! Разнообразно море – от езеро спокойно до цунами след земетресението. Пълна почивка. Пълно изключване от цивилизацията. Чудесни гривни от Таня (Всички, да благодарим на Таня. Бла-а-аго-о-ода-а-ари-и-им ти, Таня!). Въртях огнен пой. Няма какво да го описвам, беше приказка. А тази година снимки няма има 🙂 Ето на Ели, Марина, Гената, Ники, Дина и моите.
Category Archives: Пътешествия
На Гьокчеада
Уикенд от три дена на море не е за изпускане. Общо взето не можахме да убедим никой друг да дойде (всъщност само Софито се нави, но пътуването пропадна по други причини), но все пак с Нина решихме да отидем до Гьокчеада (Имброс от гръцки) за три дена. Тръгнахме в петък вечерта около 21 часа с намерението да хванем първия ферибот от Кабатепе в 8 сутринта. Покрай сестрата на Нина, бяхме замъкнали доста неща за нея и другите от острова. Почти в последния момент разбрах, че ще возим и едно дете до там. Първо малко се притесних за отговорността, но “детето” се оказа един 14 годишен тинейджър, който беше по-едър от мен. Както и да е, взехме го от Бяла река и си продължихме по пътя. А пътя всъщност не е толкова малко. Особено през нощта, със спирания и не дълъг престой на границите ни отне 7 часа. Пристигнахме на мястото, където тръгва ферибота в 4:30. Пред нас вече имаше 2-3 коли. Ние се наредихме и пробвахме да заспим, но в колата не може да се каже че успяхме. Първия опит за наспиване – неуспешен.
Ферибота от Кабатепе до Гьокчеада пътува близо два часа (на нас все ни се случи малкия ферибот 🙁 ) и бяхме на острова към 10 сутринта. Цената на ферибота също ми се стори много приемлива (поне в сравнение, с тази, която плащахме в Гърция до Самотраки) – 20 лири за кола (около 18 лева), и не се плаща отделно за хората вътре.
Първата весела случка на острова беше, когато решихме да си купим бира за добре дошли. Всъщност Нина ми разказа историята как като е взела двете бири и казала да ги отворят, продавача веднага взел един вестник, разкъсал го на две и със перфектни движения на дюнерджия е увил двете бутилки във вестника (за да не се движим по улиците и да пием), след което ги е отворил. Всичко това с наведен поглед надолу без да я поглежда. Просто ей това се казва обслужване.
Стигнахме до плажа със сърф училищата, където беше сестрата на Нина. Там наистина се убедих, че на този остров ходят само българи. Въобще през цялото време на моменти съвсем изключвах, че не съм в България. Общо взето на плажа имаше толкова пловдивски коли, колкото и турски. Е, по по другите плажове си имаше доста турци, особено дошли за уикенда. На целия остров си е голяма пустош (от към растителност) и всяка сянка беше много ценна. Едвам си намерихме половин чадър под който да се опитаме да се наспим, в събота след обяд, но и втория опит да се наспим беше неуспешен. Единствено успях да изгоря на слънце.
В събота вечерта си направихме една разходка по южната част на острова. Отидохме чак до най югозападния плаж. Острова всъщност въобще не е малък и е доста хълмист. От единия край до другия ти отнема над 40 минути с кола. Плажовете обаче са им хубави, с пясък или много ситни камънчета. Не са като в Гърция. Общо взето предварителната ми представа, че Гьокчеда и Самотраки си приличат като природа тотално се разби (въпреки, че се виждат един от друг). Гьокчеада като цяло няма въобще висока растителност. Целия е в едни голи хълмове и съвсем ниски храсти.
От плажа взехме друг път, който води към главния град, който също се казва Гьокчеада. Там седнахме в нещо като ресторант-закусвалня със страшно вкусни готвени манджи, които винаги са много яки. В съседство на ресторанта имаше турска сватба, което също си беше интересно преживяване. На един площад имаше нареди много столове под формата на буквата П, по средата танцуваха младоженците и разни други хора, а останалите гости седнали на столовете, ги гледаха. Нямаше никакво ядене и/или пиене. Само като си тръгвахме видяхме, че носят огромна триетажна торта. На връщане към България в едно друго село видяхме същата картинка, така че явно това са им традициите за сватба.
