Tag Archives: travel

хижа Рай и връх Ботев

Пътешествия, , , , , , , ,

Този уикенд бях в Стара Планина. Колегите решиха да ходим към хижа Рай и аз не му мислих, много а се навих. Тръгнахме събота сутринта и за около час стигнахме до Паниците. Там оставихме колите, взехме багажите и тръгнахме нагоре. А багажа беше доста, защото ни казаха че в хижата няма свободни места и си носихме и палатки, чували, шалтета … В началото на един от колегите му стана лошо и реши да се връща, и може би стана по-добре, защото заради него доста спирахме, а пътя до хижата въобще не е малко. Малко се объркаха плановете на тези, които си мислеха вечерта да се връщат, но може би така си е трябвало да стане и всички да останем заедно на хижата вечерта.

Времето в събота беше прохладно и хубаво за вървене, но въпреки това доста изморително за мен. Не знам аз ли съм загубил форма, багажа ли беше много или се бях настроил че ще е по-малко (предишния път го качвах от Карлово и сега ми мислех – е, то тук близо) … но накрая на изкачването доста изплезих езика 🙂 Отне ни 3 часа и половина докато го качим, но какво винаги си струваше. Забелязах че вече хората си слагат палатките по-ниско, а не точно пред хижата, и след като се сетих за опита на Маги,на която й се счупи чисто нова палатка от вятъра на същото място, реших и ние да разпънем при останалите. Тази нощ за щастие нямаше вятър, а само малко дъжд.

След като си направихме лагера, с част от групата си направихме разходка до подножието на Райското пръскало. Изглежда съвсем близо до хижата, но съвсем не е така. Особено за хора като мен, зарибени по фотографията, ми отне доста време докато се кача. Точно под водопада беше като в дъжд – пръскаше навсякъде, а и беше по-хладно. Мисля, че по отдалече има по-добри изгледи на Пръскалото.

Вечерта си направихме направихме огън, което беше доста трудно с мокри дърва. А и самите дърва се наложи да ги търсим доста от далече … и най-вече от ниско, т.е. трябваше да изкачваме по стръмното 🙂 След като станахме повече хора от колко очаквахме за вечерта, част от хората се наложи да спят в хижата (всъщност и те така искаха), но в крайна сметка се оказа, че на палатки беше по-добре. Дори не ми беше студено и спах чудесно по тениска в чувала.

На сутринта едва трима от групата се навихме да изкачим връх Ботев. Тръгнахме с една група ученици и от време на време се засичахме с тях. Времето беше основно мъгливо. Валеше само в началото около хижата. Нагоре беше хладно, но като вървиш и катериш и по тениска ти е супер жега. Дори по едно време ми казаха, че потта в косата ми е станала на скреж, а аз се потя. Маршрута от хижа Рай до Ботев не е от най-лесните – има доста стръмни участъци. И тук си мислех, че ще е по-лесно. Самия връх (изкачвам го за първи път) също не ме впечатли много – не е това което си представям под думата връх, а е доста обширен. Има и три огромни сгради и две кули и пак има място. И мястото за почивка трудно намерихме – да не се лутат другите ето го – на третия етаж в сградата на метеорологичната станция. Там имаше топъл чай и учтив служител, от който си взех си печат на листче, защото си бях забравил книжката със стоте обекта в Пловдив. Друга група която срещнахме по пътя правеха скоростно изкачване на седемте първенци на България (Голям Перелик, Вихрен, Мусала, Руен, Черни връх, Богдан, Ботев) за 5 дни и това им беше последния връх. Браво на тях ! Иначе на върха всичко беше в мъгла и не можахме да видим никаква гледка. Дори на връщане видяхме един сравнително голям ледник, близо до пътеката, който на отиване в мъглата въобще не сме видяли.

Качихме се за два часа и половина, след това слезнахме за два и ни оставаха още три до Калофер. На хижата останахме само за кратка почивка за супа и прибиране на палатките. След това продължихме надолу и днес имам доста силна мускулна треска на краката. Май наистина съм излязъл от форма и трябва дори по-често да си правя такива преходи. В неделя вечер да се прибирам в Пловдив изморен и доволен много ми харесва 🙂

Снимки вече има ето тук.

Широка поляна 4

Пътешествия, , ,

И тази година не пропуснахме да отидем до Широка Поляна през юни 🙂 Сега виждам, че точно на този ден миналата година отново съм писал за същото място. Отново повода беше рождения ден на Ники. Заминахме още в петък след работа заедно с Таня, Дарко и рожденика. Много се раздвам че така си направихме, защото останалите успяха да дойдат на другия ден чак в 5 след обяд. А ние си имахме почти два цели дни. В петък вечерта пристигнахме чак към 23 часа, но някакси много бързо успяхме да се оправим – намерихме нашето място, което беше свободно, опънахме палатките, дори успахме да съберем дърва и да запалим огън.

Вечерта беше хладно, но сутринта ни събуди слънцето когато напече палатките. Изкарахме супер лежерна сутрин. Само я прекъснах с едно пътуване до Батак за да вземем Дина. Времето беше чудесно. Направихме си и разходка да видим Гената, който обаче беше зает и не можа да ни обърне внимание. Както казах другите дойдоха чак към 5 часа и тогава станахме 10 човека. Направихме си чудесна вечер по случай рождения ден.

В неделя се разходихме около язовира. Отидохме до мястото, което наричаме “плажа”, но този път нивото на водата навсякъде беше високо, и това което бяхме свикнали да е брега, сега беше под вода. Аз все пак се изкъпах, но на повечето им се стори студено. Всъщност си беше съвсем ОК. Тази година още не съм се къпал в море, и тук ме хвана някаква радост и въобще не ми се излизаше.

Времето като цяло беше много приятно, дори топло. Чак като си тръгвахме на слизане след Пещера усетихме какъв задух е в низината и колко прохладно е било в планината. Много се радвам, че изкарах почти два пълни дни на това хубаво място Широка поляна.

