Tag Archives: 100 туристически обекта

Уикенд на Цигов Чарк

Този уикенд беше посветен на използването на поредния подарък от сватбата ни – ваучер за уикенд за двама в хотел Сезони в Чигов чарк, подарен от колегите ми. Благодарим Ви ! Изкарахме си наистина добре. Хотелът е много добър, дори може би за първи път мога да кажа, че трите му звезди са малко … или може би си отговаря на толкова, но аз съм бил в доста по-мизерни тризвездни хотели. За хотел Сезони дори бих казал, че е луксозен – чист, спретнат, с добро обслужване, прекрасен ресторант, добро местоположение … въобще препоръчвам го ! Е, разбира се, не е от най-евтините.

хотел Сезони

През уикенда, малко времето се опита да ни развали разходката, но ние не му се дадохме. Дори използвах мъгливото време да поснимам повече. Заминахме още в петък следобяд и успяхме да направим само малка разходка в сумрака. В събота обаче, веднага след закуската, отидохме в „централната част“ на Цигов чарк и разгледахме западната страна на язовир Батак. След кратко стопляне с чайче в една механа, решихме да отидем до град Батак. Оказа се че и двамата с Вили нямаме печат от историческия музей в града. Решихме да поправим това и направо зададохме музея в GPS-a. Вили караше новата кола и казва, че й е доста по-удобна от старата. Още я е страх да кара градско, но и това ще стане 🙂

Както и да е – да се върна на историческия музей в Батак. Общо взето град с доста история, но историческия музей не е update-ван от времето на комунизма. Това го казвам със съжаление 🙁 Още стоят старите табелки със соц лозунгите. Не ме очарова. Хубавото поне, е че с билета от историческия музей, може да се разгледа и етнографския музей. Етнографския музей, както може да предположите, е една къща но все пак си струва да се разгледа. Накрая влезнахме и в църквата „Св. Неделя“. След това отново ни стана хладно и си потърсихме някоя кръчма, за да хапнем по една супа и да се стоплим.

В събота вечерта нямахме вечеря в хотела и решихме да пробваме механата, в която пихме чай сутринта – механа Йоана. Във Foursquare доста я хвалеха, но не бих казал, че е върха. Все пак се наядохме много добре, а аз успях да пийна, защото Вили отново караше 🙂

В неделя най-сетне времето се усмихна, мъглите се вдигнаха и слънцето изгря. На тръгване от Цигов чарк, решихме да разгледаме язовира от източната му страна. Светлината отново беше много добра за снимки и направих няколко хубави пейзажа. Красиво място, но на мен малко голо ми идва. Честно казано „Широка поляна“ или „Голям Беглик“ повече ми харесват. Най-малкото тук по-трудно би се намерило хубаво място за палатки 🙂

Ето малко снимки, а скоро ще кача повече.

яз. Батак яз. Батак яз. Батак яз. Батак яз. Батак яз. Батак

Уикенд край Казанлък

Още преди Великен с Вили, Вени и Ники си бяхме взели ваучери за едно местенце край Казанлък, което изглеждаше приятно. Казва се „комплекс Синята река“ и си бяхме резервирали вече изминалия уикенд. Синята река се намира между Бузовград и с. Средногoрово, до един малък язовир (също наречен Средногорово)

Тръгнахме в петък след работа и въпреки, че стигнахме почти на тъмно успяхме да видим колко красиво място е. Хубави бунгала (цели къщички всъщност), зелени поляни и чудесно язовирче ! Както казах, пристигнахме вечерта и общо взето веднага заседнахме в ресторанта. Там се започнахме (а някои се продължиха) с едни менти и мастики. Изкарахме много добре в разкази за близки и далечни места 🙂

Въпреки, че пийнах доста, на сутринта се събудих сравнително рано и отново се убедих на какво хубаво място сме попаднали. А и май месец е идеалното време за посещение – всичко е зелено, времето е топло – идеално за разходки. Беше ми пълното спокойствие да си пия кафето в тази атмосфера.

Изгледа от прозореца ни
Бунгалото
Язовир Средногорци

След като и другите се разбудиха, решихме да си свършим каквото си бяхме планували като пътуване, и след това да се върнем отново на това прекрасно място. Първата ни цел беше тракийската гробница в Казанлък. Тя се разглежда сравнително бързо, като на нас ни отне много повече време да разгледаме джунджуриите, които продаваха пред нея. Взехме си доста сувенири. След това решихме да намерим етнографския комплекс, но някак си го заобиколихме от грешната страна и междувременно разгледахме чудесната църква „Св. Пр. Илия”. След това влезнахме и в „етнографския комплекс Кулата“, където ни изненадаха много приятно, като ни почерпиха със сладко от рози и розов ликьор (включени в цената на билето от 3лв.). Ето така се прави туризъм ! Преди да продължим към следващата ни цел, седнахме да хапнем в ресторант Чифликът, където прекарахме много добре на хладно, докато навън беше най-голямата следобедна жега. Освен това хапнахме много вкусно.

Вили пред тракиската гробница в Казанлък храм Св. Пр. Илия из етнографски комплекс Кулата

Следващата цел ни беше „гробницата на Севт III“ в могилата „Голяма косматка“. Там също разгледахме на бързо, От там бяхме привлечени от златните куполи на руския храм „Рождения Христово“, а и Вили каза, че нямала печат от там, така че минахме и от там. Около храма винаги ми е много приятно за разхождане.

руски храм Рождество Христово

След всички тези разходки с удоволствие се върнахме в „Синята река“, където се отдадохме на биричка на верандата пред бунгалото и тихи игри 🙂

биричка на верандата

Втората вечер я изкарахме по-кротко в ресторанта, защото имаше някакъв бал, звучеше ужасна музика и бързахме да си тръгнем по-скоро. За съжаление не е позволено да се пали огън и да се яде в бунгалата.

Единствената неприятна случка за целия уикенд беше, че на Вени нещо й се наду много брутално долната устна (случвало й се от време на време и докторите не можели да разберат от какво), и се наложи през нощта да викаме линейка. Дори я взеха в болницата в Казанлък и се наложи и ние да ходим до там, да я намерим (което не се оказа толкова лесно, защото всеки, който питахме „къде е болницата ?”, ни отговаряше „ами тя е само една“), и да си я приберем Венито. Всичко се оправи сравнително бързи и важното беше, че нямаше нищо страшно.

