Tag Archives: родопи

Борово

В неделя с Елица и Дарко решихме да си направим разходка в Родопите. Въпреки, че времето по прогноза не го даваха много благоприятно, ние решихме да рискуваме. Първоначално мислих ме да отидем до Косово, но докато чакахме Ели, се разгледахме из картата за нови места, на които не сме били. Погледите ни се спря към частта Белица-Борово. В крайна сметка си избрахме Борово.

Тръгнахме към 12 на обяд от Пловдив по познатия път за Смолян. Участъка между Асеновград и Чепеларе сега го ремонтират и сега е с нов хубав асфалт. Ние обаче свихме към Лъки, където все още е стария разбит от дупки и свлачища път. Учудващо отбивката за Борово е с чисто нов асфалт, което ме изненада, но все пак от там е пътя за Кръстова гора, което е популярна дестинация и явно заради това са го ремонтирали.

Пристигнахме в Борово и спряхме Астралката на центъра. Селото е оказа доста по оживено от колкото очаквах. Има дори хотел и доста къщи за гости. Има и няколко екопътеки, на които обаче първоначално не им обърнахме достатъчно внимание. На около се виждаха доста църкви и параклиси. Решихме да отидем до един, който се виждаше от селото. Когато тръгнахме към гората установихме, че трите екопътеки, означени с различни цветове, всъщност бяха доста добре маркирани. Ние си избрахме жълтата и тръгнахме по нея, без да знаем ясно къде ще ни отведе. За съжаление нямаше повече указателни табели за трите екопътеки. Жълтата горе-долу вървеше в посоката, в която се бяхме отправили и ние. Пътеката започна от селото, след което влязохме в гората, след това продължава по билото и когато си мислихме, че сме навлязли вече навътре в планината … отново излязохме на пътя ! Странна работа. Трябваше да пресечем пътя за да стигнем до параклиса, който си бяхме набелязали. Той беше на един хълм от където има страхотна гледка. Тук решихме да си починем и дори си направихме малък пикник. Времето все още беше чудесно.

   

   

На връщане към селото решихме да минем по друг път. Идеята ни беше да заобиколим повече по билото и да отидем до скалите, които се виждаха в далечината над селото. Първоначално тръгнахме добре, но постепенно пътеката изчезна. По едно време се натъкнахме на червената маркировка (втората екопътека) и тръгнахме по нея. Обаче тя се оказа доста занемарена и трудно се следваше. По едно време дори видяхме и змия и решихме да се насочваме към селото. След кратко лутане най-накрая успяхме да стигнем до крайните къщи. А сега е сезона на рязането на дърва и този шум ни преследваше навсякъде и постоянно чувахме че селото е близо 🙂

   

   

Върнахме се в центъра на селото и най-сетне разгледахме какви са трите екопътеки. Починахме си малко на едни пейки и решихме че е време да се прибираме след чудесната неделна разходка. Точно тогава започна леко да вали. Казахме си – точно на време ! Но дори не можа да завали истински. Пак не познаха с прогнозата и се радвам, че не се излъгахме да останем в Пловдив.

 Ето и снимките ми в Нашите Снимки.

хижа Чернатица

Стана студено и дойде времето на хижите 🙂 Този уикенд бяхме на хижа Чернатица. Тя се намира на около час път пеша след хижа Здравец. Върви се по черен път и последния участък е маркирана пътека (всъщност може да се върви и само по черния път, но тогава е около час и половина). Хижата е доста голяма и в момента течаха доста ремонти. Въпреки това според мен ще е трудно да я обновят напълно и ще си запази соц стила 🙂 Което не е задължително да е лошо. Тази събота вечер нямаше никой друг освен нас – 8 човека, и си изкарахме много добре. Нямаше с кой да се съобразяваме за музика, а и всичко (разбирайте кухня, трапезария, посуда …) беше само за нас. А хижата, както казах, въобще не е малка.

Направих си и няколко разходки наоколо с цел да поснимам есенни пейзажи, но бях позакъснял. Времето си беше почти зимно. Дори днес сутринта прехвърчаше нещо като сняг. Ами така е – есента я пропуснах тази година. Време е да се настроя за зимата. Нямам против вече да покарам малко сноуборд.

Само финала на престоя ни на хижата беше неприятен, като научихме една лоша новина и се наложи да се върнем бързо в цивилизацията.

п.с. ето и снимките.