Прибрахме се на плажа сравнително късно, и на плажа вече се беше заформи8л купона. Много насядали на земята хора, свещи за атмосфера и шума на морето. Просто чудесно. Отново всички са българи. Говори се само на български и английски с някои чужденци … въобще усещането ми беше че съм си у дома. Отново стана по малките часове преди да си легна. На сутринта се събудих още като напече слънцето върху палатката (нали ви казах, че там сянка няма).
Неделята решихме да си направим разходка из вътрешността на острова. И без това започнах да изгарям и реших, че този ден няма да е за плаж. Първо отидохме на неделния пазар в Гьокчеада. Нагледах се на истински турски пазар. Пълна класика – продават *всичко* (някои от нещата дори не знаех какви са), пълно е с хора, продавачите постоянно викат. Накупихме си разни неща за ядене и дребни подаръчета и решихме че ни стига толкова цивилизация.
След пазара тръгнахме да търсим Водопада, който се оказа, че никой не знае точно къде е 🙂 Същия ден нямаше въобще вятър (разбирайте Прогноза) и Лина също дойде с нас. Знаехме че се тръгва от Dereköy, но там има бариера и не може да се продължи с кола. Оставихме колата и продължихме по пътя. Знаехме че има около два часа ходене, но не знаехме точно на къде. Имаше доста пътеки и в крайна сметка използвахме жокер “обади се на приятел в България” да ни каже на къде да ходим. И добре, че го направихме, защото бяхме тръгнали по грешна пътека. Вървим си ние по 40-градусова жега по един асфалт, слънцето вертикално над нас, няма сянка и търсим водопад. Общо взето аз въобще не видях реки на този остров, и се чудихме къде може да е този водопад. Междувременно се видя Самотраки и аз му махнах 🙂 По едно време Нина викна Аллах и чухме вода в едно дере покрай пътя. Веднага тръгнахме надолу, колкото и стръмно да беше. Стигнахме до една мъничка, почти пресъхнала река, но си казахме че друга няма да е. Наистина това беше единствената река, която видях на острова. Имаше няколко язовира, които как се пълнеха, въобще не ми е ясно. Въпросната рекичка, до която стигнахме, беше почти пресъхнала, а малкото вода, която течеше беше направо топла. Все пак беше много по-добре от жегата на пътя. Едвам имаше място да се топнем, но беше много приятно да си лежиш и водата да тече покрай теб.
Това може би беше мястото, което най ми хареса на острова. Водопада успяхме да го намерим, но и той беше почти пресъхнала и едвам течеше само от едната страна. Колкото и да не ни се искаше трябваше да си тръгнем. Извървяхме обратния път по жегата, свършвайки всичката вода, която носихме и първото нещо, което направихме като стигнахме селото беше да си вземем нещо студено и освежаващо за пиене. Второто нещо беше да си вземем ядене 🙂
Неделя вечерта беше по-спокойно. Бяхме седнали на една масичка на плажа. Имахме салатка и допивахме йени ракъ-то. Нямаше почти никакви хора, а малкото останали непрестанно говореха за Прогнозата, която идвала от понеделник сутринта. Дори още през нощта, което мен въобще не ме уреждаше, защото ми се беше счупила едната рейка на палатката, и вятър от 25 m/sec нямаше как да понесе. За мое съжаление синоптиците този път познаха. Още от 1 часà започна да духа силно, а към 2-3 просто си съжалих палатката (най-вече да не се скъса от непрестанното мятане и опъване в счупената рейка), свалих рейките и отидох да спя в колата. Нина също дойде по някое време, защото в нейната много духало. Така за поредна вечер не можахме да спим, защото постоянно някой се надигаше и поглеждаше дали палатките ни не са отнесени.
В понеделник сутринта (доста по-късно от колкото обещаваха) всички сърфисти бяха във водата. Вятъра наистина беше силен. Като седиш на плажа, песъчинките направо болезнено се удрят в теб, а косата ми просто се напълни с пясък. Поседяхме, погледах сърфистите, и решихме да си тръгваме.
Естествено не бързахме да напускаме острова, а отидохме на друг плаж. Намерихме един доста просторен и с доста малко хора и си направихме един плаж там. Постепенно започнаха да идват повече хора, но ние пък си тръгнахме 🙂
Решихме да обиколим малко селата из вътрешността на острова. В крайна сметка разгледахме само Tepeköy, което всъщност старо гръцко село, и му личеше. Имаше доста хубави възстановени къщи, но имаше и доста запуснати.
