All posts by Ицо

И аз се туитнах

Айдеее и аз се туитнах (туитернах не ми звучи добре 🙂 ). Просто цяла вечер ми е лошо от преяждане в китайски ресторант, но не ми се пишеше цял пост за това тук (въпреки, че сега го правя) и си казах – “а-хаа ето за това хората използвали twitter”. И взех че се регистрирах. Да-а-а, регистрирах се основно, за да измрънкам, че ми е лошо 🙂 Аз и преди съм пробвал, но след като видях, че всички желани от мен login-и са заети и се отказах. Сега съм с доста “необичайното”, но пък свободно – hristoiliev.

Здравей, Twitter и може да се следите на twitter.com/hristoiliev

Уикенд на Мандрица

Уикенда бях на Мандрица, но семейно (всъщност с майка ми, Гергана и Сара, за интересуващите се конкретно). Тръгнахме още в петък следобед и основните поводи бяха помена на дядо ми и да почистим малко къщата. Така че нямаше много време за почивка. С работата също не ни вървеше. Счупихме едното стъкло, така и не изчистихме задния двор, едвам оправихме печките … поне електрическите задачи си ги свърших. Както се казва – колкото-толкова ! Поне на Мандрица си беше хубаво както всеки път. И доста по-прохладно от Пловдив.

Двете вечери успях да изгледам и два филма 🙂 Аз в Пловдив не съм гледал филм от месеци, но там няма празно. Първият беше “Me and you and everyone we know“, който отдавна чакаше за изглеждане, а втория “Sympathy for Mr. Vengeance” – един доста брутален корейски филм, който наскоро Стринето препоръча. Общо взето и аз Ви ги препоръчвам и двата.

Коментар на годината

Ето този коментар, от преди малко към поста ми Cavery Omicron, направо печели наградата “коментар на годината”:

Zdr imam Proekt za palatki znete li na koi da go prodam … Priqten Den ..

продай го на мен 🙂 ! Колко искаш ? 2,50 лв. ?

Уикенд на Върховръх

Лятно време … топло е … идеално време за палатки на планина. Изминалия уикенд, след много уговорки и неясноти, в крайна сметка изкарахме на Върховръх. До последния момент не се знаеше кой ще идва, но накрая се събрахме дори 10 човека с две коли. Спастнята за първи път се присъедини към нашите къмпингувания. Всичко беше идеално – времето леко хладно, но точно колкото трябва … всички в добро настроение … и си направихме хубава разходка из околността. Мисля, че беше много хубаво откъсване от града. Вече качих моите снимки от Върховръх. Скоро очаквайте и снимките на Спастнята.

Чудеса се случват … и Spirit of Burgas 2009

До миналия четвъртък си мислех, че въобще няма да ходя на Spirit of Burgas, защото повечето ми приятели се отказаха по една или друга причина. В четвъртък след дълго чудене между ходене на Мусала или на Патън, везните наклониха в полза на Бургас и си купих билет само за петък за Faith No More. Реших, че дори и сам ще ходя ! Нямах никакви други планове за останалия уикенд. В петък сутринта, точно след като си включих телефона, ми се обади Пухи, че Стринето му е предложила два тридневни билета за Spirit, всеки за по 20 лева от хора, които няма да могат да дойдат. Аз дори успях (отново благодарение на Стринето) да си продам моя еднодневен билет, и така отидох на работа в петък, с мисълта, че трябва до вечерта да стигна до Бургас, където ще прекарам следващите три дни. Сега само някой да каже, че не се случват чудеса – да ти попадне билет за фестивал, на който много искаш да отидеш, и то в деня на фестивала и то на символична цена си е истинско чудо !

Така без каквито и да е други планове за уикенда (от рода, на къде ще спим, какво ще правим през деня …) към 16 часа с Пухи потеглихме към Бургас. По пътя дори си взехме стопаджия, който се оказа почти познат (общи познати) и също беше за фестивала. Ние вече яко подгрявахме колата с Faith No More.

