На 29-ти август се навършиха 5 години от смъртта на дядо ми Христо. Човекът, на когото съм кръстен и човекът при когото съм прекарал повечето ми детски лета на село. Днес ми беше странно, че не сме отново в Мандрица, както се очакваше да бъде всяка година. Просто плановете са едно, а реалността съвсем друго. Въпреки всичко, дядо, не си забравен и никога няма да бъдеш ! Почивай в мир.

Въпреки тъжния повод, знам че животът продължава и трябва да се живее с пълна сила, защото е само един и не особено дълъг. Преди няколко дена ме попитаха в ICQ-то: “Как си ?” и аз непринудено отговорих “Жив и щастлив“. Сега продължавам да се чувствам така и съм много радостен. Основната заслуга за това е една усмивка 🙂 Усмивке, не угасвай никога, никъде.