Изминалите 4 дни си направихме едно от най-хубавите пътешествия от последните няколко години. От онези хубавите, които не знаеш дали въобще ще се случат и къде точно ще ходиш. Но да започна от начало. Всичко започна по някое време миналата седмица, когато Елица видя този фестивал в едно малко северозападно село. Беше една от поредните идеи какво да правим през четирите почивни дни около 24-ти май. Така и не можахме да се съберем много хора. В крайна сметка в събота сутринта с Дарко решихме да потеглим към Горна Бела Речка. Ели беше в Казанлък и за по напряко, трябваше да минем от там да я вземем. След като стигнахме в Казанлък, първо седнахме в една кръчма да ядем, след това напазарувахме от местния Кауфланд. Беше станало към 4 часа следобяд, но решихме до вечерта да стигнем до Бела Речка. Ето такива планове си правехме през цялото време – не по-дълги от до края на деня. За по-красиво минахме по подбалканския път до след Златица някъде, където по един пряк път стигнахме до Хемус. По магистралата продължихме до Ботевград. От там Мездра, Враца и чак след това заобиколихме врачанския балкан към Горна Бела Речка. (скоба. решихме някой ден да си направим Ботев пътешествие. да се съберем на стадион Ботев в Пловдив, от там да отидем в Калофер, след това Ботевград, Околчица и да завършим в Козлодуй. затварям скобата).

Горна Бела Речка се намира в природен парк „Врачански балкан“ и е много красиво. Броени метри преди табелата ни посрещна една голяма сърна, която мина през пътя. Беше много красиво ! Пристигнахме на свечеряване и започнахме да си търсим място за палатка. Не искахме да сме в селото, където вече започваше да се пълни с хора, затова си намерихме една хубава полянка малко извън селото близо до реката. Веднага си направихме лагер, огнище, запалихме си огън и си приготвихме вечеря. След това отидохме в селото, където в кметството фестивала вече си беше започнал. Хванахме концерта на класическа китара на Ganesh Del Vescovo. Много добър. Ако имаше пак китарен фест в Пловдив, Дарко каза, че щеше да го покани (между другото знаете ли че няма да има и фолклорен фестивал това лято?). На концерта съвсем ни изненада като се появи Игор от цирк „Кумбо“, който беше в Мандрица на детския празник. Много се зарадвахме взаимно и четирите дни се виждахме постоянно.

На сутринта осъзнахме, че лагера ни съвсем не е перфектен … не, този път беше на някоя главна пътека, или на козя такава или пък да ни беше студено … точно обратното – припомних си какво е ставане рано-защото-не-се-трае-от-жега-в-палатката ! Въпреки прогнозите за променливо време и дъждове, всичките ни сутрини бяха тотално огряни от жарко слънце. Това поне ни помогна да ставаме сравнително рано.

Неделята решихме да изкараме цял ден в Горна Бела Речка на фестивала „Goat Milk“. Въпреки „ранното ставане“ все пак изпуснахме сутришната йога, след това Ели отиде на разходка по козите пътеки в гората, а ние с Дарко се излежавахме на полянката и след това отидохме да видим Игор. След това реших да отида на лекцията за „Slow food“, но тя се превърна в демонстрация и представяне на кози сирена, извари и кисели млека и аз не го издържах. Обаче след лекцията на поляната видях норвежко кафяво сирене, презентирано от една норвежка, и дори го опитах малко (ама нали знаете колко малко опитвам). Следобяд бях на срещата с кметовете на Монтана и Вършец за положението на северозападна България. Общо взето до нищо не се стигна, но поне се говори. Изпуснахме откриването на фотографската изложба, защото се бяхме върнали до палатката за вечеря, и точно след като запалихме огън заваля малко и развали всичко. Междувременно Гената се появи с един познат за една вечер и всички заедно ядохме преди да се върнем в селото. Отидохме точно за джаз концерта на Мишо Йосифов Джаз Сикстет. И добре че го направихме – получи се невероятен концерт. Цялата публика не ги оставихме да си тръгнат, докато не минаха през хората, след няколко биса, през хората и излязоха през централния вход 🙂 За финал на вечерта беше „дългата нощ на балканското документално кино“, където изгледахме филма „Коридор #8“. Аз лично останах много доволен от филма. Само месец и нещо след като бях в Албания, където постоянно говореха за този път, отново видях познати места. Мисля, че беше точното време да гледам този филм. За останалите филми не ни останаха сили и отидохме да спим.