В неделя преди да си тръгнем, се оказа че жената която се грижи за комплекса са били съквартиранти със Спастнята в София и ме позна по тениската на Unhumanity. Светът е малък !

По пътя за Пловдив, решихме да си вземем още един печат за „100-те национални обекта” и разгледахме музея на Христо Ботев в Калофер. Имахме идея да отидем и до Старосел, но щяхме много да се забавим, а ние бързахме, за да може да гласуваме. В Пловдив, оставихме Вени и Ники, след това аз отидох да гласувам и веднага, дори без да прибираме вкъщи, тръгнахме за Кричим, за да може и Вилито да гласува. Там освен че се наядохме много добре, дори и поспахме малко (добре де, не толкова малко 🙂 ). От Кричим взехме Слава, Мимката и Атанас и дори всички ни дойдоха на гости. Така хубавия уикенд завърши с домашно събиране.

Много сме доволни от целия уикенд. Бяхме на чудесно място, пообиколихме и си изкарахме чудесно. А комплекс „Синята река“ Ви го препоръчвам силно !

допълнение: ето и всички снимки.

хижа Бунтовна

Този уикенд ни се приходи на хижа, а винаги знаем, че когато ни се приходи, просто се обаждаме на Стоян и той дава чудесно предложение. Така стана и този път – той предложи Бунтовна, отидохме и това се оказа, най-хубавата хижа на която съм ходил !

Хижа Бунтовна (или „Възпоменателен туристически комплекс Бунтовна“, както му е официалното наименование) се намира близо до Панагюрище, над село Кръстевич. Ние тръгнахме от Пловдив в събота сутрин, когато валеше нещо средно между сняг и дъжд и малко се бях уплашил, дали ще успеем да стигнем до хижата, защото знаех, че след Кръстевич ни очакват ~12km черен път. Зима е и бяхме решили да пробваме да стигнем с колата, защото иначе го дават около 3 часа пеша. За наше щастие, веднага след като излязохме от магистралата на изхода за Панагюрище, времето се оправи, изясни се и нямаше помен от сняг. Така успяхме да се полюбуваме на прекрасните гледки в Средна гора, въпреки че минахме по малко „странен“ маршрут, благодарение на GPS-а. След Кръстевич поехме по черния път, който в началото беше леко заснежен, но постепенно с изкачването снегът ставаше все повече и повече. Нямаше как да се разминем и по едно време сложихме веригите. Доста стръмно беше и на сняг Астралката едва катереше. Селото е на 400m надморска височина, докато хижата на 1200. Добре че времето беше сравнително хубаво – спомням си как съм слагал вериги на обилен снеговалеж и бурен вятър. С веригите вече нямахме проблем и стигнахме лесно до хижа Бунтовна. А като стигнахме до там и просто ахнахме от гледката ! От самата хижа има страхотна гледка към низината. Сега бяхме на високо, облаците бяха под нас и само планински върхове се показваха ! Страхотно !

За наше учудване гледката от хижата не беше единственото нещо от което останахме възхитени. Отвътре хижата беше ремонтирана, стаите нови, чисти, спретнати … и най-важното – навсякъде беше топло ! Толкова топло на хижа не ми е било никога ! И тук не говорим да слагаш дърва, а всичко на локално парно. Общото помещение също беше топло, просторно, с подменена дограма. Кухнята е ваше разположение. Хижарите са супер мили и учтиви. Въобще препоръчвам хижата с две ръце !

В неделя се събудихме и от прозореца влизаше прекрасно слънце. Времето беше ясно и слънчево. Нямаше нищо общо с мрачната и в началото снежна събота. Решихме на връщане да минем през Панагюрище. Там се отправихме към къщата музей на Райна Княгиня, която видяхме, че е един от 100-те национални обекта и решихме да си вземем печат. Тук малко се прецакахме, а и жената от къщата не ни обясни както трябва. Какво имам в предвид – ако обикаляте в Панагюрище по музеите, първо отидете в Историческия и билета от там важи и за къщата на Райна Княгиня. Та както казах ние се прецакахме първо да платим по 2 лева за Райна Княгиня и след това си взехме билет и за Историческия. Всъщност Историческия музей в Панагюрище е цял комплекс, който включва Панагюрското златно съкровище, археологически музей, възрожденски музей и няколко къщи. Въобще струва си ! Панагюрското златно съкровище е копие, но също е от злато и се пази много добре – минавате през металодетектор и влизате в стая, която всъщност е един голям трезор. Иначе е много добре направен – усещането е като голям световен музей. За разлика от него археологическата част от музея е все още стара и запусната. Дано да оправят и нея.

След Панагюрище се прибрахме в Пловдив, доволни от хубавия уикенд. В момента нямам снимки да кача, но скоро може да се появят 🙂

Жеравна и околността

За (по-скоро след) рождения ден на Вилито решихме да си подарим един уикенд някъде само двамата. След доста промени на плана и търсене, в крайна сметка се спряхме на Жеравна. Честно казано търсихме нещо по-близо, но нищо не ни хареса, а Жеравна изглеждаше чудесно на снимки. И двамата не бяхме ходили там и си казахме – това ще е.

В петък около обяд, след като предишната вечер празнувахме, тръгнахме към Жеравна. С новата магистрала до петолъчката и след това няма и 50 km и си там. Жеравна наистина се оказа много красиво място. Запазени къщи, калдъръмени улички, хубави кафенца и кръчми. Настанихме се вКъщата с лозницата, като ни настаниха в сравнително широка стая със собствена баня. Най-хубавото беше огромното легло. Всъщност дори не мога да го нарека легло, а просто голямо пространство с матраци, което заема цялата дължина на едната стена, и на него може да си седиш, лежиш, спиш, гледаш през прозореца … въобще много яко !

