Tag Archives: остров

Уикенд в Истанбул

Миналата седмица някъде към вторник с Магито си говорихме да ходим някъде. Почти на майтап споменахме Истанбул, но решихме, че колко му е да отидем. Не го обсъждахме въобще. Аз дори веднага писах на двама от couchsurfing, които познавам там, и единия веднага отговори, че няма проблем да ни приюти. До петък все още не беше ясно дали ще ходим, но решихме да го направим, като дори си взема понеделника почивен ден. Така с Магито и Митака в събота рано (6 часà) сутринта потеглихме.

Аз вече два пъти съм бил в Истанбул, но сега ми беше като за първи път. Предишните пъти (1 2) все бях по работа и не съм имал време да се разхождам колкото си искам. А и за първи път отивах с моята кола и се наложи да шофирам из Истанбул. Както знаете там движението е ад – всеки бибитка и се движи където си иска. С магистралата също ми беше малко неясно как стават нещата – има едни карти, които се зареждат и после автоматично ти взима от кредита. Проблема е че приемат само кеш. Ако нямате турски лири (както ние), чичката на гишето е и ченчаджия. Естествено не по най-добри курс. Все пак се оправихме някак си.

Soner, host-а ни от couchsurfing живееше в азиатската част на града и така аз за първи път бях в Азия. След като минете моста над Босфора дори има табела „Welcome to Asia“. На обратно естествено е „Welcome to Europe“. След като пристигнахме първо се срещнахме със Сонер, което беше добре, защото ни обясни как стоят нещата с придвижването и кое къде се намира. За първата вечер решихме да разгледаме централната част около Таксим, а старата част (и най-туристическите обекти) да оставим за следващия ден, който ще бъде целия на наше разположение.

Това ми посещение в Турция не беше така кулинарно, както предишните, но хита ни бяха едни сандвичи с риба, които ги продават от едни сергии и ги има на много места. Препоръчвам ги !

От целия ми престой най ме изкефи, че фериботите са градски транспорт 🙂 Така ние отивахме и се връщахме всяка вечер с корабче. Много по-приятно от рейсове. Дори им научихме разписанията и спирките. Така за лира и половина отиваш или се връщаш от Европа.

Първата вечер изкарахме в най-оживеното място в Истанбул – разбирайте тази главната улица от кулата Галата до площад Таксим (не знам как се казва). Хванахме си корабчето от Кадикьой (където бяхме) до Каракьой и от там пеша. А то народ, народ, народ ! Наистина пренаселено. Нашата главна по време на нощта на музеите и галериите не важи. Наистина е едно море от хора. По някое време не издържаш и свиваш по малките улички, където положението е само малко по-добре. Наистина не бих ходил всеки ден там, но това стълпотворение от хора просто трябва да се види. Разходихме се, пихме по една бира (нещо което не се намира навсякъде и е скъпо), видяхме нощен Истанбул и с корабчето в 10, обратно “в къщи” 🙂

Неделята започна сравнително късно (след като се наспахме почти до 10). Първо отидохме със Сонер на закуска и чай в едно крайбрежно заведение с изглед към Босфора и старата част на Истанбул. Всъщност закуските взехме от една пекарна по пътя и бяха много вкусни (и сладките и солените). Това беше и най-дългото време през което се видяхме със Сонер. Поговорихме си за пътешествия и културните обичаи на народите.

Към обяд хванахме ферибота за Еминьоню, което на практика е стария квартал на Истанбул, в който са и повечето туристически забележителности. Започнахме ги подред – джамията Еминьоню, египетския пазар за подправки, парка Гюлхан, замъка Топкапи, света София, Синята джамия. След това отидохме в Yerebatan Sarnici – нещо като огромен подземен резервоар за вода от византийско време. Място за което не бях чувал, но Сонер ни го препоръча и много се радвам че го посетихме. Вече е направено доста туристическо, но е приятно за разходка и много успокояващо с тази спокойна вода навсякъде и все още капеща от тавана. Сонер ни каза че целогодишно е с почти постоянна температура и през лятото се разхлаждаш там, а зиме е топло. Всъщност това беше единственото нещо за което платихме вход (10 лири).

След като се нагледахме на туристически забележителности седнахме в един ресторант да хапнем и оставихме че вече е 18:30 т.е. Капалъ Чарши вече е затворена и няма смисъл да ходим. Останахме да доразгледаме синята джамия и дори изчакахме да свърши вечерната им молитва, за да влезем вътре. Там съвсем случайно попаднах до един турчин който много бавно и разбираемо на английски обясняваше доста интересни факти за джамията. Като например как целия таван е бил черен от дългите години използване на свещи за осветление и чак през 80-те години са изрисувани нови, който би трябвало да са като оригиналните.