Няма как да не сравня фестивала на спомените в Горна Бела Речка и това което се опитваме да правим в Мандрица. На пръв поглед всичко изглежда много сходно – две селца с по петдесетина възрастни хора в икономически западнали райони, които група хора искат да възродят. Да си призная отидох да открадна малко know-how за това как да организираме събори (все пак те го правеха за 8-ми път), но всъщност се оказа, че тяхната формула е доста различна. Goat Milk на пръв поглед е нещо като детския празник в Мандрица, само че за възрастни – кръжоци, лекции, концерти. Само където залагат много на международно участие. Заради това се налагаше всичко да се превежда на английски (а понякога и на още езици), което на моменти само забавяше динамиката на фестивала. Goat Milk мисля че въобще не е насочен към местните, в смисъл че според може да бъде и навсякъде другаде, просто хората които го организират са свързани с това села. Освен това кръжоците (workshop-ите ако се чудите за какво говоря) бяха платени и с ограничена бройка. Общата храна също. Все пак след срещата с кметовете, Ели ме нави да си поговорим с Диана (една от двете организаторки) и поделихме за Мандрица и си разменихме контакти. Все пак целите ни са едни и същи и е хубаво да видим кой какво прави за осъществяването им. Честно да си призная мисля че Мандрица има много по-голям дух, уникална култура и архитектура. За уникалните къщи за които говореше един от архитектите и замалко да му скочим с Дарко, докато не се уточни че става дума за 3-4 къщи в селото 🙂 И щом за толкова можело да се обяви за културен резерват, представям си какво може да направим в Мандрица.

В понеделник решихме да пропуснем фестивала през деня и да се разходим из околността. Бяха ни похвалили Вършец и решихме първо него да посетим. Още от самото влизане в градчето започна да ни изненадва много приятно. Първо ти правят впечатление много хотели, къщи за гости, квартири … въобще усещане за морско курортно селце, само където няма море а минерални извори. След това центъра – много приятен, хора, слънце, деца. Плакат за театър, туристически център, минерални чешми … След това отидохме към парка, където за малко да се навием да отидем на минерални бани, но се оказа, че не работят в неделя и понеделник, а през останалото време са с доста странно работно време разделено на мъже и жени. Затова пък парка и около реката беше супер приятно. Имаха едни пейки – шезлонги на който се пльоснахме. Имаше дори безжичен интернет. Въобще Вършец го препоръчвам силно на всички. Има и много кръчми в които може да хапнете с чудесна гледка – ние се възползвахме от една.

Следващата спира ни беше Клисурския манастир на няколко километра от Вършец. Посрещна ни типичното за България – натрупани сергии пред манастира и много хора. Манастира изглеждаше доста добре поддържан, дори на мен ми се стори малко прекалено и на моменти кичозно. Върха беше когато се оказа, че с Богати кабриото, с което едвам се разминахме по тесни път за манастира, се оказа отчето. Въобще странна работа. Да се „чудиш“ от къде имат толкова пари, като признавам че и за манастира са наливани много пари.

След Клисурския манастир решихме да отидем до пещерата „Леденика“, като този път заобиколим Врачанските скали от юг. Трябва да уточня, че пътищата в този регион са доста странни и доста пъти се чудихме къде сме дори с наличие на GPS и хартиена карта. Така в случая стигнахме до село Миланово и от пътя, който си бяхме избрали се оказа, че го няма, или всъщност е черен и много лош път. Нямахме време да се връщаме обратно (както всъщност и GPS-а настояваше), затова трябваше да изоставим плана за Леденика. Видяхме че на близо има друга пещера „Темна дупка“ и се насочихме към нея. Когато стигнахме обаче се оказа, че тя не е туристическа и не е облагородена, а ние без никаква екипировка нямаше как да влезем вътре. Видяхме само входа и след това се разходихме по скалите срещи гара Лакатник. Чудесно място за разходка и катерене. Седнахме на ръба на една скала от където имаше невероятна гледка към селото и река Искър. Както казах и в началото тръгвахме на някъде без никакъв план накъде да продължим след това. Така на връщане към колата, минахме през самата гара на Гара Лакатник и през два въжени моста над Искър. Всичко се получаваше от самосебе си. Деня взе да преваля и решихме да намерим отворен магазин за да си напазаруваме за вечерта, защото вече нямахме храна. След като си набавихме продоволствия, решихме да отидем и до самото село Лакатник, за което бях чувал само хубави неща.