А вечерта след като се върнахме в Пловдив, се гмурнахме във Водолаза 🙂

В търсене на изгубената ферма

Пътешествия, , , , , , , ,

Всичко започна с идването на поредната ми гостенка от couchsurfing Magda. Тя дори първоначално не ме питаше за място а преспиване, а как да стигне до Смолян. След още няколко съобщения разбрах, че тя всъщност иска да стигне до село Мугла. Всичко това се случва миналата седмица, когато аз силно си мисля за море, а навън не спира да вали всеки ден. Постепенно започнах да се замислям дали да не отида в Родопите този уикенд заедно с Магда. И без това никога не бях ходил в района около Мугла. Запитах и моите приятели, но нещо нямаше много навити или свободни. Единствено Таня и Вилито се навиха да дойдат с мен. Магда дойде в петък вечерта, когато за пореден ден валеше дъжд и хубаво се намокрихме, но все пак не се отказахме от пътешествието.

В събота сутринта (ако 11:30 е сутринта все още) тръгнахме към Смолян и Мугла. Идеята беше ако е лошо времето да се върнем същия ден, ако не – палатки на някоя хубава полянка. До Смолян беше лесно, след това попитахме накъде трябва да хванем за Мугла. Пътя беше тесен и доста разбит (всъщност е същия, който отива към каньона на водопадите). По едно време се стига до оградено място, което е затворническо общежитие. Точно преди него завихме на дясно, но стигнахме до някакъв обект, където пътя свърши и разбрахме, че всъщност е трябвало да продължим направо. Върнахме се и точно пред затвора има бариера, където полицаи ви проверяват документите. Все едно влизате в друга държава. Дори малко по-стриктно – все пак из Европата дори не ви спират. Магда малко се зачуди за какво са тези проверки.

След контролния пункт и особено след един тъмен тунел в скалата, се озовахме не в друга държава, а направо в друг свят. От вътре ми дойде “джурасик свят”. Наистина много красива непокътната природа. Започнах да се замислям, че каквото и да става не ми се връща още същия ден в цивилизацията. Не си струваше всичкия път само за малко красота. А и Мугла се оказа по-далече от Смолян от колкото си го представях … или поне така ми се стори заради лошия бавен път.

Стигнахме в Мугла, спрях на центъра и веднага станахме атракцията на селото. Всички започнаха да ни гледат и коментират. Дойде гранична полиция и отново ни провериха.Магда вече си помисли, че е станало война някъде 🙂 Ние не бяхме си накупили провизии, така че първо потърсихме магазин. Оказа се че са в сиеста и трябва да изчакаме до 15 часа, когато ще отворят. Имахме половин час и решихме да си направим първа разходка из селото. Междувременно започнахме да питаме за фермата в която отиваше Мег. Някои знаеха за нея, някои не, а полицаите направо ни казаха: “кой ви излъга че има такова нещо?!?”. Едни жени ни казаха че нагоре в планината до изоставеното съседно село Чамла на час и половина. Според друга жена пътя беше два часа и ни показа по коя пътека да тръгнем, за да не се объркаме и да тръгнем към Триград. С Таня и Вилито решихме да тръгнем с Магда към фермата, тъкмо ако завали да има къде да се приютим или поне да си опънем палатката в двора, а не директно в гората. Върнахме се в селото. Универсалния магазин беше все още затворен и ни показаха един по-малък. Там обаче нямаше хляб и си взехме само някои неща, които могат да се ядат без хляб. След 5-10 минути отвори и големия магазин, обаче се оказа, че и там няма хляб. За мое учудване в това село имаше дори трети магазин, който обаче докато отвори минаха още 10-15 минути. Там за щастие намерихме хляб. Междувременно разгледахме местната кръчма, снимахме се с местните, а отпред се заиграхме с едно куче.

Взехме си раниците, спалните чували и една палатка и тръгнахме по пътеката за Чамла. Тръгнахме от където ни каза онази жена, но въпреки ,че нямаше как, ние все пак изгубихме пътя още в началото. Тук доста помогна GPS-а, с който намерихме пътя за Чамла. Добре че беше той, защото Вилито вече започна да се шашка че вървим в гора пълна с мечки, към място, което не знаем къде е, по път, който не знаем дали е правилен, и не искаше да продължава. Оказа се че пътят е нещо като черен път (поне в началото), т.е. доста повече от тънката горска пътека, която ни показа жената. От както бяхме тръгнали с нас дойде и Хъскито, с което за заиграхме на центъра. То много обичаше да цопка в локвите и както беше хубавко чисто, стана цялото в кал … но май му беше много кеф. През цялото време не се отдели от нас, което беше още един коз за нас срещу Вила, че няма страшно от мечки. Иначе хората от селото на въпроса “има ли мечки в гората?”, отговаряха “о, да има много”, с което хич не ни помагаха 🙂

Постепенно времето започна да се влошава. Когато излязохме на билото видяхме отдясно на около километър няколко къщи, които със сигурност бяха Чомла, а от ляво отново на около километър имаше някаква постройка. Пред постройката имаше пране и май се виждаха хора … въобще изглеждаше доста по-обитавано отколкото селото. Започваше да вали и ставаше ясно че нямаше време да обикаляме. Решихме да отидем до постройка, като се надявахме това да е търсената от нас ферма, а ако не е поне можеше да попитаме къде е. Докато стигнем вече съвсем заваля. Хубавото беше че намерихме подслон, а лошото че това се оказа обор за овце, а не фермата. Имаше трима овчари, който правеха сирене, кисело мляко, извара … Естествено ние ги попитахме за фермата, но те не знаеха за нея. Казаха, че в Чамла няма жив човек а само коне (?!?). Евентуално на 30 минути в другата посока имало хижа, където можело да отидем, но ние определено не търсихме това. Не знаеха и за никакъв англичанин, който да е купил къща в района и да е направил comunity. Имало преди няколко години някакви младежи, но отдавна ги нямало. Ние съвсем се объркахме. Те поне най-чистосърдечно ни предложиха да останем в тяхната стаичка на овчарите до обора за през нощта, защото започваше да вали сериозно и на палатка не е добра идея. Те имаха и една УАЗ-ка джип, която щяха да се върнат в Мугла, и само един овчар щял да остане за през нощта. Предложиха ни и да ни закарат с нея до селото. Вилито беше много “за” да си намерим някаква къща за гости в Мугла, но аз се възпротивих, защото исках на другия ден да се разходя до Чамла, да поснимам изоставено село и най-вече да се убедим на място има ли ферма или не. Успях да надделея и финалното решение беше да останем. На следващата сутрин в 6 те отново щяха да дойдат, така че отново щяхме да се видим.