Точно мислихме да хванем последния ферибот от Еминьоню в 9 часа, когато решихме да разгледаме една временна изложба точно пред света София, озаглавена „1001 inventions – discover the muslim heritage in our world“. През деня опашката беше огромна (все пак беше безплатно), но сега беше по-малка и решихме да изчакаме. Направена и е от англичани и наистина е МНОГО интерактивна. Първоначално гледате едно кратко филмче, след което се влиза в една по-голяма зала пълна с мултимедии. Има видеа, игри, макети, touch екрани … дори една малка стаичка в която управляваш всичко само с движение на ръцете си. Наистина цялата изложба беше най-интерактивното нещо, което съм виждал. Ако имате път към Истанбул до 5 октомври, Ви препоръчвам да разгледате.

Тръгнахме да се прибираме, но въобще не бързахме – все пак това ни беше последната (макар и втора) вечер в Истанбул 🙂 А и трябваше да вървим чак до Каракьой … по пътя хапнахме пак рибен сандвич, правихме снимки … изпуснахме ферито в 9:30, след това в 10:00 … а знаехме че последното е в 11 (в неделя вечер бяха през половин час). Ако изпуснехме и него беше по-добре да си търсим хостел, отколкото да хващаме такси 🙂 Все пак успяхме да се приберем много приятно с корабче. След това един душ набързо и в леглото. Бяхме доста изморени.

Сутринта трябваше да станем в 6:30, защото в 7 трябваше да излезем заедно със Сонер. Това ни беше последния ден и нямаше как да останем, след като той тръгне за работа. Общо взето нямахме план какво да правим този ден. Първо естествено отидохме на закуска с чай. Там обсъдихме вариантите. Сонер беше споменал за едни острови близо до Истанбул – островите на Принца, и на мен много ми се ходеше. Маги и Митака май нямаха много желание, но в крайна сметка успях да надделея. Дано не ми се сърдят за това.

Островите на принцовете (Princes’ islands или Adalar) са 4 по-големи острови, които са на около час с ферибот от Истанбул. Интересното при тях е че по тях не се движат коли. Има само пожарна, полицейски и линейки. А аз видях и няколко товарни електромобила. Честно казано не им трябват коли на хората там – островите са малки и основния транспорт е велосипеди и каруци (има и карети, който са като таксита). Ние отидохме само на втория остров – Burgazada (ada е остров на турски, така че просто БургаЗ :). Много ми хареса ! Явно след Самотраки и Гьокчеада съм станал любител на островите. Малки къщички, китни заведения, не е претъпкано с хора … и конкретно тук – няма спрели коли навсякъде по улиците 🙂 Успях и да си топна краката и в Мраморно море ! Вече замислям ново пътешествие до там с посещение на четирите острова (може четири дена – четири острова 🙂 ). Билетчето за ферибота от Истанбул е 3 лири.

След като се върнахме от островите, вече трябваше да тръгваме към България. Дори Сонер ни беше казал, да изчакаме да мине поне 10 часа сутринта преди да тръгваме да излизаме от Истанбул, защото трафика е ужасен. Ние тръгнахме чак след обяд, когато беше по-спокойно (ако това може да се каже за движението в Истанбул) и благодарение на GPS-а не се мотахме много. След Истанбул се чувствам една идея по-опитен шофьор 🙂 Иначе след това магистралата е дълга и скучна. Добре че имаше кой да ме сменя. Спряхме в Одрин да разгледаме, защото Маги и Митака не бяха ходили, но наистина беше за кратко. И честно казано след Истанбул ми се стори доста постно.

За границата за пореден път успяха да ме изнервят ! Първо не знам защо попаднахме в ужасно задръстване в което всеки се навираше от всички страни, а в крайна сметка колоната беше по една кола, второ имаше *много* коли (не знам защо ?!?), трето имаше един момент в който половин час въобще не помръднахме … но всичко това беше нищо в сравнение с държанието на българските митничари и цялата система на границата. Навсякъде въпроса беше колко цигари носим (сякаш не може да отидем в Турция за друго) и много ги изненадвахме като нямахме никакви. Общо над 2 часа стояхме на границата (за това време можехме да се приберем в Пловдив). Не стига границата ами 2-3 километра след това едни полицаи ме спират и отново – „от къде идвате ?“, „колко цигари носите?“ … ако нещо са пропуснали митничарите, те да намажат. Дори ми намериха че светлината на задния регистрационен номер не ми свети и се заядоха за нея … но явно като видяха, че няма какво да ми вземат ме пуснаха без нищо.

