Били ли сте в Резово ? Ако да, навярно сте виждали онези безкрайни пясъчни плажове от „другата страна“. Да, аз също исках да ги посетя. Бях чел няколко блога (един и друг) из мрежата за тези места и дълго време се канех да отида. И така до този вторник, когато започнах да се чудя какво да правя уикенда и реших, че нямам някаква спешна работа, а и на море ми се ходи 🙂 В сряда започнах да събирам желаещи, но нещо всички или нямаха паспорт или имат друга работа/планове. В четвъртък вече се чудих на кой да се обадя, който като кажа „хайде утре в Турция ?“ не само да не се изсмее, но и да се навие. Ако сте в подобна ситуация – отговора е „пробвайте някой зодия Стрелец“. Така в петък се събрахме групичка от трима стрелци (Ели, Нина и аз) и решихме да направим нощен преход. След обичайните неразбории за зодията, Ели си забрави паспорта, а аз картата за плащане на турските магистрали, и се връщахме и за двете, в крайна сметка тръгнахме към полунощ. Пътя до Капитан Андреево минахме бързо. Спряхме чак на бензиностанцията преди границата (не забравяйте да заредите, че в Турция бензина е вече над 4,20). За разлика от тъпите шеги на българските митничари, турските както винаги бяха много усмихнати и готини. Все пак през нощта границата се минава сравнително бързо. След това продължихме по магистралата. Зарадвах се че се върнахме за картата, която ми беше останала от миналото ми ходене в Истанбул и дори имаше още заредени пари. Въобще не знам дали в 2 часá през нощта има от къде да се вземе и щяхме да загубим още време. За около 100 километра до Люлебургаз, машинката на изхода ни взе 2,75 лири, което ми се стори съвсем добре. От там вече тръгнахме по малките пътчета към Инеада (İğneada)- целта която бях задал на GPS-а. А пътчетата се оказа доста и към края особено планински. Там си е Странджа и отново бяхме едни „странджърс ин дъ найт“. Последните 60km пътя беше в ремонт, тесен, завои и бяха сложили много табели … на места дори ми идваха твърде много – особено в тъмното когато ти блеснат всички на куп и се опиташ да ги осмислиш всичките от къде точно трябва да минеш. Поне трябва да призная че никъде по целия път нямаше дупки. Просто този път на тъмно за първи път и то между 3 и 5 през нощта наистина ме измори.

Целия път от Пловдив до Инеада е около 350km и се взимат за около 5-6 чáса. Пристигнахме в селото точно на зазоряване. Спряхме на центъра и първото ни впечатление беше отчайващо – всичко тънеше в мръсотия и боклуци – на плажа, в паркчето пред него, по улиците … Направо решихме да се махаме и да тръгваме на юг към „необятните плажове“ за които бяхме дошли. Започнахме да пробваме ту една, ту друга улица, но всички завършваха в селото. В крайна сметка е върнахме 1-2 километра преди селото и хванахме един черен път. Започнахме да осъзнавам че не само на GPS-а, но и наистина няма път на юг покрай морето. Хванахме първата отбивка от черния път (разбирайте още по-черен път) към някакво gölü, но по едно време дори Астралката задра яко и решихме да се върнем към „главния“ черен път и да продължим още на юг към следващите gölü-та, защото бяхме видяли табела за четири gölü-та. Аз лично имах тайна надежда че gölü е плаж (забележка: вече знам че gölü е езеро). Карахме още десетина километра по черния планински път, когато стигнахме до едно място, където през пътя минаваше една доста голяма река – веднага осъзнахме че няма път напред за нас. Бяхме наистина на сред нищото ! Изморени, неспали и с надежда за плаж и море. Беше станало вече 7-8 часá и решихме просто да спрем, да извадим шалтетата и да поспим малко. Не знам дали съм успял да заспя, но изведнъж от всякъде започнаха да идват крави, много крави и нещо стана неспокойно положението и в крайна сметка след по-малко и час на полянката си тръгнахме.

Върнахме се в Инеада, където деня вече беше започнал. Беше оживено, магазините и заведенията работеха … вече дори не изглеждаше толкова мръсно, или поне ние вече бяхме една идея по-свежи. Вече беше крайно време за плаж. Оставихме колата в началото на 20-километровия плаж и продължихме пеша по него. След като минахме началото, където се скупчваха всички, се спряхме на вече по-спокойно. Там вече под чадъра успях да заспя добре за първи път от доста часове.

