All posts by Ицо

София

Защо пък да не включа и София към евро-пътешествието ми. И така отново съм в България 🙂 Не точно в къщи, а в София. Така имам още един ден докато се прибера в Пловдив.

Разстоянието от Сараево до България се оказа доста, а и се взима доста бавно с всичките завои в Босна и Херцеговина и всички селца в Сърбия. Събудих се още в 7 часа сутринта в колата след една доста хладна нощ в планините на Босна и Херцеговина. Върнах се за малко до Сараево, за да напълня резервоара (между другото там бензина е доста евтин), и в 7:30 потеглих с мисълта за България. Успях да стъпя народна земя чак в 18 часа (19 българско време). Имах време дори да стигна до Пловдив, но усетих умора вече, а и реших да си удължа пътешествието с един ден 🙂 В 19:30 бях в София.

На изток от Сараево, планините останаха все така хубави, а надписи започнаха да стават почти изцяло на кирилица. Явно в западните части наистина хърватите са задраскали кирилицата.

На Сръбско-Българската граница българите са въвели някаква странна процедура, като ти дават една USB флашка (служителките й казваха “чип”), която я разнасяш по всички гишета (5-6 на брой) и навсякъде я ръгат в компютъра и нещо четат и записват. На последното гише си я прибират. Това някаква нова топология мрежа ли е ? 😉 Ако бях по-нахален щях да й източа съдържанието на EEE PC-то.

Сараево

Честно казано нямах никакъв план как да се прибера до България след Дубровник. Гледах картите и видях, че положението с пътищата на Балканите не е много цветущо. Като попитах GPS-а за най-бърз път от Дубровник до София ми избра един през Албания, Косово и Македония. Аз обаче имах друго виждане по въпроса и реших да мина през Босна и Херцеговина и Сърбия. Така снощи реших днес да отида в Сараево.

След Дубровник се наложи да вляза в Босна, след това отново в Хърватска и пак в Босна и Херцеговина, за да хвана пътя за Сараево. На границата нищо особено. Само ми видяха паспорта и ми поискаха зелената карта на колата. Абе вече никъде ли не бият печати ?

Първо впечатление от Босна и Херцеговина – на всички табели бяха задраскали със спрей имената на кирилица, и бяха останали само на латиница. Не знам дали е официално или вандалски акт (по-скоро второто), но лошо впечатление. Второто ми впечатление поне беше хубаво – едни планини, едни реки, едни езера … голяма красота !

Сараево. Странно място. Първо ми се стори като някой малък български град. След това спрях колата и отидох до центъра. Всъщност центъра на Сараево е много интересен. Първоначално започва като повечето главни улици – пешеходна зона, със плочки като старите в Пловдив, с магазини с лъскави витрини, клюкарски модерни кафененца, и площад с голяма църква …

sarajevo-1 sarajevo-2

… и изведнъж, ама наистина изведнъж като разрязана с нож …

sarajevo-3

… плочките свършват и започва калдаръм. Магазините се превръщат в малки дървени навеси, в които се продават джезвета и шарени кърпи. Замирисва на наргилета. Извисяват се няколко джамии. Ресторантите стават Бюрегджийница и дюнер-кебаб. Жените стават със забрадки.

sarajevo-4 sarajevo-5 sarajevo-6 sarajevo-7

Ей така стоят нещата в Сараево. Културният шок ми дойде в повече ! А на излизане от града да знаете как се озорих. Едни малки, тесни и мноооого стръмни улици. Чувството е почти все едно си в Истанбул.

Разходих се за два часа из центъра и не се сдържах и си взех сладолед и местната бира Sarajevo (не е нещо особено, но става). А да знаете в портфейла ми каква мешеница от различни валути е 🙂

Остров Локрум

Както написах и в предишния ми пост въобще не ми се тръгваше от Дубровник. Сутринта като се събудих в хостела реших да послушам съвета на Marker (шантавия собственик на хостела) и да отида до остров Локрум. Корабче до острова има на всеки час от 10 до 17 часаи се отива за 15 минути. Билет, валиден за отиване и връщане, струва 40 куни. Остров Локрум в основната си част е ботаническа градина, но освен нея на острова има крепост (на върха и от нея се вижда навсякъде наоколо), манастир, плажове, пристанище … и дори коктейл-бар. На острова има пътеки, които се ходи. Всичко по-интересно си има номер и табели към него. Има и карта на острова на няколко места, от типа “вие сте тук”. Извън пътеките е доста гъста гора и трудно се ходи, но то и не трябва – все пак целия остров е и резерват. Много добро място за разходка и почивка, а и трудно се обикаля целия за 2 часа, колкото аз останах. Има дори нудистки плаж 🙂

nudist beach

Между другото разбрах какво е определението за плаж на адриатика. Плаж: място покрай морето с по-равни скали, на които може да си постелиш кърпата и да легнеш, без да убива много.