За първи път в живота си оставах да спя в обор. Всъщност в една не особено добре скалъпена стаичка с капещ таван и неизмазана, залепена за обора. Вътре имаше 5 легла и печка на дърва, което беше добре. За мръсотията нищо няма казвам. Миризмата честно казано беше много по-малка от колкото очаквах. Дървата бяха доста мокри видяхме малко зор, докато запалим огън, в крайна сметка се получи и въобще не ни беше студено през нощта. За подпалка използваха една книга на немски. В първия момента като я видях, се зачудих на овчарите да четат немски, но като видяхме липсващите страници, разбрахме за какво се използва. С нас за вечерта остана бай Младен, с който си направихме вечеря и хапнахме заедно. Естествено ни гощаваха с пресни овчи млечни продукти, за които всички ми знаете мнението 😉 Попитахме и бай Младен за фермата, но и тай не знаеше нищо. Каза че имало преди няколко години някакво училище с 20-30 човека, но вече нямало никой. Пак не можахме да разберем дали говори за същото нещо. Не беше чувал нищо за “кингдом” или нещо подобно. В края на деня се чувствах като от филма “Писмо до Америка” – ходихме по някакви забутани селца и паланки и ни разказват най-различни истории за тази ферма.

В бараката естествено нямаше нямаше осветление и след като залезе слънцето (за щастие доста късно), стана тъмно. Бай Младен си легна и ние решихме да не му шумим. Извадихме спалните чували и легнахме. Вилито отново имаше проблеми със своите страхове и беше малко трудно заспиването. Ама и бай Младен с неговите истории с мечки, които крадели овце отново разпали огъна. Както и другата история как докато изгонели една мечка от стаята друга влизала, а докато се разправят с втората, първата отново идвала. Ние през цялото пътешествие не видяхме никаква мечка, нито каквото и да е друго диво животно с изключение на един заек.

През нощта отново заваля дъжд, който не спираше и сутринта. Ние се излежавахме в леглата и аз тайно се надявах, че ще изгрее слънце. Между временно се бъзикахме как сме останали в 5-звезден хотел с още 260 посетители в съседните стаи (колкото бяха овцете), когато на вратата е почука и влезе една жена, която я нямаше предишната вечер и донесе закуска. Истински room-service и хотела предлагаха автентична закуска. Имаше сирена, кисело мляко и най-странното беше една каша от мляко, вода и пшеничено брашно. Бай Младен го нарече “супа” и “баница”, но всъщност си имаше друго име, което не разбрах.

Дъждът спря, но малко по-късно отново започна да вали проливно. Този път дори и аз се отчаях, че няма спре цял ден. Небето беше сиво и мрачно и от никъде не се просветляваше. Започнах да се примирявам, че няма видя Чамла този път. Момичетата съвсем се отчаяха и решихме да попитаме овчарите дали може да ни закарат с джипа до Мугла. Те обаче казаха, че от дъжда много се е разкаляло и дори джипа е поднасял сутринта и едвам са дошли. Решихме че нищо не ни оставя освен да изчакаме да поспре малко и да тръгваме пеша директно към Мугла, защото не се знаеше кога пак ще започне. Малко по-късно единия от овчарите дойде и каза “айде да ви закарам !”. Въобще не чакахме втора покана. Всичко ни беше събрано, само грабнахме раниците и се качихме в УАЗ-ката.

Пътуването до Мугла беше истинско екстремно изживяване. Човека караше направо през гората без път. Стръмно надолу, стръмно нагоре, камъни, кал, поднасяне, проливен дъжд, отвесни пропасти отстрани … На това изживяване вече ми се стори че дори и Магда се поуплаши малко. Само аз от предишния ден бях с една голяма усмивка на какво хубаво място сме и какво пътешествие ни се случва. Стигнахме благополучно в Мугла и платихме на човека горивото. Сега силно съжалявам, че не му дадохме повече пари, защото услугата която ни направи беше много голяма ! Дори не беше ясно дали ще може да се върне, защото калта беше много и нагоре ще е трудно. Мога само да му пожелая всичко най-хубаво, да е жив и здрав за това че ни помогна. Дори името не му помня.

Бяхме в Мугла още преди обяд. Нов ден – време за ново приключение. Магда реши да остане в Смолян, защото района много й хареса, а и искаше да разбере наистина къде е тази ферма, за която беше разбрала. Ние с Таня и Вилито установихме, че напълно сме се доверили на нея за фермата и всъщност нищо не бяхме проверявали. Тя звучеше толкова убедена. Имаше някакъв телефон, но в Мугла нямаш обхват да звъннем. Качихме се в колата и тръгнахме към Смолян. По пътя отново ни провериха полицаите.

Наближавайки Смолян се появи GSM обхвата и аз получих няколко SMS-а от NAGIOS-а на работата ми. Установих, че в първото заведение, в което влезнахме ще се наложи да поработя малко. Погледнах положението и установих, че няма кой знае какво да направя, освен да изключва предупрежденията. Не беше нещо фатално. Междувременно Таня реши да си провери пощата, а Магда искаше да си намери couchsurfing в Смолян. Аз сетих за един познат, който съм го виждал на couchsurfing среща в Пловдив, но живее в Девин. Само където му нямах телефона, но се сетих от кой мога да го взема. Георги, така се казваше човека, веднага се съгласи да приеме Магда, и дори ни покани на обяд в Девин. Ние вече бяхме решили че ще се приберем през Кричим, така дори ни беше на път. Докато EEE PC-то ми беше включено установихме че Tchamla Kingdom наистина съществува и дори има приличен сайт ! Само където последната информация в него е от 2005-та година. Явно наистина беше изоставен проект. Магда стана още по-любопитна как може да си тръгнали от такова прекрасно място. Но това щеше да е по-късно, сега трябваше да тръгваме към Девин.

