Tag Archives: пещера Леденика

Уикенд във Видин

Пътешествия, , , , , ,

По случай пет годишнината от сватбата решихме да си подарим едно пътешествие. След няколко промени на дестинацията, решихме че е най-добре да отидем за една вечер до Видин с Божидар, а да оставим Гошето на баба му. Първоначално мислихме по-далече да отидем, но не ни се оставяше Гошето за повече вечери. Като порасне тогава.
В петък вечерта отидохме в Кричим и оставихме малкия на баба му и на в събота сутринта (точно на 6-ти), потеглихме към Видин (където живее леля ми, така че там имаше къде да останем). На отиване нямахме сигурен план от къде да минаваме, но като наближихме Враца, решихме да отидем до пещерата Леденика. Отклонението до там изглеждаше малко, но пътя до там е ремонтиран само до някъде и след това е доста зле, така че отнема повечко време да се стигне до пещерата. Влизането е на всеки час и трябваше и това да изчакаме, но след това си струва. На Божидар това му беше първата пещера и мисля, че доста му хареса (накрая повтаряше, че най му е харесала пещерата). След това хапнахме в ресторант Леденика и тръгнахме от там чак в 15 часа, а ни оставаше още доста път до Видин.


Пристигнахме във Видин към 17:30 и първо отидохме да се “настаним” при леля ми 🙂 Оставихме дългите приказки за вечерта, защото имахме сигурно 2 часа докато стъмни и решихме да отидем да разгледаме крепостта “Баба Вида”. Веднага го направихме и показахме на Божидар и първия му “замък” на живо. Най-първоначалния план беше да отидем в Трансилвания, така че всичко започна със замъци. За Баба Вида съм писал и преди, колко е добре запазена и наистина си струва да се посети! Към 7 без 15 дори ни казаха да излизаме, защото заключват вече. Използвахме малкото време до залез, за да погледаме Дунав. Вилито не беше я виждала досега. На Божидар пък взехме книжка със 100-те национални обекта и вече и той събира печати (всъщност пробвахме още на Леденика да му вземем, но там нямаше).


Вечерта леля ми се беше подготвила предобре с вечерята. Имаше много и все вкусни ястия, предястия и салати! Направо преядохме, но и добре си поговорихме.
В неделя станахме сравнително рано, защото по план трябваше в 10 часа да сме на Магурата за първото влизане в пещерата. Леля ми се беше погрижила и с обилна закуска, но си взехме разни неща за из път и тръгнахме към 9:10. Аз си мислех, че до Магурата е около половин, час но се оказаха 40-50 минути и пристигнахме минути преди 10 часа. За малко си помислихме, че може да я изпуснем, но там дори още не бяха отворили, а и като дойдоха се държаха супер зле. Оказа се, че за водач трябвало да платим още 5 лева за цялата група, но това на нас никой не ни го каза, и си чакахме 20 минути докато някой дойде и ни каже. После се оказа, че май по принцип първото влизане било в 10:30 и просто са чакали още хора. Като цяло много лошо отношение. Но пещерата си струва! Огромна е и освен това са отворили залата със скалните рисунки и ги видяхме. Ако искате да ги видите на живо – побързайте, защото има вероятност пак да я затворят за посещения. Магурата, както казах, е много голяма пещера и отнема повече от час за да се разгледа и Божидар накрая не издържа и искаше да го нося. Освен това от изхода на пещерата до паркинга има 1-2km и това също трябва да се предвиди като време.


За финал на пътешествието оставихме Белоградчик. Там обаче само разгледахме скалите отдалече, защото нямахме много време, а и на Вилито не й се катереше по скали. Намерихме обаче едно хубаво ресторантче („Мислен камък“) с много хубава гледка към скалите и евтини цени (отдавна не бях ял супа за 1,60лв).
След Белоградчик ни оставаше само много път до Кричим, за да си вземем Гошето и след това се прибрахме изморени, но много доволни в Пловдив.

