В събота вечерта получих изненадващо предложение от Ели, да ходим в неделя до Одрин. Ей така за един ден – отиваме, разглеждаме и се връщаме. Аз веднага си казах WhyNah ?!?  (лайна?!?) 🙂 и се навих. Това се случва някъде към 11 вечерта и се разбрахме се да тръгнем в 7:30 сутринта. Така станах в 7 без 15 и малко след уречения час взех Ели, Зорница и малкия Габи. Тръгнахме към Свиленград, а наоколо ни обвиваше една мъгла, която въобще не ни харесваше. Не бяхме се разбирали така – трябваше да бъде идеално слънчево време и му дадохме срок до границата, да се вдигне мъглата. Точно така и се случи 🙂 Точно след като минахме границата, съблякохме дългите ръкави и останахме по къси. Посрещна ни чудесно време.

Българо-турската граница ни забави малко, защото и на двете работеше само по едно гише, но беше безпроблемно. След границата до Одрин остава около 15 километра, които минаха бързо. Влязох в града и сравнително бързо успях да намеря удобно място за паркиране, близо до центъра. Първо, както всички туристи, се отправихме да отидем към най-голямата джамия – Selimiye.

Аз бях ходил и преди до нея, но сега за първи път влязох вътре, и видях от вътре колко внушителна изглежда.  Неприятното беше много амбулантни търговци, които постоянно се опитват да ти продават разни глупости. А в Одрин, както знаете, почти навсякъде може да си купите неща и с левове. Това го пробвахме на практика.

На Габи в началото му беше нещо лошо на коремчето, но за щастие после се оправи и когато бяхме по уличките със стари къщи, вече беше във вихъра си 🙂 Ето малко снимки от центъра, по който за първи път се разхождах така на спокойствие.

След разходката из центъра решихме да ядем турски дюнери с турска бира. Това с дюнерите се оказа голямо преживяване – конкуренцията е огромна и навсякъде те приканват да седнеш при тях. На моменти са прекалено нахални.  Все пак си намерихме едно приятно местенце. Там с Ели може би направихме грешка, че си поръчахме дюнерите (които бяха нещо като сандвич) с люто. В държава, където лютото е по default, като кажеш с люто, значи много люто. Нищо де – поне бирата (Efes pilsen) вървеше много добре 🙂

Другото нещо, което ме тормозеше цял дене беше автоматичните SMS-и от Nagios системата на работата ми. Ставаше нещо с един от сървърите, а не можах да се свържа с никой от колегите. Чак следобяд успях да се свържа и се оказа, че проблема е в data center-а, т.е. и да съм си бил в Пловдив нямаше какво да направя, освен да реагирам по-бързо. Чак вечерта малко преди да тръгнем на обратно, момичетата решиха да ходят на шопинг в Kipa, а аз там си хванах free wireless и поговорих с колегата, какво е станало.

В крайна сметка, напълно удовлетворени от хубавия ден, тръгнахме обратно към България. Нямаше проблеми и простотии на границата, както предишния път, когато се връщах от Гьокчеада.

Чудесно време случихме (може би последното толкова хубаво, за тази година) и съм много доволен, че го направихме.  В полунощ си бяхме по домовете, заредени от поредното пътешествие 🙂