Като изключим последната част сме много доволни от пътешествието ни. Ето така трябва да се получават нещата – просто решаваш и тръгваш. Всичко останало си идва само. Времето беше с нас – на Burgazada снимах един термометър, който показваше 34 градуса. Дори и вечер беше идеално за разходки. Разбира се Истанбул не може да опознае за 2-3 дена, затова някой ден пак !

Снимките ми от пътешествието са тук и тук.

Самотраки през септември

За четирите почивни дни решихме просто да отидем на Самотраки, без много да го обсъждаме, както направихме май месец тази година, и в крайна сметка така и не отидохме. И този път не беше лесна организацията, но поне тръгнахме. Малко неизгодно и неикономично – шест човека с две коли, но след толкова промени по състава на хората и това беше нещо.

В събота сутринта нещата не потръгнаха много добре. Първо отложихме тръгването чак към 9, защото Руми (едната от спътничките ни) трябваше да дойде от София, и ние си направихме среща в 9 без 15 на автогарата. Трябва да хванем ферибота от Александруполис в 15 часа, до където имаме 4-5 часа път (в зависимост от трафика, границата, времето …). След известно време чакане и дълъг телефонен разговор се установява, че Руми всъщност се е озовала на автогара Север, а ние сме на Юг. Нямаше как, трябваше да изгубим още време да отидем да я вземем. Точно пристигаме на другата автогара и се установява, че другата кола има проблем – нещо се е откачило по тръбата за ауспуха и бучи ужасно. Трябва да търсим сервиз. Упътват ни до най-близкия голям сервиз, но там след като я поглеждат ни казват, че не могат да я оправят и трябва да търсим сервиз за ауспуси. Отиваме до една уличка близо до Новотела, където знам че има много такива сервизи. На първия ни казват, че могат да ни услужат веднага и ни пращат на следващия, който е само на една пряка от него. Там най-сетне ни казват, че ще оправят колата. Става ясно че е паднала някаква сонда от ауспусната система и трябва да се завари. Не е голям проблем и за 15 минути сме готови. Междувременно започва да вали, времето тече и започваме да се чудим, ще стигнем ли въобще до Самотраки.

Малко след 10 най-накрая напускахме Пловдив. На юг времето започна да се оправя и постепенно изгря слънце. На границата бяхме около 12 и преминаването протече бързо и без проблеми. Точно след границата спряхме за малко почивка. Когато превключих на гръцката карта на GPS-a, той изчисли, че ще бъдем в Александруполис в 15:00, което направо малко ни обезкуражи. Все пак трябваше да пробваме. Точно успяхме да наваксаме 10-тина минути, когато GPS-а, избра някаква леко странна отбивка, по която все пак реших да мина. Оказа се че излиза на един затворен участък и по-лошото беше че точно там имаше полиция, която естествено ни спря за проверка. Нищо страшно, но изгубихме още минути. Иначе полицая, който ни спря си говореше на гръцки, ние на българо-английски и в крайна сметка въобще не се разбрахме 🙂

След много бързане, успяваме на стигнем в 3 без 10 на пристанището в Александруполис, GPS-а казва “след 200m се качете на борда” (което не бях го чувал до сега). Спираме пред гишето, където продават билети, като се надяваме да ни изчакат. Отиваме и какво да видим – ферибот няма ! От понеделник сменили разписанието и в събота въобще няма фериботи за Самотраки. Гледал съм старо разписание в интернет, и дори ми стана гузно, че така съм подвел всички.

Разбираме, че ще трябва да изчакаме още един ден, докато отидем на острова. Разходихме се из Александруполис, но нямаше какво толкова да се види, а и навсякъде чувахме само българска реч. Решихме да се махнем от тук и аз се сетих за близкото село Макри с чудесен плаж, в което съм бил с Маги и Тишо при първото ми ходене до Александруполис. Решихме да отидем там, и някъде да си намерим място за палатки за нощта.

