Tag Archives: Маслен нос

Ваканция 2012

През изминалата седмица бях в отпуска, но не бях писал дълго време и преди това, основно защото ми изгоря хард диска и нямах компютър у дома. Смениха ми го ден преди да изляза в отпуска, след като веднъж ми го върнаха уж „ремонтиран“. Като цяло изводът е че домашните хард дискове не могат да издържат на денонощна работа, особено на пловдивските жеги.

Уикенда 28-29 юли бях на събор в Мандрица, който и тази година се случи ! Нямаше голяма организация, но мисля, че се получи много добре. Хората си го знаеха и дойдоха. Точно това прави един селски събор – роднините да се съберат от цял свят за един ден в селото !

След Мандрица последва една работна седмица за мен, в която се изясняваше последно къде да прекараме тазгодишната ни отпуска с компанията. Отпаднаха много предложения и в крайна сметка решихме да отидем просто някъде из южното черноморие (Карадере решихме да го оставим за септември, защото през август е пренаселено).

В събота (4-ти август) тръгнахме в 4 часа сутринта с две коли към морето. Магистралата беше препълнена с коли. Почувствах се като в Италия. На една бензиностанция ни казаха че така било от два часá. В Бургас спряхме да се видим с Иван и Елена в морската градина, и след това да напазаруваме. Естествено това ни отне целия преди обед.

Продължихме на юг. От Каваците взехме Вили и тогава на практика започна истинското търсене на място къде да си направим лагер. Първо огледахме Златна рибка, където не ни хареса плажа (беше много тесен и пълен с каравани), след това от къмпинг Юг тръгнахме към Корал, но навсякъде беше пълно с хора (а и ние търсим сравнително голямо място за 9 човека с 4-5 палатки). Минахме през Перла и дори стигнахме с Вили до Маслен нос, но навсякъде беше пълно. Напрежението взе да се нажежава не само от високите температури. В крайна сметка, за да може всички да са спокойни решихме да отидем на … Карадере ! Просто няма друго такова място на българското черноморие. За трети път се опитваме да намерим нещо на юг, но всичко е просто пренаселено. Въобще южното черноморие през август си е голяма лудница. Не че на Карадере не е пренаселено през август, но някак си ни е познато и мило. А и няма друг такъв плаж.

Пристигнахме на Карадере в събота на смрачаване и разпънахме палатките на плажа до „паркинга“. Беше ясно че ще изкараме поне една нощ там. Спането на плажа води до неизбежно ставане много рано на другата сутрин, още когато напече слънцето. А неделята беше един много горещ ден. Сутринта не можахме да си намерим място, а следобяда просто не издържахме на парещото слънце на плажа и отидохме в Бяла. Там в един парк под дърветата изкарахме няколко часа. Най-лошото беше, че след като се върнахме на Карадере отново не можахме да си намерим място. Тъпото беше че много места просто се „пазеха“ за някой, а на други обширни места имаше по една палатка. Така колкото и да не ни се искаше, трябваше да останем още една вечер на плажа.

В понеделник просто трябваше да си намерим място в горичката – нямаше да издържим още един следобед на слънце. Сварихме един хора да си тръгват и въпреки че беше най-отдалеченото място на вътре в гората, просто го заехме. Под далечно разбирайте не повече от 2-3 минути до плажа, но за Карадере това си е много 🙂 Беше малко наклонено, но поне достатъчно голямо за всички. И най-важното – с много борчета, които през деня пазят сянка, а през вечерта завет.

След като си направихме лагер започна безгрижното ежедневие на Карадере – слънце, море, гора … без никакви мисли за телефони, работа, пари … Както си го обичаме. И така до четвъртък, когато първата група хора трябваше да си тръгват. Малко се повтори от миналата година „След Таня и потоп“, т.е. след като си тръгна Таня малко се поразвали времето, но поне не заваля потоп, както миналата година. Стана малко по-хладно и в събота се опита да завали, но нищо сериозно.