Черна черква

На 30-ти декември, докато бяхме в Мандрица, решихме да си направим разходка из околността. Успях да ги навия да отидем до изгубеното село Черна черква. Аз всъщност за твори път тръгвам да търся това село, като предишния път не успях да го намеря. Тогава обаче разчитах само на спомени от разкази, които са ми казвали по-възрастни хора. Сега бях се екипирал с информация от Интернет и GPS координати 🙂 Общо взето по-лесния път е: малко преди село Меден бук свиване наляво покрай една рекичка и после само нагоре по черния път. Пригответе се за 3 километра само нагорнище. Общо взето за един час спокойно ходене се минава. При нас беше зимно време и имахме допълнителни препятствия – наложи се на два пъти да прекосяваме реката, като единия път си правихме брод. Лятото сигурно пресъхва или просто е кеф да нагазиш във водата.

В Черна черква ни посрещна едно куче, джафкащо и размахващо опашка.От първата къща (и на пръв поглед единствена) звучеше до дупка радио Хоризонт. Около къщата имаше доста животни и изглеждаше поддържано, така че решихме, че живеят хора. Малко след това от къщата се появи една жена, която се представи като Венета.

Оказа се един от двамата жители на селото заедно с мъжа й, който в момента е със стадото. Поговорихме си надълго и широко как живеят в това отдалечено място. Гледат много животни – имат 50-60 кози, 20 прасета, много кокошки, гъски, кучета, котки … Любимец ни стана малкия Топчо – едно кученце на по-малко от месец, който обаче сигурно следващия път, когато го видим ще е голям звяр. Венета ни разказа весели случки за това как животните им (като повечето им се гледат свободно пуснати) често отиват в Гърция и се налага да ги прибират от там. Имаше и не толкова весели случки, за това как се налага по някога да жертваш малките, които няма как да изхранваш. Въпреки това те са предпочели този начин на живот пред това да си останат в Крумовград (от където са всъщност), след като са се пенсионирали. Децата им се шегували че отиват да хранят дивите животни с домашни. А Венета обичаше дивите животни не по-малко от домашните. Дори за някои от домашните й животни, които й ядат цветята, ги наричаше “мръсни животни”, а за дивите говореше като “Кумчо Вълчо” и “Кума Лиса” например. Много съм доволен, че успяхме да си поговорим с нея. Дори накрая не ни се тръгваше, но искахме да слезем преди да се стъмни.

Направихме кратка разходка из останалата част на селото, но всичко останало беше разруха. Всички къщи и разни други сгради бяха паднали. Само старата казарма все още стоеше, превърната в обор, но и тя няма да изкара още много. А Венета каза, че тяхната къща е на 500 години. Все пак селото никога не е било много голямо – в най-добрите си времена е имало 16 фамилии. Друго което ми направи впечатление е последен стълб на електропреносната мрежа – не бях виждал как свършват жиците. А там на края на България наистина всичко свършва.

За следващия път (през някой по-дълъг ден) си оставих да стигна до следващото затрито от картата село – Жълти чал, докъдето има път от Черна черква. Иначе за информация ние стигнахме до Черна черква през Меден бук, но може да се тръгне и от Горно луково, но от там пътя е по-дълъг (но може би по-равен).

От нашето пътешествие има клипче, благодарение на операторското майсторство на Елица.

село Джурково

Както може би знаете трудно издържам цяла седмица без изляза някъде сред природата. Затова гледам поне за един ден да се разходя някъде по-далече от цивилизацията. Преди да пиша за днешната ми разходка до Джурково, искам да си измрънкам в блога за един проблем, който имам винаги – а именно с организацията. Поне в моята компания от хора, с която се движа, винаги е много трудно да се организираме и всеки път са безброй разговори, които неизменно водят до изнервяне на човека, който се е заел със събирането на хората. Не знам защо каквото и да правим обикновено тръгваме към 14 часá. Това за зимен ден, като днешния в който се стъмва преди 17, си е доста късно. Цялото това моткане успява да изнерви дори и спокоен човек като мен. Миналата неделя успях да стигна до там да изхвърля всички якета от колата, да зарежа всички, и да тръгна сам към Родопите. След това ме убедиха да се върна за част от хората, отидохме до село Извор, снимахме, накрая вечеря в Бойково … всичко завърши добре, но защо трябваше по този начин. Разбира се това са крайни случаи, но защо трябва да се случват. Днес точно реших, че ще се успея с едно обаждане от тип “хайде”, да тръгнем … но пак не се получи … точно се облякох и тръгнах и ми звъннаха да ми кажат, че плана се променя коренно – ще идват още хора, няма да ме вземат, а аз ще трябва да ги взема, и (естествено) тръгването се отлага за 2 часа. Затова днес с Маги измислихме някакво решение на проблема. Ще направя сайт за събития с масово уведомяване. Когато на някой му хрумне да организира нещо, просто пише там и си избира кой да уведоми за събитието. Така отговорността за обаждане/свързване остава за тези, които са заинтересовани от събитието и няма нужда организатора да звъни на всеки поотделно и да ги пита. Освен това ще може да се посочи евентуално място и дата на срещата. Някой ако знае за подобно нещо вече реализирано да казва. Единственото ми изискване е да има уведомяване през SMS, защото доста често събитията ни са спонтанни и трябва бързо известяване. След време, когато smartphone-ите станат ежедневие, всеки ще може директно от телефона да се записва за събитието.