Макри е на 12 километра западно от Александруполис и след няколко дежа-ву-та успях да намеря плажа, който е близо до селото. Когато се разхождах първия път по този плаж, не съм си мислил, че ще дойда отново, но на, съдба ! Към края на плажа си намерихме един затворен вече къмпинг, където решихме да останем. В Гърция вече беше свършил сезона и нямаше много хора, въпреки че отново срещнахме доста българи. Времето беше чудесно и си изкарахме една много хубава и спокойна вечер на плажа на Макри. Както каза Дарко, ако не знаехме за Самотраки, можеше и там да си останем (и да спестим една крупна сума за фериботи, но това е една друга тема).

Makri beach

Makri

В неделя в 13:00 часа най-сетне потеглихме с ферибота към Самотраки. След 2 часа и половина пристигнахме на острова. Първото ни притеснение беше дали къмпинга, в който бяхме предишния път, е затворен вече и ще може да се настаним там безплатно или ще трябва да търсим друго място. С Дарко и с всичкия багаж (на острова взехме само едната кола) отидохме да проверим и се оказа, че може да останем там. Дори и имаше и други палатки и хора. Направо да им се чудиш на гърците, как при това хубаво време (поне за нас) вече е свършил сезона.

Първата вечер на острова решихме да се разходим и да покажем на хората, които не бяха идвали, столицата на острова – Хора (Chora). Разгледахме градчето, разположено на един хълм, с чудесни къщички, по залез слънце и беше чудесно.

Chora

Понеделника всъщност ни беше единствения цял ден на острова и трябваше да го използваме максимално 🙂 Първо решихме да отидем на пясъчния плаж на южната страна на острова. Там в началото духаше много, но постепенно поутихна и слънцето доста ни напече. Къпахме се в морето, плажувахме … въобще напълно лятно усещане. Дори хванахме тен т.е. изгоряха ни носовете 🙂 Застояхме се дори повече от колкото си го представях.

sand beach

След плажа решихме да отидем на някое ново и за нас място. Отидохме до Хора да разгледаме туристическата карта и си набелязахме един водопад от южната страна на острова. Оставихме колата в едно селце Ксиропотамус (Xiropotamos) и продължихме нагоре по реката. А реката се оказа невероятна – толкова бистра вода ! Едни камъни, много красиво ! Водопадите се оказаха по-близо от колкото очаквах и бяха цяла каскада от водопади. Красиви, но водата в реката беше студена да се топна, иначе много ми се искаше по тези вирчета.

river and waterfalls

Втората (и последна) вечер на острова си спретнахме рибна вечеря на скара. Едвам се разбрахме с продавачите в рибния магазин в Камариотиса (Kamariotissa), като в крайна сметка и ние не разбрахме всички видове риба, които взехме. Важното е че беше много вкусно 🙂 Само аз нещо бях изморен и си легнах сравнително рано в палатката, което не беше лошо, защото на другия ден трябваше да карам по обратния път до България.

За разлика от предишния път, когато бяхме на Самотраки, този път нямаше чак толкова много кози. Този път имаше МНОГО котки ! Дори в къмпинга беше пълно с тях. Това хич не беше приятно защото само се опитваха да ти докопат храната. Козите поне си пасяха кротко на разстояние.

Във вторник ферибота беше в 16 часа, така че имахме половин ден на разположение, който изкарахме на плажа до къмпинга. Бях забравил, че при тези камъни е много трудно да влизаш във водата. Затова аз се разходих из къмпинга, където се установи, че повечето палатки са изоставени. Дори от една скъсана си палатка си намерих рейка, която взех за резервни части за моята палатка (вместо да си купувам за по 4 лева на елемент). Въобще ако ви трябват рейки, колчета, въжета … та дори и палатки и дрехи, може да отидете в някой къмпинг след сезона. Хората масово си изоставят всичко.

Вечерта си тръгнахме от острова. Този път дори не ми беше толкова тъжно. Вече знам, че щом съм отишъл за втори път, ще отида пак. Този път, въпреки, че беше за кратко, ми беше много хубаво и зареждащо. Самотраки, пак ще се върна.

chao samotraki

п.с. ето всички мои снимки. И тези на Ели.

На Гьокчеада

Уикенд от три дена на море не е за изпускане. Общо взето не можахме да убедим никой друг да дойде (всъщност само Софито се нави, но пътуването пропадна по други причини), но все пак с Нина решихме да отидем до Гьокчеада (Имброс от гръцки) за три дена. Тръгнахме в петък вечерта около 21 часа с намерението да хванем първия ферибот от Кабатепе в 8 сутринта. Покрай сестрата на Нина, бяхме замъкнали доста неща за нея и другите от острова. Почти в последния момент разбрах, че ще возим и едно дете до там. Първо малко се притесних за отговорността, но “детето” се оказа един 14 годишен тинейджър, който беше по-едър от мен. Както и да е, взехме го от Бяла река и си продължихме по пътя. А пътя всъщност не е толкова малко. Особено през нощта, със спирания и не дълъг престой на границите ни отне 7 часа. Пристигнахме на мястото, където тръгва ферибота в 4:30. Пред нас вече имаше 2-3 коли. Ние се наредихме и пробвахме да заспим, но в колата не може да се каже че успяхме. Първия опит за наспиване – неуспешен.

