В събота сутринта (добре де, малко след обяд) тръгнах към Кричим. От там трябваше да взема Вилито и се бяхме разбрали да ходим към Родопите. Уикенда се очертаваше топъл, преди застудяването, което предвиждаха от понеделник. Преди да тръгна потърсих в интернет и се убедих, че има много къщи за гости в Стойките, където мислихме да останем. Дори не сметнах за нужно да си записвам имена/телефони или да звъня за резервация.

Взех Вилито и потеглихме по пътя за Девин. Някъде по „новия“ път спряхме на една беседка, където хапнахме по един сандвич. Учудващо има няколко доста хубави сместа за спиране по пътя – беседки с чешми. Времето наистина беше прекрасно.

 Пристигнахме в Стойките и първото нещо, което направихме беше да потърсим къщата в която Вилито е ходила като малка. Намерихме я и вече беше доста запусната и изоставена. Близо до нея беше и къщата на вуйчо Ваньо, на който също се обадихме. Той, като един гостоприемен родопчанин, ни покани да останем у тях, но ние не искахме да ги притесняваме и си имахме други планове. Тръгнахме да търсим стая в хубава къща за вечерта. Аз съм идвал много пъти през зимата и знам че Стойките си е направо курорт тогава. Обаче през лятото (т.е. през октомври) се оказа че съвсем не е така. Повечето къщи не работеха, част от хотелите не бяха довършени, други места се чудихме дали въобще са къщи за гости, защото нямаха никакви обозначения, на две места просто ни казаха, че в момента няма кой да ни оправи стаите и не може да ни настанят. Само една баба ни покани да видим стаята, но тя беше леко мизерна. Въобще не можахме да си намерим място за пренощуване ! И аз не можах да повярвам, но е факт. Иначе поне обиколихме цялото село, което се оказа пръснато в няколко махали. След 2 часа мотане се убедихме че ще трябва да приемем поканата на вуйчо Ваньо 🙂 Отидохме до магазина, взехме малко кюфтета, вино, сок и сладки и се върнахме към тяхната къща.

 Вечерта всъщност се оказа много по-хубава от колкото очаквахме. Изпълнена със вкусни манджи и много домашна ракия 🙂 Сутринта също беше прекрасна, с приятно слънчево време и обилна закуска. Въобще много добре се погрижиха за нас. Накрая не само че не взеха нищо, от нещата които бяхме занесли (по различен претекст), но и леля Краса ни изпечи кюфтенцата, уви ни за из път, и ни даде и бурканче домашна лютеница и бурканче мед ! Луда работа !

Към 10 часа в неделя тръгнахме през Превала. По пътя кривнахме към връх Перелик. Не стигнахме до самия връх, но видяхме много хубави гледки от местността Чурика. Чудесно място ! Видяхме и хижа Перелик, но тя не работеше. Ще се върнем някой ден отново там на пешеходен преход. А сега продължихме към Смолян.

Малко преди Смолян, спряхме на следващата ни предвидена спирка – Смолянските езера. Пътя стига до първото от тях – Тревното езеро. Около него има чудесно място за пикник и естествено си имаше хора на пикник. Ние също извадихме едно шалте и си направихме обяда.

Не знам дали заради сезона, но езерата всъщност бяха доста заблатени. Нямаха и много вода. Не знам колко са общо езерата, но има хубава екопътека, която обикаля три от тях. Точно до Тревното е Бистрото езеро, което също беше попресъхнало. След това пътеката продължава нагоре като се изкачва до най-високото – Мътното езеро, което в момента беше на-чисто 🙂 По екопътеката има беседки, мостчета и разни зарибявки, като „Тронът на Евредика“ и „Лирата на Орфей“. Като цяло много приятна и лека екопътека.

След езерата се отправихме към Смолян. Спряхме пред новата църква „Св. Висарион Смоленски“ и я разгледахме. Имахме идея да посетим Планетариума, обаче и този път се оказа затворен. Честно казано нямам съзнателен спомен да съм го посещавал и да съм гледал нещо там.

След като не успяхме с Планетариума, решихме да пробваме другия обект от „100-те туристически обекта“ в Смолян – историческия музей. Малко трудно се стига до него с кола, защото са едни еднопосочни улици, но в крайна сметка го намерихме (следвайте кафявите табели). Влезнахме и веднага ни пуснаха да разглеждаме. В началото ми се стори не голям, но постепенно откривахме нови и нови стаи и етажи. Оказа се много хубав музей и добре подреден – Родопите от античността, през Траките, средновековие, възраждане. След това започнаха стаи по занаяти, обичаи, традиции … Както казах много съм доволен ! Не ни взеха вход, ни взеха изход 🙂 , но след като си го разгледал, честно казано имаш по-голямо желание да си платиш. Дори и да си купиш някой сувенир. Взехме си и печат.