След това дълго лирично отклонение да се върна на днешната ми разходка в Родопите. Сутринта като се събудих очаквах да видя мрачно и дъждовно време, но за сметка на това ме зарадва слънцето. От всички потопи и бедствия, които в момента заливат цяла България, за щастие в Пловдив не сме усетили нищо. Маги ми се обади, точно когато се чудих дали и къде да ходя. Решихме просто да тръгнем на някъде (разбира се не стана точно така, но за това вече разказах по-горе). В крайна сметка се загледах в картата и само по името избрах село Джурково, малко след Лъки. Нямаше време много да го мислим и тръгнахме натам. В планината първото ни усещане беше : „хмм, тук е по-топло от Пловдив“. Всъщност просто нямаше вятър и затова така ни се струваше. Село Джурково се оказа хубаво планинско селце. Беше доста стръмно навсякъде 🙂 Обработваемите земи също бяха с доста голям наклон – винаги съм се учудвал на подобни села, как хората успяват да отглеждат нещо в тези условия. Специално тук положението беше доста критично – дори пътечките (които се явяваха и улици за доста пръснатото село) са доста тесни, намират се на самия склон и може да се ходи само в колона по един. Както повечето подобни села и това е вече почти изоставено. А е толкова красиво, дори сега през зимата. Представям си какво е пролетта да се излегнеш на наклонените зелени полянки огрян от слънцето. Сега се разходихме докато е светло, отидохме до една рекичка, поговорихме с едни хора, походихме и малко из гората над селото … и като цяло направихме едно кръгче и се върнахме. За финал ето малко снимки от Джурково:

Пълен уикенд от петък до понеделник

Този уикенд беше много силен 🙂 пълен с празници … или просто дъъълги вечери. Всичко започна още в петък, когато отидохме на откриването на изложбата на Сашо в Basquiat. Там не знам какво правихме, но още в 11 решихме да отидем направо в Найлона … а това знаете какво означава – дълга и безпаметна вечер. Въпреки това в събота станах още в 9 и отидохме на разходка в Родопите. Такова слънчево време нямаше как да се пропусне. Тръгнахме към Върбово, но по пътя решихме че е много далече, а ние искахме просто да лежим на някоя полянка. В Хвойна свихме наляво към хижа Пашалийца, но и до нея не стигнахме 🙂 Намерихме си една горска пътечка, тръгнахме по нея и на първата голяма, слънчева и прекрасна полянка се спряхме. Там полегнахме, похапнахме … въобще наслаждавахме се на лятното време през ноември. Много хубаво ! Когато взе да се скрива слънцето се върнахме към Пловдив. Вечерта бяхме на рожден ден на Таня (Честитооо, Тан !!!). Първо се събрахме в Йонов, където иху-аху, вкусни домашни торти, аху-иху и така. След това отидох до Петното, уж за 1 бира, защото след предишната вечер в Найлона не ми се стоеше много … А то какво стана, останахме в Петното до 4 и пак си легнах в 5. В неделя сутринта пак се наложи да стана сравнително рано, но поне после си доспах до 3 след обяд. Тогава станах и отидох на сватбата на Донка (Честитооо !!!). Всъщност бях само за службата в църквата (и ми хареса, което дори и мен ме изненада). След това мислех да се прибера веднага, но Пухи ми се обади с предложение да отидем в Бойково. Аз не бях ял цял ден и нямаше как да откажа 🙂 Така неделя вечер отново завърши в топлата кръчма високо в планината. В понеделник беше именния ден на Дарко (Честитоооо !!!). Отново в Петното, какво да кажа …

Търку-у-у-ул още една седмица

Ха, пак измина една седмица от както последно писах тук. Този път, за разлика от предишната, поне беше слънчева и топла, макар и не така изпълнена с културни събития … даже хич 😉

Единственото Събитие беше рождения ден на Легендата a.k.a. Пухи ! Денят беше вторник, и уж само хората, които са в Пловдив щяхме да се съберем у Йонов по случай повода. Аз нещо бях доста настинал, но реших все пак да отида. Събрахме се доста хора всъщност. Имаше две … дори три торти 🙂 Браво на Таня за най-вкусната ! Както се оказа в последствие, плануваното голямо тържество през уикенда пропадна, така че това остана голямото честване ! За който не е бил, а и за тези които бяха, ето малко снимки.