Пристигнахме в Бургас към 8 вечерта. Намерихме се с Гергана в една кръчма точно пред входа на фестивала, където тълпата се трупаше все повече и повече. Междувременно се видяхме и с Петя и Краси, които току що идваха от Кара Дере и бяха попаднали директно в тази навалица. А хората наистина бяха брутално много. Когато най-сетне се наканихмне да влизаме ни отне 20 минути блъскане с хора. Организаторите определено не бяха подготвени за толкова много хора. Дори не ни раздадоха гривнички, а гледаха да пропускат колкото може по-бързо хората. Вътре държиш другарчето си за ръка, защото иначе рискуваш много минути мобилни разговори, за да се намерите. Ние влезнахме някъде към края на изпълнението на Panican Whyasker, и малко преди Faith, който излязоха само с 10 минути закъснение от обявеното в програмата.

Faith No More бяха невероятни. Тези дори и на пръв поглед чичета успяха да ни разцепят !!! Просто няма какво да обяснявам – който беше знае, който не, дано от снимките и клипчетата в интернет успее да почувства поне малко атмосферата.

След Faith No More отидохме на Jack Daniel’s сцената, където единствената група, която ставаше за гледане след Патън беше Babyface Clan. На LTJ Bukem имаше хора, които се кефиха, на на мен въобще не ми беше такова настроението. След като свършиха Babyface на/пред сцената пуснаха “Always look at bright side of life” от Monty Python, което много ни накефи ! Толкова добре ни беше, че решихме, че ни стига за тази вечер и излязохме от фестивала.

Решихме да си намерим нещо за ядене и първоначалното ни убеждение, че Бургас все пак е крайморски град и сега е сезон … т.е. ще има храна по всяко време на денонощието се оказа грешно ! Стигнахме чак до гарата, и се оказа, че има много малко места за ядене, а където имаше вече беше препълнено с хора. Така дори малко се поизнервихме, но след по две кренвиршки си взехме чувалите и шалтета и отидохме на плажа. Часът вече беше към 6:00 и на съседния плаж до фестивала вече се беше образувало едно голямо variety of sleeping people. И ние се настанихме там. От главната сцена се чуваха неземните звуци на Cooh и Ogonek, ние си отворихме бутилка мастика, но всъщност бързо заспахме.

Към 9 на плажа вече не се стоеше от жега и ние тръгнахме да търсим сянката. Така се озовахме в едно заведение на морската градина, където нямаше шкембе и супи, но изпихме по една бира. Последва още едно такова заведение със същия сценарии. За третото вече използвахме жокер “обади се на приятел”. Общо взето цяла събота през деня изкарахме от кръчма на кръчма. Направихме класическото да седнеш някъде на обяд и преди да довършите питиетата да си поръчате и вечеря 🙂 Видяхме толкова хора по тези заведения а и доста пийнахме. Аз към 6-7 реших да отида до колата да дремна малко преди втората вечер на фестивала. Аспарух добре си поспа на заведението.

Втората вечер на Spirit също беше доста силна. Този път влезнахме по на време, хората бяха чувствително по-малко и като цяло беше по-добре. Вече ни сложиха гривнички и ние с Пухи се успокоихме, че ще имаме. Започнахме със Сепуко 6 на Jack Daniel’s сцената. Пухи дори успя да хване един от дисковете, които разхвърляха накрая. След Сепуко се пренесохме на основната сцена за De-Phazz, които ги гледам за втори път на живо и принципно много им се кефя. Дори мисля, че ми харесаха повече от основната група тази вечер – Fun Lovin’ Criminals. Освен това и доста закъсняха, което не е много типично за фестивали, но в България явно става. Между двете групи успях да отскоча отново до Jack Daniel’s сцената да видя финала на изпълнението на група Млък!, на които малко странно, но съм им фен.

След Fun Lovin’ отново се понесохме към Jack 🙂 Там по програма бяха Светльо and the Legends а след това Черно Фередже. Пухи и Гергана по едно време си тръгнаха от там, но аз останах и пях до края на Черно Фередже (които са си взели барабанист). След финала отново имаше Monty Python, но нещо взе да ми се повтаря и този път не можаха да ме изненада толкова приятно.