В Девин ни посрещна слънчево време. С Георги се срещнахме пред общината и отидохме в един близък ресторант да хапнем. Наядохме се и си поговорихме докато навън изведнъж се изля проливен дъжд. След обяда се разделихме с Магда, а ние трябваше да се връщаме към Пловдив. На тръгване от Девин дъжда отново спря. Минахме може би за последно по стария път, който ще бъде залят от новия язовир “Цанков камък”. Георги, който работи на новия път, ни каза, че на 4-ти юли ще запушват тунела до язовирната стена и ще започват да го пълнят, т.е. до тогава трябва да е готов новия път. Всъщност стария щели да го затворят, независимо дали е готов новия. Аз за първи път видях готовата язовирна стена, която наистина е грандиозна. И може би за последен път я видях от към страната от която ще е дъното на язовира 🙂

Стигнахме до Кричим, където оставихме Вилито, а Таня реши да се види с техните. Набрахме череши, взехме провизии, а майка й не ни остави, докато не ни нагости много добре въпреки че беше никое време 🙂 Беше вкусно и не му устояхме. След това доволни и нахранени се прибрахме в Пловдив.

За финал само мога да кажа, че съм изключително доволен как се получи целия уикенд. Може би едва за втори път тръгвам на някъде без въобще не знам какво ще се случва (след пътешествието из старите столици) и за първи път тръгвам да търся нещо, което в крайна сметка се оказа, че не съществува. Но точно така се получават незабравимите приключения !

Моите снимки са тук, а на Таня ето тук.

Край тъмръшката река

Пътешествия, , , ,

Вчера си направихме една хубава неделна разходка до тъмръшката река. Естествено бяхме тръгнали към Бойково, но този път успяхме да се организираме сравнително рано към 3 часá следобяд и решихме по пътя да спрем на отбивката за Тъмръш. Там оставихме колите и тръгнахме по пътя. Хванахме времето точно след като беше валяло и беше приятно, докато хората идващи отдолу се оплакваха как ги е валяло. Стигнахме до бента за електроцентралата (или каквото е там) и там ни посрещна пазача, който се оказа много разговорлив и весел човек 🙂 Разказа ни за муфлоните и всичко останало и ние продължихме към гората … но не много 🙂 Точно да бариерата, след която започва резервата, имаше чудно място за къмпингуване до реката и ние се спряхме там. Неусетно в шеги, закачки и снимане на размазана вода (това последното само аз го правех) мина един час и нещо всички започнахме да огладняваме. Върнахме се до колите, отидохме до Бойково, ядохме като велики боляри, разходихме из Бойково … а чичото от ВЕЦ-а дори не ни уби !

Ето и снимки от разходката.

Крепост Моняк

Пътешествия, , , , , , , ,

Планираното ми за събота пътешествие до Родопите в крайна сметка се отложи за неделя. Освен това, както едвам се събирахме хора за една кола, в крайна сметка станахме три. Всичко това естествено свързано с огромно закъснение, заради организацията и събирането на всички. Както и да е – исках да кажа, че се събрахме много хора и тръгнахме към старата крепост Моняк, за която единствено знаехме, че се намира близо до село Широко поле, Кърджалийско и бях гледал малко снимки в интернет. Казах си, че дори и да не я намерим, ще се порадваме на язовир Студен кладенец, който е в непосредствена близост. Прогнозата беше за превалявания, но по пътя ни грееше жарко слънце. След като спряхме колите в края на село Широко поле, това което ни изненада беше брутално силния вятър.

Според GPS-а, крепостта трябваше да се намира на върха на един доста голям хълм, в подножието на който спряхме. Лошото беше, че не виждахме пътека нагоре, а имаше и доста отвесни скали. Продължихме по черния път, но той само си обикаляше около хълма. Вървяхме, вървяхме, пък като видяхме, че няма да тръгне нагоре, решихме просто да цепим през гората. По едно време се появи маркировка, която следвахме. Вятъра продължаваше да бъде много силен. Не знам как Габи се одържаше. Нагоре така и не открихме пътека. Аз продължих напред и на места ми се наложи да се катеря по едни скали за да стигна до върха. Част от групата така и не стигна до горе. Почувствах се малко гузно, защото миналия път се разсърдих на Спасчо и Маги, а сега аз направих същото, като се отделих. Иначе чисто егоцентрично много се радвам, че изкачих още един връх. Отгоре имаше невероятно красива гледка във всички посоки – към Кърджали, към Родопите и към Студен кладенец ! Самата крепост Моняк не е нищо особено. Всъщност не е останало почти нищо. Има няколко обозначителни табели, без които може и да не забележите нищо. Единствено водохранилещето беше малко по запазено. Въобще крепостта оставете, а се наслаждавайте на гледката навсякъде. Само времето продължаваше да е супер променливо. Накрая дори заваля, останалите решиха да се връщат в колите, и аз се наложи да слизам бързо бързо по мокрите камъни. Дори отгоре не можах да видя „официална“ пътека и слизах директно надолу по улеите между скалите. Сега имам брутална мускулна треска на краката, каквато и след цял ден сноуборд не съм си докарвал. Беше наистина доста натоварващо и опасно слизане по тези мокри, наклонени и търкалящите се скали по време на дъжд. В крайна сметка ги настигнах останалите, преди да стигнат колата.

След цял ден (добре де, цял следобед) ходене всички бяхме изморени и решихме да отидем в някой от плаващите ресторанти в язовир Кърджали. Там се събрахме отново всички, а аз се учудих колко късно е станало. Добре че денят вече е доста дълъг и се стъмва късно. На връщане пробвах един път през Хасковски минерални бани, от където не бях минавал, и ми хареса – хубав е пътя, няма трафик, а и се спестява малко разстояние. Прибрах се в къщи чак след полунощ.

Снимки може да видите в Нашите Снимки – моите, на Ели и на Таня.

Три именни дни, два рождени и едни палатки

Пътешествия, , , , , , , ,

Напоследък все не ми остава време да почивните дни около гергьовден. На принципа по-добре малко, отколкото хич, сега сядам да въведа нещо 🙂

Общо взето не се случи желанието ми да забегнем на някъде за четирите дни, така че започнах с семеен имен ден на баща ми в четвъртък на обяд. За повода бяха дошли братовчедките ми (едната Гергана) с Мимито, както и Софито със Жоро (както се сещате и той именник). Освен това чичовци, лели и други роднини. Голяма работа, голямо нещо ! Вечерта си направихме разходка до центъра и пеещите фонтани. Софито заминаха за Ямбол, а аз завърших вечерта в ArtNews-а.