Постепенно приближаваше уикенда, а всички планове за ходене някъде пропадаха. В петък след обяд реших, че ще организирам едно ходене из Родопите поне за един ден и реших това да е събота. Очертаваше се хубаво време, а есента в Родопите е неповторимо красива. Не бях отчел само един фактор – петък вечер в Петното, но все пак някак си оцеляхме.

В събота към 11-12 успяхме да тръгнем. Отдавна не бяхме се събирали „самотрашката група“. Отказахме се от по-далечните дестинации като Смилян или Върбово и решихме да отидем в Косово. Аз бях ходил много пъти, но се оказа, че повечето не бяха никога. Аз разбира се нямах против да отида пак. Много хубаво място в Родопите е село Косово – закътано, отделено от всякаква цивилизация и супер спокойно. Сега забелязах, че е започнало някакво строителство, но все още е добре. Направихме си разходка из селото, след което си намерихме една слънчева полянка. Съблякохме се по къс ръкав и боси и се излегнахме. Някои поспаха, дори похъркаха 🙂 Супер приятно време беше ! А навсякъде наоколо дървета с листа във всички цветове. Не станахме до момента в който слънцето се скри зад отсрещния баир и изведнъж захладня. Ние веднага взехме контра-мерки – отидохме в местната механа наречена „Безгрижен живот“. Там хапнах боб с наденица и люти чушки и ми мина и настинка и махмурлук 🙂 Чудна разходка се получи. Вече има и снимки.

В събота вечерта си беше плануваното Петно, но този път не издържахме до късно, а се прибрах да се наспя. Така и направих ! Днес (неделя) цял ден се излежавам и някак си много добре ми дойде. Въобще не съжалявам, че го изкарах вкъщи. Май съм имал нужда от един такъв ден. Тази вечер дори ми остана време да свърша някои неща от TODO списъка ми, който отдавна стоят там.

Един уикенд : Чудните мостове, Римски път и Бойково

За този уикенд нямах особени планове. Само знаех че не ми се прекарва цялото време в града. Така след много промени на плановете в събота само Таня и Сашо се навих да се разходим някъде из Родопите. Трънахме без особено посока, като си мислехме за Чудните мостове и село Косово. Решихме да започнем с по-далечното (а и взехме един стопаджия, познат на Сашо, и решихме да го оставим по-близо до Чепеларе). Така за пореден път се озовах на Чудните мостове. Сега поне вече не събират такса за разглеждането им, което беше голяма глупост ! Събират само за паркинг, но може да паркирате малко по-далече безплатно. Таня не беше ходила и мисля, че й харесаха – нали, Таня ? Аз пък се зарибих и направих няколко готини снимки 🙂 Все пак за първи път отивах с големия фотоапарат. За финал на разходката седнахме в хижата да хапнем и, дори за мое учудване, супите бяха невероятно вкусни !

След Чудните мостове видяхме една табела за древен Римски път на 4 километра и решихме да отидем да го видим. Първоначално имаше асфалтов път, но само до хижа “Скални мостове”. След това ставаше черен път. На първата табела пишеше 4 km, от хижата решихме, че остават 3, т.е. не е много далече и да отидем. Само където или нещо ни излъгах с тез километри или пътя наистина е бавен (през цялото време е нагоре) и вървяхме някъде час и 15 минути, докато го намерим този Римски път. Таня за малко да ни откаже и да се върнем, преди да сме го стигнали. Все пак го намерихме и беше малко по-добре от колкото очаквах. Естествено беше обрасъл в треви, но все още си личаха подредените камъни – 2100 години след като е направен ! Някой да си помисли какво ще е останало от нашите магистрали след 2 хилядолетия.

Слизането беше по-лесно. Стигнахме до хижата, където бяхме оставили колата, за около 40 минути. Вече се смрачаваше и решихме че нямаме време за Косово и решихме направо да потегляме към Пловдив.То и бяхме много приятно изморени и само си мислех как да се приберем. Аз си мислех как ще си легна и ще гледам волейбола с Бразилия за лека нощ, а то там каква пародия на мач стана … направо комедия 🙂

В неделя мислихме за още една разходка из планината, но времето не мислеше така. Взе да става едно студено, ръмеше … съвсем не приятно за ходене. Така си останах вкъщи докато не се разбрахме за Бойково. Този път дори се събрахме доста хора. Три коли се изсипахме при леля Таня и се наядоха като велики боляри !

