Tag Archives: Croatia

На сноуборд в Марибор

* Заглавието е малко подвеждащо, но такъв беше първоначалния план. Какво всъщност се случи четете надолу.

В петък (26-ти февруари) веднага след работа започнах дългоочакваното ми ходене на сноуборд в Словения. Отидох до София, където да взема и останалите хора от групата. Първо отидох у Цецо. Там дори имах малко време и успяхме да хапнем и да направим сандвичи за из път. След това кръстосахме София за да вземем другите ни две спътнички – Ина и Мира, с които всъщност се запознах тогава. Излязохме от София в 23:30 с пълна кола с екипировки и идея да направим нощен преход.

Сърбия ни посрещна с проливен дъжд. Ама наистина от най-силните. Тези които почти нищо не виждаш и те карат да караш със 60 на магистралата, защото цялата е в локви. Белград ми се стори невероятно далече. Спряхме да почина за по-малко от час някъде към 4 и тъкмо дъжда малко намаля. Въобще беше си гадно пътуване, но ние се надъхвахме – щом тук вали дъжд, значи в Марибор вали сняг и като отидем, ще има пресен сняг. Въпреки прогнозите за топло време. Мира ме смени някъде по хърватските магистрали, когато вече беше светло, за около час и успях да дремна. Бяхме решили, че ще си плащаме магистралите, защото искахме да стигнем бързо и да имаме максимално време в Словения. В Сърбия платихме на двете отсечки 730 и 340 динара (съответно 8€ и 4€), а в Хърватия 105 и 42 куни (14,6€ и 5,9€). Навсякъде приемат кредитни карти и нямахме проблеми. Само в Хърватия на магистралите явно има някакъв монопол на бензиностанции Ina и се излъгахме да заредим там. Не приемат кредитни карти и доста ме прецакаха с курса на еврото – за 39 литра бензин ми взеха 52€. Така че ако пътувате натам изчакайте до Загреб, където има “нормални” бензиностанции, или просто заредете колкото да стигнете до там. Стигнахме Словения, където трябваше да си вземем винетка – за 7 дни е 15€, което е може би една от най-скъпите в Европа.

Някъде към обяд на 27-ми стигнахме Марибор (Maribor). Целият облян в слънце. Наоколо в планините имаше сняг само на пистите. В града беше сигурно към 15 градуса. Това на нас, като хора отишли на снежна ваканция, въобще не ни хареса.

Разгледахме града и дори седнахме на едно приятно кафене на открито. След кратка разходка из града отидохме в Словенска Бистрица (Slovenska Bistrica), който е на 20 километра от Марибор, където живееше нашата домакиня от couchsurfingNina. Цецо я познаваше от предишното му ходене в Марибор, затова този път нямахме никакви проблеми с намирането на host, дори имахме няколко предложения. Дори се оказа, че тя живее в едно селце точно до Словенска Бистрица – Горна Бистрица (Zgornja Bistrica). Беше много красиво място с големи къщи, като явно в Словения това е обичаен начин на живот. Имахме и огромна стая за нас четиримата.

Вечерта, след като предишния ден бяхме на работа, цяла нощ пътувахме, а пред деня се разхождахме из Марибор, решихме да отидем на нощно каране 🙂 Просто не се стърпяхме, а и искахме да видим как са условията.

Както и предполагахме имаше само изкуствен сняг и въобще не ни хареса. На мен ми изглеждаше все едно карам на кристали сол. Евала им на усилията да поддържат пистата, но на 15 градуса да има сняг не е нормално. Така и така си бяхме платили, така че карахме и тотално се изморихме (особено аз). Все пак решихме, че няма да си взимаме на другия ден тридневна карта. Пътуването ни отиваше на етап да се провали. Прибрахме се при Нина, която ни даде сумати брошури за цяла Словения (много добра идея, която аз трябва да направя за моите гости от couchsurfing). Решихме че на другия ден ще се разходим из Словения. Така и така бяхме там и така и така сме си платили винетката.

На сутринта потеглихме към Любляна (Ljubljana). За около час стигнахме там, намерихме си една уличка, където оставихме колата и се отдадохме на разглеждане. Любляна е много приятен град. Разходихме се из старата част около реката (Любляница). Направих доста снимки. Имаше и доста хубави графити, които ни направиха впечатление. Друго впечатление ми направи, че няма никакви магазини за туристи, пълни с картички, магнитчета, тениски … толкова обичайни за други градове. В Словения трябва да отидеш в туристическите информационни центрове, за да си купиш сувенири. Седнахме в едно кафене точно до реката, където имаше книги, които може да четеш. Между другото ако решите да седнете на открито на всеки стол имаше одеялце да се завиете 🙂 От книгите ние си намерихме един английско-словенски речник, който разглеждахме. Сега малко за словенския език – общо взето установихме, че в почти всички думи имат буквата “j”, просто трябва да я поставите на правилното място. Иначе думите са им доста близки до нашите и повечето със същото значение. От речника фаворит ми остана глупав – neumen 🙂 кафене е kavarna, греяно вино е kuhano vino, а junk food е hitra hrana.

