Tag Archives: Казанлък

Синя река

Уикенд край Казанлък

Още преди Великен с Вили, Вени и Ники си бяхме взели ваучери за едно местенце край Казанлък, което изглеждаше приятно. Казва се „комплекс Синята река“ и си бяхме резервирали вече изминалия уикенд. Синята река се намира между Бузовград и с. Средногoрово, до един малък язовир (също наречен Средногорово)

Тръгнахме в петък след работа и въпреки, че стигнахме почти на тъмно успяхме да видим колко красиво място е. Хубави бунгала (цели къщички всъщност), зелени поляни и чудесно язовирче ! Както казах, пристигнахме вечерта и общо взето веднага заседнахме в ресторанта. Там се започнахме (а някои се продължиха) с едни менти и мастики. Изкарахме много добре в разкази за близки и далечни места :)

Въпреки, че пийнах доста, на сутринта се събудих сравнително рано и отново се убедих на какво хубаво място сме попаднали. А и май месец е идеалното време за посещение – всичко е зелено, времето е топло – идеално за разходки. Беше ми пълното спокойствие да си пия кафето в тази атмосфера.

Изгледа от прозореца ни
Бунгалото
Язовир Средногорци

След като и другите се разбудиха, решихме да си свършим каквото си бяхме планували като пътуване, и след това да се върнем отново на това прекрасно място. Първата ни цел беше тракийската гробница в Казанлък. Тя се разглежда сравнително бързо, като на нас ни отне много повече време да разгледаме джунджуриите, които продаваха пред нея. Взехме си доста сувенири. След това решихме да намерим етнографския комплекс, но някак си го заобиколихме от грешната страна и междувременно разгледахме чудесната църква „Св. Пр. Илия”. След това влезнахме и в „етнографския комплекс Кулата“, където ни изненадаха много приятно, като ни почерпиха със сладко от рози и розов ликьор (включени в цената на билето от 3лв.). Ето така се прави туризъм ! Преди да продължим към следващата ни цел, седнахме да хапнем в ресторант Чифликът, където прекарахме много добре на хладно, докато навън беше най-голямата следобедна жега. Освен това хапнахме много вкусно.

Вили пред тракиската гробница в Казанлък храм Св. Пр. Илия из етнографски комплекс Кулата

Следващата цел ни беше „гробницата на Севт III“ в могилата „Голяма косматка“. Там също разгледахме на бързо, От там бяхме привлечени от златните куполи на руския храм „Рождения Христово“, а и Вили каза, че нямала печат от там, така че минахме и от там. Около храма винаги ми е много приятно за разхождане.

руски храм Рождество Христово

След всички тези разходки с удоволствие се върнахме в „Синята река“, където се отдадохме на биричка на верандата пред бунгалото и тихи игри :)

биричка на верандата

Втората вечер я изкарахме по-кротко в ресторанта, защото имаше някакъв бал, звучеше ужасна музика и бързахме да си тръгнем по-скоро. За съжаление не е позволено да се пали огън и да се яде в бунгалата.

Единствената неприятна случка за целия уикенд беше, че на Вени нещо й се наду много брутално долната устна (случвало й се от време на време и докторите не можели да разберат от какво), и се наложи през нощта да викаме линейка. Дори я взеха в болницата в Казанлък и се наложи и ние да ходим до там, да я намерим (което не се оказа толкова лесно, защото всеки, който питахме „къде е болницата ?”, ни отговаряше „ами тя е само една“), и да си я приберем Венито. Всичко се оправи сравнително бързи и важното беше, че нямаше нищо страшно.

В неделя преди да си тръгнем, се оказа че жената която се грижи за комплекса са били съквартиранти със Спастнята в София и ме позна по тениската на Unhumanity. Светът е малък !

По пътя за Пловдив, решихме да си вземем още един печат за „100-те национални обекта” и разгледахме музея на Христо Ботев в Калофер. Имахме идея да отидем и до Старосел, но щяхме много да се забавим, а ние бързахме, за да може да гласуваме. В Пловдив, оставихме Вени и Ники, след това аз отидох да гласувам и веднага, дори без да прибираме вкъщи, тръгнахме за Кричим, за да може и Вилито да гласува. Там освен че се наядохме много добре, дори и поспахме малко (добре де, не толкова малко :) ). От Кричим взехме Слава, Мимката и Атанас и дори всички ни дойдоха на гости. Така хубавия уикенд завърши с домашно събиране.