п.с. бележка към себе си: друг път като се припозная в някой, трябва поне да проверя дали наистина не е той !

На хладно на Беглика

След концерта на Massive се оказах в София в четвъртък вечер, без планове какво да правя до неделя. Първо изкарах една следконцертна вечер в Елена, която продължи до 7 сутринта. И ми стана навик всеки път, като ходя в София да се запознавам с един от водещите на Z-Rock. Този път беше Алек. Към 12 на обяд ме събудиха и аз осъзнах че дори в София е нетърпима жега. Нямаше как да остана там до неделя, а и не ми се прибираше в Пловдив … беше едва петък. Само Дарко и Ники се навиха да дойдат с мен и да изкараме уикенда на някое прохладно място. Решихме да отидем на язовир Беглика (официално май се води Голям Беглик), където беше Гената. Естествено докато си взема колата от залата (където я бях зарязал преди концерта) и докато се съберем си мина целия следобед и тръгнахме от София в 17:30, а беше петък и може да си представите колко хора искаха да се махнат от там в същото време. Аз си мислех, че не е толкова далече, но пристигнахме на мястото чак след 21 часа. Вярно че последните 7 километра до мястото където беше Гената, бяха доста кофти черен път, но все пак 4 часа път ?!? Както и да е – слязохме ние по сандали и къси ръкави, а Гената ни посрещна с яке 🙂 Казахме си “Еха-а-а-а”, само като си помислихме че точно преди 24 часа бяхме в зала Фестивална. Гената ни показа едно чудесно място, където можехме да си опънем палатките. Беше един цял полуостров и нямаше никой друг на него – само за нас 🙂 Имаше огнище, до което дори имаше събрани дърва, огромни борове за сянка и заравнени места за палатки. Направо ахнахме 🙂 Веднага си опънахме палатка и се заехме с вечерята, защото вече си беше тъмно.

На сутринта в събота трябваше да отидем до Батак за да вземем Дина. Предвидих си половин час път с кола, но се оказа почти един. Не бил толкова близо този Батак. Използвахме случая да напазаруваме и след това да се отдадем на спокоен, прохладен уикенд. И той се случи точно такъв.

След като се върнахме в лагера, отидохме да видим Гената. Там вече кипеше усилен труд. Бяха се събрали 40-50 човека на нещо като практическо обучение за еко-строителство (или нещо подобно) организирано от Bikearea (ако не се лъжа) по проект Живи места. На практика освежаваха, или по-точно казано изграждаха на ново, няколко бунгала-къщички. Освен това сглобяваха легла, правеха компостни тоалетни, бани със слънчеви колектори, беседка със зелен покрив, поставяха табели … Имаше и лекции. Най-важното е че всички доста се забавляваха. Имаше канута и колелета и всички ги ползваха. Въпреки, че ние не бяхме от групата с Дина също се възползвахме от канутата и направихме едно кръгче из язовира – много яко !

И двата дена го ударихме на пълно релаксиране. Беше толкова приятно прохладно. Направихме си две разходки в двете посоки по черния път и установихме, че Голям Беглик е наистина голям и трябва да се върнем отново. Най-добре с колелета.

Снимки има ето тук.

В търсене на изгубената ферма

Всичко започна с идването на поредната ми гостенка от couchsurfing Magda. Тя дори първоначално не ме питаше за място а преспиване, а как да стигне до Смолян. След още няколко съобщения разбрах, че тя всъщност иска да стигне до село Мугла. Всичко това се случва миналата седмица, когато аз силно си мисля за море, а навън не спира да вали всеки ден. Постепенно започнах да се замислям дали да не отида в Родопите този уикенд заедно с Магда. И без това никога не бях ходил в района около Мугла. Запитах и моите приятели, но нещо нямаше много навити или свободни. Единствено Таня и Вилито се навиха да дойдат с мен. Магда дойде в петък вечерта, когато за пореден ден валеше дъжд и хубаво се намокрихме, но все пак не се отказахме от пътешествието.

В събота сутринта (ако 11:30 е сутринта все още) тръгнахме към Смолян и Мугла. Идеята беше ако е лошо времето да се върнем същия ден, ако не – палатки на някоя хубава полянка. До Смолян беше лесно, след това попитахме накъде трябва да хванем за Мугла. Пътя беше тесен и доста разбит (всъщност е същия, който отива към каньона на водопадите). По едно време се стига до оградено място, което е затворническо общежитие. Точно преди него завихме на дясно, но стигнахме до някакъв обект, където пътя свърши и разбрахме, че всъщност е трябвало да продължим направо. Върнахме се и точно пред затвора има бариера, където полицаи ви проверяват документите. Все едно влизате в друга държава. Дори малко по-стриктно – все пак из Европата дори не ви спират. Магда малко се зачуди за какво са тези проверки.