Разходката из Любляна продължи с посещение на крепостта, от където има чудна гледка към целия град и Алпите на заден план. Самата крепост в опита си да я направят безопасна и полезна с музеи и магазинчета, са я развалили. Общо взето не може да снимаш нищо без да хванеш някакъв модерен детайл. Решихме да не се бавим много, за да отидем близо до Postojna, където си бяхме набелязали една крепост в скалите, която изглеждаше много добре.

Върнахме се, където бяхме паркирали, обаче за наша изненада в уличката вече нямаше нито една кола, включително и нашата. Явно ни е бяха вдигнали с паяк, но тъпото беше, че няма никакъв знак, че вдигат и още по-малко табела с телефони (само знака забранено паркиране 🙂 ). Абсурдното в цялата ситуация е че беше неделя и синя зона не работеше и на практика навсякъде паркирането беше безплатно. Просто всичко беше запълнено и ние си избрахме тази уличка, където си имаше и други коли. Стана ясно, че въпреки, че синя зона не работи в неделя, паяците си работят. Беше малко трудно да разберем какво да правим в тази ситуация и добре че имаше добри случайни минувачи, които ни помогнаха. Дадохме на една жена да говори с полицията, от където ни дадоха номера на фирмата, която се занимава с вдигането на коли. След това звъннахме на тях и се оказа, че колата ни е там. Трябваше да отидем с такси и друга жена ни извика такси по телефона, защото иначе имало много измамници (особено с туристи). Няколко човека ни казаха в Любляна да ползваме само такси Metro (и то да го викаме по телефона). На таксиметровия шофьор казахме само “пайк” (така ни казаха да кажем) и той ни разбра 🙂 Отидохме на паркинга за вдигнати коли, където човека ни каза, че ще му трябва ID и 100€ за да ни даде колата. Ние се опитахме да се вайкаме и да се правим на бедни туристи, но единственото съжаление, което получихме беше “може да платите и с карта”. Така олекнахме с по 25€ и си казахме, че все едно да си бяхме взели еднодневна карта за лифта. Покрай цялото разправяне с колата не остана време за Постойна.

Върнахме се в Словенска Бистрица, където Нина ни беше организирала вечеря в един ресторант. Честно да ви каза открих словенското Бойково. Нина ни закара по един тесен криволичещ път нагоре до село Жабич или нещо подобно. Собствениците на ресторантчето бяха познати на Нина и на родители те й, които също бяха с нас. Там се наядохме вкусно-вкусно. Точно като Бойково Ви казвам 🙂 След ресторанта имахме среща в Марибор с още едно момиче от couchsurfing. Всъщност Нина се опита да организира среща, но само Барбара се нави да дойде. Пихме по едно-две в един бар и си поприказвахме.

Междувременно се беше зародила идеята да отидем да караме в Австрия (всъщност само Мира караше ски, останалите бяхме със сноуборди). След като се прибрахме започнахме усилено търсене на австрийски курорти, които да са близо до Марибор (за да може да отидем и да се върнем за един ден), но освен това да са достатъчно на високо в Алпите, че да има сняг. Гледахме сайтове, камери, прогнози за времето, мнения … Имаше спорове дали да не отидем на някой по-далечен, но истински голям курорт, но това се отхвърли.

Избрахме си курорта Lachtal на 2 часа с кола от Марибор и на сутринта тръгнахме на там. В Австрия си взехме винетка (която вече е 7,90€ за 10 дни) и стъклото ми още повече се запълни със стикери. Малко ни изненадаха малко по-късно, когато се оказа, че трябва да плащаме и за един тунел още 7,50€. Стигнахме в Lachtal малко преди 11 часа и си взехме карта за след 11 часа за 29,50€ + 3€ депозит за картата, която не се налага да я вадиш от джобовете (което си е удобство). За стандартите в Австрия това сигурно е малък курорт – само един 6-седалков лифт и 7 влека (които аз не мога да използвам защото само падам), но нас ни се стори рая ! Просто вече ще знаем – става ли дума за ходене на ски извън България – Австрия е мястото ! Алпите си е съвсем друго нещо. Гледките са невероятни. Снега истински. Пистите широки. А там най-хубавото е че дори не се налага да секат дървета, просто си е голо. В началото доста се обърквах от многото писти и дори и да исках не можех да повторя една и съща два пъти. Постепенно ги схванах де 🙂 Беше наистина много яко каране ! Стояхме до последно и искахме още. Но трябваше да се връщаме. Така се замотахме, че забравихме да си върнем картите и сега си имаме спомен от там (които струваха по 3€). Когато се усетихме вече бяха затворили касите, а не видяхме автомати.

