Tag Archives: манастир

За последните 30 дни

На практика не съм писал от 1 месец. Вчера си гледах директорията със снимките и нямам нито една специална директория за месец май. Въпреки че беше супер дъждовен месец и бях останал почти без пари след пътешествията до Италия и Гърция, все пак не беше напълно загубен. На 19-ти с Вилито бяхме в Асеновград (на Толкин фест) и след това на Бачковския манастир, последван от изяждане на едно огромно блюдо в една механа в Бачково с ваучер от Грабо.

За почивките дни около 24-ти май всички имаха големи планове, но лошото време май провали повечето. Аз с Вилито отидохме на бунгалото им на Върховръх и си изкарахме чудесно, въпреки неспирните дъждове и хладното време.

Дойде юни и най-сетне дъждовете започнаха да спират. Температурите се качват. Като си гледам снимките с Вили направихме едно неуспешно търсене на геокеш край язовир Въча, но след това отидохме на Чилингира, от където аз не знаех че има такава хубава гледка 🙂

Изглед от ресторант Чилингира към язовир Въча

Приютих и няколко партита у нас – първо именния ден на Елена, съчетан с рождения на Йонов, след това рождения на Ники, а на следващия ден курбана, който даваме с Таня всяка година след катастрофата. Според мен добре се получиха 🙂

Миналия уикенд (9-10 юни) отидох на вилата на колегата ми Марин в Лилково (всъщност в махала Брезовица), където беше много хубаво. Направихме си разходка в неделя до един скалист връх на час и половина ходене и добре ми дойде. Ето снимки ми, а Ели е описала много хубаво мини-пътешествието ни.

Този уикенд повечето ми приятели отидоха на Карадере (от онези уикенди от петък до вторник), а аз си останах в Пловдив по един неприятен повод. Днес (вече вчера) направихме помена за 9 месена на баща ми. Събрахме се доста роднини и го почетохме. Добре мина, до колкото може да се каже добре за помен. Поне вечерта завърши с две добри новини – оказа се че Софито е спечелила първа награда на фестивала Златен кукер ! Чух се Донка за рождения й ден, а тя ми каза че вече си гледа сина, който се е родил само преди няколко дена.Тези две новини направо ми направиха вечерта и стоя тук по сред нощите да пиша сумати несвързани работи.

Из северозападна България

Изминалите 4 дни си направихме едно от най-хубавите пътешествия от последните няколко години. От онези хубавите, които не знаеш дали въобще ще се случат и къде точно ще ходиш. Но да започна от начало. Всичко започна по някое време миналата седмица, когато Елица видя този фестивал в едно малко северозападно село. Беше една от поредните идеи какво да правим през четирите почивни дни около 24-ти май. Така и не можахме да се съберем много хора. В крайна сметка в събота сутринта с Дарко решихме да потеглим към Горна Бела Речка. Ели беше в Казанлък и за по напряко, трябваше да минем от там да я вземем. След като стигнахме в Казанлък, първо седнахме в една кръчма да ядем, след това напазарувахме от местния Кауфланд. Беше станало към 4 часа следобяд, но решихме до вечерта да стигнем до Бела Речка. Ето такива планове си правехме през цялото време – не по-дълги от до края на деня. За по-красиво минахме по подбалканския път до след Златица някъде, където по един пряк път стигнахме до Хемус. По магистралата продължихме до Ботевград. От там Мездра, Враца и чак след това заобиколихме врачанския балкан към Горна Бела Речка. (скоба. решихме някой ден да си направим Ботев пътешествие. да се съберем на стадион Ботев в Пловдив, от там да отидем в Калофер, след това Ботевград, Околчица и да завършим в Козлодуй. затварям скобата).

