Този уикенд отново прекарах на път. Този път целта беше Видин. За разлика от друг път беше нещо като семейно пътуване, само където разбрах какво е “на море с деца” във варианта “на път с родители”. Наистина ми беше странно колко пъти искаха да спираме и само спореха накъде и откъде да се минава. Не беше толкова лошо, по-скоро ми беше различно. Отдавна не бяхме ходили на по-далече заедно.

Основната цел на пътуването беше да закараме баба ми при леля ми, която е във Видин. В събота тръгнахме в 9 сутринта и почти никъде не се объркахме. Всъщост по едно време забелязахме, че се движим не откъдето очаквахме, но се оказа, че в североизточна България има доста затворени пътища и това е бил обходния маршрут. В 14:30 пристигнахме, което прави само 5 часа и половина. Точно на първия участък от пътя, от където Дунав се виждаше много добре, по единственото радио, което се хващаше – Хоризонт, пуснаха дунавско хоро и много допринесе за атмосферата и затвърди мнението, че няма случайни неща.

След кратка почивка отидохме до крепостта баба Вида, но вече беше станало 17:30 и беше затворена, и дори печат не можах да си взема. Някой друг път 🙂 Ходихме и до селото на калеко ми – Майор Узуново. Не бях ходил във Видин от 4-5 годишен и направо се учудих, че имам някакви спомени.

Вечерта с баща ми си направихме нощна разходна из Видин и града много ми хареса. Оказа се по-голям, от колкото си мислех. Има много хубава алея покрай реката, която постепенно се превръща в парк при баба Вида. Там е идеално за разходки. Центъра също е много хубав – дори ми се стори по-просторен и хубав от пловдивския. Навсякъде имаше хора, макар и малко, и се усеща някакъв живот.

В неделя на връщане решихме да минем през Белоградчик и да видим скалите. Преди пътуването си мислех как да ги убедя да минем, през някои обекти, но баща ми сам предложи да минем 🙂 Тръгнахме в 9:30, но тъй като е затворен основния път, се наложи да минем през Арчар от там към Димово, а този участък от пътя е в супер лошо състояние !!! Едвам съм карал с 30-40 km/h. Това и разни други отбиваняи от пътя ни забваи доста, ние така и така не бързахме за никъде.

Белоградчишките скали са място, което наистина си заслужава, да се види. Просто са природно чудо, което само на живо, може да се осъзнание в цялото му величие. От крепостта има прекрасни изгледи, към скалите и към китното градче Белоградчик. От там поне си взех печат 🙂

Отбивката в Белоградчик, ни коства още доста път и обиколихме през доста селца, докато стигнем до Монтана, от където продължихме по по-главния път. По магистралата доста пъти се наложи да се движи е едната лента, а към края беше отбит пътя през планината, а не през третия тунел на Витиня (този който е най към София). Последва едно задръстване межди Горни и Долни Богров, което за съжаление, май беше приченено от тежка катастрафа. Не видях самите коли, но имаше 3 пожарни и доста полицаи на мястото.

Последва кратък престой в София, където сварихме Мимито, точно когато отиваха на сватба и щеше да бъде шаферка. Няма нищо по-сладко и весело нещо от 7 годиша ентусиазира, весела и облечена в бяла рокля с обръч шаферка 🙂

Тръгнахме от София, чак в 6 часа, и поне по магистралата беше спокойно. С голям кеф рабрах, че като изчезне радио едно на Софииската честота, може да се слуша на 95.2 MHz, чак до тунела, а след него с малки прекъсвания, може се използва пловдивската честота 95.5. Знам, че това не Ви интересува, ако имате играчка като на Дафо (избива ме лека черна завист), но на мен ми беше кеф да си случам радиото по цялата магистрала. Бях точно в такова настроение.

Пристигнахме в Пловдив точно в 20 часа, и веднага излязох към конюшните да раздам подаръците-камъни от Белоградчик, които бях обещал. Бреии тези скали не се рушат хич лесно, и се наложи да взема едни отронени камъчета ! Сега въобще, не чувствам изморен, но си знам, че на сутринта ще съм парцал. Няма начин, след 850 km за два дена, и доста обикаляне. Поне психически съм отново положително зареден, за новата работна седмица 🙂