   

   

Вечерта решихме да се разходим из Жеравна, но се оказа, че има един проблем … всъщност два. Първо беше доста студено или поне ние не бяхме го предвидели и тръгнахме едва ли не все едно сме си в Пловдив. И второ – беше много тъмно – няма улично осветление и беше облачно и няма луна. Впоследствие разбрахме, че общината нямала пари за осветлението. Така едва намерихме кръчмата, която ни препоръчаха, и влезнахме вътре. Ядохме в механа Старча, която се оказа една от „100-те национални кръчми“ на Бирохолиците 🙂 Наистина хубаво място, но не мога да кажа, дали е най-доброто в Жеравна, защото така и не опитахме други места.

В събота започнахме с разходките. В Жеравна естествено посетихме къщата на Йордан Йовков, която е един от „100-те туристически обекта“ и си взех печат. Къщата е малка, но добре направена. Хареса ми. След това отидохме до църквата „Св. Николай“. В събота като цяло селото беше доста по-оживено. Разходихме се още малко из селото, гледайки хубави къщи, и решихме да палим гумите към следващите ни цели.

   

   

Върнахме се до къщата, взехме колата и потеглихме към Котел. там целта беше пантеона на Раковски, но се оказа, че сме отишли точно по време на обедната почивка и се наложи да изчакаме да стане 13 часа. Междувременно използвахме да разгледаме Котел. За стоене на едно място и дума не можеше да става, защото беше доста хладно. В Котел се оказаха, че са родени дори повече възрожденци от колкото очаквах. За всички тях има чудесен Музей на котленските възрожденци (който е заедно с пантеона на Раковки). В четири тематични зали (Будители, Просветители, Бунтовници и Революционери) е разказно за Софроний Врачански, Петър Берон, Георги Раковски, Георги Мамарчев и десетки други. За финал може да се поклоните пред гроба на Раковски. Наистина си струва да се посети ! Отново един 100-те обекта, т.е. още един печат за книжката 🙂

   

След Котел отидохме и до Медвен – друго малко сгушено в планината селце. Там се разходих само малко из центъра и поснимах няколко къщи. Прилича леко на Жеравна, но къщите не са само във възрожденски стил. За съжаление продължаваше да бъде студено и ние побързахме да се върнем на топло в стаята ни в Жеравна.

   

За вечеря решихме да си поръчаме от домашните манджи на ханджийката ни. В съседната къща имаше някакви украинци и тя щеше да готви телешки чумлек за тях и ние решихме да се включим. Беше наистина чудесен. За закуска имаше палачинки  Въобще правят всичко, което им поръчате. Е, накрая изненадват с цена, но поне си струваше 🙂

В неделя настана време да си тръгваме. За да ни е по-интересен пътя решихме да минем през Ичера и Карандила. Село Ичера беше още едно местенце запазило стила на възрождението. Поне отчасти. Имаше и доста сгради от времето на социализма, но като цяло приятно място и по-малко комерсиално от Жеравна. След Ичера продължихме по планинския път към Карандила. Честно казано до преди това не знаех, че Сините камъни и Карандила са на едно място, но когато пристигнахме на място някак си го осъзнах. За съжаление освен студено не беше ясно, затова нямаше хубава гледка надолу. Поне по това време на годината Карандила не ме впечатли.

   

   

След Карандила слезнахме през Сливен и почти неусетно се озовахме отново на магистралата. Проблемът на новата магистрала е че няма крайпътни ресторантчета и механи, където човек може да хапне. А ние не бяхме яли целия ден и вече огладнявахме. В крайна сметка решихме да се изхитрим и да минем за “по на пряко“ през Кричим, където майката на Вили да ни нагости. Така и стана – ядох най-вкусните бутчета с картофи, които съм опитвал. Или поне така ми се сториха 🙂 След това към Пловдив. Общо взето така приключи този тридневен уикенд изпълнен с доста пътуване, но и с доста мързелуване. Много приятно !

 Всички снимки може да разгледате в Нашите Снимки.

На РД на Пухи и други случки в София

Изминалия уикенд беше отделен на София. Повода беше рождения ден на Пухи, който беше в петък и отидохме 2 коли хора. Таня ни беше запазила места в хостела (Мостела) и първо се настанихме там. След това отидохме на купона. Там почти случайно се видях със сестра ми 🙂 А купона си беше супер. Имаше токова много хора от Пловдив, че направо не се чувствах, че съм в София. Хубаво се получи и като се има в предвид, че може би отидохме първи, останахме до към 3:30.

В събота сутринта, след не много сън в общата стая на хостела, станахме всички едновременно. Времето беше страхотно и решихме да си направим разходка из София. Тръгнахме пеша от Хостел Мостел, минахме през НДК (където дори си взехме печат за 100-те туристически обекта), и стигнахме до парка на военната академия. Там си починахме хубаво, но след дългата разходка взехме да огладняваме. С Вили и Таня отидохме до един близък ресторант да хапнем. След това продължихме разходката по туристическите обекти. Минахме през храм-паметника „Свети Александър Невски“, от където също си взехме печат. Следващото по ред беше природонаучния музей. Той се оказа дори по-голям от колкото очаквах. След него Вили и Таня вече бяха тотално изморени и решиха да се приберат в хостела, докато аз имах още малко сили и реших да отида на гости в магазина, в който работи сестра ми – nenios.com . Много хубаво място. Запознах се най-сетне и с Катя.

Вечерта беше отредена за втората част от рождения ден на Пухи – този път в Хостел Мостел. Тук вече повечето хора не ги познавах, но ние от пловдивската група си бяхме достатъчно, че да се забавляваме. След 10 часа вече не можеше да останем в двора и трябваше да сменим местоположението. Новото място беше Art-Hostel, което така и не разбрах хостел ли беше или бар … но е супер яка дупка 🙂 Играхме джаги и пих бира. Не знам до кога изкарахме, но беше по-рано от предишната вечер.