Много сме доволни от целия уикенд. Бяхме на чудесно място, пообиколихме и си изкарахме чудесно. А комплекс „Синята река“ Ви го препоръчвам силно !

допълнение: ето и всички снимки.

Из северозападна България

Изминалите 4 дни си направихме едно от най-хубавите пътешествия от последните няколко години. От онези хубавите, които не знаеш дали въобще ще се случат и къде точно ще ходиш. Но да започна от начало. Всичко започна по някое време миналата седмица, когато Елица видя този фестивал в едно малко северозападно село. Беше една от поредните идеи какво да правим през четирите почивни дни около 24-ти май. Така и не можахме да се съберем много хора. В крайна сметка в събота сутринта с Дарко решихме да потеглим към Горна Бела Речка. Ели беше в Казанлък и за по напряко, трябваше да минем от там да я вземем. След като стигнахме в Казанлък, първо седнахме в една кръчма да ядем, след това напазарувахме от местния Кауфланд. Беше станало към 4 часа следобяд, но решихме до вечерта да стигнем до Бела Речка. Ето такива планове си правехме през цялото време – не по-дълги от до края на деня. За по-красиво минахме по подбалканския път до след Златица някъде, където по един пряк път стигнахме до Хемус. По магистралата продължихме до Ботевград. От там Мездра, Враца и чак след това заобиколихме врачанския балкан към Горна Бела Речка. (скоба. решихме някой ден да си направим Ботев пътешествие. да се съберем на стадион Ботев в Пловдив, от там да отидем в Калофер, след това Ботевград, Околчица и да завършим в Козлодуй. затварям скобата).

Горна Бела Речка се намира в природен парк „Врачански балкан“ и е много красиво. Броени метри преди табелата ни посрещна една голяма сърна, която мина през пътя. Беше много красиво ! Пристигнахме на свечеряване и започнахме да си търсим място за палатка. Не искахме да сме в селото, където вече започваше да се пълни с хора, затова си намерихме една хубава полянка малко извън селото близо до реката. Веднага си направихме лагер, огнище, запалихме си огън и си приготвихме вечеря. След това отидохме в селото, където в кметството фестивала вече си беше започнал. Хванахме концерта на класическа китара на Ganesh Del Vescovo. Много добър. Ако имаше пак китарен фест в Пловдив, Дарко каза, че щеше да го покани (между другото знаете ли че няма да има и фолклорен фестивал това лято?). На концерта съвсем ни изненада като се появи Игор от цирк „Кумбо“, който беше в Мандрица на детския празник. Много се зарадвахме взаимно и четирите дни се виждахме постоянно.

На сутринта осъзнахме, че лагера ни съвсем не е перфектен … не, този път беше на някоя главна пътека, или на козя такава или пък да ни беше студено … точно обратното – припомних си какво е ставане рано-защото-не-се-трае-от-жега-в-палатката ! Въпреки прогнозите за променливо време и дъждове, всичките ни сутрини бяха тотално огряни от жарко слънце. Това поне ни помогна да ставаме сравнително рано.

Неделята решихме да изкараме цял ден в Горна Бела Речка на фестивала „Goat Milk. Въпреки „ранното ставане“ все пак изпуснахме сутришната йога, след това Ели отиде на разходка по козите пътеки в гората, а ние с Дарко се излежавахме на полянката и след това отидохме да видим Игор. След това реших да отида на лекцията за „Slow food“, но тя се превърна в демонстрация и представяне на кози сирена, извари и кисели млека и аз не го издържах. Обаче след лекцията на поляната видях норвежко кафяво сирене, презентирано от една норвежка, и дори го опитах малко (ама нали знаете колко малко опитвам). Следобяд бях на срещата с кметовете на Монтана и Вършец за положението на северозападна България. Общо взето до нищо не се стигна, но поне се говори. Изпуснахме откриването на фотографската изложба, защото се бяхме върнали до палатката за вечеря, и точно след като запалихме огън заваля малко и развали всичко. Междувременно Гената се появи с един познат за една вечер и всички заедно ядохме преди да се върнем в селото. Отидохме точно за джаз концерта на Мишо Йосифов Джаз Сикстет. И добре че го направихме – получи се невероятен концерт. Цялата публика не ги оставихме да си тръгнат, докато не минаха през хората, след няколко биса, през хората и излязоха през централния вход :) За финал на вечерта беше „дългата нощ на балканското документално кино“, където изгледахме филма „Коридор #8“. Аз лично останах много доволен от филма. Само месец и нещо след като бях в Албания, където постоянно говореха за този път, отново видях познати места. Мисля, че беше точното време да гледам този филм. За останалите филми не ни останаха сили и отидохме да спим.