adriaticheski_plaj

Ето това е въпросния нудистки плаж, но и остраналите не се различават много.

Дубровник

Прекарах още една вечер в колата. Този път спах на предната седалка на пътника, и въпреки, че ми беше по-удобно, някакси спах по-неспокойно. Будих се много пъти през нощта, и накрая като се събудих в 7, реших, че е време да тръгвам към Дубровник. И без това ме чакаха почти 300 километра път.

Аз тъкмо бях започнал искрено да съжалявам, че не си купих онова яке-дъждобран от Decathlon, а то времето взе че се оправи. Стана едно слънчево. Карах все покрай крайбрежието и цялото е пълно с къмпинги. Няма хотели, а само къмпинг до къмпинг …. и разни квартири и апартаменти под наем. Ама да ви кажа и плажове няма 🙁 Поне това, което аз разбирам като определение на плаж – голямо място с пясък до морето.

По пътя за Дубрвник се минава и малко през Босна и Херцеговина. Тайно се надявам да са направили нещо и за хората минаващи транзит, да не се спира, но не. Спира се за проверка на два пъти. Те горките в Босна и Херцеговина си има всичко на всичко 10 километра излаз на море (по права линия сигурно са доста по-малко, защото има много завои) и за тези 10 километра два пъти минавах през граници. Поне бързо става. Хърватите ги пускаха веднага, но на мен ми проверяваха паспорта. Поне не се наложи да вадя всичкия багаж.

Пристигнах в Дубровник към 13 часа, оставих колата и се запътих към стария град. Старият град се оказа град заобиколен от крепостна стена, а вътре всичко си е живо. Имам в предвид – хора си живеят, има магазини, банки, църкви … и естествено най-много са заведенията и ресторантите. И всичко в старинен стил, все едно наистина си в средновековен град с тесни улички и каменни сгради. Страшно много ми хареса. Дубровник се превръща в едно от любимите ми места. Около крепостта море, малки плажчета (вярно каменисти, но все пак), кейове … всичко както си трябва. И естествено много туристи. Не колкото Будапеща или Виена, но пак има доста. Най-хубавото от всичко беше времето – направо жега. Дори търсех сянка да изпия една бира.

Един ден спиш в колата, втори ден спиш в колата, и на третия ти се доисква да се изкъпеш и … отидох на хостел. В Дубровник има два couchsurfer-и, единия ми каза не, а други не беше влизал от януари и аз още в Италия бях проверил за хостели в Дубровник. В страницата за Дубровник в wikitravel, има много интересно ревю за един хостел (Hostel Marker) и реших да го пробвам. Хванах един wireless в стария град и проверих адреса на GPS-а. Отидох на място, първия път беше заключено и се върнах по-късно. Вторият път още на врата се сблъсках със самия Marker (собственика на хостела), който наистина е много странен тип. Показа ми стаите – все самостоятелни (за един двама и трима човека) и си взех за един човек за 200 куни. Не е много евтино, но реших че е време да презаредя батериите – и моите и на тези на джаджите ми. Eee PC-то поне кара доста, но на фотоапарата голям зор му давам 🙂 Не бях ги зареждал от Италия. След това Marker ме качи на неговото моторче и отидохме до колата, да си взема останалия багаж и ме върна. След това ми даде карта на града и ми показа, къде има супермаркети, къде са по-евтините и хубави ресторанти, къде има сандвичи, къде да отида и все такива полезни неща. В хостела си има кухня, в която ядох, трябва да има и интернет (каза ми паролата), но в моята стая нещо не се хваща. А всъщност още не ми е взел парите 😉 Много е хубав хостела като цяло – на една минута от морето, и на три от главната порта на стария град.

А Дубровник трябва да се види. Силно го препоръчвам на всички. Аз мислех утре сутринта да си тръгвам, но силно обмислям възможността да остана още един ден. Или поне половин.