В петък отидохме до Крумово, и докато другите пийваха кафенце, аз използвах случая да си измия колата и да сменя зимните гуми с летни. На обяд се прибрахме в къщи, където празнувахме рождения ден на Гергана. Добре се получи, но аз трябваше да бързам, защото вечерта бях на друг рожден ден – на Йонов.

Йонов ни събра в Белащица, като се бяхме разбрали с него да напазаруваме предварително. В 16 часа пред Пухи се събрахме всички, където имаше чудесна домашна торта от Динчето, която веднага унищожихме. Вечерта на Белащица се получи чудЯсно. Бяхме на открито пред къщата. Добре си хапнахме и пийнахме, а на мен въобще не ми се спеше и със Стринето откарахме до не-знам-колко часа.

На сутринта спането нещо не се получи (на мен нещо не ми беше много удобно) и всички се събудихме сравнително рано. Планът беше да ходим някъде на палатки. Времето беше много хубаво и сменихме доста дестинации – от Батак, през Смолян, докато накрая решихме да е някъде по-ниско, където евентуално няма да е толкова студено и няма да вали. Тръгнахме в посока Белинташ, като по пътя спирахме доста и избирахме място за лагер. Цялото търсене беше малко изнервящо, защото където и да спряхме се бавихме по поне половин час. Стигнахме дори почти до Белинташ, след което тръгнахме да се връщаме. Дарко беше видял едно място и решихме да го проверим. Оказа се доста добро. Дори имаше горичка, в средата на която има равна полянка – просто прекрасна комбинация. Имаше и доста сухи дърва за огън. Чудно място си намерихме. Междувременно времето се беше оправило и грееше едно слънце. Остатъка от деня го прекарахме на една слънчева полянка на билото. Ритахме топка, която бягаше ту по единия склон, ту по другия и голямо гонене падаше. Играхме и нещо като скрабъл 🙂 Ядохме. А като започна да залязва слънцето, си опънахме палатките и си запалихме огън. Седнахме покрай огъня, но аз нещо бързо се отрязах и се прибрах в палатката да си спя сладко.

В 6:06 сутринта Спачо ни събуди всички, че наближава буря. Наистина валеше леко (аз дори му се кефих, защото се спеше много добре), но наближаваха гръмотевици. Всички се обедниха върху идеята, че трябва да се изнасяме преди да ни завали здраво. Така се наложи и аз да стана. Събрахме лагера за рекордно кратко време – в 6:34 вече се бяхме изнесли ! По пътя надолу вече валеше стабилно и гърмеше яко ! Така за резил в 9 сутринта си бях у нас. Времето вече се беше оправило, но не е ясно как е било в планината. У нас нямаше какво друго да правя освен да спя. Надвечер се събрахме отново за вече традиционното неделно Бойково на кръчмата 🙂

и туй то.

Първият уикенд на май

Пътешествия, , , ,

Стана и май месец. Първите му два дена бяха точно поредния уикенд, който аз този път използвах за активна почивка. В събота спах до часа, след което се видях със Спастнята. С него и Елена изкарахме един супер лежерен следобед покрай фонтаните в царсименоновата градина с биричка в ръка. Времето беше направо лятно горещо. След това се видях с останалите във водолаза на бира и цаца. Прибрах се, хапнах и заспах (отново). Събудих се към 10 вечерта и реших да отида в Петното, където Пухи беше на смяна. Там за разлика от всякъде другаде нямаше много хора и беше спокойно. Прибрах се към 1 след полунощ и отново заспах. Май от цялата седмица и от предишните уикенди батериите ми са било доволно капнали.

В неделя имахме уговорка за 11 часа пред Пухи с идея да ходим някъде, без да знаем къде точно. Събрахме се 8 човек с три коли и решихме да оставим моята. Аз нямах нищо против – веднъж и аз да не съм шофьор и да мога да пия. Накупихме ядене и пиене, а като цел избрахме село Ситово. Радвам се че отидохме на ново място. Малко пообиколихме докато си намерим място, но на края си намерихме хубава полянка на която се размазахме цял ден. Ама наистина – лежане, ядене и спане. Аз си пробвах новия поляризиращ филтър на синьото небе и пухкавите облачета, но все пак трябва да свикна кога е добре да се ползва и кога не.

Неделя вечерта след полянката в Ситово, нямаше как да пропуснем и кръчмата в Бойково. То си влизаше в първоначалния план. Уж бяхме яли, но пак не устояхме на традиционните ни ястия. Прибрахме се и на мен единственото ми желание беше отново да си легна. Дори не ми се пишеше в блога. Така презаредих, че днес (понеделник) сутринта се събудих сам още преди алармата ми.

Teambuilding край Крушуна

Пътешествия, Работа, , , , , , , , , , , , ,

След като разбрах че от фирмата ни организират тиймбилдинг край Крушуна въобще не му мислих много. Така този уикенд бях на това хубаво място отново. Вчера като пристигнах дори установих, че го организира същата фирма (Алпийски клуб Еделвайс), при която ни беше предишния тиймбилдинг миналата година в Карлуково. Отново видях Яна и Христо от организаторите, с които се бях видял и лятото на Кара Дере. И този път ни бяха подготвили интересни и разнообразни екстремни и логически задачи. Имаше скално катерене, спускане, лодки в пещерно езеро, ориентиране по карта и компас, разгадаване на кодове и други. Всичко се въртеше около Деветашката пещера и продължи 6-7 часа. Съвсем не малко – привършихме към 8 часа вечерта и вече се стъмваше.

За вечерта имахме наета къща в село Кърпачево, което е на 4-5 километра от Крушуна. Самата къща беше много хубава. На края на селото, няма къщи в непосредствена близост и на един склон, така че гледката към планини и полета е зашеметяваща. За съжаление нямахме време да й се нарадваме. Прибрахме се след изморителния тиймбилдинг почти на стъмване, след като цял ден не бяхме яли, направихме си вечеря на барбекюто в двора. Имаше много хубав навес навън с голяма маса и камина оборудвана със всичко. Цялата къща си имаше всичко необходимо. Повечето заспаха рано, само със Стойчо довършихме бутилката уиски пред камината и откарахме до 2-3 часа.

