Tag Archives: джамия

От Мандрица до Одрин за един ден

Едно от нещата, които бяхме запланували докато сме в Мандрица за Великден, беше еднодневната разходка до Одрин. Решихме това да бъде понеделник, докато Софито все още е тук. Планът изглеждаше прост – от Мандрица, през Ивайловград, от там влизаме в Гърция, минаваме транзит и сме на границата с Турция съвсем до Одрин. Общо взето едни 70 километра – нищо работа, само където нещата не се развиха така просто.

Понеделникът започна лошо. Първо още в 7:30 – оправяне на сървър. Както и да е – оправих го, въпреки прекъсващия бавен GPRS интернет. След това се оправяме и всички – майка ми, Вилито, Софи и Сара – сме готови за тръгване. Потегляме – упс, колата не пали ! Ха сега де ! До вчера нищо й нямаше – хайде да не е вчера но в събота пътувахме от Пловдив, и не даваше никакви признаци нещо да му има на акумулатора. Казах си, че може би съм забравил касетофона, въпреки, че съм почти сигурен, че си беше загасен. Все пак бързо намираме един съсед, който да ни даде ток и тръгваме. Естествено не гася колата до Ивайловград, въпреки, че имахме една междинна спирка в Свирачи. На бензиностанцията вече няма как и загасям. Напълвам газ и когато пробвам да запаля отново фал. Силно се замислих дали да не се откажем, но Вилито ме разубеди, като ми каза, че сме тръгнали и няма да се връщаме. На бензиностанцията лесно намерихме човек, който да ни даде ток и отново запалихме. Междувременно си купих и едни кабели, че до сега нямах.

След Ивайловград влезхаме в Гърция. Там минахме транзит. С GPS-а бързо стигнахме границата с Турция и въпреки по-щателните проверки (все пак излизаме от европейския съюз) успях да удържа без да загася колата. На Турската граница обаче не успях не успях. Имаше опашка и по едно време изпуснах съединителя и изгаснахме. Това някак си не ме отказа – отидох с документите, минах формалностите и официално вече бяхме в Турция. Обаче не може да тръгнем. Вече имах кабели и успяхме с Вили на аглийски да убедим един грък да ни даде ток. Обаче – голям проблем – дори и с кабелите не можехме да запалим. “Окото” на акумулатора вече показваше бяло и аз съвсем се отчаях. След няколко опита, го оставихме да си тръгва, а ние останахме с неработеща кола. Ето тук вече съвсем се отчаях. Започнах да мисля кой да извикаме от Мандрица да ни помогне. Проблемът дори не беше, че ние сме в роуминг, а това че в Мандрица нямаше обхват и почти никой не си носи GSM-а с него. Вариант бяха домашните телефони, но и кой да разкарваме през 2 държави, за да ни помогне. Другото, което мислих беше да отида пеша/стоп до Одрин и от там да купя акумулатор, но според GPS-а си бяха едни 7-8 километра, които пеша са си доста, а и трябва да оставя 4 жени да ме чакат на турската граница. Тогава някъде Вили я нацвъка едно пиленце и тя каза да опитаме с още един човек, който да ни даде ток. Реших да я послушам и добре, че го направих. Отново избрахме един грък, който говореше дори по-малко английски от предишния, но пък този се оказа по разбирач. Отново пробвахме с кабелите, които бяхме купили от бензиностанцията, но естествено не стана. Тогава гъркът започна да говори нещо, което не разбрах и изчезна. След малко се появи един турчин с кабели и тогава разбрах, че искал да каже, че моите кабели са тънки и не стават. С другите кабели – запалихме ! Голяма радост настана. Невероятно, но можехме да продължим.

Пристигаме в Одрин. Намерих едно място за паркиране близо до джамията, с ясната идея, че където спра, няма да мога да потегля след това. Оставихме колата и решихме първо да се разходим, а след това да го мислим. Първо отидохме до голямата джамия Селимийе. Вили, Софито и майка ми за първи път идваха в Одрин и аз трябваше да им бъде нещо като екскурзовод. Някои и за първи път влизаха в джамия. Честно казано използвахме джамията и за разхлаждане, защото вече наближаваше обяд и слънцето навън беше напекло, а вътре беше прохладно.

Пред Селимийе

След джамията тръгнахме към главната улица на Одрин. Започнах да се сещам за разни познати места, но така и не можах да си спомня къде ядохме по-предишния път. Вече бяхме гладни и леко изнервени от цялата неяснота как ще се приберем обратно. Намерихме едно ресторантче на главната улица, в което имаше вкусна храна, която доста ни пооправи настроението. Другото беше жегата – въпреки, че все още нямаше май месец, следобяд стана над 30 градуса и едва се вървеше на слънце. Стигнахме чак до края на главната, където започва пазара. Въпреки, че не беше петък, имаше разни хора на пазара. Честно казано нищо не ме впечатли, освен че си взехме малко зеленчуци.