След Tepeköy нещо изпуснахме пресечката за другото набелязано село и се озовахме в Гьокчеада. Така и така бяхме там, а и вече бяхме поогладнели и решихме отново да хапнем в същия ресторант. Отново беше много вкусно и на прохладно място.
Не оставаше много време до ферибота и си взехме по една бира във вестник за прощаване 🙂 Опитахме се неуспешно да си намерим хубаво сенчесто място с изглед към морето да си изпием бирите и в крайна сметка седнахме пред една огромна купчина с мрежи за риба, които образуваха малко сянка.
Качихме се на ферибота в 16 часа, където през почти двата часа пътуване успях и малко да дремна. След това взехме участъка до границата без почивка. Този път поне беше по светло 🙂 Точно малко преди границата в един хълмист район, карайки нагоре-надолу, успяхме да видим 6-7 залеза на слънцето. Просто наблюдаваш как залязва, а като се качиш на следващия хълм отново виждаш голямото червено слънце. Почти като в Малкият принц, който веднъж е гледал 44 залеза за една вечер.
Стигнахме до границата и минахме супер модернизираната турска страна. След това дори, за малко почивка, се помотахме из новия безмитен магазин, който си е цял mall !
Почти се бях зарадвал, че сме си почти в България, когато на българската граница просто ни вбесиха. Никъде няма такава простотия. Толкова абсурдни ситуации само аз няколко минути рядко могат да ти се случат. Чак не ми се говори, че ме хваща срам, че съм българин. Знам че ще завърша негативно този иначе толкова хубав пътепис, но просто така ни беше и нас. През целия път из България вместо да си спомняме хубавите моменти от острова, ние си говорихме за простотията на българските митничари.
Снимки от пътешествието може да разгледате в Нашите Снимки.
Карлово – хижа Рай – Калофер
Този уикенд си направих този преход, който отлагах от седмици (да не кажа от години, защото и миналата и по-миналата година така и не успях да стигна до х. Рай). Не ме спряха да тръгна нито прогнозите на синоптиците, нито че повечето ми приятели се отказаха по най-различни причини. В крайна сметка се навиха само Стрина Марина и Ники. Така тримката в 7:30 в събота се качихме на влака за Карлово и в 9 часа бяхме там. Тогава започна изкачването ни. След кратко пазаруване, излизане от града към водопада и кратко, но стръмно изкачване, в 10 бяхме пред портите на Парк Централен Балкан.
След още два часа ходене, стигнахме до хижа Хубавец. Там седнахме за почивка и за обяд. Хапнахме от супите на хижата, поседяхме 30 минути и се почувствахме още по-готови за прехода нагоре.
След Хубавец пътеката продължава покрай чудесната Стара река, която беше с най-бистрата вода, която съм виждал. На доста места има мостчета и се пресича реката ту от едната страна, ту от другата. След още два часа ходене покрай реката, стигнахме до хижа Левски.
Така след 4 часа и половина бяхме на половината път. Хижарката ни попита дали сме за тук, а ние казахме че продължаваме. Имахме някаква идея да останем тук, ако все пак времето е лошо, но то се оказа чудесно за ходене (аз дори бях доста потен). След като тръгнем от Левски общо взето няма връщане назад – следващата хижа вече е Рай след 4 часа и половина.
След хижа Левски пътеката се отделя от реката и тръгва рязко нагоре към билото на Стара Планина. Първия един час е доста стръмно изкачване, но когато излезете от гората на резерват Старата река, разбирате, че всичко си е струвало !
Едни гледки, които обектива на фотоапарата просто не може да обхване. Трябва да ги видите с очите си. По едно време просто спрях да снимам, защото осъзнах, че това което виждам на екранчето, съвсем не е това което е в действителност.
Късметът ни изневери половин час преди да стигнем до хижата, когато (както е нормално за Стара планина) времето рязко се промени и ни заваля доста проливен дъжд. Пътеката се превърна в река, обувките ни прогизнаха, а силния вятър така завихряше дъжда, че общо взето целия се намокрих. Разбрах израза “мокър до кости”. Добре че поне беше сравнително топло и не измръзнахме. Сравнително бързо стигнахме и до хижата, макар че по едно време вече ми се искаше да е по-близо 😛
В хижата имахме запазени места на наровете, където си преоблякох абсолютно всичко и след това общо взето всичко беше чудесно … с изключение може би на групата тинейджъри в столовата, които вече се бяха напили, бяха надули музиката и крещяха едни и същи песни. Ние си седнахме навън на едно място на сушинка. Марина и Ники срещнаха един приятел от палатковия лагер около хижата и общо взето бяхме с него вечерта. По едно време на масата имахме и един (сравнително) възрастен белгиец, който беше голям образ и обикаляше българските планини. Преди да тръгнем, аз също си мислех да си взема палатката, но след прогнозите за гръмотевици и опита на Маги със счупената палатка от вятъра, реших да я заменя в раницата със зимното ми яке (което заема горе-долу същото място) и мисля, че не сбърках.