На сутринта нещо и събуждането на другите беше трудна задача, затова ние от колата на Стойчо решихме сами да отидем до Крушунските водопади и да ги разгледаме (общо взето само аз бях ходил преди това). Установих че са ги комерсиализирали дори още повече от колкото когато бях преди 3 години. Вече си има постоянни бира-скара, маси, сергии с джунджурии … а върха на всичко е че вече има входна такса да разгледате водопадите от 1 лев ! Има някакъв човек, който къса билетчета и разказва на бързо какво може да се види. Въпреки всичко това водопадите са си все така красиви и ги препоръчвам да ги видите, ако не сте го направили до сега. Особено сега през пролетта бяха доста пълноводни. Истинска красота.

След като се върнахме в Кърпачево имахме време само да подредим и изчистим къщата и трябваше да тръгваме към неделното ни занимание – спускане с лодки по река. Затова казах, че въобще нямахме време да се насладим на къщата и спокойствието около нея. Спускането беше по-скоро туристическо гребане на надуваеми лодки. Повечето време беше спокойно, но имаше един момент в който за малко се обърнем. Иначе се намокрихме стабилно. Не само че пръскаше и влизаше вода от реката, но и валеше почти през цялото време. Иначе беше страшно красиво. Минахме и видяхме места, до които няма път и трудно може да се видят. Тръгнахме по река Осъм близо до село Умаревци и излязохме до един изоставен газодобивен център малко преди село Александрово. Общо взето 2-3 часа гребане не е малко за неподготвени хора. Ако поне беше пекнало малко слънце след като слязохме от лодките щеше да е по-добре да поизсъхнем, но уви. Преоблякохме се целите, само където аз нямах резервни обувки, което беше голяма грешка, и в колата на връщане си стоях по чорапи 🙂

Въпреки всички премеждия, всички останахме много доволни. Точно ето такива преживявания остават спомен за цял живот.

допълнение: ето снимки от крушунските водопади.

Най-якото каране за сезона

Пътешествия, , , , ,

Уикенд, Безбог, сняг !!! Това е с три думи описанието ми на последните два дена. И разбира се много сноуборд. И то какъв ! Сняг два метра и половина, слънчево прекрасно време, невероятна природа ! Идеални условия. И това да се случи точно през уикенда – просто прекрасно. Най-доброто каране за сезона и за съжаление (или за радост) най-вероятно последното.

На сноуборд в Марибор

Пътешествия, , , , , , , , , , , , , , , , , ,

* Заглавието е малко подвеждащо, но такъв беше първоначалния план. Какво всъщност се случи четете надолу.

В петък (26-ти февруари) веднага след работа започнах дългоочакваното ми ходене на сноуборд в Словения. Отидох до София, където да взема и останалите хора от групата. Първо отидох у Цецо. Там дори имах малко време и успяхме да хапнем и да направим сандвичи за из път. След това кръстосахме София за да вземем другите ни две спътнички – Ина и Мира, с които всъщност се запознах тогава. Излязохме от София в 23:30 с пълна кола с екипировки и идея да направим нощен преход.

Сърбия ни посрещна с проливен дъжд. Ама наистина от най-силните. Тези които почти нищо не виждаш и те карат да караш със 60 на магистралата, защото цялата е в локви. Белград ми се стори невероятно далече. Спряхме да почина за по-малко от час някъде към 4 и тъкмо дъжда малко намаля. Въобще беше си гадно пътуване, но ние се надъхвахме – щом тук вали дъжд, значи в Марибор вали сняг и като отидем, ще има пресен сняг. Въпреки прогнозите за топло време. Мира ме смени някъде по хърватските магистрали, когато вече беше светло, за около час и успях да дремна. Бяхме решили, че ще си плащаме магистралите, защото искахме да стигнем бързо и да имаме максимално време в Словения. В Сърбия платихме на двете отсечки 730 и 340 динара (съответно 8€ и 4€), а в Хърватия 105 и 42 куни (14,6€ и 5,9€). Навсякъде приемат кредитни карти и нямахме проблеми. Само в Хърватия на магистралите явно има някакъв монопол на бензиностанции Ina и се излъгахме да заредим там. Не приемат кредитни карти и доста ме прецакаха с курса на еврото – за 39 литра бензин ми взеха 52€. Така че ако пътувате натам изчакайте до Загреб, където има “нормални” бензиностанции, или просто заредете колкото да стигнете до там. Стигнахме Словения, където трябваше да си вземем винетка – за 7 дни е 15€, което е може би една от най-скъпите в Европа.

Някъде към обяд на 27-ми стигнахме Марибор (Maribor). Целият облян в слънце. Наоколо в планините имаше сняг само на пистите. В града беше сигурно към 15 градуса. Това на нас, като хора отишли на снежна ваканция, въобще не ни хареса.

Разгледахме града и дори седнахме на едно приятно кафене на открито. След кратка разходка из града отидохме в Словенска Бистрица (Slovenska Bistrica), който е на 20 километра от Марибор, където живееше нашата домакиня от couchsurfing – Nina. Цецо я познаваше от предишното му ходене в Марибор, затова този път нямахме никакви проблеми с намирането на host, дори имахме няколко предложения. Дори се оказа, че тя живее в едно селце точно до Словенска Бистрица – Горна Бистрица (Zgornja Bistrica). Беше много красиво място с големи къщи, като явно в Словения това е обичаен начин на живот. Имахме и огромна стая за нас четиримата.

Вечерта, след като предишния ден бяхме на работа, цяла нощ пътувахме, а пред деня се разхождахме из Марибор, решихме да отидем на нощно каране 🙂 Просто не се стърпяхме, а и искахме да видим как са условията.

Както и предполагахме имаше само изкуствен сняг и въобще не ни хареса. На мен ми изглеждаше все едно карам на кристали сол. Евала им на усилията да поддържат пистата, но на 15 градуса да има сняг не е нормално. Така и така си бяхме платили, така че карахме и тотално се изморихме (особено аз). Все пак решихме, че няма да си взимаме на другия ден тридневна карта. Пътуването ни отиваше на етап да се провали. Прибрахме се при Нина, която ни даде сумати брошури за цяла Словения (много добра идея, която аз трябва да направя за моите гости от couchsurfing). Решихме че на другия ден ще се разходим из Словения. Така и така бяхме там и така и така сме си платили винетката.