В неделя станахме и отидохме на закуска в хостела. Другите трябваше да тръгват, така че оставахме само с Вили и Таня и трябваше да решим какво ще правим. В крайна сметка надделя мнението да продължаваме с туристическите обекти. Така първо отидохме до Боянската църква, където не влязохме, защото искаха по 10 лева вход ! Обаче си взехме печат и я разгледахме отвън. Следващия обект решихме да е зоологическата градина. Аз бях ходил, но мнозинството реши, че това ще е 🙂 Така отново разгледах зоологическата градина на София. От последния път когато бях ходил бяха вдигнали билета 4 пъти (пазя си стария билет), но все пак сега е 4 лева, което беше поносимо. Към края на разходката вече бях много гладен и само си мислех как ще посетим ресторанта със сръбска скара, който бяхме видяли, наблизо докато обикаляхме да си намерим място за паркиране. Там вече ми се върнаха силите. За финал на софийското ни пътешествие решихме да е IKEA. Малко шопинг за финал и после към Пловдив.

Като цяло много добре се получи цялото пътуване, което е особено учудващо ,като се има в предвид, че принципно не харесвам София. Обаче като ходиш на купон и разходки – става !

Малко родопско октомврийско пътешествие

В събота сутринта (добре де, малко след обяд) тръгнах към Кричим. От там трябваше да взема Вилито и се бяхме разбрали да ходим към Родопите. Уикенда се очертаваше топъл, преди застудяването, което предвиждаха от понеделник. Преди да тръгна потърсих в интернет и се убедих, че има много къщи за гости в Стойките, където мислихме да останем. Дори не сметнах за нужно да си записвам имена/телефони или да звъня за резервация.

Взех Вилито и потеглихме по пътя за Девин. Някъде по „новия“ път спряхме на една беседка, където хапнахме по един сандвич. Учудващо има няколко доста хубави сместа за спиране по пътя – беседки с чешми. Времето наистина беше прекрасно.

 Пристигнахме в Стойките и първото нещо, което направихме беше да потърсим къщата в която Вилито е ходила като малка. Намерихме я и вече беше доста запусната и изоставена. Близо до нея беше и къщата на вуйчо Ваньо, на който също се обадихме. Той, като един гостоприемен родопчанин, ни покани да останем у тях, но ние не искахме да ги притесняваме и си имахме други планове. Тръгнахме да търсим стая в хубава къща за вечерта. Аз съм идвал много пъти през зимата и знам че Стойките си е направо курорт тогава. Обаче през лятото (т.е. през октомври) се оказа че съвсем не е така. Повечето къщи не работеха, част от хотелите не бяха довършени, други места се чудихме дали въобще са къщи за гости, защото нямаха никакви обозначения, на две места просто ни казаха, че в момента няма кой да ни оправи стаите и не може да ни настанят. Само една баба ни покани да видим стаята, но тя беше леко мизерна. Въобще не можахме да си намерим място за пренощуване ! И аз не можах да повярвам, но е факт. Иначе поне обиколихме цялото село, което се оказа пръснато в няколко махали. След 2 часа мотане се убедихме че ще трябва да приемем поканата на вуйчо Ваньо 🙂 Отидохме до магазина, взехме малко кюфтета, вино, сок и сладки и се върнахме към тяхната къща.

 Вечерта всъщност се оказа много по-хубава от колкото очаквахме. Изпълнена със вкусни манджи и много домашна ракия 🙂 Сутринта също беше прекрасна, с приятно слънчево време и обилна закуска. Въобще много добре се погрижиха за нас. Накрая не само че не взеха нищо, от нещата които бяхме занесли (по различен претекст), но и леля Краса ни изпечи кюфтенцата, уви ни за из път, и ни даде и бурканче домашна лютеница и бурканче мед ! Луда работа !

Към 10 часа в неделя тръгнахме през Превала. По пътя кривнахме към връх Перелик. Не стигнахме до самия връх, но видяхме много хубави гледки от местността Чурика. Чудесно място ! Видяхме и хижа Перелик, но тя не работеше. Ще се върнем някой ден отново там на пешеходен преход. А сега продължихме към Смолян.

  

  

Малко преди Смолян, спряхме на следващата ни предвидена спирка – Смолянските езера. Пътя стига до първото от тях – Тревното езеро. Около него има чудесно място за пикник и естествено си имаше хора на пикник. Ние също извадихме едно шалте и си направихме обяда.

Не знам дали заради сезона, но езерата всъщност бяха доста заблатени. Нямаха и много вода. Не знам колко са общо езерата, но има хубава екопътека, която обикаля три от тях. Точно до Тревното е Бистрото езеро, което също беше попресъхнало. След това пътеката продължава нагоре като се изкачва до най-високото – Мътното езеро, което в момента беше на-чисто 🙂 По екопътеката има беседки, мостчета и разни зарибявки, като „Тронът на Евредика“ и „Лирата на Орфей“. Като цяло много приятна и лека екопътека.

  

  

След езерата се отправихме към Смолян. Спряхме пред новата църква „Св. Висарион Смоленски“ и я разгледахме. Имахме идея да посетим Планетариума, обаче и този път се оказа затворен. Честно казано нямам съзнателен спомен да съм го посещавал и да съм гледал нещо там.

След като не успяхме с Планетариума, решихме да пробваме другия обект от „100-те туристически обекта“ в Смолян – историческия музей. Малко трудно се стига до него с кола, защото са едни еднопосочни улици, но в крайна сметка го намерихме (следвайте кафявите табели). Влезнахме и веднага ни пуснаха да разглеждаме. В началото ми се стори не голям, но постепенно откривахме нови и нови стаи и етажи. Оказа се много хубав музей и добре подреден – Родопите от античността, през Траките, средновековие, възраждане. След това започнаха стаи по занаяти, обичаи, традиции … Както казах много съм доволен ! Не ни взеха вход, ни взеха изход 🙂 , но след като си го разгледал, честно казано имаш по-голямо желание да си платиш. Дори и да си купиш някой сувенир. Взехме си и печат.

След като прекарахме повече от час в музея, вече беше станало неделя късен следобед и ние решихме, че е време да поемаме към Пловдив. Минахме през Пампорово, от където дори качихме двама стопаджии, и се прибрахме в Пловдив. Времето до края остана все така прекрасно. Така завърши хубавия ни уикенд около Смолян.

Всички снимки може да разгледате в Нашите снимки.