Няма как да не сравня фестивала на спомените в Горна Бела Речка и това което се опитваме да правим в Мандрица. На пръв поглед всичко изглежда много сходно – две селца с по петдесетина възрастни хора в икономически западнали райони, които група хора искат да възродят. Да си призная отидох да открадна малко know-how за това как да организираме събори (все пак те го правеха за 8-ми път), но всъщност се оказа, че тяхната формула е доста различна. Goat Milk на пръв поглед е нещо като детския празник в Мандрица, само че за възрастни – кръжоци, лекции, концерти. Само където залагат много на международно участие. Заради това се налагаше всичко да се превежда на английски (а понякога и на още езици), което на моменти само забавяше динамиката на фестивала. Goat Milk мисля че въобще не е насочен към местните, в смисъл че според може да бъде и навсякъде другаде, просто хората които го организират са свързани с това села. Освен това кръжоците (workshop-ите ако се чудите за какво говоря) бяха платени и с ограничена бройка. Общата храна също. Все пак след срещата с кметовете, Ели ме нави да си поговорим с Диана (една от двете организаторки) и поделихме за Мандрица и си разменихме контакти. Все пак целите ни са едни и същи и е хубаво да видим кой какво прави за осъществяването им. Честно да си призная мисля че Мандрица има много по-голям дух, уникална култура и архитектура. За уникалните къщи за които говореше един от архитектите и замалко да му скочим с Дарко, докато не се уточни че става дума за 3-4 къщи в селото :) И щом за толкова можело да се обяви за културен резерват, представям си какво може да направим в Мандрица.

В понеделник решихме да пропуснем фестивала през деня и да се разходим из околността. Бяха ни похвалили Вършец и решихме първо него да посетим. Още от самото влизане в градчето започна да ни изненадва много приятно. Първо ти правят впечатление много хотели, къщи за гости, квартири … въобще усещане за морско курортно селце, само където няма море а минерални извори. След това центъра – много приятен, хора, слънце, деца. Плакат за театър, туристически център, минерални чешми … След това отидохме към парка, където за малко да се навием да отидем на минерални бани, но се оказа, че не работят в неделя и понеделник, а през останалото време са с доста странно работно време разделено на мъже и жени. Затова пък парка и около реката беше супер приятно. Имаха едни пейки – шезлонги на който се пльоснахме. Имаше дори безжичен интернет. Въобще Вършец го препоръчвам силно на всички. Има и много кръчми в които може да хапнете с чудесна гледка – ние се възползвахме от една.

Следващата спира ни беше Клисурския манастир на няколко километра от Вършец. Посрещна ни типичното за България – натрупани сергии пред манастира и много хора. Манастира изглеждаше доста добре поддържан, дори на мен ми се стори малко прекалено и на моменти кичозно. Върха беше когато се оказа, че с Богати кабриото, с което едвам се разминахме по тесни път за манастира, се оказа отчето. Въобще странна работа. Да се „чудиш“ от къде имат толкова пари, като признавам че и за манастира са наливани много пари.

След Клисурския манастир решихме да отидем до пещерата „Леденика“, като този път заобиколим Врачанските скали от юг. Трябва да уточня, че пътищата в този регион са доста странни и доста пъти се чудихме къде сме дори с наличие на GPS и хартиена карта. Така в случая стигнахме до село Миланово и от пътя, който си бяхме избрали се оказа, че го няма, или всъщност е черен и много лош път. Нямахме време да се връщаме обратно (както всъщност и GPS-а настояваше), затова трябваше да изоставим плана за Леденика. Видяхме че на близо има друга пещера „Темна дупка“ и се насочихме към нея. Когато стигнахме обаче се оказа, че тя не е туристическа и не е облагородена, а ние без никаква екипировка нямаше как да влезем вътре. Видяхме само входа и след това се разходихме по скалите срещи гара Лакатник. Чудесно място за разходка и катерене. Седнахме на ръба на една скала от където имаше невероятна гледка към селото и река Искър. Както казах и в началото тръгвахме на някъде без никакъв план накъде да продължим след това. Така на връщане към колата, минахме през самата гара на Гара Лакатник и през два въжени моста над Искър. Всичко се получаваше от самосебе си. Деня взе да преваля и решихме да намерим отворен магазин за да си напазаруваме за вечерта, защото вече нямахме храна. След като си набавихме продоволствия, решихме да отидем и до самото село Лакатник, за което бях чувал само хубави неща.