За финал на вечерта ни беше Surmata Harry на сцената “На тъмно”. Аз помислих, че съм го изпуснал, но хванах поне половината му представяне. Общо взето ми хареса – не престана на намила, докато не трябваше да се качат други хора на сцената. А около сцената се случваха интересни срещи 😉 Аз най-случайно видях Цецката. След това пообиколих да видя какво става по другите сцени. Имаше сцени до които не бях ходил до сега и огледах като цяло фестивала. Гергана се беше заприказвала с едни познати бармани на един бар и дори когато всичко свърши, ние останахме на бара. Вече стана светло, дойдоха една хайка хора и почистиха целия плаж от боклуци, а ние все още бяхме на бара. Някъде към 7:30 аз казах, че отивам да спя в колата (за плажа вече и дума не можеше да става). За малко да не ме пуснат да изляза, а Гергана по-късно каза, че на нея й е било още по трудно и е трябвало да търси някакъв авариен изход, заради глупавата причина, че просто не те пускат да излезеш ! Казват – с тази гривна не можеш да излезеш от тук и това е !

Така неделята започна с опит за спане в колата, където поне беше сянка, но по някое време си стана топло и аз се пренесох на една пейка в парка с книжка в ръка. След като се събрахме към обяд решихме да отидем някъде да изядем по една супа с бира. Като цяло бяхме недоспали, а аз трябваше да изтрезнявам и да се подготвям за шофира обратно до Пловдив през нощта. Така следобеда го изкарахме излегнати на един спален чувал в морската градина. Чак докато стана време отново за фестивал.

Третата вечер си беше най-слабата и освен това въобще не ни беше по вкуса. Изгледахме Hyperqube, които са наистина много интересна банда и на живо са много добре. Останалите групи от Jack Daniel’s сцената за вечерта не ни се нравиха. Отидохме На Тъмно, където нещо го избиха прекалено много на чалга. Salsa-та по принцип не ни беше оферта. На Blues и Go Dutch сцените така и не изгледах нищо. На основната сцена Clawfinger закъсняха с повече от половин час, ние им изгледахме първите 2-3 парчета и нещо ни отказаха. Разходихме се и до Dub сценичката, но след като и там имаше отчайващо малко хора, решихме, че ще е най-добре да си тръгваме към Пловдив. Малко след 23 часа си тръгнахме от Spirit of Burgas 2009.

Една от причините да се навия да отида на фестивала, макар и сам, беше да видя как се организира подобно събитие в България. Като цяло от организацията съм раздвоен – първоначално много ми допадна как беше направена програмата, която като времена си е почти перфектна (ако се спазваше малко по-стриктно човек може да изгледа доста групи). Негативно впечатление на организацията ми направи първата вечер, когато си пролича, че един вход с 4-5 лентички за преминаване на хора е малко, за всички желаещи (все пак за следващите два дни си беше ОК). Палатковия лагер беше ужасен и аз не бих си платил за него. Палатките, осигурени от Tuborg, бяха черни и на този плаж, не ми се мисли как е било вътре през деня. Въпреки всичко като – евала на организаторите ! Все пак друг подобен фестивал няма в България и заслужават поздравления.

Лично за мен усещането на целия фестивал беше неповторимо. Изпитахме от всичко по много и до крайности ! Но на фестивал, като на фестивал ! 🙂 Объркваш си тотално режима и живота и за няколко дена си съвсем друг. Точно това, което не се забравя.

пътепис точка ком

От известно време пътеписите ми се появяват и на сайта patepis.com. След като премина цялото ми евро-пътешествие от април месец (част1, част2, част3 и част4), днес се появи и пътеписа ми от Гьокчеада. Започвам да ставам известен 🙂

Основната ми идея на този пост е всъщност да благодаря на Стойчо, за желанието и времето, което отделя да обработва всички пътеписи (не само моите) и  да ги качва на сайта. Браво !

Отчаяние е налегнало народа

Днес сутринта реших да социализирам малко след отпуската в skype и установих, че всички в този град (и въобще в цялата цивилизация) ги е налегнало отчаяние. Кой въобще не ми говори, кой си стои вкъщи и чете “сто години самота” и не смята да излиза, на кой му са се провалили всички яки пътешествия, заради пари, кои се сърдят един на друг и в крайна сметка никой не идва с нас в Бойково … въобще само в хората, с които бях на Кара Дере, срещнах някаква вяра в утрешния ден, въпреки, че той ни е (поне за повечето) първи работен, след отпуската.