След контролния пункт и особено след един тъмен тунел в скалата, се озовахме не в друга държава, а направо в друг свят. От вътре ми дойде “джурасик свят”. Наистина много красива непокътната природа. Започнах да се замислям, че каквото и да става не ми се връща още същия ден в цивилизацията. Не си струваше всичкия път само за малко красота. А и Мугла се оказа по-далече от Смолян от колкото си го представях … или поне така ми се стори заради лошия бавен път.

Стигнахме в Мугла, спрях на центъра и веднага станахме атракцията на селото. Всички започнаха да ни гледат и коментират. Дойде гранична полиция и отново ни провериха.Магда вече си помисли, че е станало война някъде 🙂 Ние не бяхме си накупили провизии, така че първо потърсихме магазин. Оказа се че са в сиеста и трябва да изчакаме до 15 часа, когато ще отворят. Имахме половин час и решихме да си направим първа разходка из селото. Междувременно започнахме да питаме за фермата в която отиваше Мег. Някои знаеха за нея, някои не, а полицаите направо ни казаха: “кой ви излъга че има такова нещо?!?”. Едни жени ни казаха че нагоре в планината до изоставеното съседно село Чамла на час и половина. Според друга жена пътя беше два часа и ни показа по коя пътека да тръгнем, за да не се объркаме и да тръгнем към Триград. С Таня и Вилито решихме да тръгнем с Магда към фермата, тъкмо ако завали да има къде да се приютим или поне да си опънем палатката в двора, а не директно в гората. Върнахме се в селото. Универсалния магазин беше все още затворен и ни показаха един по-малък. Там обаче нямаше хляб и си взехме само някои неща, които могат да се ядат без хляб. След 5-10 минути отвори и големия магазин, обаче се оказа, че и там няма хляб. За мое учудване в това село имаше дори трети магазин, който обаче докато отвори минаха още 10-15 минути. Там за щастие намерихме хляб. Междувременно разгледахме местната кръчма, снимахме се с местните, а отпред се заиграхме с едно куче.

Взехме си раниците, спалните чували и една палатка и тръгнахме по пътеката за Чамла. Тръгнахме от където ни каза онази жена, но въпреки ,че нямаше как, ние все пак изгубихме пътя още в началото. Тук доста помогна GPS-а, с който намерихме пътя за Чамла. Добре че беше той, защото Вилито вече започна да се шашка че вървим в гора пълна с мечки, към място, което не знаем къде е, по път, който не знаем дали е правилен, и не искаше да продължава. Оказа се че пътят е нещо като черен път (поне в началото), т.е. доста повече от тънката горска пътека, която ни показа жената. От както бяхме тръгнали с нас дойде и Хъскито, с което за заиграхме на центъра. То много обичаше да цопка в локвите и както беше хубавко чисто, стана цялото в кал … но май му беше много кеф. През цялото време не се отдели от нас, което беше още един коз за нас срещу Вила, че няма страшно от мечки. Иначе хората от селото на въпроса “има ли мечки в гората?”, отговаряха “о, да има много”, с което хич не ни помагаха 🙂

Постепенно времето започна да се влошава. Когато излязохме на билото видяхме отдясно на около километър няколко къщи, които със сигурност бяха Чомла, а от ляво отново на около километър имаше някаква постройка. Пред постройката имаше пране и май се виждаха хора … въобще изглеждаше доста по-обитавано отколкото селото. Започваше да вали и ставаше ясно че нямаше време да обикаляме. Решихме да отидем до постройка, като се надявахме това да е търсената от нас ферма, а ако не е поне можеше да попитаме къде е. Докато стигнем вече съвсем заваля. Хубавото беше че намерихме подслон, а лошото че това се оказа обор за овце, а не фермата. Имаше трима овчари, който правеха сирене, кисело мляко, извара … Естествено ние ги попитахме за фермата, но те не знаеха за нея. Казаха, че в Чамла няма жив човек а само коне (?!?). Евентуално на 30 минути в другата посока имало хижа, където можело да отидем, но ние определено не търсихме това. Не знаеха и за никакъв англичанин, който да е купил къща в района и да е направил comunity. Имало преди няколко години някакви младежи, но отдавна ги нямало. Ние съвсем се объркахме. Те поне най-чистосърдечно ни предложиха да останем в тяхната стаичка на овчарите до обора за през нощта, защото започваше да вали сериозно и на палатка не е добра идея. Те имаха и една УАЗ-ка джип, която щяха да се върнат в Мугла, и само един овчар щял да остане за през нощта. Предложиха ни и да ни закарат с нея до селото. Вилито беше много “за” да си намерим някаква къща за гости в Мугла, но аз се възпротивих, защото исках на другия ден да се разходя до Чамла, да поснимам изоставено село и най-вече да се убедим на място има ли ферма или не. Успях да надделея и финалното решение беше да останем. На следващата сутрин в 6 те отново щяха да дойдат, така че отново щяхме да се видим.

