Работа, работа

Измина една доста натоварена за мен седмица. За който не знае отново имам пълнодневна работа, обаче още от първата седмица ме хванаха яко. То така се случи де, просто имаше много проблеми. То не бяха падане на сървъри, оправяне на сървъри, местене на сайтове през нощта, работа през уикенда … заедно със всички останали ежедневни грижи. Да не говорим че нещата, с които се бях захванал докато нямах работа, сега стигнаха до етапа, когато наистина трябва да се свършат и с това също съм се занимавал. У нас е заприличало на малко сървърно 🙂 Дори си купих още един комутатор, а една вечер няколко часа съм кримпвал кабели.
Не се оплаквам. Просто споделям и си записвам тук за историята 🙂

Фото-купон

Снощи Мими организираше купон у тях и аз реших да отида. Оказа се че има чудесен нов апартамент, който си го е направила много яко. Беше казала да си нося фотоапарата, но не знаех какво точно ще става. В началото си пийвахме, хапвахме, дъра-бъра … и към 12 часà решихме да си направим една фотосесия. Едно от момичетата се съгласи да я снимаме. Мими нещо се отказа в последния момент да снима. Така двама фотографи, два Nikon-а, 4 обектива, един модел, малко подръчни материали и кофти (направо никакво) осветление се събрахме в една празна стая и се развихрихме. Щракахме до 2 часà, докато направо се изморихме. Общо взето всички бяхме аматьори, така че беше забавно. За другия път само трябва да се подготвим с по-добро (т.е. поне някакво) осветление … т.е. дано да има друг път 🙂 А от този съм много доволен. И от събирането и от снимането. Прибрах се към 5 сутринта.

Ето няколко мои снимки от фотосесията:

А нима това са те

Започнах с концертната програма за година. Снощи се вдигнахме четири човека до София за концертна на Анимационерите. Събиране след толкова години нямаше как да бъде пропуснато. Малко ги бяха омешили в новата културно-музикална програма на Строежа, но все пак стана добре. Ние лично пропуснахме говоренията. Влезнахме в началото на Джанго Зе и въпреки твърде ранния час се получи много забавен концерт. Много са готини ! Другия път като дойдат в Петното, трябва да отидем.

Концерта на Анимационерите може да се опише със заглавието на песента, която (за съжаление) пропуснаха – „С план, гаф и ритъм“. Странно ми е защо днес никъде видях ревю за концерта – нито при SoupDragon, нито Гурме Девойка, нито дори Z-Rock … да не говорим за разните новинарски „музикални“ сайтове. А според мен концерта си беше велик и незабравим (във всички отношения) ! Аз го изгледах и слушах с кеф. Дори не мога да кажа, че съм се притеснил за Марин – в първия момент дори помислих, че играе 🙂 И се радвам че цялата публика го подкрепи. А останалите от групата се държаха професионално … твърде професионално, за концерт в Строежа. Все пак всички се раздадоха над нивото, което очаквах. Надявам се да има още един концерт. Поне още един !

п.с. един монтаж, който направих по идея на Ели

Нови ръкавички

В нашата компания нещо напоследък не може да смогнем с избирането и намирането на подаръци, затова самото подаряване понякога е до 6 месеца след самото събитие (например с билета за Tricky на Йонов). Така вчера по случай събирането за ивановден групата Барбарони ми подариха подаръка за рождения ми ден. Всъщност така изненадата е още по-голяма 🙂 Да се върна на темата – получих супер яки сноуборд ръкавици Dakine.

Днес дори веднага ми се случи да изпробвам ! Направихме едно каране на Боровец. Имаше твърде много хора и доста време прекарахме на опашката за лифта, но все пак успях да тествам ръкавиците. До сега не бях имал ръкавици с “екстри” и направо се изумих – то не са захващачки, пристагячки … какво ли не … а отгоре на всичко и топли и сухи ! Наистина няма с какво да ги сравня, но съм много доволен. Благодаря, Барбавсички !