На връщане към Словения се изхитрихме леко и минахме по второкласния път през планината и селцата и не платихме за тунела. Беше красиво и дори по-късо, но по-стръмно. По пътя решихме да спрем в Грац. Аз без да очаквам за по-малко от година се озовах за втори път там. В Грац си знам, че няма безплатно паркира и след случката от предишния ден, си платихме паркинга, въпреки че остава 10 минути до 20 часа, до колкото важи платеното паркиране. Машинките са доста умни, защото минималното беше 0,60€ за половин час и ни даде билетче до 9:20 на следващия ден, т.е. 10 минути сега и още 20 на сутринта. Разходихме из града, видях странната им сграда на музея за съвременно изкуство светеща през нощта. Минахме в тунела през “тепето” им, но не се качихме горе, защото беше тъмно. Обиколихме тесните улички и за финал отидохме в един ирландски бар 🙂

Нощен Грац Мозеят за съвременно изкуство в Грац

Върнахме се в Словенска Бистрица изморени от карането в Lachtal и обиколката на Грац и тъкмо си мислех че ще си легна блажено, бащата на Нина извади една бутилка Боровичевица (или нещо подобно) – някакво алкохолно питие от боровинки, което се оказа много хубаво. Почерпката беше в отговор на това, че им подарихме мартенички. Ина беше направила и огромни ръчни Пижо и Пенда за Нина. Постепенно дойде и втора бутилка Боровинчевица и една Сливовица (аз обаче хареса повече и останах на боровинките). Пак си легнахме по никое време.

Последния ден в Словения ни започна с разхода из Словенска Бистрица. Нина ни разходи – показа ни парковете, крепостта (там май всеки град си има крепост), центъра, спортни съоръжения, училището (където работеше майка й) и други по-интересни места от малкия град. След това отново с Нина решихме да отидем в Птуй (Ptuj) – най-старият град в Словения. Отново център, снимки, крепост, кафене, разходка а за финал и огромен мол (за малкото градче) от където си взехме храна за из път. От туристически център с Цецо си взехме и тениски със слогана на Словения – I feel sLOVEnia. Хубав дизайн са им направили.

Крепостта в Словенска Бистрица Центъра на Словенска Бистрица

Вътрешния двор на крепостта в Птуй Най-старият град в Словения - Ptuj

След Ptuj трябваше да се разделим с Нина и ние да потеглим към Загреб. Вечерта се бях разбрал да спим у Поли, която познавам от предишното ми ходене в Загреб преди 2 години. На границата й написах SMS, че идваме, но не получих отговор. Стигнахме в Загреб в късния следобед и отидохме да се разходим из центъра. Получих няколко дежа-ву-та, но така и не успях да се ориентирам. В крайна сметка си намерихме и хубав бар, където да пробваме местните бири. Аз отдавна съм си фен на Ožujsko. В бара отново писах, на Поли, но пак без отговор. Звъннах й, но никой не вдигна. Усетихме че става нещо. Малко след това получих SMS да звънна на един номер. Звъннах – отново никой не вдига. След като отговорих с SMS, че никой не вдига, получих съобщение, че Поли си е изгубила телефона същия ден и имаше номер на съквартирантката й. Звъннах на нея, но така и не се разбрахме нещо. Последното което чух беше “добре, ще й кажа” след което ми затвори. Беше вече към 8 вечерта и Цецо се сети, че има една позната в Загреб от някоя от couchsurfing срещите и решихме да й пише. Тя веднага отговори, че може да отидем у тях. Единствения проблем беше, че живееше в едно селце Dumovec на 10 km от Загреб. Тук е момента да поздравя картата на Garmin Europe CityNavigator, която имаше търсене по улици във въпросното село, докато AdriaRoute нямаше. Така успяхме да намерим адреса. Ирена се се оказа хубаво момиче, което живееше самó с две котки и една игуана. Хубаво стана че игуната я видяхме чак на сутринта, защото се оказа че сме спали точно до нея – просто това което мислихме за тераса със спусната завеса се оказа терариум с 1,40 метрова игуана. Цецката сутринта се зачуди защо на “терасата” има радиатор, а в стаята е доста студено 🙂 Оскар (по-голяма котка) веднага се влюби в якето ми се настани в него. Като цяло още едно положително couchsurfing преживяване.

Котката Оскар на Ирена Игуаната на Ирена

На сутринта се разделихме с Ирена, която трябваше да отиде на работа, а ние да се връщаме към България. Този път беше през деня и не валеше, което беше доста по-приятно, но все така дълго. Въпреки, че бяхме станали доста рано, бяхме в София чак към 19 часа (като броим и единия час загуба от часовата зона). Докато оставя останалите ми отне още час и половина. След 2700 km пътуване последните няколко дена, околовръстното на София ми се стори ада ! Има ужасно много дупки. Освен това имаше затворени булеварди (точно където живее Ина), и освен това точно тогава се провеждаха тържествата за 3-ти март и се наложи да избягвам центъра.

Оставих и тримата ми спътници и реших, че щом е 20:30 все още имам време да се прибера до Пловдив, въпреки че имах доста оферти да остана. И ако си мислите че тук всичко свършва съвсем не е така. По някое време на магистралата установих, че колата ми духа студено, въпреки, че трябваше да топли. Спрях и видях, че няма никаква вода в казанчето. Нещо беше станало и постоянно губех охладителна течност. Спирах общо взето на 15 километра и на всяка бензиностанция. Изчаквах и да изстива колата. Един път, след като бях постоял известно време, не искаше да запали. На няколко пъти се виждах как звъня на Спасчо да идва да ме дърпа. На shell-а Пазарджик-юг един от служителите се поинтересува какво става и ми помогна доста. Аз вече бях установил, че един маркуч се е спукал и той го сряза, малко го скъсихме и стегна скобата отново. Наляхме вода, обезвъздуши системата и накрая вече не изтичаше вода. Браво на Мишо от shell-а. Благодаря ! Успях да се прибера жив и здрав, макар че окъснях доста. Бях си в къщи към някъде към 23:30. Приключението беше до края !

