Сега, повече от 24 часа след катастрофата, имах време да премисля по-ясно какво всъщност се случи. Като изключа най-голямата част от вината – моята, преценявам още два фактора, които подпомогнаха случилото се. На първо място лошото време (а вече е юни месец) – дъжда не спря нито за миг и през цялото време не съм спирал чистачките, от където следва и солидно мокрия път. На второ място е непознатия път – след като минахме Шипка, където имаше ужасна мъгла и на моменти съм карал с 20-30 км/ч, минахме Габрово и се успокоих, че трябва да е прав път. По указание на табелите съм минал по околовръсния път за ТИР-ове и на един прав участък между селата Борики и Орловци, който е и леко наклонен и позволява да се развие по-голяма скорост. Аз не карам с повече от позволената, но и тази е висока за мокрото време. На този участък дори изпреварих един ТИР и вече се връщах в моята лента, когато дойде завоя. Отдалече изглежда плавен, но изведнъж осъзнах, че не е така и започнах да намалям по-рязко от колкото позволяваше времето. Просто за части от секундата колата стана неуправляема, и в следващия момент вече минахме през мантинелата и се въртяхме като пералня по полето. Когато колата спря беше следващия момент, в който започнах да мисля. Бяхме спряли на колела в едни храсти (добре че нямаше дървета). Огледах се, видях че Таня е добре, а колата още беше запалена и излизаше бял пушек от предния капак. Загасих колата, излязох, одрасквайки се на храстите, отворих капака и видях че пушека всъщност е изпарена вода от счупения радиатор. Отворих вратата на Таня, защото нещо беше заклещена от задната, и се огледахме че сме живи и здрави. Погледнах към пътя, но никой не беше спрял, а съм сигурен, че поне ТИР ни е видял как се въртяхме (ами ако бяхме в безсъзнание ???). Огледах набързо колата и видях под предния капак, че бяха счупени някои връзки на маркучи, т.е. колата не можеше да се движи. Ламарините бяха изкривени почти навсякъде, тавана е сплескан от предната дясна част и е счупено предното стъкло. Не знаех какво да правя и звъннах на шефа ми (все пак отивах по служебна работа), той каза да му дам 10 минути, да го обмисли. През това време събрах някои счупени неща по пътя на нашето търкаляне. GSM-ът на Таня и някой други дребни неща бяха изхвръкнали през единствения леко отворен прозорец и добре, че беше включен и го открихме като му звъннах – беше отишъл още по-далеч от колата и едва ли щяхме да търсим натам. Всичко в колата беше преобърнато. В багажника резервната гума беше отишла най-отгоре, а по принцип е най-отдолу. Носех малко храна в една торба и имаше части от сандвичи из цялото купе. Задната седалка беше измъкната и наистина добре, че нямаше никой там. Ние бяхме с колани и може би това ни е спасило, въпреки, че и двамата нямаме спомен да ни е стегнал колата. Аз лично не мога да се возя в кола, без да съм си сложил колана, и съм много благодарен на този мой навик.

Малко след това се обади Янко (шефа ми) и каза че е намерил познат в някакъв сервиз в Габрово, който е извикал пътна помощ и да чакаме. Каза, че щом няма пострадали и други блъснати коли, да не викаме КАТ. След малко ми се обадиха от пътната помощ да ме разпитат къде се намираме, и аз май ги заблудих, но найстина не знаех къде се намирам. Останахме вън на дъжда да чакаме – не ни се влизаше в колата. Междувременно около колата намерих части, който не бяха от моята кола, което означава, че и други коли са отивали там. Най-абсурдното, е че малко след злополучния завой има табела за опасен участък, а не преди него.

По едно време мина една патрулка и ни видя, всъщност първо ни подмина, но се върна. Не знам дали някой се беше обадил, като е видял колата или минаха случайно, но дойдоха ( по-скоро си мисля, че е станало първото). Не можах да ги убедя да минем без акт, и ми написаха за несъобразена скорост, което не можех да упровергая. Всъщност като цяло полцаите се държаха доста човечно (колкото и да е странно). Искренно се учудиха и зарадваха, че ни няма нищо. Попитаха коя пътна помощ чакаме и някакси успях да им обясня, като казах номера от който ми звъняха. Те му се обадиха и успяха по-точно да му обяснят къде се намираме.