В Хърватска от няколко дена се опитвам да завържа разговор и да разбера, ако аз говоря на български а човека отсреща на хърватски дали ще се разбираме и все не успявам. Щом усетят, че съм чужденец включват на английски и разговора тръгва на английски. Като се заслушам, не им разбирам много, но писмено почти всичко им разбирам.

Допълнение: ето и снимките от Дубровник.

Задар и Сибеник

Снощното място, което съм си избрал да спя беше много хубаво, само едно нещо бях предвидил – наблизо има линии, и се будих, на всеки влак, който минаваше. Освен това се пробвах да спя на задната седалка (за първи път) и не е за мен – това да не можеш цяла нощ да си опънеш краката е гадно. Но все пак съм си поспал, защото когато се събудих и погледнах GSM-а, показваше 8:30. Надигам се аз леко и гледам до мен е спряла една линейка ! Казвам си – ей на дошли са да ме приберат 😉 Тръгнаха си бързо и аз ча след това излязох от колата.

Реших да не се бавя в Риека, и направо тръгнах към Задар – следващата ми цел. Времето някак си се пооправяше – не валеше, опитваше се да изгрее слънце, и аз вече се виждах как следващата вечер ще спя на палатка в някой от неработещите къмпинги покрай пътя (а те наистина са много). Карах си аз по крайбрежната ивица, по едни засукани пътища и се чудих навсякъде ли е така – точно до морето направо планина. Така беше в Генуа, и в Триест, така беше и в Риека. Дори по пътищата в Хърватска морето ми изглежда като някое високопланинско езеро. Има някакви острови отсреща и аз се чувствах, все едно съм на Широка поляна, а не на морето.

Колкото повече наближавах Задар, толкова времето отново се разваляше. Малко преди Задар съвсем заваля проливен дъжд. А някъде по това време и Астралката реши да се предаде и светна червената лампа с акумулаторче на нея. Веднага спрях, погледнах, но реших, че не е нещо, което мога да оправя. Първото нещо, което направих като влезнах в Задар, беше да потърся автосервиз. От един на друг, та на трети, и ме пратиха на автоелектроника. Пичовете бяха готини, и като ги гледах как ми разглобиха целия генератор, сменяха части, запояваха нещо … въобще занимаваха се цял час и накрая го оправиха. За десерт ме ужилиха с 580 куни (което по груби сметки си е почти 200 лева). Все пак за Астралката всичко давам. В сервиза се заговорих с един чичка и тъкмо си викам, че ме разбират, а то се оказа, че той е от Македония 🙂

Дъжда продължава да вали из ведро. Аз се опитах да се разходя из Задар, но не беше много приятно и наистина нищо интересно нямаше. Приятеля на Виненцо (май Матео се казваше) наистина беше прав, че няма какво да се види там и аз реших да продължа.

След Задар всичко се промени. Вече нямаше толкова планини. Пътя стана един прав и чудесен. Дъжда спря. Времето се усмихна и почти се показа слънце. Дори се появиха зачатъци на плажове. Целта ми беше Сибеник. И когато стигнах, веднага разбрах защо ми го препоръчаха. Много хубаво място. Точно до морето с хубава алея покрай него, с невероятен стар град, с крепости … А стария град Ви казвам с едни тесни тесни улички, които се преплитат … просто с удоволствие човек да се изгуби в тях. Ама наистина много малки улички ! Ако си мислите, е сте виждали тесни улички, отидете в Сибеник. Най-сетне един град в Хърватска, който да си струва да се види. Чуден град.

Започна да се смрачава и аз се зачудих, къде да пренощувам. Погледанх на GPS-а и видях на 4 километра от града един плаж – казах си ще спя на плажа 🙂 Тръгнах на там и наистина се оказа плаж ! Е, вярно с камъни, вместо пясък, но все пак минава за плаж. Направих си два сандвича, взех си бирата, която си бях купил, и реших да пиша това на плажа. отворих Eee PC-то и то взе е хвана wireless ! На сред нищото имах интернет 🙂 Чудна работа. Сигурно е от някое от съседните бунгала (или са направо хотели). Та сега стоя на един безлюден плаж някъде в Хърватска, в една безлунна нощ, небето се е изчистило и има звезди и пиша това 🙂

p.s. wireless-a изчезна, но нищо 🙂 ще пусна това, когато пак намеря интернет.
p.p.s. Правилното произношение на Сибеник (Šibenik) всъщност е Шибеник.