Teambuilding край Белоградчик

За да докажа, че наистина не се спирам – този уикенд бях с колегите на тиймбилдинг край Белоградчик. По-точно в едно село до Белоградчик, още по-точно в една махала (Фалковец) с двама жители, а най-точно в хан Мадона. Много готино и добре направено място. Дори всичко е брандирано с името на хан Мадона – хавлиите, салфетките, чиниите … Освен това има хубав ресторант и огромен двор. Част от него е лятна градина с доста маси, а другата голяма поляна за кемпъри (и може би палатки). Дори има и мини езеро 🙂

Въпреки, че беше маскирано като treambuilding, всъщност идеята беше една разходка из северозападна България. В събота беше голямото обикаляне. Първата цел бяха белоградчишките скали. Аз бях ходил там, но с удоволствие ги посетих отново. Доста време постояхме на крепостта и на скалите. И дори май поизгоряхме на силното слънце. Като цяло случихме на много хубав слънчев ден ! Между временно чух, че в Пловдив е имало доста проливни дъждове.

Следващата цел беше пещерата Магурата. Едно ново за мен място. И нов печат за 100-те национални туристически обекти. Иначе, както всички разказват, най-интересното място в пещерата – залата с рисунките е затворена за посетители. От горе на всичко нищо не се прави по рисунките, нито се знае кога ще бъде отворена отново. Общо взето са оставени да се рушат без никой да ги гледа. Иначе не е лоша пещерата, но и не е кой знае колко впечатлителна. Отгоре на всичко на изхода (който е различен от входа) ви чака влакче и ви иска по 2 лева, за да ви върне до паркинга с колите. Другия вариант е ходене няколко километра под слънцето, след като сте ходили вече ~1 час в пещерата.

След пещерата се отправихме към Видин и крепостта Баба Вида. Във Видин решихме да се разходим малко из града и оставихме колите пред мола (къде другаде 🙂 ?!?). Минахме през градината покрай Дунава и там беше приятно. Обаче крепостта Баба Вида наистина ме впечатли. Общо взето за трети път отивам до нея, но за първи път я хващам отворена и мога да я разгледам отвътре (след 17:30 я заключват). Крепостта наистина е уникална и много добре запазена/реставрирана. Най ми хареса, че те пускат да ходиш където си искаш и може да влизаш във всички кули, зали, помещения, коридори, дупчици, пукнатини … въобще където си искаш 🙂 Това според мен не може да ти се случи другаде, особено в западна Европа. Там навсякъде би било пълно с табели, ограждения, ограничения … все с цел уж за безопасност, но се заличава автентичната обстановка.

За неделя, освен прибирането до Пловдив, оставихме и посещението на още една пещера – Леденика. Аз бях там преди 1 година, но отново реших да я посетя. Този път малко след входа все още имаше огромни късове лед, които напомняха защо пещерата се казва именно така. Като цяло Леденика е доста по-красива и доста по-тясна от Магурата 🙂

Не остана време да се качим на Околчица, но нищо – другия път. Сега и без това се получи чудесна разходка с колегите из забележителностите на северозападна България.

Из източните Родопи

Изкарах още един уикенд на Мандрица. Дори не беше цял уикенд – отидох в петък вечерта и всъщност само съботата поработихме малко из къщата. В неделя с Вили си тръгнахме още преди обяд и бяхме решили да обиколим разни места на път за Пловдив. Точно тази обиколка искам да си запиша.

Първата цел беше Мезек. Още на влизане е селото (идвайки от Свиленград) виждате двете неща с които е известно селото (като изключим виното 🙂 ) – крепостта, която се вижда на височината над селото право на преди и табела за тракийската гробница, която сочи на ляво. Решихме да разгледаме първо гробницата. Тръгнахме на където сочеше стрелката по един полу-разбит, полу-черен път и само на няколко стотин метра в една локва, която на пръв поглед не е нещо особено, предните гуми на колата потънаха. Оказа се че пътя е прекопан и никой не е сигнализирал това, а водата прикрива дълбокия канал. Така се наложи да търсим някой да ни изтегли. Оказа се, че съвсем не сме единствените, които закъсват. Преди няколко дена цял рейс с деца бил закъсал като нас. Успях да се въвлечем дори в междусъседските вражди като всеки обвиняваше другия, че маха клоните, които „сигнализирали“ за опасната пропаст.

В крайна сметка излязохме от дупката, заобиколихме и отидохме до тракийската гробница. За съжаление установихме, че е заключена с масивен катинар. Решихме че нямаме късмет и тръгнахме да се връщаме. По пътя към селото попитахме двама човека кога отваря гробницата – като цяло получихме противоречиви мнения, но по принцип трябвало да работи. Нямаше какво да направим друго и тръгнахме към крепостта.

Крепостта над Мезек е сравнително добре запазена средновековна византийска отбранителна крепост. Щеше да е още по-добре запазена, ако не е била разграбвана за строителни материали. Но дори и така е доста внушителна и на чудесно стратегическо място. На мен най-много ми хареса гледката към цялата низина. Вътре и около крепостта е чудесно място за разходка и/или пикник. За съжаление имаше неприятен вятър, който ни попречи да се насладим на красотата по-дълго.

Малко под крепостта има информационна кабинка, където трябваше да си подпечатаме книжките за 100-те туристически обекта. За съжаление и тя беше заключена. Тук вече не издържахме и решихме да се обадим на телефоните, които бяха написани на вратата. На втория номер получихме отговор, че „човекът“ сега пък бил на гробницата и на практика сме се разминали. Решихме да се върнем на гробницата, като печата сега бил там.

На втория опит да разгледаме гробницата – успяхме. Дори „човекът“ ни разказа историята за откриването и разни факти за гробницата. Предполага се, че в началото е използвана за религиозен храм и чак по-късно са погребани там хора и е затрупана. Формата е типична за тракийските гробници, като интересното тук е че е с най-дългия тунел от всички открити гробници. Няма рисунки по стените, което е основание да се смята, че първоначално е била използвана за ритуали, а чак след това за гробница. Освен това има данни че е използвана за няколко погребения. Най-впечатляващото за мен беше, че всичко все още е автентично. Никой от камъните не е мръднал. Освен това, това (май) е първата тракийска гробница, в която влизам в “оригинала”, а не в “копието” (както е например в Казанлък или Александрово). След това си взехме печат, като в моята книжка се оказа, че е стара и нямах този обект, но си взех печат на последната страница.