Неделя имаше време само за един плаж с най-големите вълни, които съм виждал на Карадере и след това дългия път към дома. А той се оказа наистина дълъг – както и очаквахме ~20-те километра между Карнобат и петолъчката бяха едно брутално задръстване, което се взима за повече от час. Общо взето колкото и цялата построена магистрала до Пловдив (~140km). Оставих хората по къщите им и накрая дори отидох до Кричим да закарам и Вили. В крайна сметка стана късно и останах да пренощувам там, на сутринта направо на работа и чак вечерта успях да си се прибера вкъщи.

Снимки не очаквайте, поне докато се приберат Петя и Краси, защото си забравих фотоапарата на Карадере 🙂

Маслен нос – една година по-късно

Неделята след Spirit of Burgas си я бях отделил за почивка на някой плаж. Много се радвам че Ели се нави и дори тя самата предложи да отидем на Маслен Нос. А плажа на Маслен Нос го считам за моето откритие на миналата година по време на пътешествието ни из южното черноморие. Така (почти) точно една година по-късно отново бях на това слабо известно, но много приятно място.

Изцяло мидения плаж с кристалната вода отново ни накара да забравим всичко и да му се отдадем за няколко часа. Идеално място за плуване и гмуркане е. Барът със студена бира и морски деликатеси само допълва прекрасната обстановка. Все още има малко хора, което си е голям плюс за мен. Основно чужденци туристи, които ги карат от Приморско.

Единствения проблем (или може би е предимство) е лошия черен път до там. След като се чудих точно от къде започваше и реших да попитам едни хора, които товареха екипировка за гмуркане, човека ми обясни и само добави: „ти с каква кола си ? пътя е забавен ! особено след дъжда.“ (да, каза точно „забавен“ 🙂 ). Астралката все пак успя да го мине. Иначе препоръчвам и разбирам всички, които идват до плажа с лодка.

А самия нос Маслен Нос си струва да се разгледа и от другата страна (не само от страната на плажа) заради ето такива гледки:

Да не отварям нова тема в блога – след Маслен Нос посетихме и резервата за водни лилии Ропотамо. Общо взето представлява едно блато, в което видяхме само една цъфнала лилия и то доста от далече. Има направена дървена пътека, но тя е съвсем не е близо до плантациите с водните лилии. Разглеждате основно водни костенурки, жаби и тръстики. Интересно е, но не е нещо впечатляващо. Пътеката е доста кратка, а ви взимат и по 2 лева за вход.

Опознай черноморието за да обикнеш Кара Дере

След една чудесна седмица на Кара Дере повечето от хората от лагера трябваше да се тръгват. Останалите имахме още една седмица на разположение и решихме да си направим приключение на юг. Нямахме ясна визия къде ще ходим, освен да е някъде по южното черноморие плюс Странджа и да спим всяка вечер на палатки където ни свари вечерта.

Тръгнахме в понеделник. Не много рано … някъде след обяд.

Първата ни цел беше Созопол, където трябваше да ни чакат Вили и Сашо. Те бяха дошли с нощния влак и ни чакаха от сутринта. В Созопол в първия момент изпитах истински стрес от многото хора. Наистина след Кара Дере, като видях плажа в Созопол, ми дойде като шок. Докато другите седнаха в едно заведение, аз се разходих из малките улички на Стария град, където имаше по-малко хора. Разходих се, поснимах и се успокоих.

Понеже нямахме план къде да стигнем до вечерта решихме да пробваме идеята на Вили за къмпинг Смокиня. След малко объркване на пътя в крайна сметка отидохме там, но обстановката въобще не ни хареса – дори и Вили каза, че въобще не е това което е било преди няколко години. Сега беше едно оградено място наблъскано с каравани. Отношението на човека в кабинката на входа беше арогантно и в крайна сметка всички се отказахме дори да влезем. Таня реши да остане с Вили и Сашо на квартира в Созопол, а останалите продължихме на юг.