Ферибота от Кабатепе до Гьокчеада пътува близо два часа (на нас все ни се случи малкия ферибот 🙁 ) и бяхме на острова към 10 сутринта. Цената на ферибота също ми се стори много приемлива (поне в сравнение, с тази, която плащахме в Гърция до Самотраки) – 20 лири за кола (около 18 лева), и не се плаща отделно за хората вътре.

Първата весела случка на острова беше, когато решихме да си купим бира за добре дошли. Всъщност Нина ми разказа историята как като е взела двете бири и казала да ги отворят, продавача веднага взел един вестник, разкъсал го на две и със перфектни движения на дюнерджия е увил двете бутилки във вестника (за да не се движим по улиците и да пием), след което ги е отворил. Всичко това с наведен поглед надолу без да я поглежда. Просто ей това се казва обслужване.

Бири във вестници

Стигнахме до плажа със сърф училищата, където беше сестрата на Нина. Там наистина се убедих, че на този остров ходят само българи. Въобще през цялото време на моменти съвсем изключвах, че не съм в България. Общо взето на плажа имаше толкова пловдивски коли, колкото и турски. Е, по по другите плажове си имаше доста турци, особено дошли за уикенда. На целия остров си е голяма пустош (от към растителност) и всяка сянка беше много ценна. Едвам си намерихме половин чадър под който да се опитаме да се наспим, в събота след обяд, но и втория опит да се наспим беше неуспешен. Единствено успях да изгоря на слънце.

В събота вечерта си направихме една разходка по южната част на острова. Отидохме чак до най югозападния плаж. Острова всъщност въобще не е малък и е доста хълмист. От единия край до другия ти отнема над 40 минути с кола. Плажовете обаче са им хубави, с пясък или много ситни камънчета. Не са като в Гърция. Общо взето предварителната ми представа, че Гьокчеда и Самотраки си приличат като природа тотално се разби (въпреки, че се виждат един от друг). Гьокчеада като цяло няма въобще висока растителност. Целия е в едни голи хълмове и съвсем ниски храсти.

Пейзаж от Гьокчеада

От плажа взехме друг път, който води към главния град, който също се казва Гьокчеада. Там седнахме в нещо като ресторант-закусвалня със страшно вкусни готвени манджи, които винаги са много яки. В съседство на ресторанта имаше турска сватба, което също си беше интересно преживяване. На един площад имаше нареди много столове под формата на буквата П, по средата танцуваха младоженците и разни други хора, а останалите гости седнали на столовете, ги гледаха. Нямаше никакво ядене и/или пиене. Само като си тръгвахме видяхме, че носят огромна триетажна торта. На връщане към България в едно друго село видяхме същата картинка, така че явно това са им традициите за сватба.

Турска сватба

Прибрахме се на плажа сравнително късно, и на плажа вече се беше заформи8л купона. Много насядали на земята хора, свещи за атмосфера и шума на морето. Просто чудесно. Отново всички са българи. Говори се само на български и английски с някои чужденци … въобще усещането ми беше че съм си у дома. Отново стана по малките часове преди да си легна. На сутринта се събудих още като напече слънцето върху палатката (нали ви казах, че там сянка няма).

Неделята решихме да си направим разходка из вътрешността на острова. И без това започнах да изгарям и реших, че този ден няма да е за плаж. Първо отидохме на неделния пазар в Гьокчеада. Нагледах се на истински турски пазар. Пълна класика – продават *всичко* (някои от нещата дори не знаех какви са), пълно е с хора, продавачите постоянно викат. Накупихме си разни неща за ядене и дребни подаръчета и решихме че ни стига толкова цивилизация.