Горна Бела Речка се намира в природен парк „Врачански балкан“ и е много красиво. Броени метри преди табелата ни посрещна една голяма сърна, която мина през пътя. Беше много красиво ! Пристигнахме на свечеряване и започнахме да си търсим място за палатка. Не искахме да сме в селото, където вече започваше да се пълни с хора, затова си намерихме една хубава полянка малко извън селото близо до реката. Веднага си направихме лагер, огнище, запалихме си огън и си приготвихме вечеря. След това отидохме в селото, където в кметството фестивала вече си беше започнал. Хванахме концерта на класическа китара на Ganesh Del Vescovo. Много добър. Ако имаше пак китарен фест в Пловдив, Дарко каза, че щеше да го покани (между другото знаете ли че няма да има и фолклорен фестивал това лято?). На концерта съвсем ни изненада като се появи Игор от цирк „Кумбо“, който беше в Мандрица на детския празник. Много се зарадвахме взаимно и четирите дни се виждахме постоянно.

На сутринта осъзнахме, че лагера ни съвсем не е перфектен … не, този път беше на някоя главна пътека, или на козя такава или пък да ни беше студено … точно обратното – припомних си какво е ставане рано-защото-не-се-трае-от-жега-в-палатката ! Въпреки прогнозите за променливо време и дъждове, всичките ни сутрини бяха тотално огряни от жарко слънце. Това поне ни помогна да ставаме сравнително рано.

Неделята решихме да изкараме цял ден в Горна Бела Речка на фестивала „Goat Milk. Въпреки „ранното ставане“ все пак изпуснахме сутришната йога, след това Ели отиде на разходка по козите пътеки в гората, а ние с Дарко се излежавахме на полянката и след това отидохме да видим Игор. След това реших да отида на лекцията за „Slow food“, но тя се превърна в демонстрация и представяне на кози сирена, извари и кисели млека и аз не го издържах. Обаче след лекцията на поляната видях норвежко кафяво сирене, презентирано от една норвежка, и дори го опитах малко (ама нали знаете колко малко опитвам). Следобяд бях на срещата с кметовете на Монтана и Вършец за положението на северозападна България. Общо взето до нищо не се стигна, но поне се говори. Изпуснахме откриването на фотографската изложба, защото се бяхме върнали до палатката за вечеря, и точно след като запалихме огън заваля малко и развали всичко. Междувременно Гената се появи с един познат за една вечер и всички заедно ядохме преди да се върнем в селото. Отидохме точно за джаз концерта на Мишо Йосифов Джаз Сикстет. И добре че го направихме – получи се невероятен концерт. Цялата публика не ги оставихме да си тръгнат, докато не минаха през хората, след няколко биса, през хората и излязоха през централния вход 🙂 За финал на вечерта беше „дългата нощ на балканското документално кино“, където изгледахме филма „Коридор #8“. Аз лично останах много доволен от филма. Само месец и нещо след като бях в Албания, където постоянно говореха за този път, отново видях познати места. Мисля, че беше точното време да гледам този филм. За останалите филми не ни останаха сили и отидохме да спим.

Няма как да не сравня фестивала на спомените в Горна Бела Речка и това което се опитваме да правим в Мандрица. На пръв поглед всичко изглежда много сходно – две селца с по петдесетина възрастни хора в икономически западнали райони, които група хора искат да възродят. Да си призная отидох да открадна малко know-how за това как да организираме събори (все пак те го правеха за 8-ми път), но всъщност се оказа, че тяхната формула е доста различна. Goat Milk на пръв поглед е нещо като детския празник в Мандрица, само че за възрастни – кръжоци, лекции, концерти. Само където залагат много на международно участие. Заради това се налагаше всичко да се превежда на английски (а понякога и на още езици), което на моменти само забавяше динамиката на фестивала. Goat Milk мисля че въобще не е насочен към местните, в смисъл че според може да бъде и навсякъде другаде, просто хората които го организират са свързани с това села. Освен това кръжоците (workshop-ите ако се чудите за какво говоря) бяха платени и с ограничена бройка. Общата храна също. Все пак след срещата с кметовете, Ели ме нави да си поговорим с Диана (една от двете организаторки) и поделихме за Мандрица и си разменихме контакти. Все пак целите ни са едни и същи и е хубаво да видим кой какво прави за осъществяването им. Честно да си призная мисля че Мандрица има много по-голям дух, уникална култура и архитектура. За уникалните къщи за които говореше един от архитектите и замалко да му скочим с Дарко, докато не се уточни че става дума за 3-4 къщи в селото 🙂 И щом за толкова можело да се обяви за културен резерват, представям си какво може да направим в Мандрица.