Риека

Най-сетне в държава, на която да й разбирам думичка 🙂 Хърватска. Поне писмено – чиста шльокавица си. Най-сетне в държава, където хората да са облечени според сезона 🙂 Най-сетне държава, където има бира в PVC по литър и половина 🙂 Това последното не е кой знае какво предимство, но все пак липсва по някога.

След Мирамари, тръгнах от дъждовен Триесте в посока Хърватска. По пътя се прекосява за малко и Словения. Между Италия и Словения няма граница. В Словения се гледа да се избягват магистралите, за да се избегне винетка от €35 за половин година (няма за по-малък период … поне до 1-ви юли, но това е една друга тема). Както и да е през Словения се минават може би 20-30 километра само. След това следва границата с Хърватия. Тук вече граница има и аз бях малко притеснен, като си спомнях минали път как ни проверяваха цялата кола из основи. Бях се подготвил психически за нещо подобно, но този път всичко мина за 1 минута. На Словенската страна само си показах паспорта, на Хърватсата също, биха ми печат,след това ме попитаха дали имам нещо за деклариране (поне аз това си помислих, че ме питат), казах Но (най-универсалното Не, за което се сетих), и това беше. В Хърватска магистралите са платени и аз реших да изпозлвам малките пътчета до Риека (която беше първата ми цел) – все пак бяха някакви си 20 километра. Пътищата в Хърватска са същите, като в България – това ми е коментара.

Пристигнах в Риека и дъжда започна отново. Тъкмо някъде в Словения беше спрял и за малко да се зарадвам. Както ми каза Винченцо – Риека не е нещо особено. Няма с какво да Ви впечатли. Не си намерих couchsurfing – някои ми отказаха, а доста въобще не ми отговориха. Минаха ми някакви мисли да продължа на юг, но реших да остана за деня, какво си го бях планувал. Разходих се из центъра, който е доста оплетен и няколко пъти се “загубих”, но все пак е някак си хубав (нещо като Капана 🙂 ). За разлика от крайбрежната ивица, която въобще я няма или е доста индустриална – разтоварват, товарят, ремонтират кораби. На една табела прочетох, че града винаги се е конкурирал с Триесте (дори са си направили театър в подобен архитектурен стил), но според моите критерии Триесте печели. Крайбрежито е каменно и бетонно (като Балчик и Генуа) и съм сигурен, че ако не валеше, и тук щяха да лежат хора по камъните.

Припомних си някои хубави моменти и неща от предишното ми идване в Хърватска, като Загребачка банка и Карловачко пиво 🙂 И най-важното – вече имам куни !!! А сега някой да ми каже, че нямам пукната куна 😉 Отидох в някакъв mall хем малко на сухо и топло, хем хванах някакъв wireless, но никой couchsurfer, не беше ми отговорил положително. Взех си един литър бира и отидох край морето. Не беше кой знае колко красиво, но все пак морето. Постоях там, докато се стъмни. Сега съм в колата, в един спокоен жилищен квартал, където смятам да прекарам нощта и утре сутринта да продължа на юг по адриатическото крайбрежие. Надявам се времето на юг да е по слънчево, защото не искам дъжда да става основна тема в постовете ми. По първоначален план мислех да съм в Задар, но приятелите на Виненцо ми казаха, че е по-добре да отида в Сибеник, където било по-хубаво. Може би ще отида и на двете места. И без това нямам couchrsurfer и за Задар.

Триест – на сутринта

Ставам, а то вали ! А, ся де ?!? Не бяхме се разбирали така. Особено след вчерашното лятно време. Все пак аз не отказах и  реших да си направя разходката в парка Miramare, който ми препоръча Винченцо. Парка се намира на няколко километра от Триест и представлява крепост, с градината около него. Не влезнах в крепостта, но градината е точно принцеска – с алеи, цветя, езерца, лебеди … чудна работа ви казвам. Ако не валеше щях да остана и по-дълго.

Miramare-1 Miramare-2 Miramare-3 Miramare-4

Триест

След почти двуседмичен престой днес напуснах Милано. Наистина аз почти си живях там през това време. Дори като пътешествахме на някъде му казвах да се прибираме в къщи. Милано не е от градовете в които бих живял постоянно, но сега в компанията на Маги, Бо и Ели ми беше много приятно. Благодаря ви !