След пазара тръгнахме да търсим Водопада, който се оказа, че никой не знае точно къде е 🙂 Същия ден нямаше въобще вятър (разбирайте Прогноза) и Лина също дойде с нас. Знаехме че се тръгва от Dereköy, но там има бариера и не може да се продължи с кола. Оставихме колата и продължихме по пътя. Знаехме че има около два часа ходене, но не знаехме точно на къде. Имаше доста пътеки и в крайна сметка използвахме жокер “обади се на приятел в България” да ни каже на къде да ходим. И добре, че го направихме, защото бяхме тръгнали по грешна пътека. Вървим си ние по 40-градусова жега по един асфалт, слънцето вертикално над нас, няма сянка и търсим водопад. Общо взето аз въобще не видях реки на този остров, и се чудихме къде може да е този водопад. Междувременно се видя Самотраки и аз му махнах 🙂 По едно време Нина викна Аллах и чухме вода в едно дере покрай пътя. Веднага тръгнахме надолу, колкото и стръмно да беше. Стигнахме до една мъничка, почти пресъхнала река, но си казахме че друга няма да е. Наистина това беше единствената река, която видях на острова. Имаше няколко язовира, които как се пълнеха, въобще не ми е ясно. Въпросната рекичка, до която стигнахме, беше почти пресъхнала, а малкото вода, която течеше беше направо топла. Все пак беше много по-добре от жегата на пътя. Едвам имаше място да се топнем, но беше много приятно да си лежиш и водата да тече покрай теб.

В рекичката

Това може би беше мястото, което най ми хареса на острова. Водопада успяхме да го намерим, но и той беше почти пресъхнала и едвам течеше само от едната страна. Колкото и да не ни се искаше трябваше да си тръгнем. Извървяхме обратния път по жегата, свършвайки всичката вода, която носихме и първото нещо, което направихме като стигнахме селото беше да си вземем нещо студено и освежаващо за пиене. Второто нещо беше да си вземем ядене 🙂
Неделя вечерта беше по-спокойно. Бяхме седнали на една масичка на плажа. Имахме салатка и допивахме йени ракъ-то. Нямаше почти никакви хора, а малкото останали непрестанно говореха за Прогнозата, която идвала от понеделник сутринта. Дори още през нощта, което мен въобще не ме уреждаше, защото ми се беше счупила едната рейка на палатката, и вятър от 25 m/sec нямаше как да понесе. За мое съжаление синоптиците този път познаха. Още от 1 часà започна да духа силно, а към 2-3 просто си съжалих палатката (най-вече да не се скъса от непрестанното мятане и опъване в счупената рейка), свалих рейките и отидох да спя в колата. Нина също дойде по някое време, защото в нейната много духало. Така за поредна вечер не можахме да спим, защото постоянно някой се надигаше и поглеждаше дали палатките ни не са отнесени.

В понеделник сутринта (доста по-късно от колкото обещаваха) всички сърфисти бяха във водата. Вятъра наистина беше силен. Като седиш на плажа, песъчинките направо болезнено се удрят в теб, а косата ми просто се напълни с пясък. Поседяхме, погледах сърфистите, и решихме да си тръгваме.

Сърфисти

Естествено не бързахме да напускаме острова, а отидохме на друг плаж. Намерихме един доста просторен и с доста малко хора и си направихме един плаж там. Постепенно започнаха да идват повече хора, но ние пък си тръгнахме 🙂

Плаж на Гьокчеада

Решихме да обиколим малко селата из вътрешността на острова. В крайна сметка разгледахме само Tepeköy, което всъщност старо гръцко село, и му личеше. Имаше доста хубави възстановени къщи, но имаше и доста запуснати.

Tepekoy

След Tepeköy нещо изпуснахме пресечката за другото набелязано село и се озовахме в Гьокчеада. Така и така бяхме там, а и вече бяхме поогладнели и решихме отново да хапнем в същия ресторант. Отново беше много вкусно и на прохладно място.
Не оставаше много време до ферибота и си взехме по една бира във вестник за прощаване 🙂 Опитахме се неуспешно да си намерим хубаво сенчесто място с изглед към морето да си изпием бирите и в крайна сметка седнахме пред една огромна купчина с мрежи за риба, които образуваха малко сянка.

Бира на сянка

Качихме се на ферибота в 16 часа, където през почти двата часа пътуване успях и малко да дремна. След това взехме участъка до границата без почивка. Този път поне беше по светло 🙂 Точно малко преди границата в един хълмист район, карайки нагоре-надолу, успяхме да видим 6-7 залеза на слънцето. Просто наблюдаваш как залязва, а като се качиш на следващия хълм отново виждаш голямото червено слънце. Почти като в Малкият принц, който веднъж е гледал 44 залеза за една вечер.

Стигнахме до границата и минахме супер модернизираната турска страна. След това дори, за малко почивка, се помотахме из новия безмитен магазин, който си е цял mall !