В хижа Рай бяхме в 18:30, което прави 9,5 часа от както слезнахме от влака в Карлово или 8,5 часа от началото на националния парк. До сега не бях правил толкова дълъг планински преход, но се справихме добре.
В неделя, след като се събудихме, времето продължаваше да е дъждовно. Обувките ни бяха все още мокри и се отказахме от ходене до Райското пръскало или връх Ботев. Аз за пръв път го виждах, но някои хора казаха, че сега е най-пълноводното пръскало, което са виждали. Това не ме учудва при толкова валежи напоследък. Общо взето всички потоци през които трябваше да преминем си бяха доста пълноводни.
Изчакахме един момент, в който спря да вали, сложихме си найлони на краката и тръгнахме направо към Калофер. Времето беше мъгливо, и постоянно ръмеше. С дъждобрана ми беше топло, без него мокро – гадна работа. А и от тази мъгла не можах да видя никакви хубави гледки. Ще трябва пак да мина по този (и без това по-лек) маршрут.
Успяхме да слезем до Паниците за по-малко от 3 часа. От там тръгнахме по пътя и дори успяхме да хванем стоп до Калофер.
Потърсихме автогарата, която в крайна сметка се оказа една затворена будка и до нея имаше не особено голямо разписание. Общо взето малко рейсове минават през Калофер. Освен двата рейса сутринта за Пловдив имаше само в 17:10. Оказа се че имаме два часа на разположение и ги прекарахме в механата на центъра 🙂 Рейса дойде в 17:30 и час по-късно бяхме в Пловдив.
Сега след два дена ходене съм много щастлив, че ми се случи и съм с хубава мускулна треска на краката, какавто не бях имал от зимата, когато ходех на сноуборд.
п.с. ето всичките ми снимки.
Тиймбилдинг край Карлуково
В петък от новата ми работа ме поканиха на тиймбилдинга през уикенда. На мен вече ми беше пропаднало ходенето до Райското пръскало, така че бях свободен. След като разбрах, че става дума за по-екстремно преживяване и спане на палатки, просто нямаше как да откажа. Единствения леко кофти момент беше, че в събота сутринта трябваше да съм в 6 часа в офиса.
Пристигнах на уреченото място и време. Принципно нямаше нужда от моята кола си мислех че ще се наспя, но като се събрахме се оказа, че Сребрин е спал само час и половина (след нощ с някакви каучсърфърки по барове) и така аз карах. Бяха ни казали, че срещата ни е в Луковит. Трябваше да стихнем до 9:30, но имахме проблем със спирачките на едната кола и стигнахме към 10. Там ни посрещна един човек, който каза, че трябва да продължим още 7-8 километра до мястото. А “мястото” се оказа, националния пещерен дом до Карлуково, който аз много добре знаех от едно ходене преди почти пет години.
Тиймбилдинга започна леко скучно от типа хайде сега всички да се запознаем и да се раздвижим леко. След това измислихме име на отбора като половината трябваше да намислят прилагателно, а другата половина съществително и се получи доста глупавото “бяла жена”, но кой за каквото си мисли. Дори си направихме знаме на отбора на един плат със спрейове и маркери.
Всички препятствия (естествено) бяха организирани под формата на приключенска игра от типа намери съкровището. Тук вече стана интересно. Едно от нещата които ми хареса като цяло беше, че за основа беше използвана местна легенда за съкровище, скрито от монасите от скалния манастир край Карлуково. Дори накрая организаторите ни питаха дали е трябвало да бъде нещо в стил Властелина на пръстените, но ние казахме твърде не – местните легенди са си много по-добре и опознаваш още по-добре района.