от Барбаико

Черна черква

На 30-ти декември, докато бяхме в Мандрица, решихме да си направим разходка из околността. Успях да ги навия да отидем до изгубеното село Черна черква. Аз всъщност за твори път тръгвам да търся това село, като предишния път не успях да го намеря. Тогава обаче разчитах само на спомени от разкази, които са ми казвали по-възрастни хора. Сега бях се екипирал с информация от Интернет и GPS координати 🙂 Общо взето по-лесния път е: малко преди село Меден бук свиване наляво покрай една рекичка и после само нагоре по черния път. Пригответе се за 3 километра само нагорнище. Общо взето за един час спокойно ходене се минава. При нас беше зимно време и имахме допълнителни препятствия – наложи се на два пъти да прекосяваме реката, като единия път си правихме брод. Лятото сигурно пресъхва или просто е кеф да нагазиш във водата.

В Черна черква ни посрещна едно куче, джафкащо и размахващо опашка.От първата къща (и на пръв поглед единствена) звучеше до дупка радио Хоризонт. Около къщата имаше доста животни и изглеждаше поддържано, така че решихме, че живеят хора. Малко след това от къщата се появи една жена, която се представи като Венета.

Оказа се един от двамата жители на селото заедно с мъжа й, който в момента е със стадото. Поговорихме си надълго и широко как живеят в това отдалечено място. Гледат много животни – имат 50-60 кози, 20 прасета, много кокошки, гъски, кучета, котки … Любимец ни стана малкия Топчо – едно кученце на по-малко от месец, който обаче сигурно следващия път, когато го видим ще е голям звяр. Венета ни разказа весели случки за това как животните им (като повечето им се гледат свободно пуснати) често отиват в Гърция и се налага да ги прибират от там. Имаше и не толкова весели случки, за това как се налага по някога да жертваш малките, които няма как да изхранваш. Въпреки това те са предпочели този начин на живот пред това да си останат в Крумовград (от където са всъщност), след като са се пенсионирали. Децата им се шегували че отиват да хранят дивите животни с домашни. А Венета обичаше дивите животни не по-малко от домашните. Дори за някои от домашните й животни, които й ядат цветята, ги наричаше “мръсни животни”, а за дивите говореше като “Кумчо Вълчо” и “Кума Лиса” например. Много съм доволен, че успяхме да си поговорим с нея. Дори накрая не ни се тръгваше, но искахме да слезем преди да се стъмни.

Направихме кратка разходка из останалата част на селото, но всичко останало беше разруха. Всички къщи и разни други сгради бяха паднали. Само старата казарма все още стоеше, превърната в обор, но и тя няма да изкара още много. А Венета каза, че тяхната къща е на 500 години. Все пак селото никога не е било много голямо – в най-добрите си времена е имало 16 фамилии. Друго което ми направи впечатление е последен стълб на електропреносната мрежа – не бях виждал как свършват жиците. А там на края на България наистина всичко свършва.

За следващия път (през някой по-дълъг ден) си оставих да стигна до следващото затрито от картата село – Жълти чал, докъдето има път от Черна черква. Иначе за информация ние стигнахме до Черна черква през Меден бук, но може да се тръгне и от Горно луково, но от там пътя е по-дълъг (но може би по-равен).

От нашето пътешествие има клипче, благодарение на операторското майсторство на Елица.

Боулинг за сефте

Може да не вярвате, но тази вечер за първи път в живота ми играх боулинг. Случи се съвсем случайно. Дори ме споходи късмета на начинаещия. Спечелих първата игра (от общо 5 човека, като другите бяха играли и преди). Дори ударих един strike, точно когато обявиха някаква промоция. Въртях някакво колело. Спечелих коктейл. А дори си мислех да не се включвам в играта. Беше по-забавно от колкото очаквах.