Този уикенд си направих този преход, който отлагах от седмици (да не кажа от години, защото и миналата и по-миналата година така и не успях да стигна до х. Рай). Не ме спряха да тръгна нито прогнозите на синоптиците, нито че повечето ми приятели се отказаха по най-различни причини. В крайна сметка се навиха само Стрина Марина и Ники. Така тримката в 7:30 в събота се качихме на влака за Карлово и в 9 часа бяхме там. Тогава започна изкачването ни. След кратко пазаруване, излизане от града към водопада и кратко, но стръмно изкачване, в 10 бяхме пред портите на Парк Централен Балкан.
След още два часа ходене, стигнахме до хижа Хубавец. Там седнахме за почивка и за обяд. Хапнахме от супите на хижата, поседяхме 30 минути и се почувствахме още по-готови за прехода нагоре.
След Хубавец пътеката продължава покрай чудесната Стара река, която беше с най-бистрата вода, която съм виждал. На доста места има мостчета и се пресича реката ту от едната страна, ту от другата. След още два часа ходене покрай реката, стигнахме до хижа Левски.
Така след 4 часа и половина бяхме на половината път. Хижарката ни попита дали сме за тук, а ние казахме че продължаваме. Имахме някаква идея да останем тук, ако все пак времето е лошо, но то се оказа чудесно за ходене (аз дори бях доста потен). След като тръгнем от Левски общо взето няма връщане назад – следващата хижа вече е Рай след 4 часа и половина.
След хижа Левски пътеката се отделя от реката и тръгва рязко нагоре към билото на Стара Планина. Първия един час е доста стръмно изкачване, но когато излезете от гората на резерват Старата река, разбирате, че всичко си е струвало !
Едни гледки, които обектива на фотоапарата просто не може да обхване. Трябва да ги видите с очите си. По едно време просто спрях да снимам, защото осъзнах, че това което виждам на екранчето, съвсем не е това което е в действителност.
Късметът ни изневери половин час преди да стигнем до хижата, когато (както е нормално за Стара планина) времето рязко се промени и ни заваля доста проливен дъжд. Пътеката се превърна в река, обувките ни прогизнаха, а силния вятър така завихряше дъжда, че общо взето целия се намокрих. Разбрах израза “мокър до кости”. Добре че поне беше сравнително топло и не измръзнахме. Сравнително бързо стигнахме и до хижата, макар че по едно време вече ми се искаше да е по-близо 😛
В хижата имахме запазени места на наровете, където си преоблякох абсолютно всичко и след това общо взето всичко беше чудесно … с изключение може би на групата тинейджъри в столовата, които вече се бяха напили, бяха надули музиката и крещяха едни и същи песни. Ние си седнахме навън на едно място на сушинка. Марина и Ники срещнаха един приятел от палатковия лагер около хижата и общо взето бяхме с него вечерта. По едно време на масата имахме и един (сравнително) възрастен белгиец, който беше голям образ и обикаляше българските планини. Преди да тръгнем, аз също си мислех да си взема палатката, но след прогнозите за гръмотевици и опита на Маги със счупената палатка от вятъра, реших да я заменя в раницата със зимното ми яке (което заема горе-долу същото място) и мисля, че не сбърках.
В хижа Рай бяхме в 18:30, което прави 9,5 часа от както слезнахме от влака в Карлово или 8,5 часа от началото на националния парк. До сега не бях правил толкова дълъг планински преход, но се справихме добре.
В неделя, след като се събудихме, времето продължаваше да е дъждовно. Обувките ни бяха все още мокри и се отказахме от ходене до Райското пръскало или връх Ботев. Аз за пръв път го виждах, но някои хора казаха, че сега е най-пълноводното пръскало, което са виждали. Това не ме учудва при толкова валежи напоследък. Общо взето всички потоци през които трябваше да преминем си бяха доста пълноводни.
Изчакахме един момент, в който спря да вали, сложихме си найлони на краката и тръгнахме направо към Калофер. Времето беше мъгливо, и постоянно ръмеше. С дъждобрана ми беше топло, без него мокро – гадна работа. А и от тази мъгла не можах да видя никакви хубави гледки. Ще трябва пак да мина по този (и без това по-лек) маршрут.
Успяхме да слезем до Паниците за по-малко от 3 часа. От там тръгнахме по пътя и дори успяхме да хванем стоп до Калофер.
Потърсихме автогарата, която в крайна сметка се оказа една затворена будка и до нея имаше не особено голямо разписание. Общо взето малко рейсове минават през Калофер. Освен двата рейса сутринта за Пловдив имаше само в 17:10. Оказа се че имаме два часа на разположение и ги прекарахме в механата на центъра 🙂 Рейса дойде в 17:30 и час по-късно бяхме в Пловдив.
Сега след два дена ходене съм много щастлив, че ми се случи и съм с хубава мускулна треска на краката, какавто не бях имал от зимата, когато ходех на сноуборд.
п.с. ето всичките ми снимки.