На картата видяхме един нос леко на север от Приморско, наречен Маслен нос, и решихме да се опитаме да стигнем до там. Тъкмо и пътя минаваше през Приморско и напазарувахме ядене за вечерта от там. Пътя към Маслен нос минава покрай плажа и продължавате с коли напред. Ние доста се полутахме докато решим накъде да отидем. Дори стигнахме близо до Беглик Таш, но решихме да го оставим за сутринта, защото времето доста напредваше. Принципно искахме да избягваме черни пътища, но нямаше как – местата на които ни харесва да ходим все с такива. Пътят криволичеше покрай морето и първите няколко хубави места бяха заети с къмпигуващи, което само ни обнадежди. В крайна сметка се спряхме на първото свободно място, въпреки, че не беше нещо особено … дори беше доста прашно. С Дарко и Ники направихме една разходка наоколо да потърсим други места и стигнахме до едни невероятно красиви скали, но беше много голо наоколо и решихме да си останем на избраното вече място. Направихме си лагер, огън и си сготвихме. Междувременно с Дарко направихме и едно нощно къпане 🙂 Вечерта се получи много добре – някои се понапиха, други повече и се получи весело.

На сутринта събрахме лагера и решихме всички да си направим разходка из носа. Първо отидохме до готините скали с невероятната гледка, която всички я харесаха. След това решихме да отидем до самия нос или поне докъдето може да стигнем, защото от далече се виждаше, че има някакви военни сгради. Избрахме “краткия” път направо, но се оказа, че пътеката свърши, завряхме се в едни храсти, едни треви … май и някакви прасета бяха ровили … въобще пълна мизерия и дори някои искаха да се връщаме, но аз отново настоях, че щом сме толкова близо трябва да стигнем до носа. Успяхме да се измъкнем от гората и излязохме на някакво параклисче, пред което се спряхме да си починем. Видяхме че този път (за разлика от Емине) няма може да преминем военните заграждения и да стигнем до носа. Все пак видяхме една пътечка, която видимо водеше към морето и решихме да слезем поне там. И там какво да видим – един ПРЕКРАСЕН малък плаж с не много хора, две-три яхти и дори бар ! Направо не можахме да повярваме как изникна всичко това изведнъж ! Изпихме по една студена бира на бара, който беше направен много добре – със сламен покрив, корабни въжета … въобще както си трябва.

Целия плаж беше покрит с натрошени миди, но въобще не бодеше. В морето беше същата работа. Докато бяхме на бара чух че температурата на водата била 30-31 градуса и въобще не ми се мислеше колко е била на въздуха. Ние се топнахме само с показани глави над морето и въобще не ни се излизаше. Беше много красиво плажче. Имаше само словаци, които явни ги караха с корабче от Приморско. Човекът от бара (с който се разприказвах и дори си заредих батерията на фотоапарата там) каза, че въобще не искат да има хубав път до там. Така си им е идеално. След няколко часа престой там си тръгнахме с нежелание и с обещание, че пак ще дойдем.

Взехме колите от лагера и се отправихме към Бегликташ – древното тракийско светилище. С колите се стига до едно място по асфалт, след което е забранено, защото се влиза в защитена зона и има ~2km пеша. Има и вход 2 лева (1 за студенти) и с пичовете на входа може да се пазариш 🙂 Иначе мястото е наистина интересно – едни огромни издялани камъни. Всичко е номерирано и ти дават един лист с номерата – кое какво е. Всичко го бяха написали доста художествено – то не бяха преходи към отвъдното, изпитания на Орфей, света на смъртта и т.н. 🙂 Все пак се забавлявахме де. Само където беше голяма жега на тези камъни и имаше доста мушички по пътя.

След Бегликташ отидохме да ядем в Приморско. Намерихме си едно хубаво ресторантче в началото на главната и близо до изхода на града. Хапнахме вкусно и започнахме да се замисляме къде да отидем за идващата вече нощ. Дидо се беше присъединил към нас и ни даде идея да отидем близо до Лозенец. Речено-сторено. Междувременно докато бяхме на ресторанта с Ники отнесохме по една глоба от 30 лева за неправилно паркиране 😛

Настанихме се на плаж Корал до Лозенец. Там ни беше къмпингуването най-близо до цивилизацията. На самия плаж имаше дори бар. И то какъв !