Село Лакатник се намира на около 7 km от Гара Лакатник и всъщност в него свършва пътя. Разбирайте красиво планинско селце заобиколено от всякъде с балкани и красиви поляни. А сега бяха особено хубави целите в зелено. На това райско местенце беше станало 19 часа и всичките ми съмнения дали да се връщаме в Пловдив, защото на следващия ден по принцип бях на работа, се изпариха и реших да останем още един ден в този красив регион. Разходихме се из Лакатник и околността и решихме да се „прибираме“ в Бела Речка.

В понеделник вечерта си приготвихме обилна вечеря, поради което почти изпуснахме концерта-изненада, който се оказа някакви балкански етно джаз импровизации. Добре че този концерт най-малко ни хареса и не съжалявахме толкова. От полунощ трябваше да започне „дългата вечер на фотографията“, но естествено закъсня. Имаше представяне на трима фотографи и техните виждания за изоставените къщи. След това имаше workshop за нощна фотография воден от турския иранския фотограф Babak Salari. С Елица се включихме в кръжока, докато Дарко заспиваше :) За мое съжаление всички бяха начинаещи и Бабак говореше доста общи неща и всъщност научих само 1-2 нови за мен неща. А изглеждаше като човек, който можеше да каже доста интересни фотографски трикове.

Вторника ни беше ден, в който трябваше да стигнем до Пловдив. Разбира се въобще не бързахме и си набелязахме доста места за посещение пътьом. След закуска с кафе и домашни масленики (по 25 ст.)  в Бела Речка се отправихме на път. Първо решихме да си наваксаме от предишния ден и все пак да отидем до Леденика. На картата изглежда съвсем близо до Враца, но всъщност пътя до пещерата е доста стръмен и с много завои. За малко изпуснахме една група и трябваше да чакаме почти 1 час докато влезем, а вътре разходката е още 1 час. Иначе наистина много интересна и красива пещера. И за туристическа пещера има доста тесни проходчета за преминаване. Някой наистина дебел човек според мен няма да може да мине. На мен ми хареса. А и за първи път от доста време се взех печат за 100-те туристически обекта.

Докато пътувахме се бяхме разбрали с Аспарух да минем да го вземем от София, затова решихме да минем през Своге, а не по главния път, който вече се запълваше с прибиращи се софиянци и абитуриенти. По пътя решихме да спрем и на Черепишкия манастир. Този манастир много повече ми хареса от Клисурския. Първо е на страхотно красиво място на самия бряг на Искър и с чудесна гледка към Врачанския балкан. Втори има чудесен „музей“ посветен на Иван Вазов в който всеки може да влезе и разгледа абсолютно необезпокояван. Трето отчето като ни видя да си почиваме ни покани с църквата, където ни поръси със светена вода и ни помаза за здраве, поговорихме си по различни теми, изпрати ни с добри думи и след това се обърна към следващите влезнали в храма. Въобще ето така трябва да се отнасят българските църковни служители към посетителите на храма. Браво ! Много добре се чувствахме на това място и решихме да останем и да хапнем, като имаше специално обособено място за това. Като цяло нямаше много хора и беше супер спокойно.

Следващата спирка беше Своге. Само веднъж бях минавал от там, но сега решихме да спрем да го разгледаме. Оставихме колата на центъра и се пуснахме пеша. Общо взето беше каквото го очаквах – малко градче, предимно къщи, наоколо планини. Не можахме да намерим/стигнем до завода за шоколади. Не се оказа вярно и предположението ни че шоколадите се продават както тоалетната хартия в Белово :) Обаче мога да Ви издам, че ако събирате стари соц табели и надписи – в Своге има много добри попадения.

Последната спирка от нашето пътешествие беше София. Както казах – само за да вземем Аспарух, след това обратен и газ към Пловдив. По пътя той ни разказа неговата невероятна история за последните 4-5 дни, а ние нашата. Прибрахме се чак към 11 вечерта. Бях изморен, но много доволен от цялото пътешествие.