Пътната помощ дойде някъде 30-40 минути след като се обади и започнахме да вадим колата. Полицаите контролираха движението през това време. По-късно разбрах, че сме вадили колата един час, което аз още не мога да повярвам. Едно 50-метрово въже, едвам стигна от пътя до колата (което показва колко сме се въртяли). В началото трябваше да тръгне леко настрани и затъна в калта. Допълнително храстите пречеха и се наложи да ги режем с моторна резачка. Наистина не знам колко време е минало, само знам че бях по тениска през цялото време и вече бях чисто мокър. Най-зле бяха карката ми, който постоянно газеха мократа трева и малко след това благослових майка ми, че ме убеди да си взема втори чифт обувки.

Натоварихме колата на камиона и отидохме до сервиза. Там казаха, че е абсурд да се оправи, дори и за 1-2 дена. Просто нямало здрава част, а и повечето части нямало как да се намерят в Габрово. След разговори и умувания се реши, че няма друг начин освен да се докара с пътната помощ, както си беше натоварена. Разбира се това е много скъпо решение, но Янко се съгласи да мине като разход на фирмата. Взимат по 2.40 лева на километър плюс товарене, разтоварване и начална такса (2лева).

От сервиза на пътната помощ се обадих на нашите и те (за щастие) приеха всичко добре и се зарадваха, че нищо ни няма. По пътя към Пловдив, започнах да осъзнавам какво се случи и какво можеше да се случи. Шофьорът ми разказа колко коли е вадил от там и каза, че само тази година 8 човека са си заминали завинаги на това място. Писах един SMS на Йонов, а той разгласил новината, и започнаха да ни се обаждат разни хора, да питата как сме. Дори се обади Диляна от Германия, която не бях чувал от месеци.

Оставихме колата в Крумово при братовчедите и те казаха, че ще извикат майстори тенекеджии и монтьори да видят и да кажат, дали ще стане нещо. Аз се прибрах към Пловдив, отидохме до фирмата ми да се разплатим с пътната помощ. Янко ме успокои, че всичко ще оправим и да не се притеснявам за нищо.

Малко по-късно като се прибрах, за разлика от друг път, наистина се зарадвах като видях нашите. Майка ми и я прегърнах като се видяхме. Днес започнах да се замислям, че това са нещата, които нямаше да ми се случат, ако вчера се беше случило най-лошото. Всички се радват, че на нас ни няма нищо, и казват майната й на колата. Мерси на всички и за коментарите към предишния пост.

Вечерта дори мисех да се напия, но не успях. Йонов ме закара на “Теодоси Спасов и приятели” в “Конюшните на царя”. Не бях го слушал до сега и наистина е виртуозен кавалджия, но като запее нещо не ми хареса. Бяхме с още две момичета и си прекарахме добре, но бях доста изморен след целия ден, ставането в 5:30, постоянно мислех разни неща и след концерта направо се прибрах да спя. Точно преди да легна пратих един SMS на Анито да й кажа какво се случи, тя веднага ми се обади, и както обикновенно се заплеснахме на телефона. Говорихме повече от час и се радвам,че разговора тръгна в друга посока и аз се разведрих. Заспах спокоен към 3 и не сънувах нищо.

Сутринта отидох на работа с кутия бонбони, да почерпя колегите, за живот и здраве и всички ми казаха – догодина курбан. На всички отговарях да съм жив да черпя по най-различни поводи.

Днес отидохме с Янко и с един негов приятел монтьор до Крумово да видят и те колата на живо. Бях им я показал само на снимки (естествено че имам снимки 🙂 ). Всеобщото мнение, е че не си струва да се дадат над 1000 лева за ремонти, в който никой не дава гаранции, че ще се оправи напълно, дори обратното казват, че ще се възстанови с много компромиси. Хубавата (за мен) новина, е че фирмата ще моеме тази сума, а аз да си реша дали да я оправям или да събера още малко пари и да си взема нова кола. В морга може да ми дадат 500-600 лева за старата и така общо се събират едни пари, който бих получил, ако бях продал колата преди катастрофата. Сега си търся нова кола и ако някой има нещо в предвид да казва.

Хмм получи се по-дълго обяснение от колкото си мислех, но това са нещата които станаха и които си мислех. Най-лошото, е че като се замисля, отново бих постъпил така в онази пътна сигтуация, като не знам какво ще се случи след това. Може би ми липсва още опит, въпреки че и много други пъти съм карал по непознат път. Този път различното беше че имах и ориентировъчен час, в който трябваше да стигна и сега се замислям, че и това може да ме е натоварило психически. Преди винаги съм пътувал на дълъг път за развлечение и без ограничение във времето. Това му е хубаво на колата, че разполагаш свободно с времето и може да тръгнеш когато си искаш и да спреш където си поискаш. Мисля почивката, в която няма да карам да е възможно най-кратка. Все пак имам нужда от известно време да се възстановя най-вече психически.