До Мъглиж и Казанлък

Днес е голям празник – денят за независимостта ! Как да отбележиш един празник по-добре от една хубава разходка. Вчера Таня предложи да ходим някъде и предложи няколко места. Идеята беше да съчетаем и с посещение на някой дом за деца и да занесем малко дрешки, които сме събрали. От местата аз си избрах да ходим до Мъглиж … просто защото не бях ходил там 🙂 Всички се съгласиха. Само където снощи всички бяхме на концерт на Котарашки в Сохо и днес сутринта никой не беше в кондиция и се отказаха. В крайна сметка останахме само с Таня, но все пак решихме да ходим. Аз само преди няколко дена бях в същия регион, но днес отново се понесох с Астралката по магистралата. Пристигнахме в Мъглиж и първо решихме да пробваме да намерим дома за децата. Попитахме една жена, но тя ни каза по „пътя за манастира и нагоре“, само където ние нещо се объркахме и излязохме от града. Когато навлязохме доста в гората решихме, че няма да е това пътя и се върнахме. Пробвахме една друга пътека (добре де път) отново през гората и този път се озовахме през манастира. Така и така бяхме там решихме да го разгледаме. Мъглижкия манастир „св. Никола“ ме впечатли с размерите си и с възрастта си. Основан е 1197 година и от тогава има доста интересна история (из писана е през входа на вътрешната църква). От 1922 г. е девически манастир и, както разбрахме по късно, в момента има само две доста възрастни жени, които се грижат за него. И въпреки това е в доста добро състояние.

След манастира се върнахме в Мъглиж и отново затърсихме дома с децата. Питахме още няколко човека, някои не знаеха за какво става дума (те май си му казваха просто училище или нещо такова). В крайна сметка успяхме да го намерим но пътя до там, особено с кола, е доста завъртян. Слезнахме да поогледаме – едната, по-голямата, сграда беше заключена и изглеждаше напълно безлюдна. Другата я обиколихме от всякъде преди да намерим къде е входа. Много странно беше всичко и нямаше никакъв път до входа … или поне там където има табела „интернат“. Там обаче също не видяхме никой. Само от вътре на моменти се чуваха гласове и викове. Звъняхме на звънеца, пробвахме дори да влезем, но вратата беше заключена. Обиколихме още веднъж, пак никой не видяхме, явно никой и нас не ни видя, пак звъняхме, този път по-продължително. Никой. Дори ни хвана малко страх, защото всичко беше доста призрачно. В крайна сметка се отказахме и си тръгнахме. За момент ни хрумна да оставим дрехите просто пред вратата, но се отказахме от тази идея.

По време на кръстосването на Мъглиж бяхме забелязали една механа и сега решихме да отидем да хапнем малко. Оказа се много приятна – беше част от комплекса Телбизови къщи. Обстановката беше добра, нямаше много хора, изгледа към планината беше чудесен … въобще много хубаво местенце да изядеш една супа. Имаше дори безжичен Интернет и решихме да проверим за някой друг дом наоколо. Намерихме с google един в Казанлък, като дори ни даде адрес и решихме направо да насочим GPS-а натам 🙂 Преди това обаче си направихме една разходка из Мъглиж. Май забравих да спомена че днес времето беше перфектно за разходки. Пообиколихме из града и определено мога да кажа, че Мъглиж е имал и по-добри времена. Сега повечето места бяха изоставени и затворени. Единствено хубав си остава чудесния балкан, който е навсякъде наоколо.

Тръгнахме от Мъглиж към Казанлък. Веднага отидохме на посочения адрес за дома (ул. „Розова долина“ 10), но там на пръв поглед нямаше нищо подобно. Само жилищни блокове. Попитахме една баба, която също каза че няма такова нещо наоколо. Една друга леля, която се включи в разговора, ни предложи да оставим дрехите в евангелистката църква, които често правели дарения и по принцип събирали дрешки. Решихме, че днес не ни е ден за търсене на домове, но все пак решихме да пробваме и този вариант. Разходихме се из центъра и отидохме до църквата. Там ни казаха, че трябвало да изчакаме свещеника, за да каже той дали може да ги вземат, а той щял да дойде всеки момент. За малко да се отчаем, и седнахме пред църквата да се чудим какво да правим. Решихме че не си струва да връщаме дрехите обратно и да изчакаме малко. За щастие свещеника дойде точно 2 минути по-късно. Представи се, беше много любезен, обясни че търсят запазени дрехи, а не такива които се нуждаят от ремонт или са проядени от молци, защото нямало смисъл и ги хвърляли до контейнерите. Ние потвърдихме, че нашите са запазени и той се съгласи да ги вземат. Докарахме колата, той ни обясни къде е правилно да се паркира около църквата. Оставихме торбите в една стая където имаше и други детски дрешки и играчки, така че решихме, че сме ги оставили на добро място. Дори ни поканиха на литургията в 6, но ние отказахме. Да-а-а деня почти си беше минал, а ние най-сетне свършихме работата, която си мислехме да направим първо 🙂 Доволни от изпълнената мисия си взехме по един сладолед 🙂

За финал в Казанлък си бях набелязал един geocache близо до тракийската гробница. Отидохме в парка, където сочеха координатите, обаче аз за пореден път правя грешката да търся съкровище, без да погледна снимките на сайта. Предположих няколко места където е най-вероятно, но имаше хора и не ми се ровеше около дърветата и да ме гледат странно (а дърветата май ги използваха основно за тоалетна). Така това търсене на съкровище приключи безрезултатно.

Постяхме малко в парка по залез слънце и решихме да си вземем по един сандвич и да се прибираме. Ама от онези „нашите“ сандвичи на които първо изяждаш една порция картофи, докато успееш да го затвориш. Който ги знае ще се сети веднага 🙂

Прибрахме се до Пловдив през Калофер и така направихме едно хубаво кръгче 🙂 Въобще много хубав ден се получи. Слънчев и интересен.

п.с. и не вярвайте на google за всичко. Сега като направих проучване се оказа че домът не е в Казанлък, а в Стара Загора на същия адрес !

2 thoughts on “До Мъглиж и Казанлък

  1. наистина готина ни се получи разходката, като изключим първоначалния неуспех с дарението на дрехи.. а този дом в мъглиж няма да го забравя.. буквално ме побиха тръпки от призрачната сграда, която изглеждаше почти необитаема и звуците, които идваха от нея….

  2. Към дома в Мъглиж има(ше?) училище за глухонеми и затова повечето мъглижани го знаят просто като Училището. От идването на демокрацията всичко запада прогресивно, като по американските филми на ужасите. А някога до там имаше прекрасен асфалтиран път, сградите буквално блестяха, а обитателите му ги третираха като истински хора.

Коментирай