Получи се доста дълъг пътепис, но както казах и в началото това ми е любимия начин за пътешестване и няма как да не се смесят много теми, места и събития в едно. Общото е че се случват само за няколко дена, а на теб ти се струват седмици. Накрая си казваш „ле-ле, това вчера ли беше?!?“. Пожелавам си още много подобни пътувания.

ето и снимките ми от пътешествието.

До Мъглиж и Казанлък

Днес е голям празник – денят за независимостта ! Как да отбележиш един празник по-добре от една хубава разходка. Вчера Таня предложи да ходим някъде и предложи няколко места. Идеята беше да съчетаем и с посещение на някой дом за деца и да занесем малко дрешки, които сме събрали. От местата аз си избрах да ходим до Мъглиж … просто защото не бях ходил там :) Всички се съгласиха. Само където снощи всички бяхме на концерт на Котарашки в Сохо и днес сутринта никой не беше в кондиция и се отказаха. В крайна сметка останахме само с Таня, но все пак решихме да ходим. Аз само преди няколко дена бях в същия регион, но днес отново се понесох с Астралката по магистралата. Пристигнахме в Мъглиж и първо решихме да пробваме да намерим дома за децата. Попитахме една жена, но тя ни каза по „пътя за манастира и нагоре“, само където ние нещо се объркахме и излязохме от града. Когато навлязохме доста в гората решихме, че няма да е това пътя и се върнахме. Пробвахме една друга пътека (добре де път) отново през гората и този път се озовахме през манастира. Така и така бяхме там решихме да го разгледаме. Мъглижкия манастир „св. Никола“ ме впечатли с размерите си и с възрастта си. Основан е 1197 година и от тогава има доста интересна история (из писана е през входа на вътрешната църква). От 1922 г. е девически манастир и, както разбрахме по късно, в момента има само две доста възрастни жени, които се грижат за него. И въпреки това е в доста добро състояние.

След манастира се върнахме в Мъглиж и отново затърсихме дома с децата. Питахме още няколко човека, някои не знаеха за какво става дума (те май си му казваха просто училище или нещо такова). В крайна сметка успяхме да го намерим но пътя до там, особено с кола, е доста завъртян. Слезнахме да поогледаме – едната, по-голямата, сграда беше заключена и изглеждаше напълно безлюдна. Другата я обиколихме от всякъде преди да намерим къде е входа. Много странно беше всичко и нямаше никакъв път до входа … или поне там където има табела „интернат“. Там обаче също не видяхме никой. Само от вътре на моменти се чуваха гласове и викове. Звъняхме на звънеца, пробвахме дори да влезем, но вратата беше заключена. Обиколихме още веднъж, пак никой не видяхме, явно никой и нас не ни видя, пак звъняхме, този път по-продължително. Никой. Дори ни хвана малко страх, защото всичко беше доста призрачно. В крайна сметка се отказахме и си тръгнахме. За момент ни хрумна да оставим дрехите просто пред вратата, но се отказахме от тази идея.

По време на кръстосването на Мъглиж бяхме забелязали една механа и сега решихме да отидем да хапнем малко. Оказа се много приятна – беше част от комплекса Телбизови къщи. Обстановката беше добра, нямаше много хора, изгледа към планината беше чудесен … въобще много хубаво местенце да изядеш една супа. Имаше дори безжичен Интернет и решихме да проверим за някой друг дом наоколо. Намерихме с google един в Казанлък, като дори ни даде адрес и решихме направо да насочим GPS-а натам :) Преди това обаче си направихме една разходка из Мъглиж. Май забравих да спомена че днес времето беше перфектно за разходки. Пообиколихме из града и определено мога да кажа, че Мъглиж е имал и по-добри времена. Сега повечето места бяха изоставени и затворени. Единствено хубав си остава чудесния балкан, който е навсякъде наоколо.