В понеделник решихме да пропуснем фестивала през деня и да се разходим из околността. Бяха ни похвалили Вършец и решихме първо него да посетим. Още от самото влизане в градчето започна да ни изненадва много приятно. Първо ти правят впечатление много хотели, къщи за гости, квартири … въобще усещане за морско курортно селце, само където няма море а минерални извори. След това центъра – много приятен, хора, слънце, деца. Плакат за театър, туристически център, минерални чешми … След това отидохме към парка, където за малко да се навием да отидем на минерални бани, но се оказа, че не работят в неделя и понеделник, а през останалото време са с доста странно работно време разделено на мъже и жени. Затова пък парка и около реката беше супер приятно. Имаха едни пейки – шезлонги на който се пльоснахме. Имаше дори безжичен интернет. Въобще Вършец го препоръчвам силно на всички. Има и много кръчми в които може да хапнете с чудесна гледка – ние се възползвахме от една.

Следващата спира ни беше Клисурския манастир на няколко километра от Вършец. Посрещна ни типичното за България – натрупани сергии пред манастира и много хора. Манастира изглеждаше доста добре поддържан, дори на мен ми се стори малко прекалено и на моменти кичозно. Върха беше когато се оказа, че с Богати кабриото, с което едвам се разминахме по тесни път за манастира, се оказа отчето. Въобще странна работа. Да се „чудиш“ от къде имат толкова пари, като признавам че и за манастира са наливани много пари.

След Клисурския манастир решихме да отидем до пещерата „Леденика“, като този път заобиколим Врачанските скали от юг. Трябва да уточня, че пътищата в този регион са доста странни и доста пъти се чудихме къде сме дори с наличие на GPS и хартиена карта. Така в случая стигнахме до село Миланово и от пътя, който си бяхме избрали се оказа, че го няма, или всъщност е черен и много лош път. Нямахме време да се връщаме обратно (както всъщност и GPS-а настояваше), затова трябваше да изоставим плана за Леденика. Видяхме че на близо има друга пещера „Темна дупка“ и се насочихме към нея. Когато стигнахме обаче се оказа, че тя не е туристическа и не е облагородена, а ние без никаква екипировка нямаше как да влезем вътре. Видяхме само входа и след това се разходихме по скалите срещи гара Лакатник. Чудесно място за разходка и катерене. Седнахме на ръба на една скала от където имаше невероятна гледка към селото и река Искър. Както казах и в началото тръгвахме на някъде без никакъв план накъде да продължим след това. Така на връщане към колата, минахме през самата гара на Гара Лакатник и през два въжени моста над Искър. Всичко се получаваше от самосебе си. Деня взе да преваля и решихме да намерим отворен магазин за да си напазаруваме за вечерта, защото вече нямахме храна. След като си набавихме продоволствия, решихме да отидем и до самото село Лакатник, за което бях чувал само хубави неща.

Село Лакатник се намира на около 7 km от Гара Лакатник и всъщност в него свършва пътя. Разбирайте красиво планинско селце заобиколено от всякъде с балкани и красиви поляни. А сега бяха особено хубави целите в зелено. На това райско местенце беше станало 19 часа и всичките ми съмнения дали да се връщаме в Пловдив, защото на следващия ден по принцип бях на работа, се изпариха и реших да останем още един ден в този красив регион. Разходихме се из Лакатник и околността и решихме да се „прибираме“ в Бела Речка.