Teambuilding край Белоградчик

Пътешествия, , , , , , , , , , , ,

За да докажа, че наистина не се спирам – този уикенд бях с колегите на тиймбилдинг край Белоградчик. По-точно в едно село до Белоградчик, още по-точно в една махала (Фалковец) с двама жители, а най-точно в хан Мадона. Много готино и добре направено място. Дори всичко е брандирано с името на хан Мадона – хавлиите, салфетките, чиниите … Освен това има хубав ресторант и огромен двор. Част от него е лятна градина с доста маси, а другата голяма поляна за кемпъри (и може би палатки). Дори има и мини езеро 🙂

Въпреки, че беше маскирано като treambuilding, всъщност идеята беше една разходка из северозападна България. В събота беше голямото обикаляне. Първата цел бяха белоградчишките скали. Аз бях ходил там, но с удоволствие ги посетих отново. Доста време постояхме на крепостта и на скалите. И дори май поизгоряхме на силното слънце. Като цяло случихме на много хубав слънчев ден ! Между временно чух, че в Пловдив е имало доста проливни дъждове.

Следващата цел беше пещерата Магурата. Едно ново за мен място. И нов печат за 100-те национални туристически обекти. Иначе, както всички разказват, най-интересното място в пещерата – залата с рисунките е затворена за посетители. От горе на всичко нищо не се прави по рисунките, нито се знае кога ще бъде отворена отново. Общо взето са оставени да се рушат без никой да ги гледа. Иначе не е лоша пещерата, но и не е кой знае колко впечатлителна. Отгоре на всичко на изхода (който е различен от входа) ви чака влакче и ви иска по 2 лева, за да ви върне до паркинга с колите. Другия вариант е ходене няколко километра под слънцето, след като сте ходили вече ~1 час в пещерата.

След пещерата се отправихме към Видин и крепостта Баба Вида. Във Видин решихме да се разходим малко из града и оставихме колите пред мола (къде другаде 🙂 ?!?). Минахме през градината покрай Дунава и там беше приятно. Обаче крепостта Баба Вида наистина ме впечатли. Общо взето за трети път отивам до нея, но за първи път я хващам отворена и мога да я разгледам отвътре (след 17:30 я заключват). Крепостта наистина е уникална и много добре запазена/реставрирана. Най ми хареса, че те пускат да ходиш където си искаш и може да влизаш във всички кули, зали, помещения, коридори, дупчици, пукнатини … въобще където си искаш 🙂 Това според мен не може да ти се случи другаде, особено в западна Европа. Там навсякъде би било пълно с табели, ограждения, ограничения … все с цел уж за безопасност, но се заличава автентичната обстановка.

За неделя, освен прибирането до Пловдив, оставихме и посещението на още една пещера – Леденика. Аз бях там преди 1 година, но отново реших да я посетя. Този път малко след входа все още имаше огромни късове лед, които напомняха защо пещерата се казва именно така. Като цяло Леденика е доста по-красива и доста по-тясна от Магурата 🙂

Не остана време да се качим на Околчица, но нищо – другия път. Сега и без това се получи чудесна разходка с колегите из забележителностите на северозападна България.

Из северозападна България

Пътешествия, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Изминалите 4 дни си направихме едно от най-хубавите пътешествия от последните няколко години. От онези хубавите, които не знаеш дали въобще ще се случат и къде точно ще ходиш. Но да започна от начало. Всичко започна по някое време миналата седмица, когато Елица видя този фестивал в едно малко северозападно село. Беше една от поредните идеи какво да правим през четирите почивни дни около 24-ти май. Така и не можахме да се съберем много хора. В крайна сметка в събота сутринта с Дарко решихме да потеглим към Горна Бела Речка. Ели беше в Казанлък и за по напряко, трябваше да минем от там да я вземем. След като стигнахме в Казанлък, първо седнахме в една кръчма да ядем, след това напазарувахме от местния Кауфланд. Беше станало към 4 часа следобяд, но решихме до вечерта да стигнем до Бела Речка. Ето такива планове си правехме през цялото време – не по-дълги от до края на деня. За по-красиво минахме по подбалканския път до след Златица някъде, където по един пряк път стигнахме до Хемус. По магистралата продължихме до Ботевград. От там Мездра, Враца и чак след това заобиколихме врачанския балкан към Горна Бела Речка. (скоба. решихме някой ден да си направим Ботев пътешествие. да се съберем на стадион Ботев в Пловдив, от там да отидем в Калофер, след това Ботевград, Околчица и да завършим в Козлодуй. затварям скобата).