След Мезек по план трябваше да отидем до Маточина да разгледаме скалната църква и крепостта, но времето тотално се развали, заваля проливен дъжд и се наложи да се откажем. Нищо, другия път.

Карайки към Пловдив, мернах табелата за “Светилището на Нимфите и Афродита” и този път съвсем спонтанно решихме да отидем. Всеки път го подминавам. Направих обратен завой и тръгнахме към село Каснаково. Самия комплекс се оказа на 1-2 километра от главния път, т.е. не е голямо отклонение. Имаше табели и хубав паркинг малко преди мястото. След това по една пътечка се стига до красив извор, който си личи, че в древността е добре поддържан. Около него си личат останките от две големи сгради, до колкото разбрахме, използвани за храмове.

До комплекса има изграден чудесен информационен център (с европейски пари, разбира се), но и той беше заключен 🙁 Точно това не ми хареса в това еднодневно пътешествие – имаме чудесни туристически места, но въобще не ги използваме. Никой не ги поддържа, стопанисва и дори няма кой да се посрещне и да те разведе.

Общо взето така завърши неделното пътешествие. Някои от плануваните места успяхме да видим, за други времето ни попречи, но пък видяхме „светилището на нимфите и Афродита“. което не беше в плана.

Из северозападна България

Изминалите 4 дни си направихме едно от най-хубавите пътешествия от последните няколко години. От онези хубавите, които не знаеш дали въобще ще се случат и къде точно ще ходиш. Но да започна от начало. Всичко започна по някое време миналата седмица, когато Елица видя този фестивал в едно малко северозападно село. Беше една от поредните идеи какво да правим през четирите почивни дни около 24-ти май. Така и не можахме да се съберем много хора. В крайна сметка в събота сутринта с Дарко решихме да потеглим към Горна Бела Речка. Ели беше в Казанлък и за по напряко, трябваше да минем от там да я вземем. След като стигнахме в Казанлък, първо седнахме в една кръчма да ядем, след това напазарувахме от местния Кауфланд. Беше станало към 4 часа следобяд, но решихме до вечерта да стигнем до Бела Речка. Ето такива планове си правехме през цялото време – не по-дълги от до края на деня. За по-красиво минахме по подбалканския път до след Златица някъде, където по един пряк път стигнахме до Хемус. По магистралата продължихме до Ботевград. От там Мездра, Враца и чак след това заобиколихме врачанския балкан към Горна Бела Речка. (скоба. решихме някой ден да си направим Ботев пътешествие. да се съберем на стадион Ботев в Пловдив, от там да отидем в Калофер, след това Ботевград, Околчица и да завършим в Козлодуй. затварям скобата).

Горна Бела Речка се намира в природен парк „Врачански балкан“ и е много красиво. Броени метри преди табелата ни посрещна една голяма сърна, която мина през пътя. Беше много красиво ! Пристигнахме на свечеряване и започнахме да си търсим място за палатка. Не искахме да сме в селото, където вече започваше да се пълни с хора, затова си намерихме една хубава полянка малко извън селото близо до реката. Веднага си направихме лагер, огнище, запалихме си огън и си приготвихме вечеря. След това отидохме в селото, където в кметството фестивала вече си беше започнал. Хванахме концерта на класическа китара на Ganesh Del Vescovo. Много добър. Ако имаше пак китарен фест в Пловдив, Дарко каза, че щеше да го покани (между другото знаете ли че няма да има и фолклорен фестивал това лято?). На концерта съвсем ни изненада като се появи Игор от цирк „Кумбо“, който беше в Мандрица на детския празник. Много се зарадвахме взаимно и четирите дни се виждахме постоянно.

На сутринта осъзнахме, че лагера ни съвсем не е перфектен … не, този път беше на някоя главна пътека, или на козя такава или пък да ни беше студено … точно обратното – припомних си какво е ставане рано-защото-не-се-трае-от-жега-в-палатката ! Въпреки прогнозите за променливо време и дъждове, всичките ни сутрини бяха тотално огряни от жарко слънце. Това поне ни помогна да ставаме сравнително рано.

Неделята решихме да изкараме цял ден в Горна Бела Речка на фестивала „Goat Milk. Въпреки „ранното ставане“ все пак изпуснахме сутришната йога, след това Ели отиде на разходка по козите пътеки в гората, а ние с Дарко се излежавахме на полянката и след това отидохме да видим Игор. След това реших да отида на лекцията за „Slow food“, но тя се превърна в демонстрация и представяне на кози сирена, извари и кисели млека и аз не го издържах. Обаче след лекцията на поляната видях норвежко кафяво сирене, презентирано от една норвежка, и дори го опитах малко (ама нали знаете колко малко опитвам). Следобяд бях на срещата с кметовете на Монтана и Вършец за положението на северозападна България. Общо взето до нищо не се стигна, но поне се говори. Изпуснахме откриването на фотографската изложба, защото се бяхме върнали до палатката за вечеря, и точно след като запалихме огън заваля малко и развали всичко. Междувременно Гената се появи с един познат за една вечер и всички заедно ядохме преди да се върнем в селото. Отидохме точно за джаз концерта на Мишо Йосифов Джаз Сикстет. И добре че го направихме – получи се невероятен концерт. Цялата публика не ги оставихме да си тръгнат, докато не минаха през хората, след няколко биса, през хората и излязоха през централния вход 🙂 За финал на вечерта беше „дългата нощ на балканското документално кино“, където изгледахме филма „Коридор #8“. Аз лично останах много доволен от филма. Само месец и нещо след като бях в Албания, където постоянно говореха за този път, отново видях познати места. Мисля, че беше точното време да гледам този филм. За останалите филми не ни останаха сили и отидохме да спим.