Сега си направих една среднощна (дори полунощна) обиколка с колелото на гребната, и си мислех за всичко това. Аз си мислех, че мен ме е треснала стрес-депресия от информационния шок на цивилизация, но май ще излезе, че съм си ОК ! Чувствам се чудесно.

Ваканция ’09

Почти отмина и тази отпуска … това ми беше най-дългото стоене на море на едно място … две седмици изцяло на Кара Дере. Да, дори и на мен въобще не ми се тръгваше. Много хора идваха и си отиваха. На едно много чудесно място с (както го е описала Елица) басейн, частно игрище за волейбол, бар на плажа, въжена люлка, паркинг … направо 5 звезди ! Разнообразно море – от езеро спокойно до цунами след земетресението. Пълна почивка. Пълно изключване от цивилизацията. Чудесни гривни от Таня (Всички, да благодарим на Таня. Бла-а-аго-о-ода-а-ари-и-им ти, Таня!). Въртях огнен пой. Няма какво да го описвам, беше приказка. А тази година снимки няма има 🙂 Ето на Ели, Марина, Гената, Ники, Дина и моите.

На Гьокчеада

Уикенд от три дена на море не е за изпускане. Общо взето не можахме да убедим никой друг да дойде (всъщност само Софито се нави, но пътуването пропадна по други причини), но все пак с Нина решихме да отидем до Гьокчеада (Имброс от гръцки) за три дена. Тръгнахме в петък вечерта около 21 часа с намерението да хванем първия ферибот от Кабатепе в 8 сутринта. Покрай сестрата на Нина, бяхме замъкнали доста неща за нея и другите от острова. Почти в последния момент разбрах, че ще возим и едно дете до там. Първо малко се притесних за отговорността, но “детето” се оказа един 14 годишен тинейджър, който беше по-едър от мен. Както и да е, взехме го от Бяла река и си продължихме по пътя. А пътя всъщност не е толкова малко. Особено през нощта, със спирания и не дълъг престой на границите ни отне 7 часа. Пристигнахме на мястото, където тръгва ферибота в 4:30. Пред нас вече имаше 2-3 коли. Ние се наредихме и пробвахме да заспим, но в колата не може да се каже че успяхме. Първия опит за наспиване – неуспешен.

Ферибота от Кабатепе до Гьокчеада пътува близо два часа (на нас все ни се случи малкия ферибот 🙁 ) и бяхме на острова към 10 сутринта. Цената на ферибота също ми се стори много приемлива (поне в сравнение, с тази, която плащахме в Гърция до Самотраки) – 20 лири за кола (около 18 лева), и не се плаща отделно за хората вътре.

Първата весела случка на острова беше, когато решихме да си купим бира за добре дошли. Всъщност Нина ми разказа историята как като е взела двете бири и казала да ги отворят, продавача веднага взел един вестник, разкъсал го на две и със перфектни движения на дюнерджия е увил двете бутилки във вестника (за да не се движим по улиците и да пием), след което ги е отворил. Всичко това с наведен поглед надолу без да я поглежда. Просто ей това се казва обслужване.

Бири във вестници

Стигнахме до плажа със сърф училищата, където беше сестрата на Нина. Там наистина се убедих, че на този остров ходят само българи. Въобще през цялото време на моменти съвсем изключвах, че не съм в България. Общо взето на плажа имаше толкова пловдивски коли, колкото и турски. Е, по по другите плажове си имаше доста турци, особено дошли за уикенда. На целия остров си е голяма пустош (от към растителност) и всяка сянка беше много ценна. Едвам си намерихме половин чадър под който да се опитаме да се наспим, в събота след обяд, но и втория опит да се наспим беше неуспешен. Единствено успях да изгоря на слънце.

В събота вечерта си направихме една разходка по южната част на острова. Отидохме чак до най югозападния плаж. Острова всъщност въобще не е малък и е доста хълмист. От единия край до другия ти отнема над 40 минути с кола. Плажовете обаче са им хубави, с пясък или много ситни камънчета. Не са като в Гърция. Общо взето предварителната ми представа, че Гьокчеда и Самотраки си приличат като природа тотално се разби (въпреки, че се виждат един от друг). Гьокчеада като цяло няма въобще висока растителност. Целия е в едни голи хълмове и съвсем ниски храсти.