В понеделник вечерта си приготвихме обилна вечеря, поради което почти изпуснахме концерта-изненада, който се оказа някакви балкански етно джаз импровизации. Добре че този концерт най-малко ни хареса и не съжалявахме толкова. От полунощ трябваше да започне „дългата вечер на фотографията“, но естествено закъсня. Имаше представяне на трима фотографи и техните виждания за изоставените къщи. След това имаше workshop за нощна фотография воден от турския иранския фотограф Babak Salari. С Елица се включихме в кръжока, докато Дарко заспиваше 🙂 За мое съжаление всички бяха начинаещи и Бабак говореше доста общи неща и всъщност научих само 1-2 нови за мен неща. А изглеждаше като човек, който можеше да каже доста интересни фотографски трикове.

Вторника ни беше ден, в който трябваше да стигнем до Пловдив. Разбира се въобще не бързахме и си набелязахме доста места за посещение пътьом. След закуска с кафе и домашни масленики (по 25 ст.)  в Бела Речка се отправихме на път. Първо решихме да си наваксаме от предишния ден и все пак да отидем до Леденика. На картата изглежда съвсем близо до Враца, но всъщност пътя до пещерата е доста стръмен и с много завои. За малко изпуснахме една група и трябваше да чакаме почти 1 час докато влезем, а вътре разходката е още 1 час. Иначе наистина много интересна и красива пещера. И за туристическа пещера има доста тесни проходчета за преминаване. Някой наистина дебел човек според мен няма да може да мине. На мен ми хареса. А и за първи път от доста време се взех печат за 100-те туристически обекта.

Докато пътувахме се бяхме разбрали с Аспарух да минем да го вземем от София, затова решихме да минем през Своге, а не по главния път, който вече се запълваше с прибиращи се софиянци и абитуриенти. По пътя решихме да спрем и на Черепишкия манастир. Този манастир много повече ми хареса от Клисурския. Първо е на страхотно красиво място на самия бряг на Искър и с чудесна гледка към Врачанския балкан. Втори има чудесен „музей“ посветен на Иван Вазов в който всеки може да влезе и разгледа абсолютно необезпокояван. Трето отчето като ни видя да си почиваме ни покани с църквата, където ни поръси със светена вода и ни помаза за здраве, поговорихме си по различни теми, изпрати ни с добри думи и след това се обърна към следващите влезнали в храма. Въобще ето така трябва да се отнасят българските църковни служители към посетителите на храма. Браво ! Много добре се чувствахме на това място и решихме да останем и да хапнем, като имаше специално обособено място за това. Като цяло нямаше много хора и беше супер спокойно.

Следващата спирка беше Своге. Само веднъж бях минавал от там, но сега решихме да спрем да го разгледаме. Оставихме колата на центъра и се пуснахме пеша. Общо взето беше каквото го очаквах – малко градче, предимно къщи, наоколо планини. Не можахме да намерим/стигнем до завода за шоколади. Не се оказа вярно и предположението ни че шоколадите се продават както тоалетната хартия в Белово 🙂 Обаче мога да Ви издам, че ако събирате стари соц табели и надписи – в Своге има много добри попадения.

Последната спирка от нашето пътешествие беше София. Както казах – само за да вземем Аспарух, след това обратен и газ към Пловдив. По пътя той ни разказа неговата невероятна история за последните 4-5 дни, а ние нашата. Прибрахме се чак към 11 вечерта. Бях изморен, но много доволен от цялото пътешествие.

Получи се доста дълъг пътепис, но както казах и в началото това ми е любимия начин за пътешестване и няма как да не се смесят много теми, места и събития в едно. Общото е че се случват само за няколко дена, а на теб ти се струват седмици. Накрая си казваш „ле-ле, това вчера ли беше?!?“. Пожелавам си още много подобни пътувания.

ето и снимките ми от пътешествието.