Почти се бях зарадвал, че сме си почти в България, когато на българската граница просто ни вбесиха. Никъде няма такава простотия. Толкова абсурдни ситуации само аз няколко минути рядко могат да ти се случат. Чак не ми се говори, че ме хваща срам, че съм българин. Знам че ще завърша негативно този иначе толкова хубав пътепис, но просто така ни беше и нас. През целия път из България вместо да си спомняме хубавите моменти от острова, ние си говорихме за простотията на българските митничари.

Снимки от пътешествието може да разгледате в Нашите Снимки.

Остров Локрум

Както написах и в предишния ми пост въобще не ми се тръгваше от Дубровник. Сутринта като се събудих в хостела реших да послушам съвета на Marker (шантавия собственик на хостела) и да отида до остров Локрум. Корабче до острова има на всеки час от 10 до 17 часаи се отива за 15 минути. Билет, валиден за отиване и връщане, струва 40 куни. Остров Локрум в основната си част е ботаническа градина, но освен нея на острова има крепост (на върха и от нея се вижда навсякъде наоколо), манастир, плажове, пристанище … и дори коктейл-бар. На острова има пътеки, които се ходи. Всичко по-интересно си има номер и табели към него. Има и карта на острова на няколко места, от типа “вие сте тук”. Извън пътеките е доста гъста гора и трудно се ходи, но то и не трябва – все пак целия остров е и резерват. Много добро място за разходка и почивка, а и трудно се обикаля целия за 2 часа, колкото аз останах. Има дори нудистки плаж 🙂

nudist beach

Между другото разбрах какво е определението за плаж на адриатика. Плаж: място покрай морето с по-равни скали, на които може да си постелиш кърпата и да легнеш, без да убива много.

adriaticheski_plaj

Ето това е въпросния нудистки плаж, но и остраналите не се различават много.

Самотраки

През почивните дни бях на Самотраки. Беше ми доста стара мечта да посетя този остров. Сега като се бяха събрали толкова почивни дни, решил че е идеалния момент за такова пътешествие. Малко ми беше странно преди да замина, защото до последно не се знаеше дали въобще ще ходя и най-вече с кой. В крайна сметка три чáса преди да заминем се събрахме пет човека и с Астралката се отправихме на път. Тръгнахме още на 30-ти април почти веднага след работа. Събрахме се, напазарувахме и към 9 часа благополучно излязохме от Пловдив. Целта беше да хванем ферибота в Александрополис в 8 сутринта, който е единствен за деня. На следващия ден беше чак следобед и губехме повече от ден (фериботите са веднъж на ден). Към 1:30 през нощта благополучно пристигнахме в Александрополис – само с лека проверка от страна на едни гръцки КАТ-аджии, която беше по-скоро смешна (something funny ?). Просто не мога да отида в Гърция и да нямам история с полицаи.

Разгледахме малко нощен Александрополис, които леко учудващо, имаше доста голям нощен живот. След това се опитахме да дремнем малко в колата, но пет човека и мноооого багаж, не беше много удобно. Още преди 7 сутринта бяхме на пристанището и се надявахме бутката за билети да отвори, защото доколкото бяхме видяли някакво работно време пишеше нещо за 9 часа, което въобще не ни уреждаше. В крайна сметка всичко беше точно и си взехме билети за ферибота. Имаше малко съмнения, но решихме да вземем и колата с нас – така дадохме по €12,30 на човек и €50 за колата, което на пет човека беше поносимо.

На ферибота можеше да чуе само българска реч. Честно казано не очаквах с ранния ферибот да дойдат толкова българи, но беше пълно. Срещнахме дори разни познати. Ужас ! 🙂 Искаше ми се малко повече да се откъсна от България, но уви. Иначе пътуването е два часа и половина, морето беше супер спокойно и е доста интересно, поне първия път 🙂 Постепенно виждаш как Самотраки с огромната си планина идва към теб.

След като пристигнахме се обадих на Тишо и неговата компания, които бяха дошли още предишния ден на стоп, и се видяхме с тях в Терма (малко туристическо селце). Малко се полутахме, защото GPS-а ни обърка (въобще тази карта на Гърция, която имам, беше много зле), но се намерихме на едно хубава полянка до чешмата. Малко по-късно се отправихме на първото ни пътешествие из острова – към водопадите.

