Tag Archives: хижа Рай

хижа Рай и връх Ботев

Този уикенд бях в Стара Планина. Колегите решиха да ходим към хижа Рай и аз не му мислих, много а се навих. Тръгнахме събота сутринта и за около час стигнахме до Паниците. Там оставихме колите, взехме багажите и тръгнахме нагоре. А багажа беше доста, защото ни казаха че в хижата няма свободни места и си носихме и палатки, чували, шалтета … В началото на един от колегите му стана лошо и реши да се връща, и може би стана по-добре, защото заради него доста спирахме, а пътя до хижата въобще не е малко. Малко се объркаха плановете на тези, които си мислеха вечерта да се връщат, но може би така си е трябвало да стане и всички да останем заедно на хижата вечерта.

Времето в събота беше прохладно и хубаво за вървене, но въпреки това доста изморително за мен. Не знам аз ли съм загубил форма, багажа ли беше много или се бях настроил че ще е по-малко (предишния път го качвах от Карлово и сега ми мислех – е, то тук близо) … но накрая на изкачването доста изплезих езика 🙂 Отне ни 3 часа и половина докато го качим, но какво винаги си струваше. Забелязах че вече хората си слагат палатките по-ниско, а не точно пред хижата, и след като се сетих за опита на Маги,на която й се счупи чисто нова палатка от вятъра на същото място, реших и ние да разпънем при останалите. Тази нощ за щастие нямаше вятър, а само малко дъжд.

След като си направихме лагера, с част от групата си направихме разходка до подножието на Райското пръскало. Изглежда съвсем близо до хижата, но съвсем не е така. Особено за хора като мен, зарибени по фотографията, ми отне доста време докато се кача. Точно под водопада беше като в дъжд – пръскаше навсякъде, а и беше по-хладно. Мисля, че по отдалече има по-добри изгледи на Пръскалото.

Вечерта си направихме направихме огън, което беше доста трудно с мокри дърва. А и самите дърва се наложи да ги търсим доста от далече … и най-вече от ниско, т.е. трябваше да изкачваме по стръмното 🙂 След като станахме повече хора от колко очаквахме за вечерта, част от хората се наложи да спят в хижата (всъщност и те така искаха), но в крайна сметка се оказа, че на палатки беше по-добре. Дори не ми беше студено и спах чудесно по тениска в чувала.

На сутринта едва трима от групата се навихме да изкачим връх Ботев. Тръгнахме с една група ученици и от време на време се засичахме с тях. Времето беше основно мъгливо. Валеше само в началото около хижата. Нагоре беше хладно, но като вървиш и катериш и по тениска ти е супер жега. Дори по едно време ми казаха, че потта в косата ми е станала на скреж, а аз се потя. Маршрута от хижа Рай до Ботев не е от най-лесните – има доста стръмни участъци. И тук си мислех, че ще е по-лесно. Самия връх (изкачвам го за първи път) също не ме впечатли много – не е това което си представям под думата връх, а е доста обширен. Има и три огромни сгради и две кули и пак има място. И мястото за почивка трудно намерихме – да не се лутат другите ето го – на третия етаж в сградата на метеорологичната станция. Там имаше топъл чай и учтив служител, от който си взех си печат на листче, защото си бях забравил книжката със стоте обекта в Пловдив. Друга група която срещнахме по пътя правеха скоростно изкачване на седемте първенци на България (Голям Перелик, Вихрен, Мусала, Руен, Черни връх, Богдан, Ботев) за 5 дни и това им беше последния връх. Браво на тях ! Иначе на върха всичко беше в мъгла и не можахме да видим никаква гледка. Дори на връщане видяхме един сравнително голям ледник, близо до пътеката, който на отиване в мъглата въобще не сме видяли.

Качихме се за два часа и половина, след това слезнахме за два и ни оставаха още три до Калофер. На хижата останахме само за кратка почивка за супа и прибиране на палатките. След това продължихме надолу и днес имам доста силна мускулна треска на краката. Май наистина съм излязъл от форма и трябва дори по-често да си правя такива преходи. В неделя вечер да се прибирам в Пловдив изморен и доволен много ми харесва 🙂

Снимки вече има ето тук.

Карлово – хижа Рай – Калофер

Този уикенд си направих този преход, който отлагах от седмици (да не кажа от години, защото и миналата и по-миналата година така и не успях да стигна до х. Рай). Не ме спряха да тръгна нито прогнозите на синоптиците, нито че повечето ми приятели се отказаха по най-различни причини. В крайна сметка се навиха само Стрина Марина и Ники. Така тримката в 7:30 в събота се качихме на влака за Карлово и в 9 часа бяхме там. Тогава започна изкачването ни. След кратко пазаруване, излизане от града към водопада и кратко, но стръмно изкачване, в 10 бяхме пред портите на Парк Централен Балкан.