Тръгнахме от Мъглиж към Казанлък. Веднага отидохме на посочения адрес за дома (ул. „Розова долина“ 10), но там на пръв поглед нямаше нищо подобно. Само жилищни блокове. Попитахме една баба, която също каза че няма такова нещо наоколо. Една друга леля, която се включи в разговора, ни предложи да оставим дрехите в евангелистката църква, които често правели дарения и по принцип събирали дрешки. Решихме, че днес не ни е ден за търсене на домове, но все пак решихме да пробваме и този вариант. Разходихме се из центъра и отидохме до църквата. Там ни казаха, че трябвало да изчакаме свещеника, за да каже той дали може да ги вземат, а той щял да дойде всеки момент. За малко да се отчаем, и седнахме пред църквата да се чудим какво да правим. Решихме че не си струва да връщаме дрехите обратно и да изчакаме малко. За щастие свещеника дойде точно 2 минути по-късно. Представи се, беше много любезен, обясни че търсят запазени дрехи, а не такива които се нуждаят от ремонт или са проядени от молци, защото нямало смисъл и ги хвърляли до контейнерите. Ние потвърдихме, че нашите са запазени и той се съгласи да ги вземат. Докарахме колата, той ни обясни къде е правилно да се паркира около църквата. Оставихме торбите в една стая където имаше и други детски дрешки и играчки, така че решихме, че сме ги оставили на добро място. Дори ни поканиха на литургията в 6, но ние отказахме. Да-а-а деня почти си беше минал, а ние най-сетне свършихме работата, която си мислехме да направим първо :) Доволни от изпълнената мисия си взехме по един сладолед :)

За финал в Казанлък си бях набелязал един geocache близо до тракийската гробница. Отидохме в парка, където сочеха координатите, обаче аз за пореден път правя грешката да търся съкровище, без да погледна снимките на сайта. Предположих няколко места където е най-вероятно, но имаше хора и не ми се ровеше около дърветата и да ме гледат странно (а дърветата май ги използваха основно за тоалетна). Така това търсене на съкровище приключи безрезултатно.

Постяхме малко в парка по залез слънце и решихме да си вземем по един сандвич и да се прибираме. Ама от онези „нашите“ сандвичи на които първо изяждаш една порция картофи, докато успееш да го затвориш. Който ги знае ще се сети веднага :)

Прибрахме се до Пловдив през Калофер и така направихме едно хубаво кръгче :) Въобще много хубав ден се получи. Слънчев и интересен.

п.с. и не вярвайте на google за всичко. Сега като направих проучване се оказа че домът не е в Казанлък, а в Стара Загора на същия адрес !

Уикенд в Стара Загора

За този уикенд имах доста планове, докато не разбрах че всъщност не мога да бъда на няколко места едновременно. Въобще не се бях усетил, че става дума за един и същ уикнед … много съм тъп :) Но както и да е – станалото, станало. Програмата беше да отида в Стара Загора за да закарам майка ми и баща ми за обещания от нас (със сестра ми) уикенд-подарък за годишнината им. В съчетание да присъстваме на поредната среща на Сдружение за възраждане на Мандрица.

В събота пристигнахме в Стара Загора малко преди 14 часа. Събрахме се 10-15 човека и имаше нещо като предварителна програма, която включваше посещение на разни обекти в околността (и не само). Преди това само отидохме да се настаним. Имахме резервация в комплекс Ушев, което се намира на около 10 километра от Стара Загора на много хубаво място сред планината и извън населени места. Иначе като условия за спане не е нещо особено. Там само си оставихме багажите и потеглихме. Първата ни цел беше Голямата Косматка, която не е съвсем близо – на около час път с кола.

Голямата Косматка честно казано не ме впечатли, след като съм посещавал вече две други тракийски гробници – в Казанлък и в Старосел. Не казвам, че не е хубава, но според мен ако сте видели една тракийска гробница всички останали са същите. Интересни са нещата, които са намерени вътре, но те така или иначе не са там, а в някой музей я в Казанлък, я в София. Иначе тази беше може би най-голямата от трите, които съм виждал.

Следващата цел беше град Шипка и по-конкретно посетихме храм-паметника „Рождество Христово“. На мен ми беше за пореден път и този път дори не влезнах вътре, а се заиграх с новия ми 200mm-ов обектив да снимам детайли от наистина хубавата външност на храма.

След Шипка решихме да седнем някъде да хапнем. След чудене тук-там-къде, в крайна сметка се оказахме в Казанлък и отидохме в един турски ресторант Orient. И наистина предлагаха всякакви турски специалитети. Припомних си хубавия лютив вкус на турските ястия. Всичко беше приготвено, наистина както го правят в Турция – искендер, пиде, кебапи, разни сладости …

Последва една кратка разходка из центъра на Стара Загора, преди официалната вечеря и събиране на сдружението в комплекс Ушев. Аз за щастие изпуснах по-голямата част от него, защото в съседство в ресторанта имаше рожден ден и дънеше яко чалга. През това бях в Стара Загора на фестивала „Различният поглед“, но за това мисля да напиша обширен пост със снимков материал :)