След като прекарахме повече от час в музея, вече беше станало неделя късен следобед и ние решихме, че е време да поемаме към Пловдив. Минахме през Пампорово, от където дори качихме двама стопаджии, и се прибрахме в Пловдив. Времето до края остана все така прекрасно. Така завърши хубавия ни уикенд около Смолян.

Всички снимки може да разгледате в Нашите снимки.

Изкарах още един уикенд на Мандрица. Дори не беше цял уикенд – отидох в петък вечерта и всъщност само съботата поработихме малко из къщата. В неделя с Вили си тръгнахме още преди обяд и бяхме решили да обиколим разни места на път за Пловдив. Точно тази обиколка искам да си запиша.

Първата цел беше Мезек. Още на влизане е селото (идвайки от Свиленград) виждате двете неща с които е известно селото (като изключим виното 🙂 ) – крепостта, която се вижда на височината над селото право на преди и табела за тракийската гробница, която сочи на ляво. Решихме да разгледаме първо гробницата. Тръгнахме на където сочеше стрелката по един полу-разбит, полу-черен път и само на няколко стотин метра в една локва, която на пръв поглед не е нещо особено, предните гуми на колата потънаха. Оказа се че пътя е прекопан и никой не е сигнализирал това, а водата прикрива дълбокия канал. Така се наложи да търсим някой да ни изтегли. Оказа се, че съвсем не сме единствените, които закъсват. Преди няколко дена цял рейс с деца бил закъсал като нас. Успях да се въвлечем дори в междусъседските вражди като всеки обвиняваше другия, че маха клоните, които „сигнализирали“ за опасната пропаст.

В крайна сметка излязохме от дупката, заобиколихме и отидохме до тракийската гробница. За съжаление установихме, че е заключена с масивен катинар. Решихме че нямаме късмет и тръгнахме да се връщаме. По пътя към селото попитахме двама човека кога отваря гробницата – като цяло получихме противоречиви мнения, но по принцип трябвало да работи. Нямаше какво да направим друго и тръгнахме към крепостта.

Крепостта над Мезек е сравнително добре запазена средновековна византийска отбранителна крепост. Щеше да е още по-добре запазена, ако не е била разграбвана за строителни материали. Но дори и така е доста внушителна и на чудесно стратегическо място. На мен най-много ми хареса гледката към цялата низина. Вътре и около крепостта е чудесно място за разходка и/или пикник. За съжаление имаше неприятен вятър, който ни попречи да се насладим на красотата по-дълго.

Малко под крепостта има информационна кабинка, където трябваше да си подпечатаме книжките за 100-те туристически обекта. За съжаление и тя беше заключена. Тук вече не издържахме и решихме да се обадим на телефоните, които бяха написани на вратата. На втория номер получихме отговор, че „човекът“ сега пък бил на гробницата и на практика сме се разминали. Решихме да се върнем на гробницата, като печата сега бил там.

На втория опит да разгледаме гробницата – успяхме. Дори „човекът“ ни разказа историята за откриването и разни факти за гробницата. Предполага се, че в началото е използвана за религиозен храм и чак по-късно са погребани там хора и е затрупана. Формата е типична за тракийските гробници, като интересното тук е че е с най-дългия тунел от всички открити гробници. Няма рисунки по стените, което е основание да се смята, че първоначално е била използвана за ритуали, а чак след това за гробница. Освен това има данни че е използвана за няколко погребения. Най-впечатляващото за мен беше, че всичко все още е автентично. Никой от камъните не е мръднал. Освен това, това (май) е първата тракийска гробница, в която влизам в “оригинала”, а не в “копието” (както е например в Казанлък или Александрово). След това си взехме печат, като в моята книжка се оказа, че е стара и нямах този обект, но си взех печат на последната страница.

След Мезек по план трябваше да отидем до Маточина да разгледаме скалната църква и крепостта, но времето тотално се развали, заваля проливен дъжд и се наложи да се откажем. Нищо, другия път.

Карайки към Пловдив, мернах табелата за “Светилището на Нимфите и Афродита” и този път съвсем спонтанно решихме да отидем. Всеки път го подминавам. Направих обратен завой и тръгнахме към село Каснаково. Самия комплекс се оказа на 1-2 километра от главния път, т.е. не е голямо отклонение. Имаше табели и хубав паркинг малко преди мястото. След това по една пътечка се стига до красив извор, който си личи, че в древността е добре поддържан. Около него си личат останките от две големи сгради, до колкото разбрахме, използвани за храмове.