Излязохме от пазара и почти веднага видях един сервиз с поставени акумулатори отпред. Казахме си – това е знак. Момичето в сервиза не говореше грам английски и се наложи да се разберем с писане. Разбрах, че един 60А струва 160 лири и видимо приемаха карти (точно това търсих, защото нямах толкова лири в мен). Въпреки, че колата беше от другата страна на главната улица, реших да го взема, защото не знам дали щях да намеря друг. Така си купих акумулатор от Турция ! След това се наложи да го мъкна през най-големия пек по цялата главна, но нямаше как. Освен това цялата неяснота дали ще се оправим допълнително нажежаваше обстановката. Изцяло изпотен стигнах до колата и добре че тя поне беше леко в сянка. Разхладих се за кратко и се заех със смяната на акумулатора. За щастие никой от болтовете не заяде и го смених сравнително бързо. Докато го сменях няколко турчина, с тяхната любезност, предлагаха помощ или просто завързваха разговор. В крайна сметка го сложих и … запалих ! Чак сега успях да се успокоя напълно този ден.

След като колата ни вече работеше, отидохме на едно кафене, близо до джамията, да пием чай. Всички си отдъхнахме и си взехме последни покупки от Одрин – главно разни сладки работи и джунджурии.

Връщането мина безпроблемно. Дори мога да кажа успешно 🙂 В Ивайловград на бензиностанция дори успяхме да върнем кабелите, които бяхме купили по-рано същия ден. След доста уговорки ни върнаха парите. Междувременно, докато чакахме да напишат протокол за рекламация, Вилито реши да си пробва късмета на нацвъкана от птиче, купи един билет от националната лотария и спечели 10 лева ! Дори бяхме на плюс 🙂

След като се прибрахме в Мандрица нямаше време за отдъхване, а се наложи да оправя чешмата и да свърша още няколко работи. Въобще това беше един изпълнен в преживявания ден !

До Одрин за един ден

В събота вечерта получих изненадващо предложение от Ели, да ходим в неделя до Одрин. Ей така за един ден – отиваме, разглеждаме и се връщаме. Аз веднага си казах WhyNah ?!?  (лайна?!?) 🙂 и се навих. Това се случва някъде към 11 вечерта и се разбрахме се да тръгнем в 7:30 сутринта. Така станах в 7 без 15 и малко след уречения час взех Ели, Зорница и малкия Габи. Тръгнахме към Свиленград, а наоколо ни обвиваше една мъгла, която въобще не ни харесваше. Не бяхме се разбирали така – трябваше да бъде идеално слънчево време и му дадохме срок до границата, да се вдигне мъглата. Точно така и се случи 🙂 Точно след като минахме границата, съблякохме дългите ръкави и останахме по къси. Посрещна ни чудесно време.

Българо-турската граница ни забави малко, защото и на двете работеше само по едно гише, но беше безпроблемно. След границата до Одрин остава около 15 километра, които минаха бързо. Влязох в града и сравнително бързо успях да намеря удобно място за паркиране, близо до центъра. Първо, както всички туристи, се отправихме да отидем към най-голямата джамия – Selimiye.

selimiye

Аз бях ходил и преди до нея, но сега за първи път влязох вътре, и видях от вътре колко внушителна изглежда.  Неприятното беше много амбулантни търговци, които постоянно се опитват да ти продават разни глупости. А в Одрин, както знаете, почти навсякъде може да си купите неща и с левове. Това го пробвахме на практика.

На Габи в началото му беше нещо лошо на коремчето, но за щастие после се оправи и когато бяхме по уличките със стари къщи, вече беше във вихъра си 🙂 Ето малко снимки от центъра, по който за първи път се разхождах така на спокойствие.

edirne-center1

edirne-center2

edirne-center3

edirne-center4

edirne-center5

След разходката из центъра решихме да ядем турски дюнери с турска бира. Това с дюнерите се оказа голямо преживяване – конкуренцията е огромна и навсякъде те приканват да седнеш при тях. На моменти са прекалено нахални.  Все пак си намерихме едно приятно местенце. Там с Ели може би направихме грешка, че си поръчахме дюнерите (които бяха нещо като сандвич) с люто. В държава, където лютото е по default, като кажеш с люто, значи много люто. Нищо де – поне бирата (Efes pilsen) вървеше много добре 🙂

Другото нещо, което ме тормозеше цял дене беше автоматичните SMS-и от Nagios системата на работата ми. Ставаше нещо с един от сървърите, а не можах да се свържа с никой от колегите. Чак следобяд успях да се свържа и се оказа, че проблема е в data center-а, т.е. и да съм си бил в Пловдив нямаше какво да направя, освен да реагирам по-бързо. Чак вечерта малко преди да тръгнем на обратно, момичетата решиха да ходят на шопинг в Kipa, а аз там си хванах free wireless и поговорих с колегата, какво е станало.

В крайна сметка, напълно удовлетворени от хубавия ден, тръгнахме обратно към България. Нямаше проблеми и простотии на границата, както предишния път, когато се връщах от Гьокчеада.

Чудесно време случихме (може би последното толкова хубаво, за тази година) и съм много доволен, че го направихме.  В полунощ си бяхме по домовете, заредени от поредното пътешествие 🙂