Взехме първия лист с упътвания и тръгнахме към пещера Проходна, където някакви французи снимаха филм на праисторическа тематика и всъщност бяха затворили пещерата (което е доста тъпо!). Имахме доста разправии с охраната, докато влезем. Наистина вътре имаше струпана доста бутафория, но ние нищо нямаше да счупим … а и си търсихме следващото писмо. Както и да е – в крайна сметка успяхме. След това последваха построяване на жива пирамида от хора на три етажа (аз бях един от най-долните – ужасно беше), леко скално катерене в редица, хванати с едно въже, ориентиране с компас (по зададен азимут), спускане (по-точно прелитане) по въже между два склона на каньон ала Тарзан (отдолу си беше голяма пропаст), промъкване в пещери през едни тесни отвори, където трябва да лазиш само с челник (ако бях сам никога не бих си помислил да продължа напред), междувременно имаше доста трудни логически задачи (всъщност това май се хареса на всички – задачките съвсем не бяха елементарни, трябваше доста да напънем 11 програмистки мозъка), вертикално спускане с въже от над 40 метра (това го сметнахме, че е все едно да се пуснеш от 13-я етаж на някой блок) към едно езеро (в крайна сметка стъпваш точно на брега, но от високо не изглежда така), ходене из гора по карта, още ходения и почти лазения в пещери, гребане няколко километра с надуваеми лодки по Искър (с всичките му там бързеи, мостове и т.н.), търсене на бутилка в реката … и всичко това за да стигнем до крайното ковчеже, което да отключим с десет (!) ключа и вътре имаше най-прекрасната топла бира на света, която бях пил ! Общо всичко това за около 6 часа и накрая всички бяхме много доволни. Много добър тиймбилдинг. Браво на организаторите Христо и Яна от Алпийски клуб Еделвайс, които са много готини хора.
Вечерта бяхме на палатки, като аз си носех моята и моя спален чувал и си ми беше много добре. Дори бях сам, а дъжда който ни заваля, макар че беше за кратко, беше доста силен, въобще не го усетих вътре. Някои от другите палатки протекоха доста. Аз както имах доста енергия, изведнъж капнах и си легнах сравнително рано.
На сутринта останалата част от тиймбилдинга беше пейнтбол. До сега не бях ходил и ми беше интересно да пробвам. Въпреки, че не си падам много по подобни игри, ми беше готино. Най-хубавото, може би беше, че се организираше в една горичка близо до палатките – истинска среда, без никакви бутафории. Изиграхме няколко игри, но в крайна сметка май слънцето ни измори повече – с тези дрехи и маски се сварихме и капнахме.
След пейнтбола си тръгнахме към Пловдив. По пътя само спряхме да хапнем в един крайпътен ресторант и успяхме да се приберем малко преди да завърши изборния ден и гласувах. Ей така както си бях с голяма раница на гърба, влезнах в изборната секция и си пуснах бюлетините.
Дъждовен уикенд
Вече цяла седмица през деня пече слънце, а вечерта от 5 до 6 вали, трещи и гърми. Просто ужасно лятно време – не става за море, не става за планински преходи … не става и за палатки. В събота, наплашени от това време, решихме да отидем в … Пловдив 🙂 Защо пък не – и в Пловдив си има много места. Грабнахме колелетата и си направихме велопоход покрай Марица. Времето, колкото и да му се сърдихме, всъщност беше на наша страна и не беше нито горещо, нито заваля – идеално за каране. А и се събрахме доста хора с колела. На края на вечерта завършихме в градската градина, където едвам събрахме всички колела около пейките.
В неделя решихме каквото и да става да отидем в планината. Гената реши да дойде с нас и с неговата кола, така с две коли потеглихме към Лилково и по-точно след него. Аз не знам как успях да навия Спасчо да кара моята кола и този (май за първи път на по-дълъг път) бях пътник в моята кола. Веднъж и аз да усетя какво е 🙂 Пътищата до и над Лилково все още не са оправени. Освен това заваля. Оставихме колите, защото в един момент вече не можахме да продължим през калта. Влезнахме в гората, където дъжда се усещаше по-слабо. Там седнахме, запалихме си огън да стоим на топличко. За пореден път се убеждавам, че в планината дори и през лятото си е доста студено. Този път аз бях подготвен, но имаше и доста неподготвени.