За първи път в живота си оставах да спя в обор. Всъщност в една не особено добре скалъпена стаичка с капещ таван и неизмазана, залепена за обора. Вътре имаше 5 легла и печка на дърва, което беше добре. За мръсотията нищо няма казвам. Миризмата честно казано беше много по-малка от колкото очаквах. Дървата бяха доста мокри видяхме малко зор, докато запалим огън, в крайна сметка се получи и въобще не ни беше студено през нощта. За подпалка използваха една книга на немски. В първия момента като я видях, се зачудих на овчарите да четат немски, но като видяхме липсващите страници, разбрахме за какво се използва. С нас за вечерта остана бай Младен, с който си направихме вечеря и хапнахме заедно. Естествено ни гощаваха с пресни овчи млечни продукти, за които всички ми знаете мнението 😉 Попитахме и бай Младен за фермата, но и тай не знаеше нищо. Каза че имало преди няколко години някакво училище с 20-30 човека, но вече нямало никой. Пак не можахме да разберем дали говори за същото нещо. Не беше чувал нищо за “кингдом” или нещо подобно. В края на деня се чувствах като от филма “Писмо до Америка” – ходихме по някакви забутани селца и паланки и ни разказват най-различни истории за тази ферма.

В бараката естествено нямаше нямаше осветление и след като залезе слънцето (за щастие доста късно), стана тъмно. Бай Младен си легна и ние решихме да не му шумим. Извадихме спалните чували и легнахме. Вилито отново имаше проблеми със своите страхове и беше малко трудно заспиването. Ама и бай Младен с неговите истории с мечки, които крадели овце отново разпали огъна. Както и другата история как докато изгонели една мечка от стаята друга влизала, а докато се разправят с втората, първата отново идвала. Ние през цялото пътешествие не видяхме никаква мечка, нито каквото и да е друго диво животно с изключение на един заек.

През нощта отново заваля дъжд, който не спираше и сутринта. Ние се излежавахме в леглата и аз тайно се надявах, че ще изгрее слънце. Между временно се бъзикахме как сме останали в 5-звезден хотел с още 260 посетители в съседните стаи (колкото бяха овцете), когато на вратата е почука и влезе една жена, която я нямаше предишната вечер и донесе закуска. Истински room-service и хотела предлагаха автентична закуска. Имаше сирена, кисело мляко и най-странното беше една каша от мляко, вода и пшеничено брашно. Бай Младен го нарече “супа” и “баница”, но всъщност си имаше друго име, което не разбрах.

Дъждът спря, но малко по-късно отново започна да вали проливно. Този път дори и аз се отчаях, че няма спре цял ден. Небето беше сиво и мрачно и от никъде не се просветляваше. Започнах да се примирявам, че няма видя Чамла този път. Момичетата съвсем се отчаяха и решихме да попитаме овчарите дали може да ни закарат с джипа до Мугла. Те обаче казаха, че от дъжда много се е разкаляло и дори джипа е поднасял сутринта и едвам са дошли. Решихме че нищо не ни оставя освен да изчакаме да поспре малко и да тръгваме пеша директно към Мугла, защото не се знаеше кога пак ще започне. Малко по-късно единия от овчарите дойде и каза “айде да ви закарам !”. Въобще не чакахме втора покана. Всичко ни беше събрано, само грабнахме раниците и се качихме в УАЗ-ката.

Пътуването до Мугла беше истинско екстремно изживяване. Човека караше направо през гората без път. Стръмно надолу, стръмно нагоре, камъни, кал, поднасяне, проливен дъжд, отвесни пропасти отстрани … На това изживяване вече ми се стори че дори и Магда се поуплаши малко. Само аз от предишния ден бях с една голяма усмивка на какво хубаво място сме и какво пътешествие ни се случва. Стигнахме благополучно в Мугла и платихме на човека горивото. Сега силно съжалявам, че не му дадохме повече пари, защото услугата която ни направи беше много голяма ! Дори не беше ясно дали ще може да се върне, защото калта беше много и нагоре ще е трудно. Мога само да му пожелая всичко най-хубаво, да е жив и здрав за това че ни помогна. Дори името не му помня.