След феста бях така зареден положително, че дори чалгата която се дочуваше, не ни попречи да си приказваме до 3:30. Заспал съм към 4, а се бяхме забрали на сутринта в 10 вече да сме в Стара Загора за нови разходки. Учудващо, но почти си спазихме часа :) За неделята бяхме оставили посещението на зоологическата градина. Не бях ходил до сега там, но не ми се стори нещо особено. При все много хвалебствия, които бях слушал за нея (или може би точно заради това очаквах повече). Все пак мястото е хубаво сред гора, а не бетонни блокове. Всъщност може би просто не харесвам затворени животни, защото до сега не се сещам някоя зоологическа градина да ме е впечатлила.

За финал на срещата седнахме в едно кафене, където си казахме няколко заключителни приказки и се разделихме до следващата среща, която ще е в Кърджали.

През целия уикенд времето беше прекрасно, дори доста топло. Сега направо се чудя дали да съжалявам, че бях някъде на море или да се радвам на един леко по-различен уикенд, при който дори посетих някои нови места. Предпочитам второто :) А то е ясно – чакаме циганското лято другия месец :)

Язовир Копринка, Шипченски манастир, Бузлуджа, Казанлък

През изминалия уикенд решихме да открием сезона на палатките. Времето се очертаваше да бъде горещо, но все пак избрахме да не отидем в планината, а някъде по-ниско. Така в събота към обяд (само ) четирима човека потеглихме към язовир Копринка. На отиване реших да минем по карловския път. Оказа се че между разклоните за Калояново и Хисаря все още е затворен пътя (както беше още като тръгвах към Букурещ). Никой от нас не беше ходил на Копринка и не знаехме точно къде отиваме (само бяхме гледали снимки от изложбата България 360°).  Първо свихме на дясно при разклона за Долно Съхране, но питахме едни хора и те ни казаха, че е по-добре ако минем през отбивката, която е точно срещу чешмата на около 1 километър по-надолу. От там започва най-хубавия черен път, който съм виждал. Направо магистралата на черните пътища. Не се шегувам, наистина черен път, по който спокойно се кара с 50 км/ч. След това малко се полутахме докато си намерихме една идеална полянка и там си останахме. Опънахме палатките седнахме на сянка (жегата беше голяма), аз дори бях по къси панталони и сандали.

яз. Копринка

яз. Копринка - палатките

По-късно през деня дойде и Дина и станахме петима. Вечерта за първи път тази година използвахме и самотрашката скара и си направихме вкусна вечеря на огън :) Огънят беше хубаво нещо и за топлене, защото през нощта си стана доста студено покрай язовира. Сложихме си всички дрехи, които имахме и така спахме до сутринта, когато слънцето отново напече непоносимо. Вдигна ни рано от палатките. Постояхме малко покрай язовира и решихме да си направих разходка из околността.

Събрахме лагера и потеглихме към град Шипка и Шипченския манастир.

Шипченски манастир

Разгледахме църквата, криптата, около манастира, дори си направихме обяд/пикник на една от полянките около манастира, а за финал си взехме и печат за стоте национали туристически обекта.

След Шипченския манастир тръгнахме към Казанлък, но по пътя видяхме отбивката за Бузлуджа и спонтанно решихме да отидем там. Тръгнахме по пътя на горе, покрай който имаше много хора излязли на излет. Спряхме на паркинга горе и последния участък го изкачихме пеша, като не знаехме че има път чак до самия паметник. До сега не бях се качвал на Бузлуджа и това което видях, беше една рушаща се сграда. Винаги съм мислел, че историята трябва да се помни, а не да се руши … Паметника на Бузлуджа така е прогизнал и капе отвсякъде, че си мисля, че дори не може да се възстанови.

Бузлуджа

Бузлуджа 2

Бузлуджа - покрива

Бузлуджа - терасата

добавка: а ето как е изглеждало приблизително същото място в оригинал.

След Бузлуджа все пак отидохме и до Казанлък. Там се разходихме по центъра, хапнахме малко и накрая се пльоснахме в парка. Така почти до стъмване и трябваше вече да тръгваме обратно към Пловдив. Реших на връщане да минем през Павел баня, НО … пътя между Турия и Розовец се оказа затворен ! Спасчо спомена, че е чул за свлачище, но все пак решихме да пробваме. Е, не можахме да минем и трябваше да заобиколим през Братя Даскалови. Никога не бях ходил до там. В началото (всъщност до Братя Даскалови) пътя е чисто нов, но въпреки това не е много приятен за шофиране – много завои, много стръмен, и спирачките яко загряват. След Братя Даскалови до Брезово, пътя става още по-ужасен – този път заради дупките, или по-точно заради липсата на път около дупките ! Ужасно прибиране се получи. Чак към 22:30 си бях в къщи доста изморен, но доволен от уикенда.