Чудничко място си е Самотраки – хареса ми още от самото начало. Хем си на остров на море, хем висока планина (най-високият връх е над 1600 метра), хем въобще не е туристическа дестинация (няма големи хотели, само квартири), хем е доста диво (навсякъде щъкат диви кози). Като тръгнахме по една рекичка към водопадите, можеш почти да си представиш, че си в Родопите или нещо подобно. Стигнахме само до първия водопад, но и той си струваше.

Направихме си един пикник в планината и след това се замислихме къде да се установим за вечерта. Бяхме видели двата къмпинга и решихме да пробваме в тях, въпреки,че не работеха, защото е извън сезона. Общинския нещо беше затворен и не можеше да се влезне, затова отидохме на другия, който дори повече ни беше харесал (Вардес, Варадес или нещо подобно се казва и е по-близо до Терма). Водата беше спряна извън сезона, но си е супер място. Лятото сигурно събира стотици палатки, и то без особен проблем – доста е голям. Избрахме си едно страхотно място – леко издигнато, близо до морето, с дървета за сянка. Бяхме само ние. Опънахме си палатките и си спретнахме лагера 🙂

Първата вечер не изкарахме до много късно, но все пак почти не бяхме спали предишната вечер и бяхме натрупали толкова много нови преживявания само за един ден.

Общо взето за шестте дена там успяхме да посетим всички места (освен върха, но за него нямахме подготовка). Първите две сутрини прибирахме лагера, с мисълта да спим някъде другаде на следващата вечер, но така и не намерихме по-хубаво място от това, на което се бяхме настанили първата вечер и все се връщахме там. На третия ден решихме да не разваляме лагера и останахме там до края. В понеделник май дойдоха хората, които се грижат за къмпинга и започнаха да го почистват и оправят за новия сезон, но не ни изгониха, нито ни взеха пари. Като цяло хората на острова бяха доста добронамерени. Говоря за местните, то че беше пълно с българи вече стана ясно.

Любимо селце ни стана “столицата” Хора. Много приятно градче, разположени точно в подножието на планината леко във вътрешността на острова.

Там няколко пъти отивахме да пием новата ни любима бира – Вергина. На последния ден от престоя ни там вече никъде не можеше да се намери 🙂 Иначе всяка вечер оправяхме една бутилка узо покрай огъня, заедно с готвени вкусотии ! (картофките бяха чудеснярски !)

Бяхме и в светилището на Великите богове. Още една хубава черта на Самотраки – освен всичко останало си има и доста древни останки.

Бяхме и до южния плаж – единственият с по-ситен пясък на острова. Точно този ден обаче нещо бяха дошли много боклуци (найлонови торбички, шишета …) и всъщност не ни хареса и не останахме там, дори и за плаж, а се стига през един направо планински път.

Единствения недостатък на Самотраки (а и май на цяла Гърция) са каменните плажове – просто няма къде човек да си полегне. Без шалте не става – поне от наша гледна точка, като сме свикнали на пясък. Гърците си лежаха.

Мисля че обиколихме всички пътища на острова (те не че са много). Отидохме навсякъде 🙂 Направихме си пикник в планината, отидохме до кулата Phonias, видяхме изоставени танкове, качихме на едно връхче … навсякъде кози ! 🙂 И един съвет, който ни дадоха – не паркирайте колата си близо до дърво, защото козите се качват на капака, за да стигат по-добре дървото.

За последно, буквално няколко часа преди ферибота, отидохме да разгледаме музея (предишния път го изпуснахме – работи до 15 часа и почива в понеделник). Да знаете че с гръцки акцент three и free звучат почти еднакво и винаги проверявайте дали входа е три евро или е безплатен 🙂 В случая за студенти беше безплатно. иначе наистина е 3 евро. Има доста интересни неща, като основното е статуята на Нике Самотраки, чийто оригинал е в Лувъра.

Естествено накрая на никой не му се тръгваше и хванахме последния възможен ферибот – на 6-ти в 17 часа. Отново единствен за деня, но имахме късмет, че си е още почти цял един ден. Разходихме се отново из Александрополис, взехме малко подаръци за България и тръгнахме на обратно. На отиване и на връщане пътувахме през нощта и за щастие изпуснахме целия трафик покрай празниците. Границата я минавахме буквално за две минути, като на гръцката страна дори не се спира. Прибрах се и си легнах в 3 през нощта. След пет часа отново трябваше да бъда на работа. Просто използвах цялата почивка плътно.

Всеки ден си правехме плаж и дори доста почерняхме 🙂 Като чи ли съм бил една седмица на море. А то май наистина беше така ! Или беше сън … мечта …