Село Лакатник се намира на около 7 km от Гара Лакатник и всъщност в него свършва пътя. Разбирайте красиво планинско селце заобиколено от всякъде с балкани и красиви поляни. А сега бяха особено хубави целите в зелено. На това райско местенце беше станало 19 часа и всичките ми съмнения дали да се връщаме в Пловдив, защото на следващия ден по принцип бях на работа, се изпариха и реших да останем още един ден в този красив регион. Разходихме се из Лакатник и околността и решихме да се „прибираме“ в Бела Речка.

В понеделник вечерта си приготвихме обилна вечеря, поради което почти изпуснахме концерта-изненада, който се оказа някакви балкански етно джаз импровизации. Добре че този концерт най-малко ни хареса и не съжалявахме толкова. От полунощ трябваше да започне „дългата вечер на фотографията“, но естествено закъсня. Имаше представяне на трима фотографи и техните виждания за изоставените къщи. След това имаше workshop за нощна фотография воден от турския иранския фотограф Babak Salari. С Елица се включихме в кръжока, докато Дарко заспиваше 🙂 За мое съжаление всички бяха начинаещи и Бабак говореше доста общи неща и всъщност научих само 1-2 нови за мен неща. А изглеждаше като човек, който можеше да каже доста интересни фотографски трикове.

Вторника ни беше ден, в който трябваше да стигнем до Пловдив. Разбира се въобще не бързахме и си набелязахме доста места за посещение пътьом. След закуска с кафе и домашни масленики (по 25 ст.)  в Бела Речка се отправихме на път. Първо решихме да си наваксаме от предишния ден и все пак да отидем до Леденика. На картата изглежда съвсем близо до Враца, но всъщност пътя до пещерата е доста стръмен и с много завои. За малко изпуснахме една група и трябваше да чакаме почти 1 час докато влезем, а вътре разходката е още 1 час. Иначе наистина много интересна и красива пещера. И за туристическа пещера има доста тесни проходчета за преминаване. Някой наистина дебел човек според мен няма да може да мине. На мен ми хареса. А и за първи път от доста време се взех печат за 100-те туристически обекта.

Докато пътувахме се бяхме разбрали с Аспарух да минем да го вземем от София, затова решихме да минем през Своге, а не по главния път, който вече се запълваше с прибиращи се софиянци и абитуриенти. По пътя решихме да спрем и на Черепишкия манастир. Този манастир много повече ми хареса от Клисурския. Първо е на страхотно красиво място на самия бряг на Искър и с чудесна гледка към Врачанския балкан. Втори има чудесен „музей“ посветен на Иван Вазов в който всеки може да влезе и разгледа абсолютно необезпокояван. Трето отчето като ни видя да си почиваме ни покани с църквата, където ни поръси със светена вода и ни помаза за здраве, поговорихме си по различни теми, изпрати ни с добри думи и след това се обърна към следващите влезнали в храма. Въобще ето така трябва да се отнасят българските църковни служители към посетителите на храма. Браво ! Много добре се чувствахме на това място и решихме да останем и да хапнем, като имаше специално обособено място за това. Като цяло нямаше много хора и беше супер спокойно.

Следващата спирка беше Своге. Само веднъж бях минавал от там, но сега решихме да спрем да го разгледаме. Оставихме колата на центъра и се пуснахме пеша. Общо взето беше каквото го очаквах – малко градче, предимно къщи, наоколо планини. Не можахме да намерим/стигнем до завода за шоколади. Не се оказа вярно и предположението ни че шоколадите се продават както тоалетната хартия в Белово 🙂 Обаче мога да Ви издам, че ако събирате стари соц табели и надписи – в Своге има много добри попадения.

Последната спирка от нашето пътешествие беше София. Както казах – само за да вземем Аспарух, след това обратен и газ към Пловдив. По пътя той ни разказа неговата невероятна история за последните 4-5 дни, а ние нашата. Прибрахме се чак към 11 вечерта. Бях изморен, но много доволен от цялото пътешествие.

Получи се доста дълъг пътепис, но както казах и в началото това ми е любимия начин за пътешестване и няма как да не се смесят много теми, места и събития в едно. Общото е че се случват само за няколко дена, а на теб ти се струват седмици. Накрая си казваш „ле-ле, това вчера ли беше?!?“. Пожелавам си още много подобни пътувания.

ето и снимките ми от пътешествието.