Сега съм много доволен как се получи всичко. Съвсем не се получи първоначалния план да отидем до Марибор, да караме 3 дена и да се върнем. За сметка на това се получи истинско мини евро-пътешествие. Бяхме в толкова държави и градове ! Карахме в Алпите ! По-добре не можеше да се получи !

p.s. снимки от пътешествието има тук, тук и тук (графити в Любляна).

Крайбрежието на Хърватска … или от Риека до Дубровник

Като пътувате от Триест (Италия) през Словения към морето на Хърватска, първия по-голям град е Риека (Rijeka). Риека е неголям град, предимно индустриален и жилищен.

Rijeka

Центъра е сравнително хубав, но определено не е много туристически град.

Rijeka - center

Rijeka - theatre

Крайбрежието няма да Ви впечатли със нищо. Доста е индустриално и не е много приятно просто да стоиш и да гледаш морето.

Rijeka-seaside

Rijeka-seaside2

Има доста големи молове, ако се интересувате от шопинг, но за морски туризъм не го препоръчвам. По-добре тръгнете на юг.

Continue reading Крайбрежието на Хърватска … или от Риека до Дубровник

Остров Локрум

Както написах и в предишния ми пост въобще не ми се тръгваше от Дубровник. Сутринта като се събудих в хостела реших да послушам съвета на Marker (шантавия собственик на хостела) и да отида до остров Локрум. Корабче до острова има на всеки час от 10 до 17 часаи се отива за 15 минути. Билет, валиден за отиване и връщане, струва 40 куни. Остров Локрум в основната си част е ботаническа градина, но освен нея на острова има крепост (на върха и от нея се вижда навсякъде наоколо), манастир, плажове, пристанище … и дори коктейл-бар. На острова има пътеки, които се ходи. Всичко по-интересно си има номер и табели към него. Има и карта на острова на няколко места, от типа “вие сте тук”. Извън пътеките е доста гъста гора и трудно се ходи, но то и не трябва – все пак целия остров е и резерват. Много добро място за разходка и почивка, а и трудно се обикаля целия за 2 часа, колкото аз останах. Има дори нудистки плаж 🙂

nudist beach

Между другото разбрах какво е определението за плаж на адриатика. Плаж: място покрай морето с по-равни скали, на които може да си постелиш кърпата и да легнеш, без да убива много.

adriaticheski_plaj

Ето това е въпросния нудистки плаж, но и остраналите не се различават много.

Дубровник

Прекарах още една вечер в колата. Този път спах на предната седалка на пътника, и въпреки, че ми беше по-удобно, някакси спах по-неспокойно. Будих се много пъти през нощта, и накрая като се събудих в 7, реших, че е време да тръгвам към Дубровник. И без това ме чакаха почти 300 километра път.

Аз тъкмо бях започнал искрено да съжалявам, че не си купих онова яке-дъждобран от Decathlon, а то времето взе че се оправи. Стана едно слънчево. Карах все покрай крайбрежието и цялото е пълно с къмпинги. Няма хотели, а само къмпинг до къмпинг …. и разни квартири и апартаменти под наем. Ама да ви кажа и плажове няма 🙁 Поне това, което аз разбирам като определение на плаж – голямо място с пясък до морето.

По пътя за Дубрвник се минава и малко през Босна и Херцеговина. Тайно се надявам да са направили нещо и за хората минаващи транзит, да не се спира, но не. Спира се за проверка на два пъти. Те горките в Босна и Херцеговина си има всичко на всичко 10 километра излаз на море (по права линия сигурно са доста по-малко, защото има много завои) и за тези 10 километра два пъти минавах през граници. Поне бързо става. Хърватите ги пускаха веднага, но на мен ми проверяваха паспорта. Поне не се наложи да вадя всичкия багаж.

Пристигнах в Дубровник към 13 часа, оставих колата и се запътих към стария град. Старият град се оказа град заобиколен от крепостна стена, а вътре всичко си е живо. Имам в предвид – хора си живеят, има магазини, банки, църкви … и естествено най-много са заведенията и ресторантите. И всичко в старинен стил, все едно наистина си в средновековен град с тесни улички и каменни сгради. Страшно много ми хареса. Дубровник се превръща в едно от любимите ми места. Около крепостта море, малки плажчета (вярно каменисти, но все пак), кейове … всичко както си трябва. И естествено много туристи. Не колкото Будапеща или Виена, но пак има доста. Най-хубавото от всичко беше времето – направо жега. Дори търсех сянка да изпия една бира.