изглед към Карлово

След още два часа ходене, стигнахме до хижа Хубавец. Там седнахме за почивка и за обяд. Хапнахме от супите на хижата, поседяхме 30 минути и се почувствахме още по-готови за прехода нагоре.

хижа Хубавец

След Хубавец пътеката продължава покрай чудесната Стара река, която беше с най-бистрата вода, която съм виждал. На доста места има мостчета и се пресича реката ту от едната страна, ту от другата.  След още два часа ходене покрай реката, стигнахме до хижа Левски.

хижа Левски

Така след 4 часа и половина бяхме на половината път. Хижарката ни попита дали сме за тук, а ние казахме че продължаваме. Имахме някаква идея да останем тук, ако все пак времето е лошо, но то се оказа чудесно за ходене (аз дори бях доста потен). След като тръгнем от Левски общо взето няма връщане назад – следващата хижа вече е Рай след 4 часа и половина.

След хижа Левски пътеката се отделя от реката и тръгва рязко нагоре към билото на Стара Планина. Първия един час е доста стръмно изкачване, но когато излезете от гората на резерват Старата река, разбирате, че всичко си е струвало !

Стара планина

Стара планина

Билото на Стара планина

Едни гледки, които обектива на фотоапарата просто не може да обхване. Трябва да ги видите с очите си. По едно време просто спрях да снимам, защото осъзнах, че това което виждам на екранчето, съвсем не е това което е в действителност.

Късметът ни изневери половин час преди да стигнем до хижата, когато (както е нормално за Стара планина) времето рязко се промени и ни заваля доста проливен дъжд. Пътеката се превърна в река, обувките ни прогизнаха, а силния вятър така завихряше дъжда, че общо взето целия се намокрих. Разбрах израза “мокър до кости”. Добре че поне беше сравнително топло и не измръзнахме. Сравнително бързо стигнахме и до хижата, макар че по едно време вече ми се искаше да е по-близо 😛

хижа Рай

В хижата имахме запазени места на наровете, където си преоблякох абсолютно всичко и след това общо взето всичко беше чудесно … с изключение може би на групата тинейджъри в столовата, които вече се бяха напили, бяха надули музиката и крещяха едни и същи песни. Ние си седнахме навън на едно място на сушинка. Марина и Ники срещнаха един приятел от палатковия лагер около хижата и общо взето бяхме с него вечерта. По едно време на масата имахме и един (сравнително) възрастен белгиец, който беше голям образ и обикаляше българските планини. Преди да тръгнем, аз също си мислех да си взема палатката, но след прогнозите за гръмотевици и опита на Маги със счупената палатка от вятъра, реших да я заменя в раницата със зимното ми яке (което заема горе-долу същото място) и мисля, че не сбърках.

В хижа Рай бяхме в 18:30, което прави 9,5 часа от както слезнахме от влака в Карлово или 8,5 часа от началото на националния парк. До сега не бях правил толкова дълъг планински преход, но се справихме добре.

В неделя, след като се събудихме, времето продължаваше да е дъждовно. Обувките ни бяха все още мокри и се отказахме от ходене до Райското пръскало или връх Ботев. Аз за пръв път го виждах, но някои хора казаха, че сега е най-пълноводното пръскало, което са виждали. Това не ме учудва при толкова валежи напоследък. Общо взето всички потоци през които трябваше да преминем си бяха доста пълноводни.

Изчакахме един момент, в който спря да вали, сложихме си найлони на краката и тръгнахме направо към Калофер. Времето беше мъгливо, и постоянно ръмеше. С дъждобрана ми беше топло, без него мокро – гадна работа. А и от тази мъгла не можах да видя никакви хубави гледки. Ще трябва пак да мина по този (и без това по-лек) маршрут.

Успяхме да слезем до Паниците за по-малко от 3 часа. От там тръгнахме по пътя и дори успяхме да хванем стоп до Калофер.

Калофер

Потърсихме автогарата, която в крайна сметка се оказа една затворена будка и до нея имаше не особено голямо разписание. Общо взето малко рейсове минават през Калофер. Освен двата рейса сутринта за Пловдив имаше само в 17:10. Оказа се че имаме два часа на разположение и ги прекарахме в механата на центъра 🙂 Рейса дойде в 17:30 и час по-късно бяхме в Пловдив.

Сега след два дена ходене съм много щастлив, че ми се случи и съм с хубава мускулна треска на краката, какавто не бях имал от зимата, когато ходех на сноуборд.

п.с. ето всичките ми снимки.