На сутринта потеглихме към Любляна (Ljubljana). За около час стигнахме там, намерихме си една уличка, където оставихме колата и се отдадохме на разглеждане. Любляна е много приятен град. Разходихме се из старата част около реката (Любляница). Направих доста снимки. Имаше и доста хубави графити, които ни направиха впечатление. Друго впечатление ми направи, че няма никакви магазини за туристи, пълни с картички, магнитчета, тениски … толкова обичайни за други градове. В Словения трябва да отидеш в туристическите информационни центрове, за да си купиш сувенири. Седнахме в едно кафене точно до реката, където имаше книги, които може да четеш. Между другото ако решите да седнете на открито на всеки стол имаше одеялце да се завиете 🙂 От книгите ние си намерихме един английско-словенски речник, който разглеждахме. Сега малко за словенския език – общо взето установихме, че в почти всички думи имат буквата “j”, просто трябва да я поставите на правилното място. Иначе думите са им доста близки до нашите и повечето със същото значение. От речника фаворит ми остана глупав – neumen 🙂 кафене е kavarna, греяно вино е kuhano vino, а junk food е hitra hrana.

Разходката из Любляна продължи с посещение на крепостта, от където има чудна гледка към целия град и Алпите на заден план. Самата крепост в опита си да я направят безопасна и полезна с музеи и магазинчета, са я развалили. Общо взето не може да снимаш нищо без да хванеш някакъв модерен детайл. Решихме да не се бавим много, за да отидем близо до Postojna, където си бяхме набелязали една крепост в скалите, която изглеждаше много добре.

Върнахме се, където бяхме паркирали, обаче за наша изненада в уличката вече нямаше нито една кола, включително и нашата. Явно ни е бяха вдигнали с паяк, но тъпото беше, че няма никакъв знак, че вдигат и още по-малко табела с телефони (само знака забранено паркиране 🙂 ). Абсурдното в цялата ситуация е че беше неделя и синя зона не работеше и на практика навсякъде паркирането беше безплатно. Просто всичко беше запълнено и ние си избрахме тази уличка, където си имаше и други коли. Стана ясно, че въпреки, че синя зона не работи в неделя, паяците си работят. Беше малко трудно да разберем какво да правим в тази ситуация и добре че имаше добри случайни минувачи, които ни помогнаха. Дадохме на една жена да говори с полицията, от където ни дадоха номера на фирмата, която се занимава с вдигането на коли. След това звъннахме на тях и се оказа, че колата ни е там. Трябваше да отидем с такси и друга жена ни извика такси по телефона, защото иначе имало много измамници (особено с туристи). Няколко човека ни казаха в Любляна да ползваме само такси Metro (и то да го викаме по телефона). На таксиметровия шофьор казахме само “пайк” (така ни казаха да кажем) и той ни разбра 🙂 Отидохме на паркинга за вдигнати коли, където човека ни каза, че ще му трябва ID и 100€ за да ни даде колата. Ние се опитахме да се вайкаме и да се правим на бедни туристи, но единственото съжаление, което получихме беше “може да платите и с карта”. Така олекнахме с по 25€ и си казахме, че все едно да си бяхме взели еднодневна карта за лифта. Покрай цялото разправяне с колата не остана време за Постойна.

Върнахме се в Словенска Бистрица, където Нина ни беше организирала вечеря в един ресторант. Честно да ви каза открих словенското Бойково. Нина ни закара по един тесен криволичещ път нагоре до село Жабич или нещо подобно. Собствениците на ресторантчето бяха познати на Нина и на родители те й, които също бяха с нас. Там се наядохме вкусно-вкусно. Точно като Бойково Ви казвам 🙂 След ресторанта имахме среща в Марибор с още едно момиче от couchsurfing. Всъщност Нина се опита да организира среща, но само Барбара се нави да дойде. Пихме по едно-две в един бар и си поприказвахме.

Междувременно се беше зародила идеята да отидем да караме в Австрия (всъщност само Мира караше ски, останалите бяхме със сноуборди). След като се прибрахме започнахме усилено търсене на австрийски курорти, които да са близо до Марибор (за да може да отидем и да се върнем за един ден), но освен това да са достатъчно на високо в Алпите, че да има сняг. Гледахме сайтове, камери, прогнози за времето, мнения … Имаше спорове дали да не отидем на някой по-далечен, но истински голям курорт, но това се отхвърли.

Избрахме си курорта Lachtal на 2 часа с кола от Марибор и на сутринта тръгнахме на там. В Австрия си взехме винетка (която вече е 7,90€ за 10 дни) и стъклото ми още повече се запълни със стикери. Малко ни изненадаха малко по-късно, когато се оказа, че трябва да плащаме и за един тунел още 7,50€. Стигнахме в Lachtal малко преди 11 часа и си взехме карта за след 11 часа за 29,50€ + 3€ депозит за картата, която не се налага да я вадиш от джобовете (което си е удобство). За стандартите в Австрия това сигурно е малък курорт – само един 6-седалков лифт и 7 влека (които аз не мога да използвам защото само падам), но нас ни се стори рая ! Просто вече ще знаем – става ли дума за ходене на ски извън България – Австрия е мястото ! Алпите си е съвсем друго нещо. Гледките са невероятни. Снега истински. Пистите широки. А там най-хубавото е че дори не се налага да секат дървета, просто си е голо. В началото доста се обърквах от многото писти и дори и да исках не можех да повторя една и съща два пъти. Постепенно ги схванах де 🙂 Беше наистина много яко каране ! Стояхме до последно и искахме още. Но трябваше да се връщаме. Така се замотахме, че забравихме да си върнем картите и сега си имаме спомен от там (които струваха по 3€). Когато се усетихме вече бяха затворили касите, а не видяхме автомати.