Един ден спиш в колата, втори ден спиш в колата, и на третия ти се доисква да се изкъпеш и … отидох на хостел. В Дубровник има два couchsurfer-и, единия ми каза не, а други не беше влизал от януари и аз още в Италия бях проверил за хостели в Дубровник. В страницата за Дубровник в wikitravel, има много интересно ревю за един хостел (Hostel Marker) и реших да го пробвам. Хванах един wireless в стария град и проверих адреса на GPS-а. Отидох на място, първия път беше заключено и се върнах по-късно. Вторият път още на врата се сблъсках със самия Marker (собственика на хостела), който наистина е много странен тип. Показа ми стаите – все самостоятелни (за един двама и трима човека) и си взех за един човек за 200 куни. Не е много евтино, но реших че е време да презаредя батериите – и моите и на тези на джаджите ми. Eee PC-то поне кара доста, но на фотоапарата голям зор му давам 🙂 Не бях ги зареждал от Италия. След това Marker ме качи на неговото моторче и отидохме до колата, да си взема останалия багаж и ме върна. След това ми даде карта на града и ми показа, къде има супермаркети, къде са по-евтините и хубави ресторанти, къде има сандвичи, къде да отида и все такива полезни неща. В хостела си има кухня, в която ядох, трябва да има и интернет (каза ми паролата), но в моята стая нещо не се хваща. А всъщност още не ми е взел парите 😉 Много е хубав хостела като цяло – на една минута от морето, и на три от главната порта на стария град.

А Дубровник трябва да се види. Силно го препоръчвам на всички. Аз мислех утре сутринта да си тръгвам, но силно обмислям възможността да остана още един ден. Или поне половин.

В Хърватска от няколко дена се опитвам да завържа разговор и да разбера, ако аз говоря на български а човека отсреща на хърватски дали ще се разбираме и все не успявам. Щом усетят, че съм чужденец включват на английски и разговора тръгва на английски. Като се заслушам, не им разбирам много, но писмено почти всичко им разбирам.

Допълнение: ето и снимките от Дубровник.

Задар и Сибеник

Снощното място, което съм си избрал да спя беше много хубаво, само едно нещо бях предвидил – наблизо има линии, и се будих, на всеки влак, който минаваше. Освен това се пробвах да спя на задната седалка (за първи път) и не е за мен – това да не можеш цяла нощ да си опънеш краката е гадно. Но все пак съм си поспал, защото когато се събудих и погледнах GSM-а, показваше 8:30. Надигам се аз леко и гледам до мен е спряла една линейка ! Казвам си – ей на дошли са да ме приберат 😉 Тръгнаха си бързо и аз ча след това излязох от колата.

Реших да не се бавя в Риека, и направо тръгнах към Задар – следващата ми цел. Времето някак си се пооправяше – не валеше, опитваше се да изгрее слънце, и аз вече се виждах как следващата вечер ще спя на палатка в някой от неработещите къмпинги покрай пътя (а те наистина са много). Карах си аз по крайбрежната ивица, по едни засукани пътища и се чудих навсякъде ли е така – точно до морето направо планина. Така беше в Генуа, и в Триест, така беше и в Риека. Дори по пътищата в Хърватска морето ми изглежда като някое високопланинско езеро. Има някакви острови отсреща и аз се чувствах, все едно съм на Широка поляна, а не на морето.

Колкото повече наближавах Задар, толкова времето отново се разваляше. Малко преди Задар съвсем заваля проливен дъжд. А някъде по това време и Астралката реши да се предаде и светна червената лампа с акумулаторче на нея. Веднага спрях, погледнах, но реших, че не е нещо, което мога да оправя. Първото нещо, което направих като влезнах в Задар, беше да потърся автосервиз. От един на друг, та на трети, и ме пратиха на автоелектроника. Пичовете бяха готини, и като ги гледах как ми разглобиха целия генератор, сменяха части, запояваха нещо … въобще занимаваха се цял час и накрая го оправиха. За десерт ме ужилиха с 580 куни (което по груби сметки си е почти 200 лева). Все пак за Астралката всичко давам. В сервиза се заговорих с един чичка и тъкмо си викам, че ме разбират, а то се оказа, че той е от Македония 🙂

Дъжда продължава да вали из ведро. Аз се опитах да се разходя из Задар, но не беше много приятно и наистина нищо интересно нямаше. Приятеля на Виненцо (май Матео се казваше) наистина беше прав, че няма какво да се види там и аз реших да продължа.

След Задар всичко се промени. Вече нямаше толкова планини. Пътя стана един прав и чудесен. Дъжда спря. Времето се усмихна и почти се показа слънце. Дори се появиха зачатъци на плажове. Целта ми беше Сибеник. И когато стигнах, веднага разбрах защо ми го препоръчаха. Много хубаво място. Точно до морето с хубава алея покрай него, с невероятен стар град, с крепости … А стария град Ви казвам с едни тесни тесни улички, които се преплитат … просто с удоволствие човек да се изгуби в тях. Ама наистина много малки улички ! Ако си мислите, е сте виждали тесни улички, отидете в Сибеник. Най-сетне един град в Хърватска, който да си струва да се види. Чуден град.