Гената извади една супер готина сгъваема скара и дори опекохме разни неща на жар 🙂 Хапнахме хубаво. Постепенно дъжда намаляваше и накрая спря. Ние решихме да продължим към поляните към които се бяхме запътили първоначално. Оказа се че сме отивали към местността Хаджийца, до връх Модър, за която бях чувал и преди, но не бях ходил. Наистина прекрасно място в Родопите ! Много красиво. Ако малко след това не заваля отново, сериозно се замислих дали да не останем на палатка там и да се върнем на другата сутрин. Някой ден трябва да го направим. Когато времето е по-хубаво … и с един преход до върха.
След като заваля отново и започна да се смрачава решихме да се връщаме към Пловдив. По пътя спряхме за малко в кръчмата в Лилково. Дъжда беше спрял, беше хубаво ! След това на слизане по пътя направо ни удави един супер проливен дъжд. В Пловдив отново не валеше и дори ни се стори много топло, въпреки че вече беше след 21 часа. Планината си е една друга работа. Особено както ние бяхме на 1700 метра надморска височина.
Широка поляна 3
И тази година не пропуснахме Широка поляна. Макар и само за един уикенд отидохме на това прекрасно място. Ако отидем още веднъж (или няколко пъти) тази година въобще няма да се дърпам 🙂 Един от поводите тази година беше рождения ден на Ники – да си ни жив и здрав ! Другия да се измъкнем от жегите в Пловдив … а то какво стана – направо може да се каже че ни беше студено. Наистина вечерта сложихме всички дрехи, които имахме, и пак беше хладно. Поне в палатките беше ОК. Признавам си – не бях подготвен за толкова студено време. Днес беше доста слънчево и дори всички май почервеняхме, но вятъра все още беше хладен и така и не можахме да се топнем в язовира. Затова си мисля, че пак трябва да отидем. Въпреки, че вече имаше много хора, и дори обичайното ни място беше заето и се наложи да си търсим ново, което също не беше лошо.
7 юни 2009
Ден за избори. Аз съм доволен, че освен че дадох моя глас, помогнах и на Дори и на Пухи да гласуват, като ги закарах с колата до техните секции, преди да отпрашим извън непоносимо горещия Пловдив. Отидохме на реката до Храбрино. Там не само се разхладихме, а дори ни валя и дъжд. Иначе ходенето на горе по реката на места дори си беше екстремно. Като цяло беше хубаво, а на края дори бяхме в някаква кръчма в Храбрино. Не може да се сравнява с тази в Бойково, но все пак.
30-31 май 2009
Един много спокоен уикенд на Мандрица. Отидох в събота, изключих си телефона, починах си, четях си книжка (Кръглата риба става все по-интересна. Дано не ме разочарова на края), изгледах “Сън” на Ким-Ку Дук (точно преди лягане не е най-подходящия избор за филм, но все пак ми хареса). Като цяло уикенда ми се отрази добре – малко на саме с мислите ми и пълна почивка.
19 – 25 май 2009
Няколко човека вече ме питаха какво става с мен и защо не съм писал от толкова време. Ето в един пост всичко, от миналата седмица
Mariann
Във вторник ми дойде една гостенка от couchsurfing – Mariann. Тя всъщност първо беше при сестра ми в София, и след това реши да види и Пловдив и естествено дойде при мен 🙂 Взехме вече да си препращаме “сърфисти” 🙂 Така две вечери бях с нея. Първата я заведох на запой в парка, а втората по нощния живот в Конюшните и Петното. Мариан е чудесна компания и честно казано от нея научих много повече неща за Швейцария, от колкото когато бях там за един ден. Едната вечер точно си говорихме че почти всички мацки от компанията ни са в Милано, Париж и Барселона, а ние си имахме Швейцарка.
21 май 2009
В четвъртък вечерта бях на семеен имен ден и пак ми беше запълнена вечерта.
Ревю, Контрол Хиподил
Петък вечерта бях на концерта “Веднъж завинаги” или Времето минава ние не”. Общо взето от Пловдив никой не се нави да дойде с мен, но на място срещнах много познати – Стринето и Ники (които ме приютиха за вечерта), Пейо, Цецката (с който прекарахме почти целия концерт), Таня – Чашата чай (с която най-сетне се запознах на живо), Гергана … и разни други бай Хуйевци. А за концерт какво да кажа – незабравимо и неповторимо ! Започнаха Ревю и Милена (предварително май не се знаеше в какъв ред ще бъдат, а и аз не мога да определя нито една от групите за headliner). Определено групата, която бях слушал най-много – добре ни загряха (въпреки че вече си беше горещо в залата). Пяха точно един час и (почти) веднага след това на сцената излязоха Контрол. Тук вече стана страшно ! … горещо. Всички (главно мъжете де 😛 ) бяхме голи до кръста. Имаше хит след хит, яко скачане и пеене на всички в залата. За финал останаха Хиподил и аз се надявах на Светльо просто да ни довърши, но останах малко разочарован. Дори сценичното му поведение не беше беше каквото очаквах. А и за финал на концерта трябваше да ни разбият с по-бързички песни ми се струва. Не че песните които изпяха не бяха добри, но и пропуснаха доста, които си мисля, че бяха подходящи и след концерта, дори феновете си ги пяха. Все пак направиха два биса, което беше добре и проявиха уважение към публиката, която не спираше да настоява за още. Моята тайна мечта за обща песен на трите групи накрая не се осъществи.