Бяхме в Мугла още преди обяд. Нов ден – време за ново приключение. Магда реши да остане в Смолян, защото района много й хареса, а и искаше да разбере наистина къде е тази ферма, за която беше разбрала. Ние с Таня и Вилито установихме, че напълно сме се доверили на нея за фермата и всъщност нищо не бяхме проверявали. Тя звучеше толкова убедена. Имаше някакъв телефон, но в Мугла нямаш обхват да звъннем. Качихме се в колата и тръгнахме към Смолян. По пътя отново ни провериха полицаите.

Наближавайки Смолян се появи GSM обхвата и аз получих няколко SMS-а от NAGIOS-а на работата ми. Установих, че в първото заведение, в което влезнахме ще се наложи да поработя малко. Погледнах положението и установих, че няма кой знае какво да направя, освен да изключва предупрежденията. Не беше нещо фатално. Междувременно Таня реши да си провери пощата, а Магда искаше да си намери couchsurfing в Смолян. Аз сетих за един познат, който съм го виждал на couchsurfing среща в Пловдив, но живее в Девин. Само където му нямах телефона, но се сетих от кой мога да го взема. Георги, така се казваше човека, веднага се съгласи да приеме Магда, и дори ни покани на обяд в Девин. Ние вече бяхме решили че ще се приберем през Кричим, така дори ни беше на път. Докато EEE PC-то ми беше включено установихме че Tchamla Kingdom наистина съществува и дори има приличен сайт ! Само където последната информация в него е от 2005-та година. Явно наистина беше изоставен проект. Магда стана още по-любопитна как може да си тръгнали от такова прекрасно място. Но това щеше да е по-късно, сега трябваше да тръгваме към Девин.

В Девин ни посрещна слънчево време. С Георги се срещнахме пред общината и отидохме в един близък ресторант да хапнем. Наядохме се и си поговорихме докато навън изведнъж се изля проливен дъжд. След обяда се разделихме с Магда, а ние трябваше да се връщаме към Пловдив. На тръгване от Девин дъжда отново спря. Минахме може би за последно по стария път, който ще бъде залят от новия язовир “Цанков камък”. Георги, който работи на новия път, ни каза, че на 4-ти юли ще запушват тунела до язовирната стена и ще започват да го пълнят, т.е. до тогава трябва да е готов новия път. Всъщност стария щели да го затворят, независимо дали е готов новия. Аз за първи път видях готовата язовирна стена, която наистина е грандиозна. И може би за последен път я видях от към страната от която ще е дъното на язовира 🙂

Стигнахме до Кричим, където оставихме Вилито, а Таня реши да се види с техните. Набрахме череши, взехме провизии, а майка й не ни остави, докато не ни нагости много добре въпреки че беше никое време 🙂 Беше вкусно и не му устояхме. След това доволни и нахранени се прибрахме в Пловдив.

За финал само мога да кажа, че съм изключително доволен как се получи целия уикенд. Може би едва за втори път тръгвам на някъде без въобще не знам какво ще се случва (след пътешествието из старите столици) и за първи път тръгвам да търся нещо, което в крайна сметка се оказа, че не съществува. Но точно така се получават незабравимите приключения !

Моите снимки са тук, а на Таня ето тук.

Край тъмръшката река

Вчера си направихме една хубава неделна разходка до тъмръшката река. Естествено бяхме тръгнали към Бойково, но този път успяхме да се организираме сравнително рано към 3 часá следобяд и решихме по пътя да спрем на отбивката за Тъмръш. Там оставихме колите и тръгнахме по пътя. Хванахме времето точно след като беше валяло и беше приятно, докато хората идващи отдолу се оплакваха как ги е валяло. Стигнахме до бента за електроцентралата (или каквото е там) и там ни посрещна пазача, който се оказа много разговорлив и весел човек 🙂 Разказа ни за муфлоните и всичко останало и ние продължихме към гората … но не много 🙂 Точно да бариерата, след която започва резервата, имаше чудно място за къмпингуване до реката и ние се спряхме там. Неусетно в шеги, закачки и снимане на размазана вода (това последното само аз го правех) мина един час и нещо всички започнахме да огладняваме. Върнахме се до колите, отидохме до Бойково, ядохме като велики боляри, разходихме из Бойково … а чичото от ВЕЦ-а дори не ни уби !

Ето и снимки от разходката.