Започна да се смрачава и аз се зачудих, къде да пренощувам. Погледанх на GPS-а и видях на 4 километра от града един плаж – казах си ще спя на плажа 🙂 Тръгнах на там и наистина се оказа плаж ! Е, вярно с камъни, вместо пясък, но все пак минава за плаж. Направих си два сандвича, взех си бирата, която си бях купил, и реших да пиша това на плажа. отворих Eee PC-то и то взе е хвана wireless ! На сред нищото имах интернет 🙂 Чудна работа. Сигурно е от някое от съседните бунгала (или са направо хотели). Та сега стоя на един безлюден плаж някъде в Хърватска, в една безлунна нощ, небето се е изчистило и има звезди и пиша това 🙂

p.s. wireless-a изчезна, но нищо 🙂 ще пусна това, когато пак намеря интернет.
p.p.s. Правилното произношение на Сибеник (Šibenik) всъщност е Шибеник.

Риека

Най-сетне в държава, на която да й разбирам думичка 🙂 Хърватска. Поне писмено – чиста шльокавица си. Най-сетне в държава, където хората да са облечени според сезона 🙂 Най-сетне държава, където има бира в PVC по литър и половина 🙂 Това последното не е кой знае какво предимство, но все пак липсва по някога.

След Мирамари, тръгнах от дъждовен Триесте в посока Хърватска. По пътя се прекосява за малко и Словения. Между Италия и Словения няма граница. В Словения се гледа да се избягват магистралите, за да се избегне винетка от €35 за половин година (няма за по-малък период … поне до 1-ви юли, но това е една друга тема). Както и да е през Словения се минават може би 20-30 километра само. След това следва границата с Хърватия. Тук вече граница има и аз бях малко притеснен, като си спомнях минали път как ни проверяваха цялата кола из основи. Бях се подготвил психически за нещо подобно, но този път всичко мина за 1 минута. На Словенската страна само си показах паспорта, на Хърватсата също, биха ми печат,след това ме попитаха дали имам нещо за деклариране (поне аз това си помислих, че ме питат), казах Но (най-универсалното Не, за което се сетих), и това беше. В Хърватска магистралите са платени и аз реших да изпозлвам малките пътчета до Риека (която беше първата ми цел) – все пак бяха някакви си 20 километра. Пътищата в Хърватска са същите, като в България – това ми е коментара.

Пристигнах в Риека и дъжда започна отново. Тъкмо някъде в Словения беше спрял и за малко да се зарадвам. Както ми каза Винченцо – Риека не е нещо особено. Няма с какво да Ви впечатли. Не си намерих couchsurfing – някои ми отказаха, а доста въобще не ми отговориха. Минаха ми някакви мисли да продължа на юг, но реших да остана за деня, какво си го бях планувал. Разходих се из центъра, който е доста оплетен и няколко пъти се “загубих”, но все пак е някак си хубав (нещо като Капана 🙂 ). За разлика от крайбрежната ивица, която въобще я няма или е доста индустриална – разтоварват, товарят, ремонтират кораби. На една табела прочетох, че града винаги се е конкурирал с Триесте (дори са си направили театър в подобен архитектурен стил), но според моите критерии Триесте печели. Крайбрежито е каменно и бетонно (като Балчик и Генуа) и съм сигурен, че ако не валеше, и тук щяха да лежат хора по камъните.

Припомних си някои хубави моменти и неща от предишното ми идване в Хърватска, като Загребачка банка и Карловачко пиво 🙂 И най-важното – вече имам куни !!! А сега някой да ми каже, че нямам пукната куна 😉 Отидох в някакъв mall хем малко на сухо и топло, хем хванах някакъв wireless, но никой couchsurfer, не беше ми отговорил положително. Взех си един литър бира и отидох край морето. Не беше кой знае колко красиво, но все пак морето. Постоях там, докато се стъмни. Сега съм в колата, в един спокоен жилищен квартал, където смятам да прекарам нощта и утре сутринта да продължа на юг по адриатическото крайбрежие. Надявам се времето на юг да е по слънчево, защото не искам дъжда да става основна тема в постовете ми. По първоначален план мислех да съм в Задар, но приятелите на Виненцо ми казаха, че е по-добре да отида в Сибеник, където било по-хубаво. Може би ще отида и на двете места. И без това нямам couchrsurfer и за Задар.

До Загреб и назад, но не на обратно

Във вторник сутринта, заедно с Магито и Йонов се отправихме на едно дълго балканско пътешествие. Целта ни беше Загреб в Хърватска, така че потеглихме към българо-сръбската граница.

Сърбия

Сърбия я пресякохме почти без да спираме. Аз имах някакви съмнения за разни размирици, но всичко си беше спокойно. Поне по главните пътища. Спирахме само два пъти – веднъж за кратка почивка и още веднъж на една бензиностанция. По-голямата част от пътя е магистрали. Всъщност една магистрала, която е разделена на две – до Белград и след него. За първата част платихме около 13€ и за втората още 6€. Приемат кредитни карти, така че не е проблем, ако нямате динари и освен това да не ви прецакат с курса на еврото или с рестото (както разбрах са правили преди). А по някое време както си карахме се усетихме, че сме с един час на аванта, защото вече сме в друг часови пояс. По-хубаво щеше да бъде този час да го имахме на връщане, но това е положението.