23 май 2009
След петъчния концерт ходихме на някакъв бар, след което пренощувах при Стринето. Сутринта дори й обяснявах, че има чудно легло за couchsurfing 🙂 Идеята ми да се махна колкото може по-бързо от София не се осъществи и се прибрах в Пловдив чак към 7 вечерта. У нас вече се беше напълнило с роднини, дошли за неделния абитуриентски бал на Ицо (не, не моя 🙂 – моят беше преди няколко години 😉 ). За мен нямаше място и се уредих да спя при Таня и Пухи. Вечерта започнах в Таксим-а, където най-сетне се видях със Спастнята на по бира, че не бяхме се виждали от преди пътешествието ми. След това отидох в Петното. Там Пухи добре ни забавляваше. Елица ни изненада, като изведнъж се появи от Франция. В крайна сметка с изненада установих, че деня толкова е пораснал, че докато затвори Петното и навън вече е светло. Моткахме се по главната, ядохме дюнери, разни други неща правехме … като цяло почти като абитуриент си легнах в 6:30 (и то защото избързахме с Вилито). Поспах три часа, защото в 10 трябваше да тръгваме за Зелениково.
24 май 2009
24-ти май беше тежък (колко двусмислено се получи). На обяд бях на годишнина на чичо ми в Зелениково, а вечерта на абитуриентски бал на братовчед ми в Пловдив. Целия ден беше отреден за ядене и пиене, а аз бях шофьор и на двете събития. Добре че след запоя и липсата на сън от предишната нощ, много и не ми се мислеше за алкохол. Видях се с толкова роднини за един ден. С някой от най-малките членове, дори се видяхме за първи път 🙂 Иначе вечерта бала беше с усещането на сватба – главно заради DJ-а, който редуваше хора, чалга и диско. Изтраях го някак си.
25 май 2009
Нощта след бала спах в един съседи в блока. Така общо взето от три нощи не съм си спал леглото, а все на различни места. Днес си бях работа, и дори половината ден бях на командировка. Както се изразих в един разговор с Пухи – бях в рая, т.е. завода за мента и мастика на Винпром Пещера 🙂
И така цяла седмица почти не бях сядал на компютъра, а какво остава да пиша нещо тук. Чак сега започвам да разглеждам какво се е случило по блогове, пощи и т.н. Не съм ви забравил – просто нямах време.
Уикенд в София
След тежката петък вечер в градкста градина, успяхме да се съвземем и тръгнем към София чак към 16 часа. Като стигнахме в София, направо взехме Дина от работа и плана беше да посетим част от нощта на музеите и галериите. Общо взето програмата беше доста постна, концертите (които си харесахме) бяха рано още в 19 часа и ги изпуснахме … успяхме да разгледаме само изложбата “Изкушението Чалга” в градската галерия, която за мое учудване ми хареса. Направо си е чудесна 😉 След това отидохме в парка Заимов, където седяхме доста време, срещнахме разни хора. Вечерта завършихме (поне част от нас) в заведението на Гергана 14-16.
В неделя станахме към обяд, видях се със Софито, и след това отидохме на Витоша. Дина ни заведе на златните мостове и видях за първи път морените. Бреййй тез’ камъни наистина огромни ! Ама ОГРОМНИ Ви казвам ! Вчипитлих се 🙂 След Витоша отидохме на гости на Стринето, в готското й апартаментче и тя ни нагости с вкусна домашна пица. След това едно бързо прибиране с Пухи по спокойната магистрала (която между другото на места така се е разбила, че прилича на градски път), и за финал на неделята и уикенда ударихме едно Петно, където бяха останалите 🙂
Като се замисля, доста неща като за два дена 🙂