До комплекса има изграден чудесен информационен център (с европейски пари, разбира се), но и той беше заключен 🙁 Точно това не ми хареса в това еднодневно пътешествие – имаме чудесни туристически места, но въобще не ги използваме. Никой не ги поддържа, стопанисва и дори няма кой да се посрещне и да те разведе.

Общо взето така завърши неделното пътешествие. Някои от плануваните места успяхме да видим, за други времето ни попречи, но пък видяхме „светилището на нимфите и Афродита“. което не беше в плана.

Този уикенд бях в Стара Планина. Колегите решиха да ходим към хижа Рай и аз не му мислих, много а се навих. Тръгнахме събота сутринта и за около час стигнахме до Паниците. Там оставихме колите, взехме багажите и тръгнахме нагоре. А багажа беше доста, защото ни казаха че в хижата няма свободни места и си носихме и палатки, чували, шалтета … В началото на един от колегите му стана лошо и реши да се връща, и може би стана по-добре, защото заради него доста спирахме, а пътя до хижата въобще не е малко. Малко се объркаха плановете на тези, които си мислеха вечерта да се връщат, но може би така си е трябвало да стане и всички да останем заедно на хижата вечерта.

Времето в събота беше прохладно и хубаво за вървене, но въпреки това доста изморително за мен. Не знам аз ли съм загубил форма, багажа ли беше много или се бях настроил че ще е по-малко (предишния път го качвах от Карлово и сега ми мислех – е, то тук близо) … но накрая на изкачването доста изплезих езика 🙂 Отне ни 3 часа и половина докато го качим, но какво винаги си струваше. Забелязах че вече хората си слагат палатките по-ниско, а не точно пред хижата, и след като се сетих за опита на Маги,на която й се счупи чисто нова палатка от вятъра на същото място, реших и ние да разпънем при останалите. Тази нощ за щастие нямаше вятър, а само малко дъжд.

След като си направихме лагера, с част от групата си направихме разходка до подножието на Райското пръскало. Изглежда съвсем близо до хижата, но съвсем не е така. Особено за хора като мен, зарибени по фотографията, ми отне доста време докато се кача. Точно под водопада беше като в дъжд – пръскаше навсякъде, а и беше по-хладно. Мисля, че по отдалече има по-добри изгледи на Пръскалото.

Вечерта си направихме направихме огън, което беше доста трудно с мокри дърва. А и самите дърва се наложи да ги търсим доста от далече … и най-вече от ниско, т.е. трябваше да изкачваме по стръмното 🙂 След като станахме повече хора от колко очаквахме за вечерта, част от хората се наложи да спят в хижата (всъщност и те така искаха), но в крайна сметка се оказа, че на палатки беше по-добре. Дори не ми беше студено и спах чудесно по тениска в чувала.

На сутринта едва трима от групата се навихме да изкачим връх Ботев. Тръгнахме с една група ученици и от време на време се засичахме с тях. Времето беше основно мъгливо. Валеше само в началото около хижата. Нагоре беше хладно, но като вървиш и катериш и по тениска ти е супер жега. Дори по едно време ми казаха, че потта в косата ми е станала на скреж, а аз се потя. Маршрута от хижа Рай до Ботев не е от най-лесните – има доста стръмни участъци. И тук си мислех, че ще е по-лесно. Самия връх (изкачвам го за първи път) също не ме впечатли много – не е това което си представям под думата връх, а е доста обширен. Има и три огромни сгради и две кули и пак има място. И мястото за почивка трудно намерихме – да не се лутат другите ето го – на третия етаж в сградата на метеорологичната станция. Там имаше топъл чай и учтив служител, от който си взех си печат на листче, защото си бях забравил книжката със стоте обекта в Пловдив. Друга група която срещнахме по пътя правеха скоростно изкачване на седемте първенци на България (Голям Перелик, Вихрен, Мусала, Руен, Черни връх, Богдан, Ботев) за 5 дни и това им беше последния връх. Браво на тях ! Иначе на върха всичко беше в мъгла и не можахме да видим никаква гледка. Дори на връщане видяхме един сравнително голям ледник, близо до пътеката, който на отиване в мъглата въобще не сме видяли.

Качихме се за два часа и половина, след това слезнахме за два и ни оставаха още три до Калофер. На хижата останахме само за кратка почивка за супа и прибиране на палатките. След това продължихме надолу и днес имам доста силна мускулна треска на краката. Май наистина съм излязъл от форма и трябва дори по-често да си правя такива преходи. В неделя вечер да се прибирам в Пловдив изморен и доволен много ми харесва 🙂

Снимки вече има ето тук.