Горна Бела Речка се намира в природен парк „Врачански балкан“ и е много красиво. Броени метри преди табелата ни посрещна една голяма сърна, която мина през пътя. Беше много красиво ! Пристигнахме на свечеряване и започнахме да си търсим място за палатка. Не искахме да сме в селото, където вече започваше да се пълни с хора, затова си намерихме една хубава полянка малко извън селото близо до реката. Веднага си направихме лагер, огнище, запалихме си огън и си приготвихме вечеря. След това отидохме в селото, където в кметството фестивала вече си беше започнал. Хванахме концерта на класическа китара на Ganesh Del Vescovo. Много добър. Ако имаше пак китарен фест в Пловдив, Дарко каза, че щеше да го покани (между другото знаете ли че няма да има и фолклорен фестивал това лято?). На концерта съвсем ни изненада като се появи Игор от цирк „Кумбо“, който беше в Мандрица на детския празник. Много се зарадвахме взаимно и четирите дни се виждахме постоянно.

На сутринта осъзнахме, че лагера ни съвсем не е перфектен … не, този път беше на някоя главна пътека, или на козя такава или пък да ни беше студено … точно обратното – припомних си какво е ставане рано-защото-не-се-трае-от-жега-в-палатката ! Въпреки прогнозите за променливо време и дъждове, всичките ни сутрини бяха тотално огряни от жарко слънце. Това поне ни помогна да ставаме сравнително рано.

Неделята решихме да изкараме цял ден в Горна Бела Речка на фестивала „Goat Milk“. Въпреки „ранното ставане“ все пак изпуснахме сутришната йога, след това Ели отиде на разходка по козите пътеки в гората, а ние с Дарко се излежавахме на полянката и след това отидохме да видим Игор. След това реших да отида на лекцията за „Slow food“, но тя се превърна в демонстрация и представяне на кози сирена, извари и кисели млека и аз не го издържах. Обаче след лекцията на поляната видях норвежко кафяво сирене, презентирано от една норвежка, и дори го опитах малко (ама нали знаете колко малко опитвам). Следобяд бях на срещата с кметовете на Монтана и Вършец за положението на северозападна България. Общо взето до нищо не се стигна, но поне се говори. Изпуснахме откриването на фотографската изложба, защото се бяхме върнали до палатката за вечеря, и точно след като запалихме огън заваля малко и развали всичко. Междувременно Гената се появи с един познат за една вечер и всички заедно ядохме преди да се върнем в селото. Отидохме точно за джаз концерта на Мишо Йосифов Джаз Сикстет. И добре че го направихме – получи се невероятен концерт. Цялата публика не ги оставихме да си тръгнат, докато не минаха през хората, след няколко биса, през хората и излязоха през централния вход 🙂 За финал на вечерта беше „дългата нощ на балканското документално кино“, където изгледахме филма „Коридор #8“. Аз лично останах много доволен от филма. Само месец и нещо след като бях в Албания, където постоянно говореха за този път, отново видях познати места. Мисля, че беше точното време да гледам този филм. За останалите филми не ни останаха сили и отидохме да спим.