На връщане към Словения се изхитрихме леко и минахме по второкласния път през планината и селцата и не платихме за тунела. Беше красиво и дори по-късо, но по-стръмно. По пътя решихме да спрем в Грац. Аз без да очаквам за по-малко от година се озовах за втори път там. В Грац си знам, че няма безплатно паркира и след случката от предишния ден, си платихме паркинга, въпреки че остава 10 минути до 20 часа, до колкото важи платеното паркиране. Машинките са доста умни, защото минималното беше 0,60€ за половин час и ни даде билетче до 9:20 на следващия ден, т.е. 10 минути сега и още 20 на сутринта. Разходихме из града, видях странната им сграда на музея за съвременно изкуство светеща през нощта. Минахме в тунела през “тепето” им, но не се качихме горе, защото беше тъмно. Обиколихме тесните улички и за финал отидохме в един ирландски бар 🙂

Нощен Грац Мозеят за съвременно изкуство в Грац

Върнахме се в Словенска Бистрица изморени от карането в Lachtal и обиколката на Грац и тъкмо си мислех че ще си легна блажено, бащата на Нина извади една бутилка Боровичевица (или нещо подобно) – някакво алкохолно питие от боровинки, което се оказа много хубаво. Почерпката беше в отговор на това, че им подарихме мартенички. Ина беше направила и огромни ръчни Пижо и Пенда за Нина. Постепенно дойде и втора бутилка Боровинчевица и една Сливовица (аз обаче хареса повече и останах на боровинките). Пак си легнахме по никое време.

Последния ден в Словения ни започна с разхода из Словенска Бистрица. Нина ни разходи – показа ни парковете, крепостта (там май всеки град си има крепост), центъра, спортни съоръжения, училището (където работеше майка й) и други по-интересни места от малкия град. След това отново с Нина решихме да отидем в Птуй (Ptuj) – най-старият град в Словения. Отново център, снимки, крепост, кафене, разходка а за финал и огромен мол (за малкото градче) от където си взехме храна за из път. От туристически център с Цецо си взехме и тениски със слогана на Словения – I feel sLOVEnia. Хубав дизайн са им направили.

Крепостта в Словенска Бистрица Центъра на Словенска Бистрица

Вътрешния двор на крепостта в Птуй Най-старият град в Словения - Ptuj

След Ptuj трябваше да се разделим с Нина и ние да потеглим към Загреб. Вечерта се бях разбрал да спим у Поли, която познавам от предишното ми ходене в Загреб преди 2 години. На границата й написах SMS, че идваме, но не получих отговор. Стигнахме в Загреб в късния следобед и отидохме да се разходим из центъра. Получих няколко дежа-ву-та, но така и не успях да се ориентирам. В крайна сметка си намерихме и хубав бар, където да пробваме местните бири. Аз отдавна съм си фен на Ožujsko. В бара отново писах, на Поли, но пак без отговор. Звъннах й, но никой не вдигна. Усетихме че става нещо. Малко след това получих SMS да звънна на един номер. Звъннах – отново никой не вдига. След като отговорих с SMS, че никой не вдига, получих съобщение, че Поли си е изгубила телефона същия ден и имаше номер на съквартирантката й. Звъннах на нея, но така и не се разбрахме нещо. Последното което чух беше “добре, ще й кажа” след което ми затвори. Беше вече към 8 вечерта и Цецо се сети, че има една позната в Загреб от някоя от couchsurfing срещите и решихме да й пише. Тя веднага отговори, че може да отидем у тях. Единствения проблем беше, че живееше в едно селце Dumovec на 10 km от Загреб. Тук е момента да поздравя картата на Garmin Europe CityNavigator, която имаше търсене по улици във въпросното село, докато AdriaRoute нямаше. Така успяхме да намерим адреса. Ирена се се оказа хубаво момиче, което живееше самó с две котки и една игуана. Хубаво стана че игуната я видяхме чак на сутринта, защото се оказа че сме спали точно до нея – просто това което мислихме за тераса със спусната завеса се оказа терариум с 1,40 метрова игуана. Цецката сутринта се зачуди защо на “терасата” има радиатор, а в стаята е доста студено 🙂 Оскар (по-голяма котка) веднага се влюби в якето ми се настани в него. Като цяло още едно положително couchsurfing преживяване.

Котката Оскар на Ирена Игуаната на Ирена

На сутринта се разделихме с Ирена, която трябваше да отиде на работа, а ние да се връщаме към България. Този път беше през деня и не валеше, което беше доста по-приятно, но все така дълго. Въпреки, че бяхме станали доста рано, бяхме в София чак към 19 часа (като броим и единия час загуба от часовата зона). Докато оставя останалите ми отне още час и половина. След 2700 km пътуване последните няколко дена, околовръстното на София ми се стори ада ! Има ужасно много дупки. Освен това имаше затворени булеварди (точно където живее Ина), и освен това точно тогава се провеждаха тържествата за 3-ти март и се наложи да избягвам центъра.

Оставих и тримата ми спътници и реших, че щом е 20:30 все още имам време да се прибера до Пловдив, въпреки че имах доста оферти да остана. И ако си мислите че тук всичко свършва съвсем не е така. По някое време на магистралата установих, че колата ми духа студено, въпреки, че трябваше да топли. Спрях и видях, че няма никаква вода в казанчето. Нещо беше станало и постоянно губех охладителна течност. Спирах общо взето на 15 километра и на всяка бензиностанция. Изчаквах и да изстива колата. Един път, след като бях постоял известно време, не искаше да запали. На няколко пъти се виждах как звъня на Спасчо да идва да ме дърпа. На shell-а Пазарджик-юг един от служителите се поинтересува какво става и ми помогна доста. Аз вече бях установил, че един маркуч се е спукал и той го сряза, малко го скъсихме и стегна скобата отново. Наляхме вода, обезвъздуши системата и накрая вече не изтичаше вода. Браво на Мишо от shell-а. Благодаря ! Успях да се прибера жив и здрав, макар че окъснях доста. Бях си в къщи към някъде към 23:30. Приключението беше до края !

Сега съм много доволен как се получи всичко. Съвсем не се получи първоначалния план да отидем до Марибор, да караме 3 дена и да се върнем. За сметка на това се получи истинско мини евро-пътешествие. Бяхме в толкова държави и градове ! Карахме в Алпите ! По-добре не можеше да се получи !

p.s. снимки от пътешествието има тук, тук и тук (графити в Любляна).