Малко след като си опънахме палатките и си направихме лагер Ники и Вени си заключиха ключа-карта за Реното вътре и нямаше как да си отворят колата. Опитахме какво ли не, но не успяхме и решихме да оставим за сутринта. Отдадохме се на вечерта, която беше изпълнена от китарата на Дидо. Дойде много приятно, само където аз тази вечер реших да си легна рано и да се наспя. Част от групата дори са продължили с посреднощни бири на бара и спане на плажа.

Сутринта започна с кафе на бара на плажа (защото за пореден ден бяхме забравили да купим) и мисли как да отключим колата. Беше ни ясно че оставаме тук, докато не решим този проблем. Оказа се че в Лозенец няма ключар и трябваше да ходим до Царево. Дарко беше останал за една вечер в Приморско, та и той провери как стоят там ключарите. В крайна сметка с моята кола отидохме до Царево, намерихме ключаряТ (да, май е един монополист за окръга). Той се нави да дойде, дори взе буса си и изглеждаше доста самоуверен. Всъщност беше голям образ – после доста го обсъждахме 🙂 Беше си истински автоджамбазин – отвори колата за 15 минути. Ние си представихме какви ли не hi-tech неща че ще използва като по филмите, а той с една тел ! Вече знам как се отварят тези модерни коли 🙂 Ключаря взе 80 лева и си тръгна. А ние отново имахме две коли и можеше да продължим пътешествието си. Разбира се не и преди един плаж на Лозенец.

След Лозенец отидохме във Варвара. Там вече лудницата от хора беше значително по-малка и беше доста по-спокойно. Намерихме една доста голяма кръчма точно зад църквата, където беше доста вкусно, а дори имаше и тенис на маса. Доста постояхме там, след което се отправихме към “плажа” т.е. към скалите. Аз си представях как ще си намерим място за пренощуване там и един ден ще се настаним навреме, но когато стигнахме, за мое разочарование, на никой друг не му хареса мястото.

Аз все пак си поплувах между скалите, но другите дори не влезнаха в морето. Решихме да изчакаме Дарко и за пореден път да си търсим място на смрачаване. Продължихме на юг. Навряхме се в едни гори до Ахтопол, но въобще не ни хареса. Стигнахме дори до Синеморец, но нищо … тогава Дарко предложи да се върнем до река Велека.

Нямахме много време за мислене и слезнахме под моста на Велека. Там по принцип пишеше че е забранено за палатки, но попитахме един дядо, който се оказа че се грижи за мястото, и той ни каза, че може да останем. Решихме дори да останем на беседката, която се водеше като “място за палене на огън”, а после просто да отидем някъде покрай реката да спим. Така тази вечер за първи път от доста време ядохме на маса 🙂 Дядото се оказа бай Любен Фърчилката, който е на 83 години, но с изключително млад дух. Забавляваше ни цяла вечер със своите невероятни истории. И продължава да живее на пълни обороти – разхожда по цял ден туристи с лодка по Велека, скача с бънджи, обикаля където си иска с един стар опел (който всъщност му е и къща). На сутринта дори си купихме един екземпляр от последната му книга с разкази от пътя.

Събудихме се край реката, събрахме на бързо палатките, преди да да дошли рибари и туристи. Поговорихме си отново с Любо Фърчилката и потеглихме отново на път. Следващата цел беше Синеморец. Там първата ни задача беше да намерим банички 🙂 Оказа се че са доста популярни и дори се наложи да чакаме на опашка. А жегата от рано започна да ни мори. Наложи се дори да се разходим до другия край на Синеморец за банкомат, който дори се оказа, че не работи. Въобще на юг от Приморско не тръгвай без пари в брой – банкомати няма. И да ги има не се знае в какво състояние са. Същото важи и за бензиностанциите. След тази градска разходка под слънцето на никой не му се ходеше по плажа, за да стигнем до мястото където Велека се влива в морето и решихме да го пропуснем (на мен ми беше все едно – вече съм ходил там).

