Днес след обяд точно бях започнал да пиша как плановете се правят единствено за това, да не се получат, и моя план се промени. Всъщност щях да пиша, че се убеждавам, че винаги се променят за по-добро. Най-пресния ми пример, е че няма да ходя в София в понеделник-вторник, а в сряда. Първоначално си помислих – край, провали ми се всичко, но в последствие се оказа, че е по-добре 🙂

Та да се върна за днес. Точно когато вече реших, че няма с кой къде да ходя, Герито се обади и решихме да ходим някъде.Тя имаше едно предложение за село Момино село и до някакви езера до него. Без да му мислим много тръгнахме. Стигнахме до там, но не намерихме пътя към водните басейни. Видяхме, че до съседното село Борец има язовир с едноименното име. Променихме плана и отидохме до него. (Забележка номер една : избягвайте пътя Момино село-Броец, в много лошо състояние е !) Предпочетохме го, пред малките безименни сини точици на картата, все пак поне имаше име 🙂 Съвсем не съжалявам, че отидохме там. Язовирчето е много приятно (за съжаление с мръсна вода) и става за разходка. Обиколихме го, което беше много бърза задача. Имаше много патки и лебеди във водата. Красота и спокойствие.

Тръгнахме обратно и се учудихме как пътя на връщане е хубав, но обяснението се оказа много просто – объркали сме го 🙂 Така през село Пъдарско пътя е идеален 🙂 Решихме да се върнем през друг път и продължих направо към Ръжево Конаре, от там към Дълго поле. Когато стигнахме до разклона на пътя Пловдив-Карлово ми хрумна защо да не продължим направо и да пресечем главния път, вместо да се прибираме по него. Идеята ми беше Старосел 🙂 Както и направихме. За втори път отивам на Старосел и тракийския храм по залез слънце, за втори път се уверявам колко е красиво там и за втори път не мога да си взема печат, защото е затворено вече, но последно няма чак толкова голямо значение. Поне са оправили пътя до селото Старосел.

На тръгване отново решихме да минем по друг път, и по-точно покрай язовир Пясъчник. Минахме през село Красново, след което пътя отново стана лош. От слаломирането между дупките не можах много да се нарадвам на красотата на язовира, затова по едно време спряхме и отидохме до водата. Беше почти като на море. В същото време небето беше от ярко до тъмно червено.

Продължихме по малките пътчета и от едно село към друго. (Забележка две : избягвайте и пътя Неделево-Голям чардак. На места си е изцяло черен път) Включихме се в Труд и се прибрахме. Така от нищото и тръгване така изведнъж минахме 160 km и изкарахме хубави 6 часа 😉

Малко извън темата с пътешествието, но свързано с внезапните панове беше петъшното ми ходене на кино на филма “Шифърът на Леонардо“. Чел съм книгата и въобще не се замислях дали да гледам филма, но след като Магито ми предложи си казах: защо пък не. Имаше проблеми със запазените места, но все пак влезнахме, макар и на разбъркани редове. Наш’та леля (майката на Маги) малко ме накара да се изчервя и засрамя, като ме похвали за този блог. Не се чувствам добре, когато ме хвалят и охарактеризират.

Знаех какво става във филма и отговорите на всички загадки и единствената интрига за мен беше как са направили филма в Холивуд. Общо взето разминаванията са малко и горе-долу са се придържали по книгата до колкото може всичко да се предаде на екрана. Все пак една книга не е сценарии за филм и обратното. Единственото нещо за което може да разберете само от филма е

(спрете до тук, ако не искате да узнаете какво става или просто не click-айте на more)

Амели Пулен е светия Граал !

😉