Няма как да не сравня фестивала на спомените в Горна Бела Речка и това което се опитваме да правим в Мандрица. На пръв поглед всичко изглежда много сходно – две селца с по петдесетина възрастни хора в икономически западнали райони, които група хора искат да възродят. Да си призная отидох да открадна малко know-how за това как да организираме събори (все пак те го правеха за 8-ми път), но всъщност се оказа, че тяхната формула е доста различна. Goat Milk на пръв поглед е нещо като детския празник в Мандрица, само че за възрастни – кръжоци, лекции, концерти. Само където залагат много на международно участие. Заради това се налагаше всичко да се превежда на английски (а понякога и на още езици), което на моменти само забавяше динамиката на фестивала. Goat Milk мисля че въобще не е насочен към местните, в смисъл че според може да бъде и навсякъде другаде, просто хората които го организират са свързани с това села. Освен това кръжоците (workshop-ите ако се чудите за какво говоря) бяха платени и с ограничена бройка. Общата храна също. Все пак след срещата с кметовете, Ели ме нави да си поговорим с Диана (една от двете организаторки) и поделихме за Мандрица и си разменихме контакти. Все пак целите ни са едни и същи и е хубаво да видим кой какво прави за осъществяването им. Честно да си призная мисля че Мандрица има много по-голям дух, уникална култура и архитектура. За уникалните къщи за които говореше един от архитектите и замалко да му скочим с Дарко, докато не се уточни че става дума за 3-4 къщи в селото 🙂 И щом за толкова можело да се обяви за културен резерват, представям си какво може да направим в Мандрица.

В понеделник решихме да пропуснем фестивала през деня и да се разходим из околността. Бяха ни похвалили Вършец и решихме първо него да посетим. Още от самото влизане в градчето започна да ни изненадва много приятно. Първо ти правят впечатление много хотели, къщи за гости, квартири … въобще усещане за морско курортно селце, само където няма море а минерални извори. След това центъра – много приятен, хора, слънце, деца. Плакат за театър, туристически център, минерални чешми … След това отидохме към парка, където за малко да се навием да отидем на минерални бани, но се оказа, че не работят в неделя и понеделник, а през останалото време са с доста странно работно време разделено на мъже и жени. Затова пък парка и около реката беше супер приятно. Имаха едни пейки – шезлонги на който се пльоснахме. Имаше дори безжичен интернет. Въобще Вършец го препоръчвам силно на всички. Има и много кръчми в които може да хапнете с чудесна гледка – ние се възползвахме от една.

Следващата спира ни беше Клисурския манастир на няколко километра от Вършец. Посрещна ни типичното за България – натрупани сергии пред манастира и много хора. Манастира изглеждаше доста добре поддържан, дори на мен ми се стори малко прекалено и на моменти кичозно. Върха беше когато се оказа, че с Богати кабриото, с което едвам се разминахме по тесни път за манастира, се оказа отчето. Въобще странна работа. Да се „чудиш“ от къде имат толкова пари, като признавам че и за манастира са наливани много пари.

След Клисурския манастир решихме да отидем до пещерата „Леденика“, като този път заобиколим Врачанските скали от юг. Трябва да уточня, че пътищата в този регион са доста странни и доста пъти се чудихме къде сме дори с наличие на GPS и хартиена карта. Така в случая стигнахме до село Миланово и от пътя, който си бяхме избрали се оказа, че го няма, или всъщност е черен и много лош път. Нямахме време да се връщаме обратно (както всъщност и GPS-а настояваше), затова трябваше да изоставим плана за Леденика. Видяхме че на близо има друга пещера „Темна дупка“ и се насочихме към нея. Когато стигнахме обаче се оказа, че тя не е туристическа и не е облагородена, а ние без никаква екипировка нямаше как да влезем вътре. Видяхме само входа и след това се разходихме по скалите срещи гара Лакатник. Чудесно място за разходка и катерене. Седнахме на ръба на една скала от където имаше невероятна гледка към селото и река Искър. Както казах и в началото тръгвахме на някъде без никакъв план накъде да продължим след това. Така на връщане към колата, минахме през самата гара на Гара Лакатник и през два въжени моста над Искър. Всичко се получаваше от самосебе си. Деня взе да преваля и решихме да намерим отворен магазин за да си напазаруваме за вечерта, защото вече нямахме храна. След като си набавихме продоволствия, решихме да отидем и до самото село Лакатник, за което бях чувал само хубави неща.

Село Лакатник се намира на около 7 km от Гара Лакатник и всъщност в него свършва пътя. Разбирайте красиво планинско селце заобиколено от всякъде с балкани и красиви поляни. А сега бяха особено хубави целите в зелено. На това райско местенце беше станало 19 часа и всичките ми съмнения дали да се връщаме в Пловдив, защото на следващия ден по принцип бях на работа, се изпариха и реших да останем още един ден в този красив регион. Разходихме се из Лакатник и околността и решихме да се „прибираме“ в Бела Речка.

В понеделник вечерта си приготвихме обилна вечеря, поради което почти изпуснахме концерта-изненада, който се оказа някакви балкански етно джаз импровизации. Добре че този концерт най-малко ни хареса и не съжалявахме толкова. От полунощ трябваше да започне „дългата вечер на фотографията“, но естествено закъсня. Имаше представяне на трима фотографи и техните виждания за изоставените къщи. След това имаше workshop за нощна фотография воден от турския иранския фотограф Babak Salari. С Елица се включихме в кръжока, докато Дарко заспиваше 🙂 За мое съжаление всички бяха начинаещи и Бабак говореше доста общи неща и всъщност научих само 1-2 нови за мен неща. А изглеждаше като човек, който можеше да каже доста интересни фотографски трикове.

Вторника ни беше ден, в който трябваше да стигнем до Пловдив. Разбира се въобще не бързахме и си набелязахме доста места за посещение пътьом. След закуска с кафе и домашни масленики (по 25 ст.)  в Бела Речка се отправихме на път. Първо решихме да си наваксаме от предишния ден и все пак да отидем до Леденика. На картата изглежда съвсем близо до Враца, но всъщност пътя до пещерата е доста стръмен и с много завои. За малко изпуснахме една група и трябваше да чакаме почти 1 час докато влезем, а вътре разходката е още 1 час. Иначе наистина много интересна и красива пещера. И за туристическа пещера има доста тесни проходчета за преминаване. Някой наистина дебел човек според мен няма да може да мине. На мен ми хареса. А и за първи път от доста време се взех печат за 100-те туристически обекта.