Следващия плаж който си бяхме набелязали беше Силистар. Това се очакваше да ни бъде въобще последния плаж за пътешествието – след това потегляхме към Странджа. На Силистар вече се плаща за паркинг – 4 лева ! Плащат се и чадъри, подслони, водни колела … въобще е на път да се превърне в един от най-комерсиалните плажове. Наоколо все още е красиво, но многото хора малко развалят гледката. Ние се настанихме под един навес, на който нямаше покрив (и затова беше безплатно) и опънахме покривалото от нашата тента. Поне малко да се пазим от слънцето. Беше наистина много горещ ден. Не можахме да издържим твърде много и по някое време си тръгнахме.

Последната цел на юг логично беше Резово. Видяхме най-южното българско плажче, а насреща беше огромния пуст пясъчен турски плаж. Разходихме се по алея Европа покрай сама граница на Европейския съюз.

Кръчмата с гледка към Турция ни се видя прекалено скъпа и решихме да се върнем във Варвара на познатата ни от предишния ден кръчма. След това си измихме чиниите и чашите, напълнихме вода от чешмата пред църквата и се подготвихме да напуснем черноморието ни.

За вечерта бях планувал да спим на поляната до Българи и се отправихме натам. Тесните пътчета из Странджа се взимат по-бавно от колкото очакваш и отново стигнахме по свечеряване. Там поне имах представа къде отиваме и не се лутахме да търсим място. На поляната ме изненада, че са направили супер голяма беседка и така за втора поредна вечер бяхме на маса 🙂 А късно вечерта се спусна много гъста мъгла, от която на сутринта всичко изглеждаше като след дъжд. Въпреки това не мога да кажа, че беше кой знае колко хладно.

На сутринта всички задружно (а Жоро още от вечерта) усетихме че нещо не е наред – беше ни отпаднало, ходехме до тоалетна, а някои и повръщахме. Така и не разбрахме дали бяхме слънчасали, или някой вирус, или сме яли нещо, или от водата от Синеморец, когато си напълнихме от един чичо, който като го попитахме дали се пие, каза “Да-а ! Директно от язовира е” 🙂 Важното е че резултата беше че на никой нищо не му се правеше. Ники каза, че колата му показвала, че в 11 сутринта е било вече 38 градуса и това допълнително ни караше сама да полягваме където сварим. Все пак с някакви сили успяхме да разгледаме една къща в Българи, която я бяха направили като музеи. Общо взето имаше същите неща, които имаме и в Мандрица, но ги бяха подредили.

Продължихме по пътя из Странджа. Спряхме за малко в Граматиково, но не толкова да разгледаме, колкото да си починем малко.

Следващата голяма цел беше Малко Търново. За съжаление толкова ни беше зле, че не успяхме нищо да видим от града. Само си намерихме по една пейка и заспахме. По едно време си мислех да останем тук докато се оправим и никъде не мърдам. Поспахме 2-3 часа, просветна ни малко и решихме да тръгваме. Успях да видя само малко от центъра на Малко Търново, така че трябва пак да отидем там. А хич не е лесно място за стигане 🙂 По едно време имаше идея да спим в Елхово при бабата на Жоро, но този план пропадна и решихме да пробваме да се приберем до Пловдив през Странджа и Ямбол (където трябваше да оставим Софи и Жоро).

По пътя единствено много настоях да се отбием за малко до Бръшлян. Въпреки че наистина бързах да видя за какво става дума ми хареса селото. Направих само няколко снимки, разгледахме какви хубави къщички се дават под наем, и реших да не измъчвам другите, а да тръгваме.

Минахме по разбитите пусти странджански пътища, но според мен едно странджанско пътешествие не може без това изживяване ! 🙂 От завоите и на който не му беше лошо му стана, така че спирах често за “спешни случаи” 🙂 Направо не мога да си представя каква гледка сме били отстрани.

За първи път минах и през Ямбол. Останахме само за еднно кафе време и останалите трима герои (Дарко, Ники и аз) се отправихме към Пловдив. Като се замисля по едно време на Карадере бяхме 20 човека. Въпреки, че се прибрах малко по-рано от колкото очаквах, всъщност минахме през всичките набелязани от мен места, плюс доста нови 🙂 Няма да забравя Маслен Нос, както и Любо Фърчилката под моста Велека. Чудесно приключение се получи !