Хърватска

Най-голямото (и всъщност единственото) тотално претърсване на багажа ни направиха на Хърватската граница. Накараха ни да извадим всичкия багаж на една маса и основно провериха всичко, както и колата. Въпреки че разровиха всичко и ни накараха дори да отворим един подарък, който носихме опакован, не бяха груби, просто искаха да видят всичко.

В Хърватска имат нови магистрали, които са много хубаво и се пътува приятно, въпреки, че на моменти доста валеше. Единствено маркировката напътя ми се стори, че не е толкова светлоотразителна и се вижда на по-малко разстояние. Иначе за пътя до Загреб – още 15€. Като цяло хич не са евтини тези магистрали.

Загреб

Пристигнахме по тъмно в Загреб и трябваше да намерим нашите домакини, който намерихме чрез couchsurfing. Зададохме на GPS-а улица Zinke Kunc 9, и въпреки псувните които изяде, успя да ни закара до там. Поли и съквартирантите й, се оказаха много готини хора. Бяха ни приготвили цяла стая за нас, пихме бира цяла вечер и въпреки, че си разбирахме много думи, си говорихме на английски. Като цялата идея на CouchSurfing е много добра – освен че получаваш безплатно място за спане, запознаваш се с много хора с различни култури, и дори получаваш безплатен екскурзовод (или поне научаваш от първа ръка както да посетиш).

Неусетно, в пиене на биричка, стана доста късно, ние бяхме изморени от 11-часовия път и решихме да оставим разходката за другия ден.

Сутринта Миран (единия от съквартирантите) ни разходи хубаво из центъра на Загреб. Честно да Ви кажа – много ми хареса ! Много хубав, много чист, много подреден град ! Подобно впечатление останах и от цяла Хърватска. Направо се чудихме как може ние да сме в европейския съюз, а те не. Всъщност не забелязах да им е зле, като не са.

Времето беше прекрасно. Дори след обяд, когато Миран трябваше да отиде на лекции и ни остави, си взехме малко хърватска бира и легнахме на тревата в един парк в центъра на града, както разбираше и още доста хора 🙂 В магазините се оправяхме много добре, защото цифрите им се произнасят също както нашите, така че направо си говориш на български. Иначе с валутата им – куна, много се бъзикахме 🙂 Стоим си ние в центъра на Загреб и нямаме пукната куна ! След Хърватска вече всичко обръщаме в куни 🙂 Друго което ми направи впечатление беше, че на улиците релсите за трамваите са в края, а по средата е място за спиране на коли. Някой както си кара изведнъж пуска аварийните и спира по средата на улицата и излиза от колата. Освен това в Загреб си има и алеи за колелета.

Вечерта на 12-ти бяхме на концерт на Autechre, което всъщност беше основната причина за нашето пътешествие. Аз така и не можах да им свикна, но все пак бях на партито в клуб KSET (което се оказа, че означавало Клуб на Студентите по Електро-Техника). Пих си бира по 9 куни и се забавлявах. Наистина приличаше повече на парти, отколкото на концерт.

След концерта се прибрахме и аз лично имах сили само да се изкъпя и да заспя. Беше един много хубав ден за мен – дълга разходка из Загреб, концерт, много емоции …

На следващата сутрин трябваше да си тръгваме, а ние все още не бяхме решили накъде. Първоначалната идея беше да отидем към морето на Хърватска, но решихме че връщането ще е много дълго – точно в обратна посока на България е, а и отгоре на всичко на връщане щяхме да изгубим един час от часовата разлика. Миран каза, че след 10-15 минути трябва да тръгваме, ние отворихме Google Maps, и решихме да ходим към Унгария и от там през Румъния да се прибираме. Малко повече път е, но пък имахме два дена (в събота сутринта трябваше да съм в Пловдив, защото бях на изпит). Смених картата на GPS-а и тръгнахме. На излизане от Загреб, пак благодарение на GPS-а, намерихме една Billa, в която мислихме, хем да оставим последните ни куни, хем да си вземем провизии за из път. В крайна сметка дори превишихме парите, които имахме, платихме с карта, а куните ги набутахме в една бензиностанция, да видят те, какво ще ги правят тези куни ! 🙂

Не-магистралните пътища на Хърватска малко ни разочароваха, защото нямаха нито едно място да отбием за кратка почивка, но като пътища си бяха OK.

Унгария

Отидохме в Унгария напълно неподготвени. Границата се минава лесно (все пак вече е европейски съюз), но веднага след това установихме, че думичка не разбираме. Дори не знам защо си мислихме, че унгарците са с евро, но още на първата бензиностанция видяхме цена на литър около 300, което ако беше евро бяхме много закъсали 🙂 Най-хубавото, което много вдигна рейтинга на Унгария, е че малко след границата имаше някакъв парк, в който си намерихме чудна пейка и място за почивка.

Целия ден използвахме да пресечем Унгария по южната й страна, като целта ни беше град Сегет (Szeged). По пътя спирахме в разни селца, където бяхме впечатлени от размера на катедралите, сравнен с размера на селцето в което се намираха.