До Мъглиж и Казанлък

Днес е голям празник – денят за независимостта ! Как да отбележиш един празник по-добре от една хубава разходка. Вчера Таня предложи да ходим някъде и предложи няколко места. Идеята беше да съчетаем и с посещение на някой дом за деца и да занесем малко дрешки, които сме събрали. От местата аз си избрах да ходим до Мъглиж … просто защото не бях ходил там 🙂 Всички се съгласиха. Само където снощи всички бяхме на концерт на Котарашки в Сохо и днес сутринта никой не беше в кондиция и се отказаха. В крайна сметка останахме само с Таня, но все пак решихме да ходим. Аз само преди няколко дена бях в същия регион, но днес отново се понесох с Астралката по магистралата. Пристигнахме в Мъглиж и първо решихме да пробваме да намерим дома за децата. Попитахме една жена, но тя ни каза по „пътя за манастира и нагоре“, само където ние нещо се объркахме и излязохме от града. Когато навлязохме доста в гората решихме, че няма да е това пътя и се върнахме. Пробвахме една друга пътека (добре де път) отново през гората и този път се озовахме през манастира. Така и така бяхме там решихме да го разгледаме. Мъглижкия манастир „св. Никола“ ме впечатли с размерите си и с възрастта си. Основан е 1197 година и от тогава има доста интересна история (из писана е през входа на вътрешната църква). От 1922 г. е девически манастир и, както разбрахме по късно, в момента има само две доста възрастни жени, които се грижат за него. И въпреки това е в доста добро състояние.

След манастира се върнахме в Мъглиж и отново затърсихме дома с децата. Питахме още няколко човека, някои не знаеха за какво става дума (те май си му казваха просто училище или нещо такова). В крайна сметка успяхме да го намерим но пътя до там, особено с кола, е доста завъртян. Слезнахме да поогледаме – едната, по-голямата, сграда беше заключена и изглеждаше напълно безлюдна. Другата я обиколихме от всякъде преди да намерим къде е входа. Много странно беше всичко и нямаше никакъв път до входа … или поне там където има табела „интернат“. Там обаче също не видяхме никой. Само от вътре на моменти се чуваха гласове и викове. Звъняхме на звънеца, пробвахме дори да влезем, но вратата беше заключена. Обиколихме още веднъж, пак никой не видяхме, явно никой и нас не ни видя, пак звъняхме, този път по-продължително. Никой. Дори ни хвана малко страх, защото всичко беше доста призрачно. В крайна сметка се отказахме и си тръгнахме. За момент ни хрумна да оставим дрехите просто пред вратата, но се отказахме от тази идея.

По време на кръстосването на Мъглиж бяхме забелязали една механа и сега решихме да отидем да хапнем малко. Оказа се много приятна – беше част от комплекса Телбизови къщи. Обстановката беше добра, нямаше много хора, изгледа към планината беше чудесен … въобще много хубаво местенце да изядеш една супа. Имаше дори безжичен Интернет и решихме да проверим за някой друг дом наоколо. Намерихме с google един в Казанлък, като дори ни даде адрес и решихме направо да насочим GPS-а натам 🙂 Преди това обаче си направихме една разходка из Мъглиж. Май забравих да спомена че днес времето беше перфектно за разходки. Пообиколихме из града и определено мога да кажа, че Мъглиж е имал и по-добри времена. Сега повечето места бяха изоставени и затворени. Единствено хубав си остава чудесния балкан, който е навсякъде наоколо.

Тръгнахме от Мъглиж към Казанлък. Веднага отидохме на посочения адрес за дома (ул. „Розова долина“ 10), но там на пръв поглед нямаше нищо подобно. Само жилищни блокове. Попитахме една баба, която също каза че няма такова нещо наоколо. Една друга леля, която се включи в разговора, ни предложи да оставим дрехите в евангелистката църква, които често правели дарения и по принцип събирали дрешки. Решихме, че днес не ни е ден за търсене на домове, но все пак решихме да пробваме и този вариант. Разходихме се из центъра и отидохме до църквата. Там ни казаха, че трябвало да изчакаме свещеника, за да каже той дали може да ги вземат, а той щял да дойде всеки момент. За малко да се отчаем, и седнахме пред църквата да се чудим какво да правим. Решихме че не си струва да връщаме дрехите обратно и да изчакаме малко. За щастие свещеника дойде точно 2 минути по-късно. Представи се, беше много любезен, обясни че търсят запазени дрехи, а не такива които се нуждаят от ремонт или са проядени от молци, защото нямало смисъл и ги хвърляли до контейнерите. Ние потвърдихме, че нашите са запазени и той се съгласи да ги вземат. Докарахме колата, той ни обясни къде е правилно да се паркира около църквата. Оставихме торбите в една стая където имаше и други детски дрешки и играчки, така че решихме, че сме ги оставили на добро място. Дори ни поканиха на литургията в 6, но ние отказахме. Да-а-а деня почти си беше минал, а ние най-сетне свършихме работата, която си мислехме да направим първо 🙂 Доволни от изпълнената мисия си взехме по един сладолед 🙂