Последното ми спиране в Италия реших да е в Триест (Trieste), първо защото ми е на път, и второ на морето 🙂 И въобще не съжалявам. Пристигнах някъде следобяд към 3-4 (или поне толкова стана, докато намеря място за паркиране), времето беше чудесно, слънчево, около 30 градуса. Хората бяха на плаж.

Trieste-center

Trieste-sea

Аз се разходих малко из центъра, който не е много голям и се обикаля лесно пеша. Красиво е. Едни малки улички, с още по-малки тротоарчета. Ядох сладолед. След това отидох на кея, където имаше още мнооого хора, който просто си седяха и се радваха на хубавото време. Аз имах уреден couchsurfing за вечерта – Vincenzo, и докато го изчаках да свърши работа в 7, си седях на кея с боси крака провесени към морето и си четях книжка. Имаше хора с китари и беше чудесно. Морската ивица около Триест е много по-добра от тази на Генуа. Вечерта с Vincenzo се разходихме из града, показа ми целия център, пихме бира, ядохме някакво meat ball (имаше си и италианско име, но го забравих, но всъщност си беше голямо кюфте), качихме се на крепостта на хълма от където имаше чудесна гледка към града. След като се прибрахме в квартирата му, двама негови приятели, гледаха мач и дори и аз изгледах едно полувреме. След това не знам какво им хрумна и решихме всички да ходим за сладолед. Така си направихме втора нощна разходка из града. Триест е доста добре осветен през нощта. Може би го нареждам на второ място, след Будапеща, от градовете, през които минах.

А аз наистина съм изгубил представа кой ден сме. Винченцо се наложи да ме убеди, че се сряда, а аз си мислех, че сме четвъртък. Ей по това разбираш, е си в дълга ваканция.

Втори впечатления от Италия

На италианците им е студено – тук стана 30 градуса, те свалиха якетата и останаха по блузи (вярно, че сега вали, но това беше преди да завали).

Движението в Италия (особено градското) е ужасно. Шофьорите карат ужасно, а пешеходците са още по ужасни. Дори и мен, като българин, ме е срам как пресичат някои. Паркирането също е проблем  и шофьорите просто разбутват предния и задния за да паркират. Повечето коли са ударени, а на всички броните са остъргани в четирите края. Тия хора (и шофьорите, и пешеходците) ако отидат във Виена ще ги направят на нищо 😉

Негрите (така де – афро-италианците) са амбулантните търговци, които примамват туристите (освен, ако не са охрана в някой голям магазин). Много се приспособяват – когато вали дъжд, всички продават чадъри, а когато пече слънце – слънчеви очила.

Алкохола си е скъп. Особено по заведения. В една пицария искаха 9 евро за литрова халба бира или 4 евро за 400ml. Така че пихме основно бира от магазина за около евро. Хубавото тук е че бутилките са по 660ml. На клуб така и не отидох.

Кемпърите са особено популярни по италианските пътища. Най ме впечатли един кемпър, който теглеше един Smart на ремарке 🙂 Велосипеди няма толкова много. Моторчетата и Smart-овете са навсякъде (дори карат по тротоарите).

Повечето тийнейджъри са емота. Направо се шашнах първия ден колко масово явление е. За информация на Спастнята – негър-емо не можах да видя.

Пушенето на публични места е забранено и хубавото от цялата работа е, че като се прибереш от заведение, дрехите ти не смърдят на дим.

Повечето кучета, които се разхождат, са с фризура 🙂 Все пак сме в Милано 😉

И още нещо – с това “чао” така и не можах да свикна – ти им казваш здрасти, а те – “чао” 🙂 Което пак е по-добре от това да отвориш входната врата и някой да ти каже “сера” (от “бонасера”) 😛

5 години

Един пост, който не е свързан с пътешествието ми.

На 20-ти април 2004-та ми е нещо като първият истински пост в този блог – Първи ден с non-stop Интернет. Обикновенно и това считам за рожденната му дата, въпреки че първата ми проба е от 12-ти април. Тогава блога ми все още беше в LiveJournal. С други думи няма твърда начална дата, но е някъде през април 🙂

С няколко думи – честит рожден ден, уебжурналчо !!!