Докато пътувахме се бяхме разбрали с Аспарух да минем да го вземем от София, затова решихме да минем през Своге, а не по главния път, който вече се запълваше с прибиращи се софиянци и абитуриенти. По пътя решихме да спрем и на Черепишкия манастир. Този манастир много повече ми хареса от Клисурския. Първо е на страхотно красиво място на самия бряг на Искър и с чудесна гледка към Врачанския балкан. Втори има чудесен „музей“ посветен на Иван Вазов в който всеки може да влезе и разгледа абсолютно необезпокояван. Трето отчето като ни видя да си почиваме ни покани с църквата, където ни поръси със светена вода и ни помаза за здраве, поговорихме си по различни теми, изпрати ни с добри думи и след това се обърна към следващите влезнали в храма. Въобще ето така трябва да се отнасят българските църковни служители към посетителите на храма. Браво ! Много добре се чувствахме на това място и решихме да останем и да хапнем, като имаше специално обособено място за това. Като цяло нямаше много хора и беше супер спокойно.

Следващата спирка беше Своге. Само веднъж бях минавал от там, но сега решихме да спрем да го разгледаме. Оставихме колата на центъра и се пуснахме пеша. Общо взето беше каквото го очаквах – малко градче, предимно къщи, наоколо планини. Не можахме да намерим/стигнем до завода за шоколади. Не се оказа вярно и предположението ни че шоколадите се продават както тоалетната хартия в Белово 🙂 Обаче мога да Ви издам, че ако събирате стари соц табели и надписи – в Своге има много добри попадения.

Последната спирка от нашето пътешествие беше София. Както казах – само за да вземем Аспарух, след това обратен и газ към Пловдив. По пътя той ни разказа неговата невероятна история за последните 4-5 дни, а ние нашата. Прибрахме се чак към 11 вечерта. Бях изморен, но много доволен от цялото пътешествие.

Получи се доста дълъг пътепис, но както казах и в началото това ми е любимия начин за пътешестване и няма как да не се смесят много теми, места и събития в едно. Общото е че се случват само за няколко дена, а на теб ти се струват седмици. Накрая си казваш „ле-ле, това вчера ли беше?!?“. Пожелавам си още много подобни пътувания.

ето и снимките ми от пътешествието.

хижа Рай и връх Ботев

Този уикенд бях в Стара Планина. Колегите решиха да ходим към хижа Рай и аз не му мислих, много а се навих. Тръгнахме събота сутринта и за около час стигнахме до Паниците. Там оставихме колите, взехме багажите и тръгнахме нагоре. А багажа беше доста, защото ни казаха че в хижата няма свободни места и си носихме и палатки, чували, шалтета … В началото на един от колегите му стана лошо и реши да се връща, и може би стана по-добре, защото заради него доста спирахме, а пътя до хижата въобще не е малко. Малко се объркаха плановете на тези, които си мислеха вечерта да се връщат, но може би така си е трябвало да стане и всички да останем заедно на хижата вечерта.

Времето в събота беше прохладно и хубаво за вървене, но въпреки това доста изморително за мен. Не знам аз ли съм загубил форма, багажа ли беше много или се бях настроил че ще е по-малко (предишния път го качвах от Карлово и сега ми мислех – е, то тук близо) … но накрая на изкачването доста изплезих езика 🙂 Отне ни 3 часа и половина докато го качим, но какво винаги си струваше. Забелязах че вече хората си слагат палатките по-ниско, а не точно пред хижата, и след като се сетих за опита на Маги,на която й се счупи чисто нова палатка от вятъра на същото място, реших и ние да разпънем при останалите. Тази нощ за щастие нямаше вятър, а само малко дъжд.

След като си направихме лагера, с част от групата си направихме разходка до подножието на Райското пръскало. Изглежда съвсем близо до хижата, но съвсем не е така. Особено за хора като мен, зарибени по фотографията, ми отне доста време докато се кача. Точно под водопада беше като в дъжд – пръскаше навсякъде, а и беше по-хладно. Мисля, че по отдалече има по-добри изгледи на Пръскалото.

Вечерта си направихме направихме огън, което беше доста трудно с мокри дърва. А и самите дърва се наложи да ги търсим доста от далече … и най-вече от ниско, т.е. трябваше да изкачваме по стръмното 🙂 След като станахме повече хора от колко очаквахме за вечерта, част от хората се наложи да спят в хижата (всъщност и те така искаха), но в крайна сметка се оказа, че на палатки беше по-добре. Дори не ми беше студено и спах чудесно по тениска в чувала.

На сутринта едва трима от групата се навихме да изкачим връх Ботев. Тръгнахме с една група ученици и от време на време се засичахме с тях. Времето беше основно мъгливо. Валеше само в началото около хижата. Нагоре беше хладно, но като вървиш и катериш и по тениска ти е супер жега. Дори по едно време ми казаха, че потта в косата ми е станала на скреж, а аз се потя. Маршрута от хижа Рай до Ботев не е от най-лесните – има доста стръмни участъци. И тук си мислех, че ще е по-лесно. Самия връх (изкачвам го за първи път) също не ме впечатли много – не е това което си представям под думата връх, а е доста обширен. Има и три огромни сгради и две кули и пак има място. И мястото за почивка трудно намерихме – да не се лутат другите ето го – на третия етаж в сградата на метеорологичната станция. Там имаше топъл чай и учтив служител, от който си взех си печат на листче, защото си бях забравил книжката със стоте обекта в Пловдив. Друга група която срещнахме по пътя правеха скоростно изкачване на седемте първенци на България (Голям Перелик, Вихрен, Мусала, Руен, Черни връх, Богдан, Ботев) за 5 дни и това им беше последния връх. Браво на тях ! Иначе на върха всичко беше в мъгла и не можахме да видим никаква гледка. Дори на връщане видяхме един сравнително голям ледник, близо до пътеката, който на отиване в мъглата въобще не сме видяли.

Качихме се за два часа и половина, след това слезнахме за два и ни оставаха още три до Калофер. На хижата останахме само за кратка почивка за супа и прибиране на палатките. След това продължихме надолу и днес имам доста силна мускулна треска на краката. Май наистина съм излязъл от форма и трябва дори по-често да си правя такива преходи. В неделя вечер да се прибирам в Пловдив изморен и доволен много ми харесва 🙂

Снимки вече има ето тук.