След спане, печене, къпане (кой каквото искаше) … ни кипнаха главите и решихме да отидем до селото на разходка и да пием бира. С ужас установихме че още няма 12 часа на обяд, но какво значение има часа, когато си на почивка. В селото попаднахме на съботния пазар, който беше огромен и типично турски – плодове, зеленчуци, дрехи, живи пилета, зайчета, подправки, дрехи, фотьойли, плазмени телевизори … казах ли всичко ? По време на разходката стана ясно че Инеада съвсем не е малко селце, а дори е известен за Турция курорт. Вярно нямаше чужденци (за цялото време видяхме само две български коли), но турците си го знаеха. Влезнах в случаен магазин да взема по един Efes и младежа зад щанда ме изненада с чудесно произношение на „nine turkish lira“. Седнахме на сянка в парка с изглед към морето (на плажа вече беше пълно като всеки „централен плаж“). На втората бира вече си поговорихме на дълго с младежа за разни неща за селото, околността и къде може да си разпънем палатки. След като изпихме и вторите бири се разходихме из селото и тръгнахме да се връщаме към плажа, където си бяхме оставили нещата. По пътя пред един магазин си взехме още една бира да си връткаме … ама то такава жега и така хубаво влизаше, че не устояхме на още една. От връткане така се завъртяхме, че когато стигнахме на плажа и тримата просто паднахме и заспахме около чадъра, всеки в различна посока, само главата на сянка. Били сме страшна гледка. Със сигурност са ни снимали.

Вечерта започнахме да установяваме, че въобще не ни е лошо в Инеада. Има огромен плаж, на който гъстотата на хората е като на Кара Дере в хубавите му периоди, като ако не те мързи да походиш, може да стигнеш до места, където няма да различаваш ясно съседите ти. Има и един черен път покрай плажа, но до него се минава покрай едно езеро и аз не посмях да закарам Астралката, въпреки че доста турци си идваха с колите. Най-яките бяха тракторите натоварени с 20-30 човека в ремаркето. С други думи, ако/като свикнеш с боклуците навсякъде, Инеада е едно прекрасно място. Намерихме си място за палатката, направихме си лагер, направихме и огромна салата с домашните домати на Нина и беше супер. На края си допихме питиетата на плажа до морето, където въпреки че духаше вятър беше много приятно. Решихме да не чакаме изгрева, а да си легнем по на време. Все пак 2 изгрева за един ден си е много (щом не си спал, значи е един ден !).

През нощта беше прохладно (дори е поваляло малко), но сутринта бързо стана жега. Аз все пак хубаво си поспах. Като излязох от палатката и отидох на плажа, двете жени с които бях, вече бяха отворили бирата 🙂 Другото хубаво беше че в морето се бяха появили вълни и си направих чудесно сутрешно освежаване в морето. Това ми е едно от любимите неща – спиш до морето и сутринта първото нещо е да се топнеш.

Към обяд отидохме към палатката и с изненада установихме че на полянката се настанява огромно турско семейство. Малко нахално, но и ние не се смутихме – седнахме си до палатката, направихме си отново голяма салата, наядохме се, и след това си събрахме лагера. Отидохме в центъра на селото, където първото което направихме беше да си вземе по един турски сладолед. Учудващо ми хареса 🙂 може би просто беше голяма жега. След това седнахме в едно кафе-ресторант и изпихме по един чай или турско кафе. Въпреки че сравнихме цялото преживяване като „да отидеш в Равда на курорт“ все пак не ни се тръгваше от Инеада. Дори първоначалното мнение за мръсотия го приех като някакъв културен шок или просто от умора и изнервяне от пътя. Да, найлоновите торбички и кутиите цигари наистина са навсякъде, но това е нещо, което според мен ще го превъзмогнат, а сега остава докосването до друга култура и ценности. Както казах – не ни се тръгваше. За подарък за вкъщи си взехме по един хляб – от онези истинските, които току що са излязли от пещта, и които имат вкус на хляб. Безмитния хипер-мол на границата го подминахме без дори да му обърнем внимание.

На българската граница отново изнервяне. Като този път дори не бяха митничарите – там само обичайния въпрос: „ама никакви цигари и алкохол ли не носите ?!?“. След това едно гише на което ти дават един лист и казват – плащай на друго. Ама как ?!? Какво ??? Гледам – такса „дезинфекция“ – 4 лева. На друго гише давам листа и 5 лева, онзи ми дава някакви листове. Аз: „нали 4 лева?“ очаквайки ресто, онзи:„не виждаш ли там какво пише?“, аз още по-учуден о обиден от отношението поглеждам „такса превод – 1лев“, тогава осъзнава, че това гише е банка и има такса за превода на парите. Ужас ! Защо трябва да завършвам всички пътеписи от Турция с коментари за българската граница (ето един и втори път).

А колко е чудесно да се върнеш вкъщи и още да имаш пясък по краката !

Снимките са тук.

п.с. ето и пътеписа на Ели.