За финал в Казанлък си бях набелязал един geocache близо до тракийската гробница. Отидохме в парка, където сочеха координатите, обаче аз за пореден път правя грешката да търся съкровище, без да погледна снимките на сайта. Предположих няколко места където е най-вероятно, но имаше хора и не ми се ровеше около дърветата и да ме гледат странно (а дърветата май ги използваха основно за тоалетна). Така това търсене на съкровище приключи безрезултатно.

Постяхме малко в парка по залез слънце и решихме да си вземем по един сандвич и да се прибираме. Ама от онези „нашите“ сандвичи на които първо изяждаш една порция картофи, докато успееш да го затвориш. Който ги знае ще се сети веднага 🙂

Прибрахме се до Пловдив през Калофер и така направихме едно хубаво кръгче 🙂 Въобще много хубав ден се получи. Слънчев и интересен.

п.с. и не вярвайте на google за всичко. Сега като направих проучване се оказа че домът не е в Казанлък, а в Стара Загора на същия адрес !

Добрите стари нощни пътешествия

Ехеее отдавна не бях правил нощно пътешествие, някъде наблизо просто ей така за хубав край на деня. Днес след работа се заприказвахме с Герито в skype, сетих се че трябва да й върна палатката, която бях взел още лятото за Софито и Жоро, като ходихме на Кара Дере, и реших да го направя тази вечер. Така и така отидох до тях и решихме да отскочим на някъде. Взехме и Жорето и както си мислехме за Асеновата крепост, в крайна сметка кривнахме към манастира “Св. Св. Кирик и Юлита”. Жорето не беше ходил там и така го решихме. Разгледахме го на бързо, имаше много гъста мъгла и не се виждаха светлините на градовете и селата наоколо. След това се върнахме в Пловдив, спрях пред Герито и там ударихме един мохабет от час и половина. Сега ще лягам с една голяма усмивка 🙂

Свети Кирик

Днес след лекции, (весел) Ники ми бутна някаква идея да ходим някъде с колата ми. Докато се чудихме между Асеновград или хижа Здравец или просто да посочим случайно място на картата, Йо се сети за някаква място – свети Кирик. И за да не се чудим повече решихме, и тръгнахме натам с 2 коли – моята и на Йо.
Мястото се намира като от пътя за Асеновград се отбива през долен и горни Воден и продължава нагоре. Малее наистина бая нагоре си беше и пътя беше много стръмен. На места ми се наложи да карам и на 1-ва скорост, а лада-та на Йо направо пушеше в буквалния смисъл.
Както и да е, стигнахме най-горе. Там се оказа, че има един манастир от XIV век, който обаче е добре реставриран. Дори един дядо ни разказа историята. Това място е било първо манастир (между другото казаха, че приличал на Рилския, но аз съжаление още не съм ходил там, и обещавам в скоро време да отида). По време на втората световна война е бил концентрационен лагер. Има и еврейски символи вътре. След това дори е било лудница за жени до към началото на 80-те години на 20-ти век когато е реставриран и сега има хотел, ресторант, дискотека и май се използва от архитекти за почивка и семинари. А в заведението бирата е 2 лева 😛
Иначе има много хубава гледка към цял Пловдив. То си е бая високо както споменах 🙂 И ако имате път натам или се чудите къде да отидете (както нас) свети Кирик е едно добро решение.