Няма как да не сравня фестивала на спомените в Горна Бела Речка и това което се опитваме да правим в Мандрица. На пръв поглед всичко изглежда много сходно – две селца с по петдесетина възрастни хора в икономически западнали райони, които група хора искат да възродят. Да си призная отидох да открадна малко know-how за това как да организираме събори (все пак те го правеха за 8-ми път), но всъщност се оказа, че тяхната формула е доста различна. Goat Milk на пръв поглед е нещо като детския празник в Мандрица, само че за възрастни – кръжоци, лекции, концерти. Само където залагат много на международно участие. Заради това се налагаше всичко да се превежда на английски (а понякога и на още езици), което на моменти само забавяше динамиката на фестивала. Goat Milk мисля че въобще не е насочен към местните, в смисъл че според може да бъде и навсякъде другаде, просто хората които го организират са свързани с това села. Освен това кръжоците (workshop-ите ако се чудите за какво говоря) бяха платени и с ограничена бройка. Общата храна също. Все пак след срещата с кметовете, Ели ме нави да си поговорим с Диана (една от двете организаторки) и поделихме за Мандрица и си разменихме контакти. Все пак целите ни са едни и същи и е хубаво да видим кой какво прави за осъществяването им. Честно да си призная мисля че Мандрица има много по-голям дух, уникална култура и архитектура. За уникалните къщи за които говореше един от архитектите и замалко да му скочим с Дарко, докато не се уточни че става дума за 3-4 къщи в селото 🙂 И щом за толкова можело да се обяви за културен резерват, представям си какво може да направим в Мандрица.

В понеделник решихме да пропуснем фестивала през деня и да се разходим из околността. Бяха ни похвалили Вършец и решихме първо него да посетим. Още от самото влизане в градчето започна да ни изненадва много приятно. Първо ти правят впечатление много хотели, къщи за гости, квартири … въобще усещане за морско курортно селце, само където няма море а минерални извори. След това центъра – много приятен, хора, слънце, деца. Плакат за театър, туристически център, минерални чешми … След това отидохме към парка, където за малко да се навием да отидем на минерални бани, но се оказа, че не работят в неделя и понеделник, а през останалото време са с доста странно работно време разделено на мъже и жени. Затова пък парка и около реката беше супер приятно. Имаха едни пейки – шезлонги на който се пльоснахме. Имаше дори безжичен интернет. Въобще Вършец го препоръчвам силно на всички. Има и много кръчми в които може да хапнете с чудесна гледка – ние се възползвахме от една.

Следващата спира ни беше Клисурския манастир на няколко километра от Вършец. Посрещна ни типичното за България – натрупани сергии пред манастира и много хора. Манастира изглеждаше доста добре поддържан, дори на мен ми се стори малко прекалено и на моменти кичозно. Върха беше когато се оказа, че с Богати кабриото, с което едвам се разминахме по тесни път за манастира, се оказа отчето. Въобще странна работа. Да се „чудиш“ от къде имат толкова пари, като признавам че и за манастира са наливани много пари.

След Клисурския манастир решихме да отидем до пещерата „Леденика“, като този път заобиколим Врачанските скали от юг. Трябва да уточня, че пътищата в този регион са доста странни и доста пъти се чудихме къде сме дори с наличие на GPS и хартиена карта. Така в случая стигнахме до село Миланово и от пътя, който си бяхме избрали се оказа, че го няма, или всъщност е черен и много лош път. Нямахме време да се връщаме обратно (както всъщност и GPS-а настояваше), затова трябваше да изоставим плана за Леденика. Видяхме че на близо има друга пещера „Темна дупка“ и се насочихме към нея. Когато стигнахме обаче се оказа, че тя не е туристическа и не е облагородена, а ние без никаква екипировка нямаше как да влезем вътре. Видяхме само входа и след това се разходихме по скалите срещи гара Лакатник. Чудесно място за разходка и катерене. Седнахме на ръба на една скала от където имаше невероятна гледка към селото и река Искър. Както казах и в началото тръгвахме на някъде без никакъв план накъде да продължим след това. Така на връщане към колата, минахме през самата гара на Гара Лакатник и през два въжени моста над Искър. Всичко се получаваше от самосебе си. Деня взе да преваля и решихме да намерим отворен магазин за да си напазаруваме за вечерта, защото вече нямахме храна. След като си набавихме продоволствия, решихме да отидем и до самото село Лакатник, за което бях чувал само хубави неща.

Село Лакатник се намира на около 7 km от Гара Лакатник и всъщност в него свършва пътя. Разбирайте красиво планинско селце заобиколено от всякъде с балкани и красиви поляни. А сега бяха особено хубави целите в зелено. На това райско местенце беше станало 19 часа и всичките ми съмнения дали да се връщаме в Пловдив, защото на следващия ден по принцип бях на работа, се изпариха и реших да останем още един ден в този красив регион. Разходихме се из Лакатник и околността и решихме да се „прибираме“ в Бела Речка.

