На 30-ти декември, докато бяхме в Мандрица, решихме да си направим разходка из околността. Успях да ги навия да отидем до изгубеното село Черна черква. Аз всъщност за твори път тръгвам да търся това село, като предишния път не успях да го намеря. Тогава обаче разчитах само на спомени от разкази, които са ми казвали по-възрастни хора. Сега бях се екипирал с информация от Интернет и GPS координати 🙂 Общо взето по-лесния път е: малко преди село Меден бук свиване наляво покрай една рекичка и после само нагоре по черния път. Пригответе се за 3 километра само нагорнище. Общо взето за един час спокойно ходене се минава. При нас беше зимно време и имахме допълнителни препятствия – наложи се на два пъти да прекосяваме реката, като единия път си правихме брод. Лятото сигурно пресъхва или просто е кеф да нагазиш във водата.
В Черна черква ни посрещна едно куче, джафкащо и размахващо опашка.От първата къща (и на пръв поглед единствена) звучеше до дупка радио Хоризонт. Около къщата имаше доста животни и изглеждаше поддържано, така че решихме, че живеят хора. Малко след това от къщата се появи една жена, която се представи като Венета.
Оказа се един от двамата жители на селото заедно с мъжа й, който в момента е със стадото. Поговорихме си надълго и широко как живеят в това отдалечено място. Гледат много животни – имат 50-60 кози, 20 прасета, много кокошки, гъски, кучета, котки … Любимец ни стана малкия Топчо – едно кученце на по-малко от месец, който обаче сигурно следващия път, когато го видим ще е голям звяр. Венета ни разказа весели случки за това как животните им (като повечето им се гледат свободно пуснати) често отиват в Гърция и се налага да ги прибират от там. Имаше и не толкова весели случки, за това как се налага по някога да жертваш малките, които няма как да изхранваш. Въпреки това те са предпочели този начин на живот пред това да си останат в Крумовград (от където са всъщност), след като са се пенсионирали. Децата им се шегували че отиват да хранят дивите животни с домашни. А Венета обичаше дивите животни не по-малко от домашните. Дори за някои от домашните й животни, които й ядат цветята, ги наричаше “мръсни животни”, а за дивите говореше като “Кумчо Вълчо” и “Кума Лиса” например. Много съм доволен, че успяхме да си поговорим с нея. Дори накрая не ни се тръгваше, но искахме да слезем преди да се стъмни.
Направихме кратка разходка из останалата част на селото, но всичко останало беше разруха. Всички къщи и разни други сгради бяха паднали. Само старата казарма все още стоеше, превърната в обор, но и тя няма да изкара още много. А Венета каза, че тяхната къща е на 500 години. Все пак селото никога не е било много голямо – в най-добрите си времена е имало 16 фамилии. Друго което ми направи впечатление е последен стълб на електропреносната мрежа – не бях виждал как свършват жиците. А там на края на България наистина всичко свършва.
За следващия път (през някой по-дълъг ден) си оставих да стигна до следващото затрито от картата село – Жълти чал, докъдето има път от Черна черква. Иначе за информация ние стигнахме до Черна черква през Меден бук, но може да се тръгне и от Горно луково, но от там пътя е по-дълъг (но може би по-равен).
От нашето пътешествие има клипче, благодарение на операторското майсторство на Елица.