Пейзаж от Гьокчеада

От плажа взехме друг път, който води към главния град, който също се казва Гьокчеада. Там седнахме в нещо като ресторант-закусвалня със страшно вкусни готвени манджи, които винаги са много яки. В съседство на ресторанта имаше турска сватба, което също си беше интересно преживяване. На един площад имаше нареди много столове под формата на буквата П, по средата танцуваха младоженците и разни други хора, а останалите гости седнали на столовете, ги гледаха. Нямаше никакво ядене и/или пиене. Само като си тръгвахме видяхме, че носят огромна триетажна торта. На връщане към България в едно друго село видяхме същата картинка, така че явно това са им традициите за сватба.

Турска сватба

Прибрахме се на плажа сравнително късно, и на плажа вече се беше заформи8л купона. Много насядали на земята хора, свещи за атмосфера и шума на морето. Просто чудесно. Отново всички са българи. Говори се само на български и английски с някои чужденци … въобще усещането ми беше че съм си у дома. Отново стана по малките часове преди да си легна. На сутринта се събудих още като напече слънцето върху палатката (нали ви казах, че там сянка няма).

Неделята решихме да си направим разходка из вътрешността на острова. И без това започнах да изгарям и реших, че този ден няма да е за плаж. Първо отидохме на неделния пазар в Гьокчеада. Нагледах се на истински турски пазар. Пълна класика – продават *всичко* (някои от нещата дори не знаех какви са), пълно е с хора, продавачите постоянно викат. Накупихме си разни неща за ядене и дребни подаръчета и решихме че ни стига толкова цивилизация.

След пазара тръгнахме да търсим Водопада, който се оказа, че никой не знае точно къде е 🙂 Същия ден нямаше въобще вятър (разбирайте Прогноза) и Лина също дойде с нас. Знаехме че се тръгва от Dereköy, но там има бариера и не може да се продължи с кола. Оставихме колата и продължихме по пътя. Знаехме че има около два часа ходене, но не знаехме точно на къде. Имаше доста пътеки и в крайна сметка използвахме жокер “обади се на приятел в България” да ни каже на къде да ходим. И добре, че го направихме, защото бяхме тръгнали по грешна пътека. Вървим си ние по 40-градусова жега по един асфалт, слънцето вертикално над нас, няма сянка и търсим водопад. Общо взето аз въобще не видях реки на този остров, и се чудихме къде може да е този водопад. Междувременно се видя Самотраки и аз му махнах 🙂 По едно време Нина викна Аллах и чухме вода в едно дере покрай пътя. Веднага тръгнахме надолу, колкото и стръмно да беше. Стигнахме до една мъничка, почти пресъхнала река, но си казахме че друга няма да е. Наистина това беше единствената река, която видях на острова. Имаше няколко язовира, които как се пълнеха, въобще не ми е ясно. Въпросната рекичка, до която стигнахме, беше почти пресъхнала, а малкото вода, която течеше беше направо топла. Все пак беше много по-добре от жегата на пътя. Едвам имаше място да се топнем, но беше много приятно да си лежиш и водата да тече покрай теб.

В рекичката

Това може би беше мястото, което най ми хареса на острова. Водопада успяхме да го намерим, но и той беше почти пресъхнала и едвам течеше само от едната страна. Колкото и да не ни се искаше трябваше да си тръгнем. Извървяхме обратния път по жегата, свършвайки всичката вода, която носихме и първото нещо, което направихме като стигнахме селото беше да си вземем нещо студено и освежаващо за пиене. Второто нещо беше да си вземем ядене 🙂
Неделя вечерта беше по-спокойно. Бяхме седнали на една масичка на плажа. Имахме салатка и допивахме йени ракъ-то. Нямаше почти никакви хора, а малкото останали непрестанно говореха за Прогнозата, която идвала от понеделник сутринта. Дори още през нощта, което мен въобще не ме уреждаше, защото ми се беше счупила едната рейка на палатката, и вятър от 25 m/sec нямаше как да понесе. За мое съжаление синоптиците този път познаха. Още от 1 часà започна да духа силно, а към 2-3 просто си съжалих палатката (най-вече да не се скъса от непрестанното мятане и опъване в счупената рейка), свалих рейките и отидох да спя в колата. Нина също дойде по някое време, защото в нейната много духало. Така за поредна вечер не можахме да спим, защото постоянно някой се надигаше и поглеждаше дали палатките ни не са отнесени.