Още четири дена пътешествия

Тръгнах още в четвъртък вечерта. След работа. Петъка си го взех почивен ден, а в четвъртък беше рождения ден на Софито и аз отидох в София да празнуваме. Празнуване беше твърде силно казано, защото уговорката беше аз да съм шофьор. Бяхме в едно заведение в Студентски град, където имаше и чалга, а аз дори не можех да пия. Все пак беше четвъртък вечер и не стояхме много. Прибрахме се, пуснахме да гледаме Sweeney Todd, но аз съм заспал още в началото.

В петък станах чак на обяд. Кафе, закуска … след което следобеда беше отделен за гости на леля ми. Надвечер с Магито уж излязохме навън да снимаме, но всъщност успяхме само да купим един UV филтър за Cannon-а и да хапнем в Дон Домат (не ни хареса там).

Между другото целия ден ми се наложи да пообиколя доста места из София и GPS-а мога да кажа свърши хубава работа.

Петък вечер беше купона за рождения ден на Тишо. Мястото – яката къща на “сред село”. Получи се класически купон – от онези в които не познаваш 80% от присъстващите. Отгоре на всичко дойдоха и двама белгийци от couchsurfing. Тишо направо се разчуства когато тюленските пощи му донесоха автоматите за борд. Пих доста бира.

Събота решихме да си направим едно пътешествие. Събрахме се десет човека в две коли. Включително и двамата белгийци, които искаха да видят малки български села и да се убедят на живо, че съществуват такива места и неща, каквито били видяли някъде. Първоначално планът беше да отидем в Долно Съхране на вечеря, евентуално да разгледаме Казанлък и вечерта да отидем на клуб в Петното в Пловдив. Естествено не стана така :) Първо станахме и тръгнахме късно. После по пътя другата кола се бяха спрели в село Буново да разгледат, а нас ни ходеше пък в Копривщица. Убедихме ги да отидем всички. Така кривнахме към Копривщица. Така в рамките на седмица бях два пъти там. Този път по светло :) За разлика от Пловдив и София по подбалкана беше валял сняг тази седмица и всичко беше в киша, а на места се разминавахме и със снегорини. В събота обаче слънчевото време беше дошло и там, така че използвах светлината за снимки и разходка. След това хапнахме в един ресторант България, където гозбите бяха дебели, а цените тънки и добре ни се отрази :)

Както се очакваше стигнахме в Съхране късно и Марто каза, че не му се кара повече по тъмно. Някои от другите също казаха, че след предишната вечер на им се мисли за барове, така че по правилото, че през зимата групата не се дели, останахме да пренощуваме там. Не бяхме взели нищо за ядене и вечеряхме две купи фасул с два буркана кисели краставички. За десет човека. И се наядохме (нали написах, че се натъпкахме в Копривщица).

Белгийците изкараха една игра с карти Jungle Speed и общо взето цяла вечер сме играли на нея. Зарибихме се, а и е доста интересна и изисква доста добри реакции и наблюдателност.

Който е бил в къщата на Тишо знае какви са размерите на стаята (единствената топла) и сега си представи 10 човека как се събират да спят там. По леглата и по пода нямаше празно място от спящи хора (ако трябва да бъда точен Златна спа в студената стая, но бабата на Тишо беше при нас, така че пак сме 10 човека).

В неделя сутринта отидохме в Казанлък. Първо бяхме у Тишо, за да може белгийците да си намерят couchsurfing за следващите дни, след това отидохме на разходка из центъра. Ядохме от огромните сандвичи, отидохме до гробницата, видяхме реставрирана църква (онази с чешмата, на която водата се пуска с ключ за лампа :) ) …

След Казанлък отидохме в Пловдив. Направо се почувствах като турист в собствения си град. Разходихме се малко по главната, двамата белгийци си уредиха среща с човек от couchsurfing за да останат вечерта … и останалите решиха да се връщат към София. Малко след това се прибрах в къщи. В неделя вечерта.

п.с. айде и аз се регистрирах в couchsurfing :)