Вечерта стигнахме в Сегед и започнахме да си търсим място, където на пренощуваме. Ако знаехме предварително, че ще ходим там, сигурно щяхме да си намерим някой чрез couchsurfing, но вече беше късно. Точно на центъра имаше един туристически информационен компютър с touchscreen, и от него си записахме адреси на разни хостели. Намерихме ги на GPS-а и отидохме до най-близкия. Оказа се някакво студентско общежитие, но внего нямаше места. Като цяло установихме, че там май хостел казват на студентски/ученически общежития. Следващия в който отидохме, и в който всъщност останахме беше някакво общежитие само с момчета, но ни казаха една цена от 1400 форинта, което си някъде 10 лева. Кой е спал в Унгария в хубава отоплена стая за 10 лева ? 🙂 Дадоха ни стая за трима и беше идеално. Само където и там грандоманията се усещаше. Стаята хич не беше малка, но въпреки това като чи ли беше повече висока от колкото дълга.

Вечерта се разходихме още малко из Сегед, ядохме в китайски ресторант и след това решихме да си легнем рано и сутринта да станем рано, защото имахме още много път. Нощен Сегед не ни впечатли с нищо. Почти нямаше хора, всичко изглеждаше много студено, и най-странното – имаше много малко дървета. Друго странно нещо – почти никой не знаеше английски, което си беше проблем, защото ние пък думичка не разбирахме от унгарски.

Сутринта станахме още в 6:30 местно време, което значеше 7:30 българско (вече се съобразявахме с нашето време, защото трябваше да стигнем до Пловдив същия ден). Сутринта само за малко минахме през голямата катедрала в центъра на Сегед и след това потеглихме на път.

Пътя до Румъния е сравнително малко и сравнително бързо се озовахме в Румъния.

Румъния

Унгаро-Румънската граница се минава за нула време, но това Ви отнема един час. Минавате на източно-европейско време. Имахме още форинти и с радост установихме, че можехме да си купим румънска винетка за 1000 форинта. Освен това на бензиностанцията точно до границата си взехме бира и разни сладки работи също срещу форинти, така че успяхме да се отървем от тях. На същата бензиностанция си взехме кафе с евро, а платихме бензина с кредитна карта. Въобще всичко взимат.

Единствената спирка, която бяхме решили да си направим в Румъния беше град Тимишоара, който е сравнително близо от към Унгария. Разгледахме само центъра и всъщност доста ми хареса – голяма църква, хубави зелени площи, слънце, много хора, много гълъби …

За разлика от Тимишоара останала част от Румъния въобще не ни хареса. Почти целия път E79 беше в ремонт, като места беше дори издран целия асфалт и всички чужди коли и тирове се влачиха по този път. На доста места имаше и светофари, които допълнително забавяха движението. То хубаво, че го ремонтират, ама трябваше ли целия наведнъж. Отне ни супер много време да минем през Румъния. Освен това навсякъде отстрани на пътя беше пълно с боклуци – нещо, което бяхме отвикнали да гледаме няколко дена.

Решихме да се приберем в България чрез ферибота Калафат-Видин. Някак си стигнахме Калафат, и там румънската граница ни направи поредно голямо отрицателно впечатление. Първо още на входа ни обиколиха разни с думите “Бате, дай 10€ и ще те прекараме първи … добре, де дай 5”. След това трябваше да платим такса на влизане в пристанището – 6€. После си платихме таксата за ферибота – 20€ за кола и по 3€ на човек и отидохме към спрелите коли да чакаме. В този момент ни се развикаха, че не сме били спряли някъде, където нямаше нито знак, нито бариера, за да ни проверят паспортите. Държаха се доста грубо. Докато течаха тези събития, ферибота точно тръгна и се наложи да го изчакаме да се върне и се качихме на следващия тур. Изгубихме почти един час.

България

След дългото пътуване из Румъния стигнахме във Видин в 8 часа вечерта и от там тръгнахме за Пловдив. Българската част от E79 беше вече направена и то супер добре. Особено в началото може би беше един от най-хубавите пътища, по които минах по време на пътешествието ни, въпреки че беше нощ, а терена почти планински. Е, постепенно навлязохме в нашата мила родна картинка, и пътя се развали, но поне вече си ги знаех пътищата. По пътя от Видин до Пловдив ни спряха три пъти полицаи за проверка, нещо което не ни се случи нито веднъж предишните 2000 километра. Единия път дори на Йонов му написаха акт за неправилно изпреварване. След 13 часа шофиране, реших да си почина малко и му дадох да кара стотина километра до София и баш там го хванаха. Много тъпо.

В 1:30 през нощта си бяхме в Пловдив, а в 2 вече си бях вкъщи 🙂

Общо

Така общо за четири дена изминахме 2250 километра и минахме през 4 държави. Колко ни струваше ? Все още дори не знаем. Трябва да съберем всички бележки, да уеднаквим валутите и тогава ще разберем. Като се замисля само за бензин сме дали около 100 лева, 3400 динара, 120 куни и 150 леи. Всъщност парите нямат значение, важното е че си направих най-голямото ми пътешествие … за сега 🙂

а в събота дори мисля, ще се справих добре и на изпита

допълнение: ето и снимките 🙂