В понеделник сутринта (доста по-късно от колкото обещаваха) всички сърфисти бяха във водата. Вятъра наистина беше силен. Като седиш на плажа, песъчинките направо болезнено се удрят в теб, а косата ми просто се напълни с пясък. Поседяхме, погледах сърфистите, и решихме да си тръгваме.

Сърфисти

Естествено не бързахме да напускаме острова, а отидохме на друг плаж. Намерихме един доста просторен и с доста малко хора и си направихме един плаж там. Постепенно започнаха да идват повече хора, но ние пък си тръгнахме 🙂

Плаж на Гьокчеада

Решихме да обиколим малко селата из вътрешността на острова. В крайна сметка разгледахме само Tepeköy, което всъщност старо гръцко село, и му личеше. Имаше доста хубави възстановени къщи, но имаше и доста запуснати.

Tepekoy

След Tepeköy нещо изпуснахме пресечката за другото набелязано село и се озовахме в Гьокчеада. Така и така бяхме там, а и вече бяхме поогладнели и решихме отново да хапнем в същия ресторант. Отново беше много вкусно и на прохладно място.
Не оставаше много време до ферибота и си взехме по една бира във вестник за прощаване 🙂 Опитахме се неуспешно да си намерим хубаво сенчесто място с изглед към морето да си изпием бирите и в крайна сметка седнахме пред една огромна купчина с мрежи за риба, които образуваха малко сянка.

Бира на сянка

Качихме се на ферибота в 16 часа, където през почти двата часа пътуване успях и малко да дремна. След това взехме участъка до границата без почивка. Този път поне беше по светло 🙂 Точно малко преди границата в един хълмист район, карайки нагоре-надолу, успяхме да видим 6-7 залеза на слънцето. Просто наблюдаваш как залязва, а като се качиш на следващия хълм отново виждаш голямото червено слънце. Почти като в Малкият принц, който веднъж е гледал 44 залеза за една вечер.

Стигнахме до границата и минахме супер модернизираната турска страна. След това дори, за малко почивка, се помотахме из новия безмитен магазин, който си е цял mall !

Почти се бях зарадвал, че сме си почти в България, когато на българската граница просто ни вбесиха. Никъде няма такава простотия. Толкова абсурдни ситуации само аз няколко минути рядко могат да ти се случат. Чак не ми се говори, че ме хваща срам, че съм българин. Знам че ще завърша негативно този иначе толкова хубав пътепис, но просто така ни беше и нас. През целия път из България вместо да си спомняме хубавите моменти от острова, ние си говорихме за простотията на българските митничари.

Снимки от пътешествието може да разгледате в Нашите Снимки.

Как да сменим WAN порта на Linksys 160N

По препоръка на Радо, след като ми изгоря WAN порта на безжичния рутер, реших да пробвам DD-WRT. Днес след работа реших да се занимавам с това. Изтеглих си mini edition за моя рутер и започнах да го конфигурирам. Гледам аз из интернет и нещо не ми излиза. След това сложих и standart edition, но пак в Setup нямам VLANs. Първо реших, че в новата версия нещо са сменили менютата и пробвах какво ли не, почти взех да се изнервям, докато накрая открих какво ми трябва. В крайна сметка се оказа че firmware-а за WRT160N стандартно не поддържа VLANs и трябва да въведете следните команди (аз го направих през SSH, предполагам, че и през telnet става) :

nvram set force_vlan_supp=enabled
nvram commit
reboot

След това вече се появява менюто VLANs и може да смените WAN порта. Пфуу, сега изглежда че всичко работи, дори пиша това през wireless. След като разуча още малко DD-WRT може да напиша нещо специално за него. Като първо впечатление – има много повече настройки в сравнение с оригиналния софтуер.