В понеделник вечерта си приготвихме обилна вечеря, поради което почти изпуснахме концерта-изненада, който се оказа някакви балкански етно джаз импровизации. Добре че този концерт най-малко ни хареса и не съжалявахме толкова. От полунощ трябваше да започне „дългата вечер на фотографията“, но естествено закъсня. Имаше представяне на трима фотографи и техните виждания за изоставените къщи. След това имаше workshop за нощна фотография воден от турския иранския фотограф Babak Salari. С Елица се включихме в кръжока, докато Дарко заспиваше 🙂 За мое съжаление всички бяха начинаещи и Бабак говореше доста общи неща и всъщност научих само 1-2 нови за мен неща. А изглеждаше като човек, който можеше да каже доста интересни фотографски трикове.

Вторника ни беше ден, в който трябваше да стигнем до Пловдив. Разбира се въобще не бързахме и си набелязахме доста места за посещение пътьом. След закуска с кафе и домашни масленики (по 25 ст.)  в Бела Речка се отправихме на път. Първо решихме да си наваксаме от предишния ден и все пак да отидем до Леденика. На картата изглежда съвсем близо до Враца, но всъщност пътя до пещерата е доста стръмен и с много завои. За малко изпуснахме една група и трябваше да чакаме почти 1 час докато влезем, а вътре разходката е още 1 час. Иначе наистина много интересна и красива пещера. И за туристическа пещера има доста тесни проходчета за преминаване. Някой наистина дебел човек според мен няма да може да мине. На мен ми хареса. А и за първи път от доста време се взех печат за 100-те туристически обекта.

Докато пътувахме се бяхме разбрали с Аспарух да минем да го вземем от София, затова решихме да минем през Своге, а не по главния път, който вече се запълваше с прибиращи се софиянци и абитуриенти. По пътя решихме да спрем и на Черепишкия манастир. Този манастир много повече ми хареса от Клисурския. Първо е на страхотно красиво място на самия бряг на Искър и с чудесна гледка към Врачанския балкан. Втори има чудесен „музей“ посветен на Иван Вазов в който всеки може да влезе и разгледа абсолютно необезпокояван. Трето отчето като ни видя да си почиваме ни покани с църквата, където ни поръси със светена вода и ни помаза за здраве, поговорихме си по различни теми, изпрати ни с добри думи и след това се обърна към следващите влезнали в храма. Въобще ето така трябва да се отнасят българските църковни служители към посетителите на храма. Браво ! Много добре се чувствахме на това място и решихме да останем и да хапнем, като имаше специално обособено място за това. Като цяло нямаше много хора и беше супер спокойно.

Следващата спирка беше Своге. Само веднъж бях минавал от там, но сега решихме да спрем да го разгледаме. Оставихме колата на центъра и се пуснахме пеша. Общо взето беше каквото го очаквах – малко градче, предимно къщи, наоколо планини. Не можахме да намерим/стигнем до завода за шоколади. Не се оказа вярно и предположението ни че шоколадите се продават както тоалетната хартия в Белово 🙂 Обаче мога да Ви издам, че ако събирате стари соц табели и надписи – в Своге има много добри попадения.

Последната спирка от нашето пътешествие беше София. Както казах – само за да вземем Аспарух, след това обратен и газ към Пловдив. По пътя той ни разказа неговата невероятна история за последните 4-5 дни, а ние нашата. Прибрахме се чак към 11 вечерта. Бях изморен, но много доволен от цялото пътешествие.

Получи се доста дълъг пътепис, но както казах и в началото това ми е любимия начин за пътешестване и няма как да не се смесят много теми, места и събития в едно. Общото е че се случват само за няколко дена, а на теб ти се струват седмици. Накрая си казваш „ле-ле, това вчера ли беше?!?“. Пожелавам си още много подобни пътувания.

ето и снимките ми от пътешествието.